Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Историческият характер на догмата

Вторник, 30 Септември 2014 Написана от Николаос Ксионис

N XionisВ съборния томос от 1351 г., който упоменава исихаските спорове от 14 в. между светогорските монаси исихасти, от една страна, и Варлаам Калабрийски и Григорий Акиндин, от друга, става въпрос за значението на думите във връзка с изразяваните чрез тях неща. По-специално в тях се подчертава нуждата да бъдат изследвани нещата „чисти… и да се търси в тях истината от богословите”. Ако има единогласие относно нещата, тогава няма повод за разногласие по отношение различието в думите, защото, както споменава и св. Григорий Богослов, „не е нужно да се препираме за имената, ако думите носят същото значение”. Така в случая, когато се използват различни думи, няма никаква опасност от грешно тълкуване и отклонение от правилната вяра, когато умът е здрав и възприема точно обозначаваното с всяка дума. Следователно, основното и необходимо условие за тълкуването на догмата е, от една страна, нещото само по себе си, към което се отнасят, а от друга: богословските и еклисиологични предпоставки на упражняващия тълкуването човек.

Св. Григорий Паламà, като се позовава на св. Григорий Богослов, говори твърде показателно: „Истината и благочестието не са в думите, а в нещата… Боря се за догматите и за нещата. Ако някой се съгласява по отношение на нещата, не ще споря по отношение различието в думите”. В тази забележка на св. Григорий Паламà, както и в други подобни изказвания на Отците на Църквата, се вижда ясно, че догматите не се отнасят до думите, а до нещата, т. е. до самата историческа реалност, в която човекът се опитва да познае откриващия му се Бог. Това е така, защото Бог се открива в историята чрез нещата – факт, който се потвърждава в Светото Писание, в което въобще не става дума за човека като „субекта” на историята, т. е. като действащия субект, който твори историята. Човекът не действа вътре в света по същия начин, по който Бог действа, така че създаваното от него да е съотносимо и на еднакво ниво с Твореца на човека. Човекът не създава нещата, а ги описва или – с други думи, той тълкува нещата, както е видно и от пролога на Евангелието според Лука, и същевременно в тях той разпознава Божието присъствие и придобива познания за самия себе си. Това пък означава, че човешката способност се изчерпва с употребата на нещата, които му се откриват, а не с тяхното изначално сътворяване. Приносът на човека в творенето на историята е само в неговите избори, т. е. в разумното желание вътре в рамките на историческата му връзка с Бога.

Откровението, следователно, коренно отличава догмата от всеки друг човешки опит, който цели преди всичко да постигне истината с човешки усилия и дори по случайност. Така философията и останалите науки се отнасят главно до дадености, представени от други учени и мислители, докато човешкият разум отличава нещата съгласно сетивата и впоследствие размишлява по отношение на света, на природата, на историята и човешкия живот, опитвайки се да разбере всичко това в рамките на ума си и според критериите на логиката. С догмата обаче той се оставя на опита от истината, приемайки я като даденост в рамките на историческата реалност. Затова догматът не може да е резултат от богословски силогизъм и да представлява някаква мислена и идеологическа ценност – това подхожда главно на философията и на различните религиозни, културни или социални идеологии. Догматът е формулировка на истината, която човек преживява в присъствието на Бога вътре в историята. Той е основата, върху която се гради общението на човека с Бога вътре в Църквата.

Връзката между Църквата и догмата като връзка на света и реалността се дължи на факта, че Църквата не е част от Творението, а е самото Творение, което, като образец и образ на целия свят – съгласно преп. Максим Изповедник и св. Григорий Нисийски – „проповядва ясно Твореца… след като и самите небеса, както казва пророкът, с неспирни гласове възхваляват Божията слава”. Затова и догматът не се смята за нещо независимо от Църквата, а е самото ѝ учение относно съдържанието на нейния начин на живот. Той е изражение на Словото на истината, както То се откри безплътно чрез словата на пророците и на патриарсите от Ветхия Завет, на светците и, накрая – чрез въплътеното Си присъствие, при което откри Отеца в Светия Дух.

В тази връзка на догмата с църковния живот умът не опознава Бога посредством размишления и логически силогизми, така щото догматите да представляват някакви теоретически религиозни възприятия на човешкия дух. Бог, според св. Василий Велики не е общо понятие „което се възприема само с ума и няма ипостасно съществуване”, а е битийстващият (ὁ ὤν), Който се открива според Божията Си воля чрез запознавания с нас и съответни принципи (логоси) в творението на света – по думите на св. Григорий Нисийски. Ще рече, че в противовес на философската спекулация, в богословието богопознанието, постигано чрез понятия и силогизми, е подценяване – нещо, което се ползва само от догматизма (религиозен, политически или научен), който впоследствие се опитва да се налага, а не да убеждава в полза на своята идеология. Причината за това насилствено налагане се дължи на факта, че догматизмът не се основава на истината, не се гради на основата на обективната действителност, а върху идеологическа постройка, която е творение на човешкия дух. Догматистът се лишава от основните критерии на богословската мисъл, затова и стига дотам, да поставя догматите на истината на нивото на безначалието (анархията) и стълпотворната автономия. Така, при догматистите се наблюдава фанатизъм и омраза към инославните, противоборство и упорит опит да бъде преборено всяко различно мнение.

Докато, напротив: мисленото душевно око на вярващия, приемащ догматичното учение на Църквата, познава в света феномена на мъдрата и изкусната Божия сила, – т. е. на самото Божие съществуване – която синхронизира частите в една цялост, а цялото допълва с частите и обхващайки всичко с едната Своя сила, държи света в Себе си, без същевременно да прекъсва движението Си, нито да се пренася на друго място от онова, на което се намира. Иначе казано, вярващият човек не се предоверява на внушения и творения на собствения си дух, а се опитва да учи и да убеждава човеците в истината, която сам е приел свободно и творчески в догматичното учение на Църквата. Вижда в Творението самия Бог и чрез нещата опознава всесилния Божи промисъл.

Това именно изразява св. Григорий Паламà, когато казва, че „ние не приемаме за истинска вяра онази, която се основава на думи и на размишления, а онази, която се доказва от делата и от живота, която е не само истинска, но е още и сигурна, и е без изменения”. Затова и характерна черта на догмата е диалогичността, но не в смисъла на философската диалогична връзка, а в смисъл на съзерцаване на Божията слава, което пък означава участие в самата тази Божия слава и, като домашен на Бога – и съжителство с Него.

Според написаното от св. Кирил Александрийски, „като цяло можем да кажем, че Спасителят искаше главно да придаде благодат на Своите домашни, която благодат произтича от съжителството с Него и от Божията му слава”. И това е така, защото догматическите истини на Църквата не са повече от израз на славословие (δοξολογία), описваща познанието за Бога, постигнато вътре в общението с Божията слава. Догмите – като литургичност на църковното тяло – са, следователно, систематическият начин за изразяване на вярата, на славословещото познание за Бога, което е отговор на факта на Божието присъствие и повик. Затова и догматът се отнася към доксологичното дело на Църквата, чрез което човекът познава в Бога Твореца на света.

Така, догматът не е теоретично учение, което дава някакво сковано определение на мисълта и живота, а е самото познание на истината. И това е така, защото „истината е познание за нещата” – по думите на св. Йоан Дамаскин – „докато лъжата е познание на небивалото; тъй като небивалото не се опознава”. Поради това догматът е познание на действителността, за разлика от лъжата, която е непознаване на съществуващото. По тази причина и догматическото учение на Църквата не може да носи името на онзи, който го преподава. Защото истината не се ограничава до тесните рамки на човешкия разум, така че да заеме името на някой мислител. Човешкият разум, който се отнася към божествените неща, „по някакъв начин е тишина и безмълвие”, – по св. Григорий Нисийски – ако той бъде сравняван с истинското значение на търсеното. Единственото, което може този разум да изрази със сигурност, е нищожността му по отношение на търсеното, дори и той да задвижи всичките си мисловни способности и да не пропусне нищо от божествените значения. Тази изразна неспособност на разума се дължи на реалността на истината, която според светоотеческото учение е факт от света и от историята, тя е самите съществуващи неща сами по себе си, тя е начин на живот, който нито може да бъде завладян, нито да налаган, а ненасилствено се преживява от всички, подобно на самия живот. Затова и преп. Йоан Дамаскин ще каже, че познанието на истината е ἔξις (състояние, нагласа), докато незнанието, което е знание на небивалото, на фантазията и лъжата, е στέρησις (лишение).

И така, като „търсене на истинното благочестие, като незаблудено и нелъжовно диагностициране или освобождаване от заблудата посредством логосите” – съгласно с определението на преп. Йоан Дамаскин – догматът не може да бъде притежание на определен човек, нито пък догматичното учение на Църквата може да се ограничава до интелектуалната и изразна способност на някой човек. Това бе усвоено от Източната православна църква, която отказа да назове богословието с определено име, за разлика от Западната църква, където то се назовава в зависимост от херменевтичния оптически ъгъл на богословските школи, течения или богослови, като например: Каролингско, Схоластическо, Лутеранско богословие, богословие на Просвещението, диалектическо богословие (Карл Барт), богословие на цивилизацията (Паул Тилих) и на секуларизма (Фридрих Гогартен), трансцендентално богословие (Карл Ранер) и богословие на освобождението, на феминизма, на икуменизма (Ханс Кюнг) и т. н.

Единственото, което Църквата направи в това отношение, бе да даде прозвището „Богослов”, (а не име на човек на богословието) на трима свои светци, опазили вярата от личностни и, следователно, еретически възгледи и съхранили целокупността на догматическото учение от разпад и едностранно обяснение на Божието откровение, явявайки богословието на едната, свята и съборна Църква като единствено чистия и тайноводствено-харизматичен начин, който извира от самия верски опит.

И така, връзката на догмата – като израз на цялостния живот на Църквата – с истината и с реалността, както и отличаването му от стохастичния разум, се отразява мъдро в Преданието на Църквата, което се формира – съгласно със св. Атанасий – в църковната вяра. Св. Василий Велики отбелязва, че догматът и проповедта на Църквата се основават колкото на написаното учение, толкова и на апостолското предание, което тайнствено достига до наши дни. Ако някой се опита – според св. Василий Велики – да изостави произтичащото от Преданието като нямащо голямо значение, тогава той ще навреди на Евангелието и на проповедта на Църквата, превръщайки ги в просто име без никакво съдържание. Това се дължи – според Кесарийския епископ – на слабостта да се пренесе писмено на следващите поколения църковният опит, тъй като те не са участници в църковния живот и църковно дело. Така апостолите и Отците на Църквата обграждали „целомъдрието на тайнствата” с тайнственост и тишина, така че с течение на времето, от дългата употреба и навик, да се вкоренят в Църквата и да станат желани само на тези, които имат опит с тайнствения живот.

Св. Йоан Дамаскин, следвайки светоотеческото предание, се обръща към цялата „християнска народност” и призовава всички да не слушат и да не приемат съвет от онези, които проповядват друго евангелие, т. е. умолява вярващите да странят от тези, които са носители на друго съдържание на вярата и преподават друга истина от онази, която Църквата прие от светите апостоли, от отците и от съборите, и която пази и до днес. Още, той подчертава, че тази отрицателна позиция на вярващите християни към новите верски учения не трябва да се ограничава само до позицията им към дадени човеци, които вероятно се намират извън църковната общност, но дори и към ангели и към царе, т. е. всяко религиозно или политическо лице, което проповядва Евангелие, различно от приетото от Църквата. Такива преп. Йоан Дамаскин сравнява със змията, от която Ева прие съвет и доведе смъртта. Съветва християните да стоят върху камъка на вярата и Преданието на Църквата, без да преместват границите, които са положили Отците, нито да отстъпват на човеци, опитващи се да обновяват и да увреждат строежа на светата божествена, съборна и апостолска Църква.

Защото, ако се разреши на всеки да пристъпи към създаване на ново богословие, което ще се отваря повече към съвременния свят и ще задоволява съвременните, а от там и преходни нужди на човека, ще се стигне постепенно до разрушаването на цялото тяло на Църквата. Единственият случай, когато някой би могъл да предложи собствено тълкуване, е в проповедта, която той обнародва, но и когато тя произтича, разбира се – съгласно св. Василий – от догмата, който, за разлика от проповедта, е в мълчанието (σιωπαται). Мълчанието на догмата се изявява, според същия св. отец на Църквата, още в Светото Писание посредством неяснотата, която прави трудно достъпни за разбиране догматите от разума в полза, разбира се, на читателите, а не с цел да укрие Божието откровение. Ползата на християните от премълчаването на догматите се дължи на опазването на вярата от субективни неща, т. е. от начина, по който те биха били приближавани и тълкувани в едно непроизтичащо от тайноводствения живот и опит преживяване на Църквата.

От споменатото дотук следва непосредственото заключение, че догматичното учение на Църквата не се приспособява към събитията на съвременността, а изразява божественото откровение, както то е описано с дело и слово в историята на Божието домостроителство. Затова истината на светоотеческото предание, която е историческа истина на божественото откровение, не се отнася само за хората от епохата на Отците, нито се ограничава в историческите събития на онази епоха, защото не представлява нещо временно, което да се променя с времето и с научното и културно развитие на човека. Както би подчертал отец Г. Флоровски, светоотеческото учение е в пъти по-съвременно от много съвременни богослови, защото се отнася към екзистенциалните проблеми на човека. И тази негова всевременност се дължи на съдържанието на това учение, което не е само тълкувателен поглед към догмата, откъдето да е субективен и частичен, а е изразяване на истината като преживяване на историческата връзка на човека с Бога, или, с други думи, е описание на екзистенциалната истина на човека.

Историко-екзистенциалният характер на тази връзка се вижда в Божието слово, когато Бог се обръща към юдеите чрез Моисей на планината Синай и изключва всяко отношение с човеците извън онова, към което призовава в историческата Му връзка с юдейския народ. „Аз съм Господ, Бог твой, Който те изведох от Египетската земя, от дома на робството; да нямаш други богове, освен Мене. Не си прави кумир и никакво изображение на онова, що е горе на небето, що е долу на земята, и що е във водата под земята; не им се кланяй и не им служи”. С тези думи се определя екзистенциалният момент на отношението на човека към Бога, т. е. към единия истински Бог, без това да се отнася към начина на Неговото поклонение, доколкото поклонението е въпрос на богослужебното действие, което – като начин на отношение към Бога – се формира от човешкия обичай. Същевременно обаче се подчертава и това, че този Бог не е богът на метафизиката и следователно не е предмет на правия разум и на стохастичната мисъл, а исторически факт, имащ непосредствено отношение и връзка към живота на човека.

Затова и първият и значим елемент на Божието слово към Моисей се отнася до историчността на един Бог, която Го открива като реално Съществуващ. Това се отнася първо към освобождаването на израилския народ от египетското робство, а сетне и към опита от Божието присъствие по време на целия ход на юдеите през пустинята, така че никой да не се усъмнява в Неговото съществуване.

Следователно, – като автентично изражение на Църквата относно съдържанието на вярата – догматите се отнасят към истината на Христовото откровение, свързват се непосредствено с преданието на Отците и представляват нерушимо и единно цяло. И така, като изява на Божията воля в историята, догматът има исторически характер. Ето защо Преданието, което опазва и продължава с предаването на истините на Божието откровение вътре в историята и в човешката цивилизация, представлява основата и на догматичното учение на Православната съборна църква и подсигурява историчността, а, следователно, и реалността на съдържанието на догмата отвъд всякакво болнаво или себично тяхно доближаване. Догматът, като формулиране на историческата истина на Божието откровение, не съдържа само познание, но и предопределя начин на живот на вярващия, осигурявайки му спасение. Затова преп. Йоан Дамаскин ще каже:

„Нека приемем тогава Преданието на Църквата със сърдечна благост и без много размишления, защото и Бог сътвори непосредствено човека. Нека да не приемаме да се учим на нова вяра, сякаш Преданието на Отците е прокълнато. Който ви проповядва друго Евангелие от това, което приехте, да му бъде анатема (Гал. 1)”.

* Текстът е публикуван за първи път в сп. Християнство и култура, бр. 10 (87), 2012, с. 34-39. В първоначалната публикация е допусната неточност в изписването на името на автора и не е дадена информация за оригиналното заглавие на текста, както и не е посочено името на преводача от гръцки език (бел. ред.).



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/98k93 

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме