История на тълкуванието на възгласа „Двери, двери! Премудростию вонмем!”

В гръцкия новозаветен език глаголът προσέυχω има следните основни[1] значения: 1) обръщам внимание; отделям внимание; 2) внимавам, държа на нещо; предан съм на нещо; пристрастие към вино (1 Тим. 3:8); 3) внимателен съм; предпазвам се; държа се далеч от нещо; 4) пристъпвам (към жертвеник); свещенодействам (Евр. 7:13).

Тълкувание от св. Йоан Златоуст[2]

В Беседи върху Деяния на апостолите (19, 5) Златоуст споменава възглас „Вонмем” преди прочита от Писанието: „Дяконът от името на всички стои и, като възглася, казва: Да внимаваме; при това често. Гласът, който той издава, е общият глас на Църквата, но никой не внимава. След него четецът започва: Исайеви пророчества, и отново никой не внимава, макар и пророчеството да не съдържа нищо човешко. После на всеослушание заявява: Това говори Господ – и пак никой не внимава. Чете се нещо страшно и ужасно; но и при това никой не внимава”.

Възгласът Да внимаваме се е произнасял от дякона, както виждаме, нееднократно – преди всяко четене (при нас преди прокимена на Велика вечерня: Вонмем – Мир всем – Премудрост – Вонмем). Фактът на възникването на всички тези възгласи говори какво благоговение е предизвиквало четенето на Св. Писание в богослужението. За възгласи след прочитите, даже след Евангелското четиво, паметниците от 4 и 5 в. не споменават.[3] След Целувката на мира, дяконът възглася: Двери! Двери! Премудростию вонмем! Думата премъдрост не присъства в ръкописите до 9 в.[4] В древността този възглас се е отнасял до привратниците (особени църковнослужители, назначени да следят, никой неверен или оглашен да не влиза в молитвеното събрание, когато църковната община се е приготвяла за тайнствения апогей на своето богослужение). Иподяконите в древността по време на литургията са били задължени да наблюдават и за това – да не би някой да излезе по време на издигането на Жертвата и да не се отваря вратата, дори ако идва верен.[5] 9-то апостолско правило гласи: „Трябва да се отлъчат от църковно общение всички верни, които идват в храма и слушат Писанието, но не участват до края в молитвата и в св. Причастие, като такива, които произвеждат безчиние в събранието”. В 6-то правило на Лаодикийския събор е предписано: „Да не се допускат еретици, измамени в ерес, да влизат в Божия дом”, а също и в Апостолски постановления, 2, 57 се говори за охрана на църковните врата от възможността да влязат непосветени. Св. Йоан Златоуст в Беседи върху Евангелието от Матей, 23 подчертава: „Затова и заповядва на такива хора да не отварят вратите, защото като разберат, те стават още по-дръзки. Когато това учение се открива пред признателни и благомислещи хора, то те благоговеят пред него – докато безнравствени хора уважават повече тогава, когато не познават”.

Тълкувание от св. Герман Константинополски[6]

Всъщност, възгласът на дякона Вонмем е логично продължение на възгласа му от края на Литургия на оглашените: Елици оглашени, изидете, да никто из оглашених… В днешно време буквалното значение на тези думи е загубило силата си, но символично те имат по-широко значение. Според тълкуването на византийския литургист, „трябва да пазим вратите на нашия ум, на нашето сърце, за да не влезе нищо лошо в тях и за да вникнем в Божията църква в премъдростта на божествения символ, изложен от светите отци”.[7] Сега думите Двери! Двери! имат отношение към т. нар. вътрешни врати,[8] горните двери или, иначе казано – завесата, която в това време се дърпа и която символизира отместването на камъка от Гроба, бягството на стражата, изпратена на Гроба,[9] а също и това, че нашето тайнство – скрито от века – след Възкресението Христово се открива и става известно на целия свят.[10] Когато се отваря завесата, се вдига и воздуха, покриващ Даровете – така се символизира не само това, че Христос е станал от Гроба, но още и че тайнствата на св. Дарове, които са за нашето спасение, скрити преди всички векове в непостижимия Божи съвет и извършени чрез Иисус Христос, след Възкресението са ни открити и стават известни. В знак на това и завесата, която прегражда Божиите дарове, се отваря. Като потвърждение за това мнение,[11] изглежда служат думите на св. Герман: Завесата се отваря съгласно словото на апостола: И тъй, братя, като имаме дръзновение да влизаме в светилището чрез Кръвта на Иисуса Христа по нов и жив път, какъвто Той отново откри за нас чрез завесата, сиреч плътта Си, и като имаме Велик свещеник над Божия дом” (Евр. 10:19-21). Дяконът призовава молещите се да отворят дверите на ума и сърцето си, или иначе казано – подбужда да бъдат особено внимателни към това, което с отварянето на завесата се изобразява чрез свещенодействията в олтара и което преди всичко се излага в Символа на вярата. Поради двояките действия, които едновременно се извършват в олтара, дяконът споменава не за една врата, а за две, като казва: Двери, двери. Последните думи – Премудростию вонмем – частично се отнасят към тези двете, както и към двете действия в олтара, т. е. да внимаваме ние, че се отварят едни врати за възлизането Христово, а другите – за пристъпването ни към Светая светих. Тези думи, в частност, се отнасят и към това, което следва – Символа. Премъдростта – това е Синът и Слово Божие. Св. Герман казва, цитиран от архиеп. Вениамин: „Чрез Премъдростта, т. е. Сина и Слово Божие, нека вникнем в премъдростта на Божествения символ, който е изложен от светите и богоносни наши Отци, и нека внимаваме, за да можем спокойно и разумно с умирен ум да пристъпим към тайнствената жертва”.[12]

Тълкувание от преп. Никита Ститат[13]

В трактата си За рая[14] преп. Никита Ститат дава следното тълкуване на дяконския възглас Двери! Двери! Вонмем!: „Та нали затова е и забранено от Бога, Който е казал: От дървото за познаване на добро и зло не яжте, понеже в деня, в който ядете от него, от смърт ще умрете (Бит. 2:17). Естествено, наблюдаването на нашето тяло и съзерцанието на неговото устройство увлича несъвършения, даже и да не желае това, в познаване на гладкостта (голотата) на удоволствието,[15] и не само това, но и в непристойни движения и размисли, както е подчертано, относно когото (несъвършения) е справедлив винаги отправяният към нас божествен възглас: Двери! Двери! Вонмем! Чрез удвояването на осезаемите врати е поръчано предпазване от недостойни и умопостигаеми неща и от самите, подчертавам, осезаеми, чрез които смъртта има навика да влиза в човешката душа”.[16]

Никита Коронидски, синкел и библиотекар – в писмо-отговор до помолилия го да изрази своето мнение за неговите трактати преп. Никита – пише[17]: „Достоен е за осмиване този, който говори, че възгласът на дякона Двери! Двери! подбужда тези, които не са в олтара, да внимават на Божиите тайни. Та нали, ако и тайните да са напълно скрити, ала в качеството си на скрит кой – като има власт над разсъдъка си – може да подбужда онези отвън (олтара) да ги разберат. Защото тези тайнства, които сега се извършват от йереите, се изпълняват в безмълвие. По други места, сам съм виждал, че завесата, която закрива божествения престол при извършване на тайнството обгръща и покрива така, че даже самите йереи не са видими от страната на тези, които стоят пред олтара. Това е наредил най-блаженият сред патриарсите господин Евстатий”.[18]

Преп. Никита пише пространно писмо[19] до Григорий Софист с разяснение на своето тълкуване на възгласа Двери! Двери! В него той се придържа към принципите на тълкуване на Литургията на Дионисий Ареопагит.[20] Йерархията е фокусът, в който се съсредоточават лъчите на духовната светлина, и оттам се разливат върху обикновените членове на Църквата. Така че църковният обред се усвоява различно от хората, според различната им духовна зрялост. Той предизвиква разделение не само между оглашени и верни, но различава и верните според степента на преуспяване. Св. Никита се изказва за народа така: „Понеже ако божествените отци са затворили входа на олтара за всички лаици (единствено само на царете, които принасят дарове, бил даден тук от тях достъп), как изобщо може да е позволено за тях (за народа) дори да се приближат до олтара, когато се извършва божественото, камо ли да хвърлят към него (божественото) нечист поглед”.[21] Като казва, че тези, които слушат, разбират изреченото според духовното си ниво, преп. Никита Ститат прави следното заключение: „Което е законно, по време на безкръвната жертва възгласът на иподяконите подбужда да се пристъпи към вратата на храма и да се затвори, както е казано, за влизане на неверни и оглашени, като казва Двери, Двери, Вонмем! и не само това, но затваря и на всички верни вратите на чувствата от блуждаене навън и не без страх да вникват в извършваното с трепет от йереите в олтара”.[22] Преп. Никита свързва това състояние на внимание с безмълвието (исихия), с благодарността към Господа за всяко благодеяние и непрестанната молитва.

Изводи

1. Преп. Никита Ститат употребява възгласа Двери, Двери, Вонмем!, макар архим. Киприан (Керн) да сочи, че още в 9 в. към възгласа е присъединена думата премъдрост.

2. Завесата в олтара по време на тайнството е учредена от патр. Евстатий, според Никита Коронидски.

3. Преп. Никита Ститат не се обляга на Тълкуванието на патр. Герман, като най-веротно не е бил запознат с него, макар че в трактата си За рая цитира стихира, която е надписана с името на Герман.[23] Може да се предположи, че Тълкуванието се е появило по-късно и принадлежи на Герман ІІ, патриарх на Константинопол от 1226 до 1239 г.[24]

4. Св. Никита Ститат свидетелства, че входът в жертвеника е затворен за всички лаици, като само за принасящите дарове царе е отворен.

5. Св. Никита Ститат изрежда следните степени на посвещение: йереи, дякони и иподякони.

6. Всички тълкуватели, които разгледахме, единодушно запазват новозаветния смисъл на внимаване – като предстоене пред Бога.

7. Възгласът Двери! Двери! първоначално се е отнасял до външните врати на храма, а по-късно е започнал да се отнася и до вътрешната олтарна завеса.

8. Разбирането на възгласа се е развивало от буквално, отнасящо се до вратите на храма, към символично тълкуване – отнасящо го към вратите на нашите души, като буквалното тълкуване се е включвало в по-разгърнатото тълкуване.

9. Св. Никита казва, че само като внимаваме на Господа[25] ние можем да запазим безмълвие, да благодарим за всяко Негово благодеяние и непрестанно да се молим.

Превод: Ивайло Маринов