Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Юродството: византийско, древноруско, украинско?

Четвъртък, 06 Ноември 2014 Написана от Сергей А. Иванов

Sergej IvanovОт самото начало искам да направя уговорката, че лекцията ми е за религиозния феномен на юродството, но ще бъде от изключително културологични позиции. Нека от това никой да не бъде фрапиран и да не се обижда – това е само един от възможните начини за разглеждане на проблема, който не отхвърля нито един от останалите, нито, разбира се, отрича религиозния подход към този въпрос, а просто съ-съществува с тях в друга координатна система. Защо в дадения случай това е важно? Защото, от гледна точка на религиозното съзнание, въпросът се поставя така: колко юродиви или други светци можем да намерим, а оттук и безбройните изчислявания – колко са юродивите или другите светци в Православната църква. Едни казват 36, други – 50. Ще рече, че за вярващия светостта е феномен.

Ако обаче въпросът бъде поставен по друг начин, а именно – да се поразсъждава върху това, кого са смятали за юродив или за светец, то тогава се появява възможността да се каже, че подобен род изчисления е безсмислен, ако ние изходим от това, че тази категория е ноуменална, т. е. че юродив е този, когото са готови да смятат за юродив. А защо и какво хората влагат в това понятие – именно за това си струва и да поговорим. В случая използването на сложните философски категории феноменално и ноуменално е в най-висока степен уместно, тъй като самата категория юродиви се изплъзва от пръстите ни по невероятен начин. И тъй като, даже съгласно съвършено официалния възглед на Православната църква, юродив е този, който се преструва че не е онова, което всъщност е. Който се прави на хулиган или на безумец, а в действителност не е нито едното, нито другото, а светец, но – според условията на играта – за това не трябва да бъде известно чак до смъртта му. Разбира се, тази конструкция не може да бъде осъществена реално по отношение на нито един човек, защото, ако смятаме, че някой е просто хулиган или безумец, няма как да изясним дали всъщност не е светец. Нима обаче трябва да смятаме за светец всеки хулиган или безумец? Разбира се че не, и не от това изхожда Църквата.

Значи, това е парадокс, значи това е такъв – изразявайки се на езика на Далечния Изток – „коан”, който по определение не е възможно да бъде разрешен. Юродивият е парадокс на културата. Той така е бил и замислен – добре, хайде не замислен, но родил се като парадокс – нещо неразрешимо в рационални термини. И в този смисъл, според мен, в най-голяма степен е уместно да се подходи към него от друга позиция, а именно наистина да не се търси, да не се рискува с търсене на юродивите по текстовете, защото не знаем за какво точно става дума, пък и самите православни тук няма да ни помогнат, а да се опитаме да разберем, защо въобще е потрябвала тази причудлива категория. За това и говорим.

Съвременното обосноваване на религиозното юродство обикновено се позовава на посланието на ап. Павел до коринтяните, където е казано, че ние, християните, сме безумни заради Христос.[1] Веднага обаче трябва да кажем, че феноменът на юродството няма никакво отношение към това послание и е бил прикачен със задна дата към този цитат много-много столетия по-късно. Текстът на ап. Павел е написан през първи век, а юродството – в едните или други свои форми – започва да възниква едва през пети век. Значи, между тях съществува огромен, огромен разрив. За някакви дълбоки културни корени на юродството може да се говори и в Стария Завет, разглеждайки пророците от онова време, и в гръцката култура, разглеждайки, например, философите-циници, ала това е все още твърде далечно родство, за да го споменаваме сега. Сега ще говорим за собствено християнския феномен. И тук е полезно да кажем, че докато в Църквата има място за мъченика, за юродивия място няма. Юродивият не може да съществува в свят, в който е възможно християнското мъченичество. По всичко личи, – ако ще говорим в персонологичен план, – че юродивият и мъченикът са хора от един темперамент, но са се родили в различни времена, в различни епохи. Докато Църквата е гонена, не чуваме нищо за юродивите и те не са ни необходими. Ала ето че християнството се превръща в държавна религия на огромна империя.[2] И тук трябва с това нещо да се направи, тъй като изглежда, че аха-аха Царството Божие на земята е дошло, че ето, то трябва ей сега да настъпи, че всичко е наред, всички препятствия са отстранени и имаме християнска власт. Ако обаче се огледаме наоколо ще забележим, че всъщност не всичко се мени, че както сме живели – така и продължаваме да живеем. И тук с християнството започват да се случват странни неща.

От четвърти, от края на четвърти век започват някакви конвулсии на културата, опитваща се да отговори на нови въпроси – на въпроси, които, докато есхатологизмът в християнството е бил все още ярък, докато все още е можело да се очаква, че ето – днес-утре и ще дойде краят на света – все още не са съществували. Докато все още е можело да се очаква, че с християнизацията на империята ще бъдат разрешени всички земни проблеми, но това не се е случило и животът някак навлязъл в рутината, а изначалното ослепително сияние на Абсолюта се задръствало и всичко ставало сиво и всекидневно. И ето че тук се случват разни неща и в частност възниква институтът на монашеството. Монасите също притежават нещо от темперамента на мъчениците и, като не са имали възможността да пострадат за вярата, бягат от света, отделяйки се от него в пустинята. Поначало дори не е ясно как Църквата се е отнасяла към тях, тъй като не са били нито клирици, нито миряни. Монасите създават някаква „трета” категория в обществото, с която първоначално Църквата не знае какво да прави. Постепенно обаче се изработват някакви механизми на съ-съществуване. Монасите не отричат това, което сега наричаме християнска империя, но казват, че ето – ние обаче избираме за себе си друг живот, ще живеем откъснати от този свят и, макар да не го проклинаме, ще живеем в пустинята.

И действително, става дума за масово бягство в пустинята; основно в Египетската и в по-малка степен – в Сирийската. И всичко това се случва в Изтока на империята. Но ето че дори и в манастира се случва все същото. Че ги има и проблемите с Абсолюта, и животът става някак си рутинен – монасите се карат, пишат жалби един против друг, завиждат си, продължават да съблюдават присъщото им в света социално неравенство и т. н., и т. н. Изобщо, оказва се, че по един подъл начин животът успява да проникне и зад манастирските стени – даже в дълбочината на Египетската пустиня. И на този етап, в опита да бъде намерен отговор на въпроса „какво сетне?”, възниква някаква ментална конструкция. Искам да подчертая, че, както по всичко личи, изначално това не е нито институт, нито са конкретни хора, а тъкмо някаква – ако щете – дори приказка. Мисля, че първата юродива, – защото първият юродив е именно жена, а след това жени никога не е имало юродиви или поне до Новото време в Русия – че първата такава история е мит или, ако предпочитате, че възниква от приказките. От добре известен ви приказен сюжет. Възниква изпод перото на известния църковен писател Паладий Еленополски – в неговото съчинение Лавсаик, където той разказва истории, забележителни истории за египетски подвижници.

Самият той не е бил такъв, бил е писател. И ни разказва как в някаква девическа обител в пустинята пристига велик праведник и казва, че е имал видение, че там живее велика светица и ще я познае по короната на главата ѝ. Изисква да му покажат всички монахини, но нито една не се оказва тази, която му се е явила във видението. „Не ви вярвам – казва той на игуменията – трябва да има още някой”. Така игуменията казва: „Да, е, тук при нас има една луда, побояхме се да ти я покажем – тя работи в кухнята, тя е мърлявичка”. Той изисква да я доведат, довеждат я, а на главата ѝ е вързана мръсна кърпа и, ето – нашият праведник веднага познава в нея светицата и пада ничком пред нея, както, разбира се, и всички останали. Надявам се, всички вече разпознахте всичко това в приказката на Шарл Перо – това е Пепеляшка, безусловно е Пепеляшка. И тук е напълно безсмислено да се обсъжда дали приказният сюжет за Пепеляшка е израснал от разказа на Паладий или той отдавна е съществувал в устна форма и просто е бил използван от Паладий – това няма никакво значение.

Важното е, че за първи път думата, която в гръцкия език над хиляда години след това ще означава юродив – думата σάλος – е била употребена по отношение на бедна безименна манастирска луда, която е била „юродива”, при което за Паладий е нужно, да я обясни, тъй като към момента тази дума е все още нова, казвайки: „Така наричат скръбните по глава”. Защото читателят все още не знае тази дума.

Думата наистина е много загадъчна, думата σάλος е неизвестна, не се знае какъв е нейният произход: нито е сирийска, нито е коптска, макар да се появява за първи път в Египет, така че това е лингвистична загадка. Със сигурност обаче знаем, че възниква като ругатня, че за първи път се среща в нерелигиозен, нежитиен текст, а в папирус, в папирусно писмо, където е казано, че „какво ли не ни струваше да изгоним оттук този глупак” – и използваната тук ругатня е именно думата σάλος. До 5 век тази дума не е съществувала и вече самата ѝ поява – на тази загадъчна и малко странна, дивашка дума – показва, че иде реч за нещо съвършено, принципно ново – особено в традиционния свят на византийската словесност, с така богатия словесен запас на древногръцкия език, какъвто на земята друг няма.

И ако онези, които не са обичали заимстването на думи, са заимствали тази дума от гръцкия език, това означава, че с нея са описвали съвършено нова реалност. Такава, каквато по-рано не е съществувала и която не е възможно да бъде адекватно отразена на гръцки. Легендата за Пепеляшка започва да обраства с нови подробности – от една версия към друга. Първоначално тази луда няма даже име, тя е безименна. Постепенно след това започва да ѝ се приписва име – впоследствие бива именувана Исидора, но тя получава това име едва на Запад, в латинската версия на тази история. Изначално тази луда по никакъв начин не участва в историята – тя просто живее в кухнята и не иска да ходи никъде; принуждават я да ходи, но тя не иска, за да не се открие нейната святост.

Това е пасивната форма на юродството и дори още не е и юродство – в собствен смисъл, като такова, и тя още не е наречена „Христа ради юродива”. Този термин още го няма, не се е родил. Умишлено ще кажа, че в посланието на ап. Павел е употребена думата „μόρος” – друга дума, нормалната гръцка дума за глупост: ние сме „μωροὶ διὰ Χριστόν”. Тук няма никакво юродство, никаква терминологичност – думите не съвпадат и на гръцки тук няма нищо общо. Така историята се усложнява.

На следващите етапи, на новите засуквания в развитието на легендата към нея се прибавят елементи, които правят поведението на тази светица още по-проблематично. Оказва се, че тя не просто работи в кухнята, че не е просто мърлявичка, но и че е още и пияница, че изкушава сестрите – през цялото време напивайки се и валяйки се пияна из манастирския двор, а игуменията се жалва от това на същия този дошъл праведник – това от една страна. От друга страна, в легендата се появява и друг мотив: изначално сякаш монахините и игуменията не ѝ правят нищо лошо – просто се опитват да скрият някаква луда от почтения човек, а след това легендата добавя нови подробности – че те са видели на двора същата тази пияница, която се валя и хърка (в действителност сетне това се оказва притворство), после отиват в трапезарията, където им предлагат обяд, и игуменията, с манастирския устав в ръка, изчислява на кого какво се полага, колко му е позволено да изяде, и дава на стареца и на неговия ученик различна храна в различни чинии, обяснявайки, че по устав им се полага различна храна.

Не ни обясняват добро ли е това или не – всъщност изглежда нормално – та нали всичко е по устав, но все пак болезнено формално, а след това се оказва, разбира се, че тази пияница само се прави на такава, но тук все още не става ясно защо тя прави това? Докато тя е все още само пепеляшка в кухнята към нея няма питане – виновните са те, монахините, ако оскърбяват нещастната луда. И когато от просто прислужница вече се превръща в алкохоличка, тук вече възниква въпросът: „А защо, собствено, тя се прави на пияница? Какво, според нея, трябва да направят с нея сестрите и игуменията?”. На този въпрос отговор няма и историята не ни дава такъв, както не ни дава отговор и на въпроса, защо са ни разказали как са делили храната в трапезарията. По всичко личи, че тези части от историята са по някакъв начин художествено свързани и че ни дават да разберем, че в света, в който се е оказала тази светица, единствената правилна реакция на този педантизъм е да взривиш системата, да я взривиш по пътя на провокацията.

Произнасям тази важна дума – съществена и ключова за разбиране института на юродивостта. Юродивият е природен провокатор – той за това и идва в света. Веднага искам да кажа, че първоначално, повтарям, това не е повече от ментална конструкция, възникваща в нечия глава, че това е един художествен образ. Уверен съм, че юродството възниква на страниците на литературата, а не в живота, че първоначално това е именно форма на размисъл върху това, какви да бъдем, как да живеем в света, който смята себе си за християнски, а в действителност по нищо не се отличава от езическия свят.

Нататък, разбира се, рязко стеснявам моето повествование – на следващия етап юродивите се появяват и в градовете, т. е. заедно с монасите, а монасите също започват да се връщат от манастирите в града. Първоначално това предизвиква раздразнение и недоволство – какви са тези монаси, след като се връщат в града? Със самото това обаче по улиците на византийските градове се появяват някакви странни хора – например, в града живее някаква затворница; всички знаят, че тя никога не излиза навън, а при нея от пустинята идва старецът Питирим или, в друга версия, Серапион, и я пита: „Умря ли за света?”. „Да” – отговаря тя. „Двадесет години – казва Серапион – не си излизала”. „Не съм”. А той пита: „Значи, този свят ти е безразличен?”. А тя отговаря: „Да, такъв ми е”. „Е, отлично – казва той – хайде тогава сега двамата да се съблечем чисто голи и да тръгнем по улицата”. А тя: „Не, така ще съблазня мнозина с предизвикателното си поведение”. А той казва: „И какво от това, та ти си умряла за света – виждаш ли колко си лицемерна? Значи не си умряла, значи не ти е все едно, а аз, виждаш ли, мога”.

Така на нас са ни заявени две противостоящи гледни точки: длъжен ли е или не праведникът да мисли за това, какво впечатление ще направи, ако наистина е умрял за света? Истории, съставляващи ранновизантийската агиография и житийна литература – много, много неточния термин житийна литература, тъй като в случая далеч не става дума за биографии, с начало и край, а преди всичко за истории, написани в различни жанрове, за които даже има и по-точен термин – душеполезни истории. Понякога те са много художествени, понякога са странни, някои от тях са достигнали до нас на гръцки, други на сирийски, трети на коптски, а някои, впрочем, и само на славянски – разбира се, в преводи. В различни форми тези истории ни разказват за странната святост.

Има го, например, историческият жанр, в който ни разказват за т. нар. „съсед по рай”. Историята винаги започва по един и същи начин: някой-си праведник, който – да допуснем – е прекарал в пустинята четиридесет години и си мисли, че се е удостоил с невероятно високо място в бъдещия живот, пита Бога, има ли някой, превъзхождащ го в светостта. И Бог винаги отговаря, винаги, както се казва, „го затапя”, винаги казва, че да-да, много по-голям светец от теб е еди-кой-си – и обичайно назовава конкретно име, и това винаги предизвиква пълното недоумение на праведника. Има десетки подобни истории – в един случай най-праведен се оказва просто градският зарзаватчия, в друг – това е самият император, в трети случай това е свирач на мандолина, а в четвъртия – надзорникът на публичните домове и т. н., и т. н. И всеки път историята се разгръща по един и същ сценарий: праведникът бяга от пустинята, тъй като не може да изтърпи парадокса и за да се запознае с човека, който е уж по-свят от него. И винаги се среща с него, и винаги пита: „Кое в теб е святото?”. И отговорът, който получава, предизвиква у читателя винаги недоумение, но изцяло удовлетворява самия праведник.

Нека Ви разкажа история – за император. И така, праведник разбира, че по-свят от него е имп. Теодосий и се отправя при императора, получава достъп до него и му казва: „Знам, че си праведен. Разкажи ми, в какво се състои твоята праведност”. А онзи казва: „Какво говориш? Та аз съм грешен човек”. „Но как – пита онзи – не, не, аз знам”, а императорът казва: „Е, добре, ще ти кажа, тогава ще ти кажа, нося власеница – да, на мен има багреница, но под нея е власеницата”. Тогава пустинникът казва: „Помисли си – та аз цял живот ходя във власеница, трябва да има нещо друго”. „Е, добре, добре – казва императорът – имам императрица, но живея с нея като със сестра”. „Но помисли си – казва пустинникът – та, аз въобще четиридесет години не съм виждал жени; не, не – трябва да има още нещо”. И казва Теодосий: „Е, добре, ходя по нощите, лекувам рани и всякакви язви, целувам прокажени”. „Не, не, това не е всичко, не е всичко – казва пак праведникът – трябва да има нещо, някаква тайна святост в теб”. „Е, добре – пак казва императорът – добре, има ли – няма ли, но като цяло според императорския си статут съм задължен да председателствам надбягванията, така че се заставям едновременно да председателствам и да не симпатизирам никому”. „Е, да, добре! – казва пустинникът – Изглежда истинно. Слушай – е, аз до такава святост още не съм достигнал!”.

Такива са всичките истории, всичките по някакъв странен и невероятен начин ни показват, че привидната праведност не е праведност, а истинската праведност е някаква друга, в нещо друго състояща се праведност. Например, на някой си друг пустинник се привидяло, че някакъв сериен убиец бил по-свят от него. Тръгнал да търси този сериен убиец, срещнал го, а серийният убиец казал: „О! Тъкмо тебе търсих! Вече деветдесет и деветима убих и тъкмо исках да убия стотния, и ето – сега ще убия тебе”. И ето че тук пустинникът, който уж през целия си живот бил чакал смъртта, се изплашил много и с пресъхнало гърло казал: „Дай ми, моля те, да пийна вода преди смъртта си”. Онзи пък тръгнал към извора и паднал мъртъв. Нататък много художествено е описано как този пустинник поискал да се спусне да бяга, как се страхува, как мисли, че този се е спотаил и ако побегне, ще го догони, но след това вижда, че онзи действително лежи мъртъв. И тук му се явява ангел и му казва: „Този човек е същият праведник като теб”. „Ама защо, защо?” – „Та той ти се изповяда, каза ти, че е убил деветдесет и деветима и тръгна да ти направи добро, отиде да ти донесе вода и това е всичко, какво още ти е нужно?”.

Такива истории има много и всички те изглеждат крайно парадоксално. Техният главен смисъл се състои в това, че видимото с очите не е правилно, че правилно е това, което не се вижда с очите. Нататък житията на юродивите ще се развият от такъв род истории към друг – например, как светци отиват в домове на блудството, представяйки се за клиенти, а подир това, вместо да се възползват от възможностите си, започват да обръщат блудницата в праведния път и, в края на краищата, успяват да я обърнат. Тъй като пък авторската фантазия се разгръща, то и героите все повече и повече се увличат, подир което същият този сюжет също ляга в качеството на хумус, на един от слоевете за бъдещото съставяне на житийния канон на юродивия. Към този момент все още не съществува истинско житие на юродив, то се композира от тези и много други видове ранновизантийски истории. В течение на целия 6 в. те се събират, а в началото на 7 в. възниква първото пълноценно житие – жизнеописанието на светец, който е юродив, който е „σάλος” и това е житието на Симеон Емески, светец от Сирия, който отначало прекарва много години в пустинята, а след това тръгва – на славянски казано – „да се разправя със света”, т. е. връща се в света, в града Емеса – съвременния Хомс в Сирия, за да безобразничи там.

В собствен смисъл първата половина на неговото житие – това е подвизаването в пустинята, а втората – нечувана поредица от екстравагантни постъпки, от безобразия, невероятни безобразия, които е творил в Емеса. Влизайки в града, той съзира умряло куче. Хваща го, бяга с него през града, децата хвърлят камъни по него, сутринта отива на Литургия, катурва светите Дарове, подскача, замерва жените с орехи, преобръща свещниците, Литургията е провалена, бият го, изхвърлят го, по пътя обръща масите на сладкарите, които са там, пред входа, и т. н., и т. н. Следва маса сексуални провокации, прави се, че иска да изнасили жена, втурва се гол в женската баня, публично уринира на площада и т. н. – с други думи, цялостното му поведение представлява поредица от безобразия. Искам да ви припомня, че руската дума „похаб”[3] в древноруския означава, в собствен смисъл на думата, юродив. Едно и също е – те са синоними; „похаб” е даже по-древна дума от „урод” – те са едно и също, така че развитието на тази дума, т. е. семантичното му развитие в руския език е във висша степен логично; правилно е, че се е развило по този начин. Но и думата „блажен” е означавала „юродив”. Просто са се разминали, а ако ще потърсим точката, където „похаб” ще се срещне по парадоксален начин с думата „блажен”, то това и ще бъде думата „юродив” в съвременната – е, най-малко съвременната руска словоупотреба.

Нататък започва малко по-различния живот на този феномен. Като литературен тип той окончателно се оформя с образа на Симеон Емески, в 30-те години на 7 в. След което започва нов етап, текстът вече преминава в живота, реалният човек вече може да се държи в съответствие с литературния образец, както, по принцип, винаги и става – хората започват да подражават на литературата. Вече възниква друг код на поведение, който може да бъде ориентиран спрямо известния литературен образец. И тук вече се оказва трудно да разбираме как да отмерваме едно или друго поведение, или една или друга информация, която срещаме в източниците. Та нали може да има хора безумни, чието поведение окръжаващите да разчитат през един или друг код, а те за това даже и да не знаят. Или симуланти, желаещи по този начин да си набавят средства. Или пък искрени подражатели, мислещи, че у тях съществува някаква святост. Юродивият е по определение нещо лъже-, нещо, което не е равно на самото себе си – при все че в самия термин лъжеюродив няма никакъв смисъл.

Появяват се сведения за юродиви вече и от нежитийни източници, и получаваме по-сложна картина. Исторически описания, писма, битови сценки, че даже и в самите жития се оказва, че на страниците на едно или на друго житийно съчинение можем да намерим двама души. При което единият, по правило, е главният герой, който – както се казва – „е поработил с литературата по въпроса” и е видно как в своето поведение подражава на житийния канон, на Симеон Емески – виждаме сходни мотиви. Редом до него пък е друг човек, когото авторът на житието също нарича юродив, но който, както излиза от целия текст, си е просто луд и чийто крясъци е невъзможно даже да бъдат разтълкувани – и той обаче също е наречен юродив, макар сам към юродството да няма никакво отношение. Повтарям: тези хора могат да бъдат заедно, на страниците на едно и също съчинение. И тъй като този институт е станал вече обществено достояние, в 692 г., на Трулския събор, Църквата му обръща внимание и със специален канон забранява юродството – независимо кой е юродстващият.[4]

Тази официална забрана е имала действие не толкова сама по себе си, колкото е важно, че е съвпаднала със смъртната за Византия опасност от максималното ислямско настъпление от Изток. Когато за рутинизация на християнството не можело да става и дума: едновременно тежка идеологическа криза вътре в империята – иконоборчество, борба с иконопочитателите, т. е. когато същите тези хора, с темперамент на мъченици са имали реалния шанс да станат мъченици. И, може би, по-скоро поради това, – а не толкова заради забраната на Трулския събор – споменаванията на юродиви в житията и в наративните повествователни текстове изчезват – за около две столетия, след което постепенно започват да се завръщат. Наричам това второ издание на юродството. Това второ издание е още по-подражателно, още повече ориентирано към литературните образци, а негов символ е всеизвестният Андрей Константинополски или Юродиви – втори по значимост и, така да се каже, по слава византийски юродив, чието житие е написано в средата на 10 век в Константинопол. В действителност самият Андрей не е бил канонизиран във Византия и култът към него е бил полулегален, тъй като Църква и държава, със съвместни усилия, все повече и повече засилвали настъплението против юродството и към 12 век практически го изтласкали в периферията на обществото.

За Русия житието на Андрей Юродиви е изиграло нечувано важна роля. И – със самото това – вече преминавам към втората част на моята лекция. Интересно е как това странно явление, формирало се в специфичните условия на късната Римска империя, живяло в условията на сложното съчетаване на автократичната власт и традиционната религия, но все пак в общество, в което оставали живи средиземноморските традиции – например, в медицината, в което е била жива и никъде не е изчезвала представата за това, че по принцип съществува безумие – като болест, която може да бъде лекувана по Гален, и затова във Византия много внимателно следят да не сгрешат – кой е бесноват и кой просто се е разболял, и, в частност, например, патриарх Йоан Граматик през 12 в. – когато го питат, може ли да бъде причастяван безумен, казва: „Ако у него безумието е просто от изблик на черна жлъч, то, разбира се, това е просто болест, ако пък е от бяс – тогава това е друга работа”, т. е. безумието се възприема и като форма на соматично заболяване, та ето че този феномен, който е съществувал в такива специфични условия, преминава в младата варварска държава, нямаща никакви културни традиции от този род. И това е действително много странна ситуация. Така или иначе, знаем, че житието на Андрей Юродиви е огромен текст, който – повтарям – е възникнал в средата на 10 в. и вече в края на 11 в. изцяло е преведен в древна Русия, при което тук е много важно, че – ако основният корпус на християнската литература в Русия е получен в готов вид от България, каквото и да се опитват по този повод да възразяват нашите патриоти – този текст, както по всичко личи, по своите лингвистични характеристики все пак е именно староруски, а не старобългарски. С други думи, че той е преведен именно или в Русия, или от някой древен руснак на Атон или в Константинопол – това не е важно, важното е, че не е от българин. Та на този текст му е било съдено да изиграе колосална роля във формирането на института на юродството в Русия.

И ето го вече юродството в Русия. Това е съвсем отделна история – смята се, че, както подражателно сме възприели цялото православие, също толкова подражателно сме възприели и юродството. И, обикновено, се привежда откъс от Киевско-Печорския патерик за Исаакий Печорски – много известна личност, който умира през 1090 г. тук, в Лаврата, и за когото действително в Печорския патерик е казано, че той „Исакий, като не желаеше човешка слава, започна да върши юродства и да пакости: ту на игумена, ту на братята, ту на светски хора”. С други думи, на всички правел пакости. Поради което често ядял бой от другите „и започна да ходи по света и да се прави на юродив”. Този единствен, абсолютно изолиран случай, по всяка вероятност трябва да бъде смятан за форма на пълно възприемане на византийския образец, тъй като в киевските пещери повече или по-малко всичко е било обърнато към византийския образец, оттук ходели в Константинопол и докарали оттам устав, и въобще във всичко по някакъв начин са се обръщали към византийския образец. След случая на Исаакий Печорски обаче дълго време за юродството ние не чуваме нищо, т. е. – добре – Църквата твърди, че скоро след Исаакий вече на север се бил появил Прокопий Устюжки, но това е, разбира се, пълна безсмислица, тъй като, макар и неговото житие да му приписва живот в древна епоха, ние с точност знаем, ако следим не измислените цифри на агиографа, а гледаме реално на съществуването на култа към него, че култът към Прокопий Устюжки е възникнал в средата на 15 в. Така че по-рано от средата на 15 в. не трябва да се говори за никакво староруско юродство; нямаме никакви данни за такова, освен ако не решим да вярваме на житията, които винаги искат да направят своите герои по-древни. Ако ще говорим за култ, то с точност знаем, че в град Устюг през 1458 г. е имало място на почитане на Прокопий Устюжки.

Кога този човек е живял и имало ли го е, съществувал ли е той въобще на света – в дадения случай това не ни интересува. Същото се отнася и до втория староруски юродив – т. нар. Максим Нагоходец,[5] московски юродив, за когото не е известно нищо друго, освен факта на неговата смърт. В летописите е казано, че е починал юродивият Максим Нагоходец и това е отново в средата на 15 в., т. е. до средата на 15 в. няма нищо такова. След средата на 15 в. пък – ту тук, ту там – започват да се появяват все по-нови и по-нови юродиви. Първият в собствен смисъл юродив, чието житие е написано според повече или по-малко горещи следи, е Исидор Твердислов – ростовски юродив, разбира се, от Велики Ростов. За живота на този човек, живял в края на 15 в., практически не ни е известно нищо. Можем да предположим, че той е бил градският луд, но можем и да предположим, че, например, него въобще не го е имало, че той е литературна фикция. Както и да е било обаче, това житие изцяло, от начало до край е замислено като житие на юродив. Като веднага след него започва взривообразно нарастване на разни подобни жития – по разни места. Нека обърнем внимание на географията на тези места: Устюг, Велики Ростов, Москва, град Юрьевец, Псков, Новгород, Суздал, Сольвычегодск, Вятка, Торжок, Можайск, Карачев, Вологда, Архангельск, Олонец. Най-знаменитите юродиви, разбира се, се появяват в центъра – в Москва или нейните околности. Това е известният на всички Йоан Големия Калпак,[6] също така на всички известният Василий Блажени. И отново – Василий Блажени може и да е фиктивна фигура, но за него поне се смята, че е умрял през 1557 г., а истинският култ към него в Москва възниква 30 години по-късно – при царуването на Теодор Иванович.[7] Това е епоха, за която може да се каже, че е нещо като „златен век” на руското юродство и това юродство решително се отличава от своя византийски образец, макар, разбира се, някои мотиви от житията на тези юродиви да са заимствани от превода на житието на Андрей Юродиви. Главната разлика се състои в това, че византийският юродив никога не встъпва в каквото и да е общение с властта – тя му е безразлична, а и той е безразличен на властта (макар и да го притесняват, като символ на безредието). С руският юродив пък всичко е точно обратно: той през цялото време се върти около властта, при което се намира с нея в изключително двусмислени отношения на любов-ненавист. Достатъчно е само да посочим развитието на легендата със знаменития Николай Псковски. Негово житие не съществува, става дума именно за легенда, която съществува в различни версии и чието развитие е по-своему уникално. Нека да се огранича само с този пример.

И така, на 20 февруари 1570 г. – след страшното разоряване на Новгород – Иван Грозни, с опричната си войска,[8] приближава към Псков. Във вцепенения от ужас град, очакващ за себе си същата участ, Иван среща някой си Никола Псковски. За случилото се тогава различните източници разказват различно. Най-ранният от тях – опричникът Штаден – казва, че Никола е бил известен богат мужик, магьосник, който казал на царя: „Достатъчно, върви си у дома!”. И царят си отишъл. Такава история. Следващият етап от легендата е създадена много скоро в Пискаревската летопис[9] и там за богатството на Никола вече не се говори нищо. Разказано ни е, че той е магьосник и че е казал на царя: „Върви си у дома!” – и в този момент любимият кон на царя паднал и царят, уплашен от това знамение, си тръгнал. Следващият етап е отразен в Първата Псковска хроника. Там вече Никола за първи път е наречен юродив, без дотогава да е бил представян като такъв. И вече разговаря на странен език – нарича царя със странната дума „милухне” – е, явно това е нещо като „миличък”, „мили” – и му казва: „Върви си от нас, милухне”. И царят се изплашва. Следващият етап е в записките на двамата други опричници: Таубе и Крузе. Тук историята вече е в цяла – така да се каже, завършена форма. Юродивият е облечен в дрипи, за богатството му вече никой не помни, нито за това, че е магьосник. В дрипи той среща царя и започва да го изобличава, а царят се изплашва. На следващия етап от легендата, – когато вече посочват някого и казват, че ето, именно той е Никола Псковски – изпод мита вече се открива действителен човек. На британския посланик в Псков Джеръм Хорси[10] показват едного и казват: „Ето, той спаси Псков”. „Жалкия луд”, вдигайки рамене, е коментарът на Хорси. Накрая, последният етап от легендата е вече при следващия британски посланик Джайлс Флетчър.[11]

При Флетчър, тридесет години по-късно, историята вече окончателно придобива завършената си форма. Появява се буря, гърми гръм и страшният Никола изрича: „Ще те поразя с гръм, ако незабавно не помилваш града”. И още: „Ето ти човешко месо, ето ти късче месо, яж човешко месо”. А царят отговаря: „Не мога да ям месо през пости” – странен отговор на царя. На което Никола казва: „А, значи живи хора можеш да ядеш през пост?”. И тук удря гръм. Историята е толкова силна, че на никого не идва наум да си спомни, че на 20 февруари в Псков не може да има бури, че през зимата там бури няма. Работата не е в бурята като природно явление, а в това, че и Николай Псковски е „грозен”. Те и двамата са грозни и в действителност мотивът със суровото месо, разбира се, възхожда към превода на византийското житие, където юродивият яде сурово месо – това е една от неговите екстравагантности – за всеобщ смут, той яде сурово месо. Така и Никола – иска да каже на царя „в сравнение с мен ти си аматьор; това, което мога аз, ти не го можеш и на това основание ти заповядвам да помилваш Псков”. С други думи това е разговор, неразбираем за останалите, разговор на двама титани – представители на две стихии, на някакви свръх-стихии. Само те двамата разбират за какво си говорят и царят се обръща обратно, и си тръгва. Свръх властта, неясно поради какви причини дадена на юродивия, се оказва повече от неограничената царска власт.

Разбирам, че времето ми свършва и все пак ще приведа още един цитат. Как са погребали Иван Големия Калпак – в същия този храм, който всички вие знаете, в храма Василий Блажени. Да, и двамата лежат погребани там и до сега. А ето и как са описани тези погребения: „И на това погребение се извърши Божие милосърдие”. Какво обаче е било това Божие милосърдие? „Беше знамение от небесата, голям и страшен гръм, и огнена мълния запали образите в храмовете, а страшен гръм удари по безброен народ, а отговорникът за ризницата[12] в олтара уби до смърт, та мъртъв изнесоха дякон Пимен Покровски навън и едва не го отнесе вятърът, а поп Иван го повдигна над църковните двери и го спусна на земята, и половин час бе като ням, и едва оздравя от немощта си. И все тогава мълния запали и гръм удари безчислено множество народ – в църквите и около църквите – и някой оглушаха, а на други откъсна ръцете и нозете – на мъже и на жени, и на деца”. Край на цитата. Това е, впрочем, житието, не какво да е!

Следователно в руските представи юродивият не е някакъв умилителен глупчо, а страшна стръхприродна сила, някаква загадъчна, неразбираема природа, че той е сила, която през цялото време противостои – по един или друг начин – на властта. Тази сила не се разкрива – пази Боже! – като демократизираща, нито като смекчаваща, а просто като паралелна на политическата власт. Тя е вън от системата на онази църква, която блюдолизничи пред държавата, на църквата, която е готова да одобри действието на Иван Грозни. През 16 в. юродството процъфтява, в 17 в. – както и половин хилядолетие по-рано във Византия – започват да го изтикват в периферията, а към началото на 18 в. и съвсем. И така, стигам до най-последната, най-кратката част от моята лекция.

Как юродството се разпределя географски из цяла Русия? И ето че тук се оказват удивителни неща. Ето ги градовете: Торжок, Можайск, Карачев, Вологда, Архангельск, Сольвычегодск, Калуга. Най-южният град, в който срещаме юродив – това е Лаврентий Калужки – е Калуга. По на юг от Калуга ги няма, не ги виждаме. В юга поради някаква причина юродство не възниква. Единственият пример, от сходно древен период, който ми е известен, открих у Йоаникий Галяловски,[13] в неговото съчинение Ключ розуміння, където той разказва – съчинението е било публикувано през 1659 г. в Киев, а сам той е живял в Чернигов и, по всичко личи, описва реален случай – та, Йоаникий Галятовски пише: „Имаше в Чернигов човек на име Йоан, който се държеше като безумен заради Христос, за което получи такъв дар от Бога, че стоеше бос на огъня и до такава степен имаше от Бога пророческия дар, че каквото промълвеше – това и ставаше”. Ето това е единственият случай, който успях да намеря. Много се надявам, че ще се намерят други изследователи, които ще се опитат да проследят дали няма и други сведения, но, всеки случай, на мен не ми се удаде да открия.

Разбира се, впоследствие, през Новия период, вече след петровата забрана, след страшните гонения от времената на Анна Йоановна[14] и Елисавета Петровна,[15] когато са ги окачвали на дибите[16] и са ги заставяли да признават, че не са юродиви, когато – така да се каже – Руската империя е започнала да става регулярна държава и в този смисъл юродството е било първата ѝ жертва, дошло смекчаването при матушка Екатерина[17] и било въведено понятието „сумасшествие”,[18] открити били и домове за сумасшестващи и в Руската империя отношението към юродството се смекчило, станало по-спокойно.

След което, започвайки от края на 18 в., юродството започва да се възражда, вече в безобидната форма, която ни е добре известна от класическата литература. Вече не го преследвали кой знае колко. Е, преследвали го малко, но вече никого не изтезавали, на никого не късали ноздрите. Вече можело спокойно да се юродства, а така и да се проси милостиня. Този тип ние добре го познаваме. Още повече Иван Прыжов[19] – този борец с юродивите, такъв народен демократ и разночинец,[20] който смятал всички юродиви за измамници по определение – та именно той, изреждайки в своята книга юродивите от средата на 19 в., изрича характерната фраза, че „в Малорусия безумните, истериците и юродивите са много малко, почти ги няма, а ако се появяват – то е от Москва”. Е, това не е съвсем така. Сред тези, които Украинската църква канонизира през 1993 г. – както вероятно всички вие знаете – има двама, преп. Теофил и преп. Паисий, които се смятат за юродиви. През 19 в. в малкото градче Седнев – в Черниговска губерния – юродствал и знаменитият Гриц Золотюсенкий.[21] Имало го и т. нар. Иван Боси – Иван Расторгуев, комуто принадлежи знаменитата фраза: „Не всичко, което Богу е любезно, е за човека полезно”, а има и още един Иван Боси – Иван Григориевич Ковалевски,[22] когото някои смятат за прототип на Акакий Акакиевич Башмачкин от Гоголевия Шинел. Него Гогол наистина е можел да види в Киев през 1835 г. и той действително е бил изгубил ума си дребен чиновник.

Така че подобни случаи е имало, но тяхната вторичност в сравнение с масовия, абсолютно всеобемащ великоруски материал не предизвиква никакви съмнения. Това явление, според мен, е много интересно и, също според мен, изобщо не е анализирано по дължимия начин. Видно е, че по някакъв начин – нещо, което не е нищо повече от мое предположение, с което и ще завърша – това сродява южния – да го наречем така – вариант на древноруската култура с други ареали на православието, като българския и сръбския, където също не го е имало юродството. България и Сърбия са православни общества, православни култури, които не са родили, които не са изработили в себе си механизма на юродството, макар, разбира се, и там да са се превеждали византийските текстове. Преводни текстове е имало, но юродство в собствен смисъл там не се родило.

Така че, както по всичко личи – длъжен съм да завърша с този удивителен извод – известна разлика между северния и южния ареал на древноруската култура възхожда към много-много древните времена. По някакъв начин и поради някаква причина тези странни хора не са се появявали по на юг от Калуга. Защо? Това е въпросът, с който ви оставям. Благодаря за вниманието.

Превод: Борис Маринов



 

Иванов, С. „Юродство: византийское, древнерусское, украинское?” – В: Полiт.ua. Лекция, изнесена на 13 януари 2011 г. в Киев, в рамките на проекта „Публичные лекции Політ.ua” (бел. прев.).

[1] 1 Кор. 4:10 (бел. прев.).
[2] След Медиоланския едикт на св. Константин Велики от 313 г. и особено след Солунския едикт на имп. Теодосий І Велики от 27.2.380 г., който провъзгласява християнството – в неговата Никейска вероизповед – за господстваща вяра в Римската империя (бел. прев.).
[3] Буквално „нагъл и безсрамен в думите”, „сквернословещ”, а в църковен смисъл – „глупак” и именно „юродив”. Виж: Дьяченко, Г. Полный церковно-славянский словарь, М. 2001 (фотот.), с. 470 (бел. прев.).
[4] Авторът има предвид Правило 60: „Понеже апостолът възвестява, че „който се съединява с Господа, един дух е с Него” (1 Кор. 6:17), ясно е, че който се съобщава с демона, става едно с него чрез общението. Затова постановяваме: ония, които се преструват на бесновати и се правят, че вършат свойственото на бесновати, да се наказват по всеки начин и да се подлагат на същите суровости и трудове, на каквито биха се подхвърлили действително бесновати, за да се освободят от властта на демона”. Виж: Правила на св. Православна църква с тълкованията им, т. ІІ, С. 1913, с. 262-263 (бел. прев.).
[5] От старославянско наготà – оголване, лишение (старогръцки ἡ γύμνωσις – разголване, голота, бедност). Същото прозвище староруската житийна традиция дава и на Василий Блажени (1469-1552) (бел. прев.).
[6] Става дума за св. Йоан Московски († 3.7.1589 г.), известен с прозвището „Большой Колпак” (бел. прев.).
[7] Фьодор I Иванович – руски цар от 1584 до 1598 г. (бел. прев.).
[8] При Иван ІV Грозни опричнината е част от държавата, управлявана непосредствено от царя и служеща му като опора в неговата борба срещу болярите. От нея се набира и т. нар. опрична войска (бел. прев.).
[9] Руска летопис от началото на 17 в. (до 1615 г.), издадена през 1978 г. (бел. прев.).
[10] Jerome Horsey (ок. 1550 – 1626 г.) е английски дворянин и дипломат, живял в Русия (с прекъсвания) от 1573 до 1591 г. (бел. п рев.).
[11] Giles Fletcher (1548-1611 г.) е английски поет и дипломат, автор на описание на руското царство през 16 в. (бел. прев.).
[12] Става дума за специалното помещение в олтара на християнския храм, където се съхранява богослужебното облачение на свещеника и църковната утвар (бел. прев.).
[13] Архимандрит Иоанникий (Галятовский; ок. 1620 – 1688 г.) е руски православен църковен и обществено-политически деецятел и представител на руската схоластическа проповед (бел. прев.).
[14] Анна Иоанновна (1693-1740 г.) – руска императрица от династията Романови (бел. прев.).
[15] Елизавета I Петровна (1709-1761/1762 г.) – руска императрица от династията Романови (бел. прев.).
[16] Уреди за изтезание посредством разпъване тялото на жертвата, използвани в Русия и Западна Европа през 14-18 в. (бел. прев.).
[17] Екатерина ІІ Алексеевна Велика (1729-1796 г.) – от 1762 г. всеруска императрица (бел. прев.).
[18] От „сумасшедший” – луд, умопобъркан (бел. прев.).
[19] Иван Г. Прыжов (1827 – 1885 г.) е руски публицист, революционер, историк и етнограф, изследовател на народния бит, придобил най-голямата си известност със своите трудове по история на кръчмарството и просията (бел. прев.).
[20] През 19 в. в Русия – интелигент от недворянски произход (бел. прев.).
[21] Григорий Мирошников или Гриц Золотюсенький – юродив и прорицател от първата половина на 19 в., погребан във Възкресенската църква в Седнев (бел. прев.).
[22] Иван Иванович Расторгуев (1799-1849 г.) и Иван Григорьевич Ковалевский (1807-1855 г.) са известни киевски юродиви (бел. прев.).



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/98f4f 

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме