Реймското евангелие

Феникс някога (възродил се) от собствената си пепел[1]

Тази строфа – взета като епиграф от статията на полския учен Лудвиг Корвин Ястржембски – може да се допълни със забележката, че с обекта на нашата кратка статия това вероятно се е случвало неведнъж за времето на неговото съществуване.

Става дума за знаменитото Реймско евангелие. То ту се е появявало в различни места в Бохемия, в Константинопол, в Реймс, ту изчезвало, а след Френската революция дори се смятало, че завинаги е загинало в кладите на революционния ентусиазъм. Но неочаквано то отново се появява в началото на 19 в. Намират го в Реймската общинска библиотека, където се съхранява до днес. В преносен смисъл можем да кажем, че днес то отново се появява и за славянския свят. През 2010 г. с помощта на канадския фонд „Украинска енциклопедия” е отпечатано украинско издание на ръкописа. В интерес на истината е необходимо да отбележим, че коментарите в Интернет на някои украински специалисти и прекаленото им желание да представят желаното за действително могат да извикат при най-доброжелателно отношение само скептична усмивка.

За Реймското евангелие говорят, спорят и го използват в политическата борба и до днес.[2] Свидетелства за това има много. Достатъчно е да погледнем в Интернет, за да открием, че даже там има форуми, в които спорят за Реймското евангелие.[3] Провеждат се конференции, а последната от известните ни се състоя през февруари м. г. в Реймс. За тази конференция разказа сътрудникът в департамента по съхранение на ръкописи в обществената библиотека в Реймс Сабина Мафр. Тя е участвала на тази конференция с доклад, посветен на глаголическата част на Евангелието. Трябва още и да споменем за изложбата в двореца То (или „двореца на тау”; името идва от Т-образната форма на двореца, съответно от гръцкото название на буквата – бел. ред.) в Реймс, завършила своята работа на 24 февруари 2014 г. Сред експонатите на тази изложба се намирало и факсимиле на ръкописа.[4]

Необходимо е да признаем, че, както често се случва с мнозинството предмети с особено религиозно значение и почит, историята на този текст е пълна с най-неочаквани събития и съпътствана с най-невероятни интерпретации и хипотези. При първо запознаване с този причудливо формиран исторически артефакт, обрасъл с тези хипотези и догадки, се сблъскваш с нещо напълно неразбираемо и силно въздействащо върху въображението, тъй като такива предмети винаги се свързват със знаменити хора и значителни събития. При все това този артефакт се оказва напълно непроницаем, за да се свържат всички елементи на неговата заплетена история. Понякога изглежда, че вече никой и никога не ще намери простата истина и не ще узнае, какво се е случило в действителност. Ала по удивителен начин се намират хора, стремящи се към истината и намиращи пътечки към нея.

В първата половина на 19 в. един от първите, започнали сериозно и педантично да изучават въпроса за Реймското евангелие, е Л. Ястржембски (Ludwik Jastrzẹbski, 1805-1852 г.) – полски археолог, посветил се главно на палеографията. В 20-те години на века той превежда двете части на ръкописа, а през 1839 г. публикува резултатите от своите изследвания в Общ журнал за публично образование.[5] Тази статия е написана под формата на рапорт, предназначен за министъра на общественото образование.[6] Ние използваме текста на статията, напечатана в Речника по палеография, който е част от обширното издание Нова богословска енциклопедия, включваща разни тематични речници, свързани с религиозната проблематика. За това издание сме задължени на знаменития абат Жан Пол Минь. Томът, в който е напечатана статията на полския учен, излиза в 1852 г.[7]

Френският славист Луи Леже в края на 19 – началото на 20 в. оценява много високо труда на полския палеограф и критически се отнася към това, как са постъпили с него колегите, с които работи и поддържа кореспонденция, посочвайки, че в крайна сметка Л. К. Ястржембски е бил изместен и е останал зад борда на основните събития, свързани с издаването на ръкописа. Съответно не е можел и да получи никакъв доход за своята работа. Луи Леже отделя в своята статия достатъчно много внимание върху анализа на взаимоотношенията на основните участници в издаването на ръкописа, осъществено в средата на 19 в. Неговите бележки се отличават с ироничност, забележителна острота и лаконичност, но без да преминават отвъд рамките на приличието. Той, привеждайки таблици и документи, подробно разглежда всичко, свързано с финансовите въпроси.[8]  Леже пише, че полският учен много е искал да публикува ръкописа, но в издаването на факсимилето го изпреварва Силвестр дьо Саси,[9] а в печатния му вариант – чешкият филолог и поет Вацлав Ханка, деец на националното възраждане, знаменит съчинител и съставител на фалшивите Краледворски и Зеленогорски ръкописи.

Полският учен се оплаква от предателството на реймския библиотекар Л. Пари и от това, че Копитар е престанал да отговаря на писмата му.[10] Главният удар за него обаче става чешкото издание на ръкописа. Леже отбелязва, че не знае, дали именно това събитие е станало основание за загубата на вкуса към живота у полския учен или не, но само добавя, че скоро след това, през 1852 г. в Рим последният се е самоубил.

В заключителния абзац, посветен на полския учен, е необходимо да признаем, че неговата работа притежава всички характеристики на добър труд, изпълнен с любов и честност. Разбира се, това не означава, че му се е удало по неоспорим начин да отговори на всички въпроси. Такива остават и много от тях още чакат своя час, в който ще получат ясни отговори. Не са изключени и опровержения на тези или други мнения, изказани от учения, но не бива да му се отнема честта и славата на първооткривател, за каквито той без всякакво съмнение е достоен.

Сега нека се обърнем към самия ръкопис.

Описание на ръкописа

Той се състои от 47 двустранни (пергаментни – бел. ред.) листа, 45 от които съдържат текст, а последните две страници не съдържат никакви надписи. Подвързията на ръкописа представлява две плочи, изработени от дъб и украсени в мароканско цикламено. Пергаментът на първите 16 с. е с по-лошо качество в сравнение със следващите. Текстът е разделен в две колони, разстоянието между които е колкото едно кутре. Заглавията на главите и началните заглавни букви са украсени. Тази украса като цяло носи отличителните черти на византийското изкуство от 9-10 в. Главните букви са доста одебелени и са написани с червено мастило. Само някои от тях имат черен цвят. Всички малки букви са с черно мастило. Първата част много прилича на древните гръцки ръкописи.

След 17 с. пергаментът става тънък, по-бял и с по-високо качество, а буквите – два пъти повече, отколкото на предишните страници. Формата им е съвсем друга, но текстът също е разположен в две колонки. Всички главни букви са в червен цвят, а малките – в черен. Рядко се срещат изцяло червени редове. Що се отнася до украсата, тя силно се отличава от предната част. Главните букви са украсени с листа, цветя и човешки фигури. Частично е украсен и с позлата. Живописта е груба. Характерът на тази украса е същият, какъвто намираме в ръкописите от Бохемия от 14 в.

Към това описание Ястржембски добавя много важно документално свидетелство, а именно текста на инвентарния опис, направен в 1669 г., който той намира в архива на архиепископията на Реймс. В него се говори, че тук се намират текстове на Евангелия на гръцки и древносирийски език (на полетата е била направена много по-късна бележка, където е отбелязано, че според друго мнение текстовете са написани на славянски). Нататък следва пояснение, че ръкописът е дар на господин кардинала на Лотарингия Карл, архиепископ на Реймс, направен през 1574 г. в навечерието на Пасха. Ръкописът е бил покрит с позлатен сребърен обков, украсен с разни скъпоценни камъни и пет кристала. Под този обков са се намирали множество реликви, а именно дървен кръст от истинския Кръст, мощи на св. апостоли Петър и Филип, на св. папа Силвестър, на св. Кирил, св. Марта, св. Маргарита Испанска, част от пояса на Спасителя.

На четирите ъгъла на обкова се намирали сребърни фигури на орел, телец, човек и лъв, символизиращи апостолите.[11] Накрая в записката има указание, че ръкописът е изчезнал от съкровищницата на Константинопол и от библиотеката на св. Йероним. Това последно известие също ще стане източник на разни хипотези. В края на тази записка към описа се съобщава теглото – 6 марки и 6 унции.[12] Скъпоценният обков бил иззет и изчезнал по време на революцията от 1793 г. На обложката са останали следи, свидетелстващи за съществувалия по-рано обков.

Въпросът за езика, на който е написан текстът

Сам по себе си въпросът за това, на какъв език е написано Евангелието, е породил някога у французите много и най-неочаквани предположения, в което вече се убедихме, четейки инвентарния опис от 1669 г.

И ако относно първата част още в началото на 18 век никой не се е съмнявал, че е написана на кирилица, във връзка с което винаги припомнят историята с посещението на Петър Велики в Реймс в 1717 г., то значителнокъсноразбрали факта, че втората част е написана на глаголица. За изясняването на този въпрос голяма роля изиграли библиотекарите на Виенската императорска библиотека. През 1789 г. английският пътешественик Форд посетил виенската библиотека, където му показали книга, написана на глаголица, и той в същия миг си спомнил и заявил на библиотекаря Дюрих, че е видял в Реймс Евангелие, написано със същите букви!

Франц Карл Алтер, наследник на Дюрих на длъжността библиотекар, като се опира също така на свидетелствата на Бюшинг и Маер, пише във филологическия сборник, публикуван през 1799 г., че двете части на Евангелието са написани на славянски език, а в частност втората част – на глаголица.

Едва Л. Ястржембски обаче превежда през 20-те години на 19 в. ръкописа и установява, че текстовете са написани на славянски език в двете му версии – на кирилица и глаголица. Той умеел да чете както едната, така и другата азбука.

Съдържание на текста

Първата част съдържа откъси от Новия Завет, предназначени за четене в дните на всеки месец от годишния кръг по реда на Православната църква.[13] В тази част явно липсват листа както от началото, така и от края. Текстът започва с последната дума от 26 ст. от 8 гл. на Евангелието според Матей: „А Той им каза: защо сте толкова страхливи, маловерци? Тогава, като стана, запрети на ветровете и на морето, и настана голяма тишина”. Нататък следват откъси, предназначени за четене от 27 октомври до 4 март включително.

Втората част съдържа 33 откъса от Новия Завет. За разлика от първата част редът на тези четива следва този за празнуване на главните празници по римокатолическия календар. Започват с четиво за Неделя Вайя и завършват с празника Благовещение.

Важността на първата част

В пояснение, направено във втората глаголическа част на ръкописа, е казано, че в Господнята година 1395 тези евангелия и послания са били написани на славянски език и трябва да се четат през годината – по време службите, възглавявани от настоятеля на манастира, т. е. неговия игумен. По-нататък се отбелязва и това, че колкото до другата (първата) част, тя е написана в съгласие с православната традиция и се твърди, че тази част е написана собственоръчно от св. Прокопий Сазавски.[14] На манастира тя е подарена от краля на Бохемия и император на Свещената римска империя Карл ІV за слава на св. Прокопий и св. Йероним. А пояснението завършва с думите: „Бог да му даде вечен покой. Амин”.

Това твърдение за авторството на св. Прокопий е много важно, тъй като в този случай пред нас се оказва текст, по-стар от знаменитото Остромирово евангелие, тъй като светецът е живял в началото на 11 в. и към 1030 г. е станал първият игумен на Сазавския манастир. Авторитетът на светеца е бил много висок. Той се е почитал като светец, покровител на Бохемия.

Кога и как ръкописът е попаднал във Франция?

В търсене на отговора на този въпрос Ястржембски се обръща към архива в Реймс.

Инвентарният опис, датиран в 1669 г., потвърждава факта, че кардиналът на Лотарингия и архиепископ на Реймс Карл е подарил този ръкопис на катедралата в 1574 г. Споменава се и това, че знаменитото Евангелие било попаднало при кардинала от Константинопол. Остава да разберем, кога е било това и при какви обстоятелства е станало. Ястржембски изказва две предположения. Съгласно първото този ръкопис е подарен на кардинала от Константинополския патриарх във връзка с Тридентския събор в средата на 16 в. Съгласно второто този ръкопис е бил изпратен от Константинопол от някой си художник Палеокапас. Като косвено потвърждение могат да служат регистрираните в описа предмети, за които е написано, че са получени от самия Палеокапас. Ала самият автор на статията признава, че това са само догадки, а решението се намира в архивите на кардинал Карл Лотарингски, които той така и не намерил. Също трябва да узнаем и разберем, по какъв начин ръкописът е попаднал в Константинопол, след като знаем, че е получил окончателния си вид през 14 в. в Емауския манастир, намиращ се в Бохемия.

Ако зададем въпроса за произхода на ръкописа още по-широко, ще трябва да констатираме, че единна гледна точка не съществува и до днес. Реймският библиотекар и изследовател Л. Пари започва предисловието към изданието от 1842 г. с достатъчно внушително и вълнуващо изреждане именно на хипотезите за произхода му.

Ще започнем това изреждане с най-екстравагантната версия, предложена от абат Плюш в неговата книга, написана в средата на 18 в. В нея той твърди, че ръкописът е попаднал в орбитата на франкската история благодарение на Еббон, пазителя на библиотеката, и на архиепископа на Реймс през 816 г., който по време на управлението на крал Лудвиг Благочестиви (или Набожния) е един от най-приближените на краля дейци. Осъществявайки различни дипломатически мисии в Саксония, Дания и други северни територии, където се сблъсквал със славяни, той би могъл да донесе от тези пътувания славянско евангелие. По такъв начин действието се пренася в епохата, когато са живели св. Кирил и Методий и в този случай мнението на Е. Копитар, че текстът е написан от самия св. Методий, а сетне е попаднал в Рим, вече не изглежда толкова неочаквано и фантастично, каквото може да изглежда след запознаване с версията на Ястржембски.

Л. Пари започва изреждането на хипотезите с версия, може би особено приятна за руското, украинското и белоруското самосъзнание. В нея славянското евангелие е донесено във Франция от Анна Ярославна, когато се омъжила за Анри (Хенрих) І. Епископът на Шалон Роже, който я съпровождал, предал този ръкопис на реймската църква.

Другите две версии свързват появата на ръкописа във Франция с кръстоносците, при което, според първата версия, самият крал на Йерусалим Балдуин ІV го предал на архиепископа на Реймс Гийом Шампански или, както го наричали, Гийом Белите ръце. Втората версия за появата на текста, която е свързана с кръстоносците, обвързва появата на ръкописа в Западна Европа с разграбването на Константинопол от същите в 1204 г.

Все пак до момента за най-убедителна версия трябва да признаем резултатите от изследванията на въпроса, постигнати от полския славист Ястржембски.

И последният въпрос: Вярно ли е, че кралете на Франция са полагали клетва върху Реймското евангелие?

Изхождайки методически от това, че всяко мнение има право на съществуване, ако е потвърдено документално, най-древното свидетелство, потвърждаващо факта, че ръкописът е използван при коронацията на френските крале, Ястржембски намира при същия абат Плюш в неговата книга. Друго подобно свидетелство е направено в 1782 г. от писателя Персевал. В архивите Ястржембски не е намерил никакви документи, които да потвърждават или да отричат самата възможност за полагане на клетва върху това Евангелие. Това той непосредствено го е и написал.

Той привежда и цитати от самите клетви, чийто текст косвено потвърждава, че те са се извършвали именно чрез полагане на ръка върху евангелие и кръст. Знаем, че кралете на Франция са произнасяли четири вида клетви: като суверени по отношение на държавата, като глави и суверени на ордена на Светия Дух, като глави и суверени на военния орден на св. Лудвиг и, накрая – като глави на изпълнителната власт. И всяка от тези клетви е имала своя формула.[15] Във всичките е присъствало позоваване на светото Евангелие, а във втората и третата клетва има позоваване и на св. Кръст.

Помнейки, че в обкова на Реймското евангелие са се съхранявали мощи на светци и частица от кръста на Спасителя, можем да предположим, че то се е използвало за тези цели.

В заключение ми се иска да добавя няколко думи за удивителното историческо пресичане между славянската и постлатинската култури, каквото и представлява този ръкопис, написан на славянски и, възможно, със специфично участие във френската история, съхраняван и до днес в библиотеката Карнеги в Реймс. С увереност мога да кажа, че Евангелието привлича най-различни хора, на което съм ставал свидетел много пъти. За него се пишат статии, снимат се документални репортажи и му се подготвя документален филм. При това Франция е прекрасно място за продължаване на научни изследвания – както по силата на своите богати научни традиции, така и с богатия си опит в адаптацията и пресичането на различни култури.

Превод: свещ. Петър Петров