Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Пътят на душата

Сряда, 20 Август 2014 Написана от Архим. Емилианос (Вафидис)

Archim Emilianos_VafedisТемата на днешното събеседване е толкова дълбока, че едва ли някой би могъл да претендира, че може да анализира всичките ѝ аспекти. При въпросите на духовния живот логиката не е основополагаща. Духовността не се строи върху логиката. Поради това често при обсъждането и осмислянето на един или друг духовен въпрос търпим неуспех, тъй като неговият предмет лежи отвъд границите на действието на логиката.

Предметът на настоящия ни разговор е пътят на душата. Ще започнем нашето изследване не от момента, в който човешката душа решава да заживее по християнски, а с онзи момент, когато се сблъсква с проблема за духовното преуспяване и движение напред. Предмет на нашето занимание ще е живата душа и затова нашето изследване ще има не богословски, научен или догматичен характер, а чисто практически такъв. Обсъжданият сега въпрос стои пред нас ежедневно. Да предположим, че знаете, че за да стигнете оттук до Омония[1] е необходимо да преминете по тази улица, после трябва да завиете и т. н. Така и ние ще се опитаме да изведем изводите си от жизнения опит, а не от теоретично разглеждане на нещата. Поради това е възможно днес да погледнете на обсъжданите въпроси с различни очи, с различен поглед.

Кога душата започва да размисля за духовния живот? Ето я началната, отправна точка. Какво имаме предвид, когато казваме, че „душата започва да размисля”? Това го заимстваме от обикновената реч, защото душата не размисля за своя път. Просто преживява някакви събития и състояния. Следователно, казвайки, че душата замисля да започне нещо, това означава, че тя желае да остави състоянието, в което се намира и да се окаже някъде на друго място и да живее по друг начин.

Както виждаме, всички ползвани от нас думи и понятия са напълно ясни. Когато говорим за видение или за мисли, за решения или за знание, ние просто използваме сходни изрази от външния или душевния свят, които обаче не съответстват по същност на нашето действително битие и духовни понятия.

Кога душата казва: „трябва да живея по християнски, по различен начин”? Казва го тогава, когато в нея вече възниква чувството за отдалеченост, за пребиваване вън от отреденото ѝ място, от Рая, зад някаква преднамерено издигната за нея граница. Като осъзнава своето изгнание отвъд пределите на Рая и като си спомня за своето отечество, тя възкликва: „Трябва да се върна в родината си”.

Това е нейната мисъл: трябва да живее християнски. Тя започва своя път, когато изпита върху себе си това, за което Евангелието казва, че е издигната преграда (Еф. 2:14), т. е. преграда, издигната между човека и Бога и отделила ни от Него.

Душата усеща, че се намира отвъд пределите, отхвърлена е надалеч и няма Бога, лишена е от Родината, няма Баща и отстои далеч от Твореца. Оказала се отвъд реалния контакт с Бога, тя възклицава в изгнаничество, подобно на блудния син: „И желаеше да се насити с рошковите, от които ядяха свините; но никой не му даваше. А като дойде на себе си рече: Колко наемници на баща ми имат излишък от хляб, а пък аз умирам от глад! Ще стана да ида при баща си и ще му река: Отче, съгреших против небето и пред тебе” (Лука 15:16-18).

И така, до момента, в който не почувстваме преградата между нас и Бога, докато не усетим своето изгнаничество и не помислим за духовен живот. Наблюденията, а не анализ водят към духовния живот: чувствам, че пред мен стои стена и не зная, какво се намира зад нея. Когато душата осъзнае, че разстоянието, отделящо я от Бога, е толкова голямо, че колкото и да вика Той не я чува, когато разбере, че просто няма възможност да разговаря с Бога, тя се устремява да се приближи до Него, да Го направи по-близък или, по-точно казано, да застане възможно най-близо до Бога.

В един благословен момент душата може да се почувства отхвърлена и забравена (по същия начин, когато видим, че нещо е паднало, искаме да го вдигнем и поставим на мястото му). Тази душа може да бъде изпълнена с добродетели – невинност, чистота – и, независимо от това, все пак да разбира, че е захвърлена и че ѝ е нужно да намери своето място в историята, в единното Тяло на Църквата и да каже: „Отивам да намеря своето място”.

Следователно, духовният живот започва с осъзнаването на своята отхвърленост, изгнаничество, забравеност и на издигнатата преградна стена пред нас. Докато го няма това чувство, това усещане, душата няма да се придвижи от мястото, където се намира. Живеейки християнски живот, в действителност такава душа ще го живее само по име, по разсъждение за него, по подразбиране и според възприятията на ума. До момента, в който не бъде посетена от онова силно усещане, за което вече казахме – началото на духовния живот, което дори не се забелязва на хоризонта. Още не е започнал този духовен живот, започващ с възгласа: „Благословен Бог наш…”. Душата е все още далече от момента да каже „Благословен Бог наш…”, от полунощницата, далеч е дори и от утринната, а как да достигне до божествената Литургия, която ни обединява с Бога по образ. (Както богослужението започва последователно с полунощница, преминава към утринната, за да достигне до божествената Литургия, така и в духовния живот започваме с покаянието и постепенно преминаваме към съвършенството.)

И така, необходимо е душата да придобие онова остро чувство за богооставеност. Имаме душа подтисната, захвърлена, затворена зад четири стени и не виждаща нищо. Тя размисля, иска да счупи преградата, стените, зад които ѝ е тясно, и да излезе и се съедини с Бога. Какво е нужно за това?

В християнския живот няма такова нещо като нужно. Нужните неща са умствени заключения. Имам предвид думата нужно по смисъла на логическо заключение. Тя не трогва, не вълнува. Дава усещане за робство, убива желанието да продължиш напред. Тя не води към Бога. Нужно се отнася към човешката воля, към човешкото намерение, което добре знаем, че е много крехко.

Крехко е човешкото сърце с неговите желания и намерения. То обича и в същото време може да мрази. Мрази и същевременно може да обича. Осъжда и същевременно признава, че този човек, според светските разбирания, е номер едно. То превъзнася и измъчва. Обещава ще бъда свято, а само се предава на бесовете.

В духовния живот няма нищо „нужно”. Поради това и аз не мога да отговоря на въпроса: Какво е нужно да се направи сега? Нека душата се движи към Бога, като се опира на своите наблюдения и усещания.

Човекът е изгонен от Рая, душата му е изхвърлена навън. Единственото, което тя чувства е, че ѝ е трудно. В трудове ще раждаш, в труд ще жънеш плодовете на земята, в труд ще ги сееш. Всичко, с което се заемеш, всичко е трудно.

Същевременно, с какво започва това „трудно”? С моментите на наслада. Мъката винаги произтича от удоволствието.[2] А кога възниква този момент на наслаждението? Когато човек се оказва гол. Да си спомним за Адам в Рая (Бит. 3:6). Изял плода и станал гол в момента, в който помислил да яде от забраненото. И Ева се оказала гола до Адам, макар с очите си те да видели голотата си по-късно, когато плодът бил изяден. Самото разголване е станало по-рано, иначе не биха изяли плода. Така вкусването и насладата открили голотата на Адам и Ева.

Да слушаме внимателно, защото пътят на душата има първостепенно значение. Започваме с болката, която е свързана с нашата голота. Душата трябва да види своята голота и нищожество. Кои са Адам и Ева? На тях им било дадено да се наслаждават в Едемската градина заедно с Бога. Те са най-близки съседи, приятели, спътници на Бога. Те самите били богове! И в един миг се направили на нищо. Змията се поругала над тях, а тленната природа, която те нарекли с имена и над която царствали, въстанала против тях. Така човекът станал най-жалкото създание в историята.

И така, разголеният човек е нещо незначително – той е никой. Той носи в себе си усещането за своята голота и греховност. Истината не е в това да казваш грешник съм и да се стремиш да изповядаш греха си, а в това да живееш в усещане за греховността си.

Видяхме, че Адам и Ева са били голи и преди това, но не са забелязвали голотата си. Когато съгрешили, тогава видели голотата си и се облекли. Така и душата трябва да разгледа своята голота, липсата на добродетели, на святост – божественост, хвърлена в греховната бездна. Нейната одежда са листата на греха.

Ще съумее ли обаче душата да почувства греха си? Не мога да ѝ заповядам: Душо моя, почувствай греха! Защото това е доброволно действие на самата душа. Ако душата не поиска да разбере и не може да побере това, то никаква сила, дори и Сам Господ не би я заставил да види греха. Често се случва човек да се изповядва, да чете книги на св. Отци, да се моли, да пролива сълзи – но всичко това да става по инерция, по навик, без усещане за греховността, за собствената греховност. Като живее в усещането за голота, душата ще извика: Гола съм, трябва да се облека. И ще влезе в нея нуждата от покаяние, т. е. одеждата. Но да се достигне до покаяние, това вече е друг въпрос. Едно е да кажеш гола съм, а друго – приготвям си дреха, за да я облека. Първото отстои далеч от второто. След като душата почувства своята голота, могат да минат години, а може и само миг. Това е най-решителният обрат в моя живот – или ще стана и ще се облека, или ще продължа да лежа гол. Или ще застана пред Господа и ще кажа съгреших Ти Господи, или ще постъпя като Адам и Ева – ще се скрия. И когато Бог се обърне към мен като каже Адаме, къде си? – ще Му отговоря: „Скрих се, защото съм гол” (Бит. 3:9-10). И Той ще види смокиновите листа, с които съм покрит.

Как и защо става криенето от Божия поглед? Има хиляди начини – например, от малодушие. Колко е страшно да осъзнаеш собственото си нищожество! Особено ако си бил уважаван от хората, ако са те смятали за важен, надарен, специален, повече от другите, прекрасен, очарователен и т. н., и си мислел, че си на крачка от небесата… И на теб „значимия” да ти се наложи да осъзнаеш, че си гол и нищожен! За да признаеш това е нужно мъжество. Ние сме малодушни, нямаме желание да осъзнаем нито своите безобразия, нито конкретните грехове. Скриваме ги в лъжи, сетне лъжите – във втори лъжи, в трети лъжи… Така, причината е в малодушието ни, в безсилието да признаем голотата, в самооправданието и скриването на греховете. Ще дам пример от светския живот.

Учителката те вика на дъската, ти блокираш и нищо не можеш да отговориш, а всички ти се надсмиват. След урока се съвземаш, прибираш се веднага вкъщи, заставаш пред огледалото, преобличаш се, гримираш се… Ала няма никой, никой не те вижда! Да, но в този момент, когато си сам/а пред огледалото, твоето аз, което за теб е всичко, е доволно: Как смеят да ми се надсмиват, аз съм най-красивият, умният и т. н. Веднага на защита се вдига вътрешният протест и самооправданието за най-уязвимото ни място, което са ни посочили учителката и съучениците. Кокетничейки пред огледалото, стоя не в своята голота и безсилие да отговоря на урока, но с достойнство, което макар да е изкуствено и не-мое, е красиво. Красотата е душевна или интелектуална, т. е. духовна. Тя е само сурогатно прикритие на човешката голота. По този начин на мен се удава да скрия немощите си и от самия себе си. Бидейки гол, се старая да се държа така, сякаш съм напълно облечен, т. е. на практика живея двойствен живот. Отказвам да се движа напред, привидно предполагайки, че съм облечен и самодостатъчен. Това е страшно, защото е илюзорна действителност и има трагични последствия.

В света има много хора, които знаят, че са грешници и въпреки това извършват низки постъпки, които самите те ненавиждат и които са им отвратителни, престъпват гласа на своята съвест, който за тях е нещо страшно.

Какво може да направи душата, идваща към Бога? Да се съгласи и каже: „Ще се погрижа за голотата си. Обявявам, изповядвам своя грях, своята голота (Пс. 31:5; 37:19). И както е необходимо, ще застана пред Бога и ще Му кажа: Облечи ме, Господи. За това обаче е нужно мъжество, дълбока вътрешна истинност, автентичност – да излезеш към Бога, като че във вселената не съществува нищо друго. Кое ме движи оттук или оттам? Това, което се нарича себелюбие. Себелюбието не като грях, а като теглилка на една от везните, на които е написана думата аз.

Да си спомним бл. Августин. Колко години е страдал и искал да се покае? Защо? Защото влязъл в конфликт със собственото си аз, което предало себе си на изучаването на философията, закриваща пътя към Бога. През онези години умовете на хората били обхванати от ереста на манихейството. Тя е съществувала под покров, правещ нейната голота незабележима. Когато бл. Августин осъзнал това и се смирил, се кръстил заедно с малкия си син. И прозрял, и видял голотата си, и се облякъл в одеждите на правдата, дадени му от Бога, и по-късно станал епископ!

Вътрешните везни наричаме вътрешно разположение. Разположението ми е моето аз, на което се опирам. А какво ще пожелае то? Да утвърди себе си или да се отрече от себе си, по думите на Христос: Нека се отрече от себе си (Мат. 16:24; Марк 8:34). То да се отрече, аз да се отрека от старото си аз и да приема обновеното аз, истинното – това, в което има дълбочина.

Все още не вървим пътя на духовния живот. Само разсъждаваме за него, готвим се за него, стоим в началото му. Предстоящият път е еднопосочен, без връщане – това е сила, издигаща човека високо и порив за завръщане, отрезвяване на душата, което сама тя извършва. Ако ме засегнеш с думи, веднага ще реагирам и ще отвърна подобаващо. Така и тук става отрезвяване на моето същество, моментална, неподправена вътрешна реакция. И така, душата трябва да извърши това отрезвяване, събличане на вехтото си същество, да поиска да се върне откъдето е дошла – в Божиите ръце, в своята нищета. Ще ми кажете: А нима човекът в Рая е бил в нищета?

Да си спомним за първосъздадения човек – бил богат, всичко му принадлежало. Ала змията го съблазнила: Какво ти заповяда Бог? Прави това и това, но от плода не яж. Ако искаш да станеш бог и да получиш всевластие, вкуси от този плод. Змията показала на човека друг път и душата на била принудена да признае, че в сравнение с мъдростта на змията е бедна. Адам изял плода, за да обогати душата си, за да стане бог. В подобно състояние се намира и нашата душа. Предстои ѝ да се върне в предишната си бедност и да разбере, че именно в нея е красотата, божествеността и преддверието на Небесата. Предстои ѝ да направи кръгово движение.

Какво означава кръгово движение? Защо говоря за кръгово движение? Движението е постъпателно, направо. Правият път е най-краткият от всички, но той отделя човека от Бога. Кръговият път връща човека към самия него. Извършваме кръгово движение, отхвърляме всичко свое, за да се върнем там, откъдето сме дошли. Не се опитваме вече да бягаме от себе си, не прибягваме до такива похвати като преобличане в нещо друго: мъдрост, сила, знание, големи планове, добродетели – всичко това са различни видове прикрития и бягство от себе си. Кръговото движение ни удържа заедно с Бога и заедно с това ни държи в рамките на собствения ни истински живот. Връща човека към него самия. Пребиваваме вътре в настоящото си аз, в истинското си същество.

Душата остава сама със себе си. Когато извършваш кръгово движение (завой), по закона на центробежните сили си привлечен от външните сили. Ако си здраво свързан, оставаш някъде не много далече от своето аз. Бидейки все още далече от Бога, за нас е важно да останем насаме със себе си, за да разгледаме своята голота. Признаването ѝ, желанието да се върнеш към себе си, ражда нов стремеж – към бягство от света. Когато се намираш вътре в своето аз, ти се иска да се погрижиш за него, да се позанимаваш с него. Къде за теб е най-добре да се занимаваш с него: сред шума или в покоя? Когато към теб са устремени хиляди погледи или сам? Очевидно е, че в уединение.

Бягството придобива черти на странничество. За да избягам от тук, трябва да ви забравя, да стана за вас „странник”, чужденец, защото без това бягството е невъзможно. Стремежът към странничество ще приведе в мен усещането за уединение: не душевно, а духовно, защото душевното е изкуствено. Бидейки в душевно уединение ми се струва, че никой не ме обича, не мисли за мен, не ми обръща внимание: Виждаш ли? Той нито веднъж не погледна към мен, а през цялото време гледа към другите. Душевното уединение носи лъжливо усещане, което не може да насити душата. Защото тази лъжа отново е прикриване на истинското ни аз. Смокинов лист!

Истинското уединение е духовното – сам съм с Бога, „на четири очи”. И хората престават да имат значение за мен. Те вече не ме интересуват, дали мислят за мен или не, дали ме обичат или не – въобще не ме вълнува дали са тук до мен или ги няма. Мен ме интересува единствено моето аз, не в егоистичен план и смисъл, но в практически – в смисъл на желание да открия неговата голота.

Стоя пред Бога. За да достигнеш истинско уединение, в което се заключава най-важният момент от духовния живот (защото извън уединението не може да се постигне святост), трябва да извършиш бягство, да се сдобиеш с отчуждение, със странничество. Целта ни е да познаем Бога, да пребиваваме насаме с Него, да сме на четири очи с Него. Но това не е никак лесно, защото сме свикнали да живеем с телесните преживявания, а сега трябва да се научим на чувства умни, духовни. Главното, абсолютно необходимото е да почувстваме Бога, та в нас да се случи покаяние, прераждане, промяна на душата.

Бягството е същностно понятие, не пространствено. Човек, бидейки жив, съвсем естествено има влечение към чувственото, т. е. към физическото бягство, защото, когато го гледат хората и около него е шумно, той трудно може да почувства себе си самотен. Понеже в условията на пространствено уединение, т. е. в пустинята, е по-леко, човек си казва: Защо не се отдалеча в пустинята и не се отдам на безмълвие? Това ражда стремежа към монашеския живот в душата, която се замисля за Бога.

Обикновено светските хора гледат на бягството в пустинята като на рискована авантюра и се опасяват, че излизащият от суетата е в плен на умозрителни фантазии, които реално няма да осъществи. Това са глупости. Православният, който нито веднъж в живота си не е помислял за бягство от света и за монашество, е болен или просто никога не се е замислял истински за духовното. Всеки, пожелал да отдели една частица време на Бога, след пет минути ще се възпламени от желанието да отиде в манастир. Ето така. Това е мислещата душа, стремяща се да придобие покой и да влезе в общение с Този, Когото търси и иска да открие за себе си, т. е. Бога. Човек, разбира се, може да се откаже от бягството в смисъл на физическо уединение в манастир. Но никога няма да остави мисълта за същностното и нравствено бягство.

Може ли човек, живеещ в света, да предприеме нравствено бягство? Прекрасно ни отговаря един от Отците: Това е възможно, но е съпроводено с най-големите трудности.

Виждате, че не заради Бога предприемаме уединението и бягството в пустинята. За Него не е важно дали ще отида в манастир или ще остана в света. Този избор има значение само и единствено за мен самия и зависи от моите собствени склонности и от моя собствен път към Бога. Впускайки се в странничество – същностно или частично, се отдалечавам от хората и започвам да чувствам Бога. Потребността от отчуждението е моето начално странничество. Отстранявайки се от хората, почвам да усещам самотата си и че няма да мога да издържа. Нуждая се от Бога. Още Го нямам, но трябва да Го търся. Спомнете си за предишния етап: чувството за собствената голота ме води към покаяние. Но още няма покаяние. По-нататък настъпва възвратно и кръгово движение, което ме заставя да се отправя в търсене на Бога. Но и това все още не е самото търсене на Бога. Дори още не съм завършил с покаянието. Как тогава да търся Бога? Започва душевна борба, титанична битка, в която човек встъпва, за да се върне в Рая. Желая това и продължавам, вече направил избора, когато бе възможно да се облека в смокинови листа и да се скрия с думите: Господи Боже мой, гол съм. Съгреших против Тебе. Това вече е преодоляно препятствие и отивам напред с мисълта да търся Бога. Какво да направя?

Вече сме двама: аз и Бог. Засега сме далече един от друг. Аз съгреших, отделих се от Бога, но Го търся. Той ме обича и също ме търси. По този начин съществува взаимно привличане на различни полюси: Бог към мен и аз към Него. Какво мога аз да направя за Бога? Нищо. Засега дори не мога да се покая. Остава ми това, което наричаме борба, подвиг, а по-точно – аскеза, която се определя от моя начин на живот, от душевния ми капацитет, от предисторията, наследствеността, силите, способностите и онези дарове, с които Бог ме е надарил.

Запомнете, мъката е започнала с наслаждението, като става въпрос за мъчения, които търпя против моята воля. Но сега говоря за мъки, приемани по добра воля и с радост, за да се върнем към истинската наслада. Защото човекът е създаден за наслада. Но в търсенето на удоволствия той е направил грешка. И тогава му е дадено жалкото подобие на наслаждение, което се нарича брак. Сега въпросът е от мъките, в които съм попаднал, отново да достигна до това, което търся – до наслаждението, удоволствието, сладостта. Това, в което съм попаднал противно на волята си, обръщам в свое благо. Аз нямам нито Бога, нито сили, нито нищо. Разбит съм, мога само да се потрудя. И затова пристъпвам към аскезата.

Какво е аскезата? Способ, с чиято помощ човек привлича вниманието на Бога. Уподобява се на ситуацията, когато крещиш отче, отче! и чукаш на вратата, и искаш твоят баща да те забележи, обличаш се по-особено, правиш нещо необичайно, за де те забележи… Така и ние привличаме вниманието на Бога, но нужно ли Му е това? Не, но това е единственото, което можем да направим в настоящия момент. А на Бога е угодно това, което мога да направя според силите си. В това се и състои моята подготовка, за да обикна Бога и да Го приема. Все още сме далеч от Него. Нашите трудове са само премитане на пода, както правим у дома, знаейки, че ще ни посети духовният ни отец. Започваме подготовката и чувстваме хлад и мръсотия при осъзнатото изповядване на своята голота. Така изразяваме своята жажда за Бога: аскезата е нашият вик към Него.

Съществува и божествената благодат. Какво е това божествена благодат? Това са божествените енергии. Моля ви, не се заблуждавайте, сега нямаме урок по догматика или богословие. Както казах, правим издигане към Бога и говорим за пътя на душата. Божествената благодат не е същност, защото Бог същностно е недостъпен. Той е отвъд пределите на тварното същество. Той съвсем не е това, за което можем да помислим, да пожелаем и разберем. Мога да докосна нещо и да кажа: Боже мой, но то не е Бог и няма да бъде. Бога трябва да Го чувствам. Помните ли Тома? Дай си пръста тука и виж ръцете Ми, и дай ръката си и тури я в ребрата Ми; и не бъди невярващ, а вярващ, му казва Господ. Господ мой и Бог мой! – му казва в отговор Тома (Иоан 20:27-28). Неговата душа опитно е почувствала, приела доказателствата за присъствието на Бога. Как? Чрез божествените енергии. Вие видяхте ли как влязъл Христос? През заключената врата? През какво? Бог бил с тяло, но вече с тяло, освободено от всякакъв веществен състав. То съвсем не е било нещо, което разбирам, виждам, осъзнавам. Това било тялото на Възкръсналия Христос.

И така, Божествената благодат, която се излива върху мен, не е същност, не е Бог Сам по Себе Си, но в същото време е Бог, Божиите енергии, идването на Бога към мен. Изтичането на божествена благодат води до единение на Бога и човека. То обаче не е окончателно. На Бога отдавам нещо, което за Него няма абсолютно никаква ценност – своята аскеза, своя труд, защото нямам какво друго да Му предложа. Бог ми дава това, което мога да приема, да вместя сега – начално просветление. Това просветление, или озаряване, е приобщаване с божествената благодат, а чрез нея – с Бога. Но това все още не е единение с Бога, а приобщаване към Него.

Ето седя, Ти си редом с мен вече шест месеца, а изведнъж се осъзнавам и казвам: О, сега Те разгледах, обикнах Те! Как е станало това? Озарение, вътрешно просветляване, разкриване на сърцето, на съзнанието – това се проявява по хиляди различни начини. И с изненада казвам: О!, но Бог все още го няма тук. И нашето единение с Него все още не се е случило. Бог се е скрил, но продължавам да общувам с Него. Виждате ли – все едно играем на криеница. Бягам към Него, Той бяга към мен и ако все още играя с Бога на криеница и не мога да Го видя, то е защото очите ми са завързани, а не защото Бог Го няма. Това е озарение на познанието. Как да разбираме познанието? То е в областта на ума и е своеобразно духовно разпознаване. Например, чувствам приближаването на своя духовен старец, чувам го, познавам стъпките му и казвам идва моят старец, и се затичвам към него да го посрещна. Узнаването на Бога е личното ми съприкосновение с Него. Когато разбирам, че зад вратата е моят старец – чувам неговите стъпки, чукането по вратата – вече съм се докоснал до него с душата си, вече съм се приближил до него, мислено разговаряме, откривам му сърцето си, прегръщам го, въпреки че той все още е зад вратата. Това е личният ми порив, вътрешният порив на душата ми, енергията на моята душа – не самата ми душа, а нейната енергия.

И ни е постигнало озарение, и сме се приобщили с Христос. А приобщаването е пътуване, шествие към Бога. Бог се докосва до мен и Го узнавам. Както слепецът узнава доближаващия го, когато се допрат до него. Ала какво още трябва да узная? Две неща, които научавам едновременно. На първо място е Славата Божия, славата на светостта в противоположност на собствената ми голота и греховност. Гол съм, а Той е облечен в святост. Никой съм и изведнъж в нищожеството си виждам точка на съприкосновение с Бога, започвам да разпознавам Неговата слава. Тук трябва да се осъществи движение, да има ход от отсрещната страна, трябва да разберете това. Какво означава светостта на Бога? Това е трансценденталността Му, а тя е извечна даденост. Какво значи святост? Тя е нещо, което е характерно за Бога и е отвъд предела на всичко останало. Светостта е свойствена същност на Бога. Бог е свят, а затова и енергиите Му носят в себе си святост. Енергиите са това, което като сияние изхожда от същността на Бога.

И така, божествената слава е божествена енергия. Светостта е вътре в Бога. Не я познавам, не виждам светостта на Бога, но я долавям като противоположност на своята голота, а също и в проявленията на божествените енергии. Бог не е причастен на греха, следователно Той е свят. Славата на Бога е отблясък на същността Му, нещо нетварно и истинско. Когато в мен се появява усещането за светостта на Бога и за Неговата слава, тогава придобивам усещане за наистина същностното. Това е нужно за служението ми.

Служение? Мога да бъда свещеник или мирянин. Ала аз, и всеки от нас, всички ние, се отправяме на Литургия като на Бого-служение. Ако ми е непознато усещането за святост и слава Божия, то няма да мога истински и съзнателно да служа на Господа. Затова по време на Литургията предстоим пред лицето на Божията святост: „Яко свят еси Боже наш, и во святих почиваеши, и Тебе славу и Трисвятую песен возсилаем”.

Във всички текстове на Литургията, във възгласа на свещеника преди пеенето на Трисветое, в молитвата на Херувимската песен, се говори за славата и светостта на Бога: Боже, седяй на херувимех, на серафимех, цар Израилев, Иже един Свят и во святих почиваяй. Тя убо молю, Единаго Благаго… Така, постигайки Неговата святост, идвам да почерпя от нея. Като виждам светостта и славата на Бога, започвам да разпознавам собствената си голота, разбирам, че съм грешник, т. е. никой, нищо, пръст и прах. Тогава припадам в нозете на Христос, като признавам своето нищожество.

Това обаче все още не съм го разбрал. Когато го разбера, ще престъпя прага на двора Господен. А престъпя ли го, ще вляза вътре. Сега, само взирайки се в славата и светостта на Бога, започвам да добивам опитно познание за самия себе си. Виждайки, че ти си радостен, че си ми простил и не си придал никакво значение на обидата, която съм ти нанесъл, си казвам: Ох, какъв мерзавец съм само. Ако пък ми дадеш десет хиляди таланта, си казвам: Какъв съм аз, защо не дам пет динара на другия! Сега имам опитно знание за себе си. Ако си спомняте, говорихме за кръговото движение около самите нас, защото именно в нас ще влезе или няма да влезе Царството Небесно.

Моето опитно познание става нагледно: оказал се пред Бога, виждам какво съм, надничам в собствените си тайни, в скритите вътрешни ъгли на същността си, намирам моите страсти и слабости, откривам натрупалите се в мен зловоние и мръсотия. Така започва познаването на моето подсъзнание, на моите тайни. Разложението и тлението се усещат чрез светостта и славата на Бога. В открилото ми се подсъзнание виждам разтлението, откривам за себе си, че целият изтлявам. И в този момент – когато моето подсъзнание се открива пред мен – е мястото да проявя своята воля. Това е още един много опасен завой в нашия живот, когато влизаме в много по-тесен и по-обективен контакт със самите себе си. В резултат от това пред нас изниква въпросът: да приема ли всичко, което открих в себе си или да се опитам да го скрия?

Тук ножът реже жива плът. Стоим на острието му и ако паднем, падението ще е страшно и болезнено. Това е мястото, където човек взима решение: да се покае или не. Това е началото или краят на духовния ни живот, най-критичният поврат в живота ни. Ако в този момент се откажа от опита да преодолея тлението и мръсотията, открилите се вътрешни страсти и да започна да защитавам и утвърждавам своето аз, ще пресека и какъвто и да е опит за възхождане към Бога и ще се окажа пред лицето на трагедията на човек, въстанал против самия себе си, отрекъл се от себе си.

Ако аз направя това, моите отношения с Бога ще останат завинаги трудни, дори непоносими. Сега ще трябва или да се разделим, или да се обикнем. И това едва ли ще предизвика възражения – защо да въставаш против самия себе си? Разделя се моето същество, разделя се моето царство, въставам против себе си. Ако последвам юздите на страстите, те ще ме изведат на гилотината. Ако се приема какъвто съм и не се опитам да скрия, да покрия нищо, ще се придвижа напред и ще бъда удостоен с божествената благодат – тук тя влиза в съприкосновение с човешката воля. Дотук говорихме за аскезата и че тя е приношение на онова, което сме имали до момента. Моля се за божествената благодат и тя ми се дава, съединява се със собствената ми воля чрез вътрешния труд.

Нека обърнем внимание, че това не е трудът на аскетичните ни подвизи, за който говорихме по-рано, а нещо друго – труд заради придобиване на божествената благодат на Бога. Това е същото, за което се говори в псалома: Душата ми жадува за Бога силний, живий: кога ще дойда и се явя пред лицето Божие (Пс. 41:3). Топи се душата ми като влюбен от любовта. Чувството на любов те заставя да се отречеш от себе си и да се устремиш в обятията на другия, да се поставиш встрани – и тялото, и душата си, така че от този момент всичко да принадлежи Нему. Той да властва над твоето тяло и над твоята душа. Ето това е трудът на любовта, моето гаснене, таене без скръб.

Обърнете внимание: скръбта, в собствен смисъл, означава нещо външно, докато, говорейки за печал, имаме предвид вътрешна проява на изолираност, на отричане – в резултат на откриването на самия себе си. Където има печал, там Бог Го няма, и при все това чуваш: Стой там, не продължавай напред. Където има печал, има духовна изолация, отричане. И издигам нова стена, която ме отделя от Бога. Затова скърбящи и униващи души не могат да се радват на Бога. Но ще се спасят ли? А тоя, комуто работата изгори, ще претърпи загуба; а сам той ще се избави, но тъй като през огън (1 Кор. 3:15). Не знаем дали ще се спасят, но това е друг въпрос. Какъвто и да е отговорът му, тук не говорим за такъв вид труд. Ако са налице душевно уединение и печал, това означава, че сме се обърнали с гръб на Бога. Но ако липсва подобно чувство, тогава имаме копнеж и вопъл към Бога.

В началото аскезата е преди всичко телесна и това е полезно за човека. Тялото е съ-участвало заради душата чрез коленопреклонението, чрез земните поклони. Сега е дошло времето на вика на моя дух.

*   *   *

Дотук разгледахме как душата, приела окончателното решение да живее духовен живот, преживява своя път и различните му стадии. Ще припомним още веднъж най-главното: за душата е необходимо да изпита своето изгнанничество, своята затвореност между четири стени, които я отделят от Бога, да почувства отхвърленността си и своята голота и греховност. След това настъпва критичният момент за взимането на решение – да си намери смокинов лист и се скрие от Бога или да застане пред Него с думите: Ето ме, Боже мой, моята разголена душа. Като признава своята голота, греховността си и своята нищожност, душата получава тласък за покаяние. Но времето за покаяние още не е настъпило. И тя извършва възвратно, кръгово движение и се връща към себе си – такава, каквато Бог я е създал, придобивайки заедно с това и стремеж към бягство, към странничество, към търсене на Бога. Самото откриване на Бога е още далеч.

Засега душата ни е заета с аскеза, която е предварителна подготовка за приемане на Бога, средство, с помощта на което е възможно да се привлече Неговата божествена благодат. Второто нейно действие и преживяване е божествената благодат, озаряваща душата и приобщаваща я с божествените енергии. На този етап се забелязват първите признаци на общение с Бога – общение истинско и опитно преживявано. Познавайки Бога, душата започва да придобива познание за самата себе си. Открива тайниците на своето подсъзнание и вижда, какво се крие в тях. Това откритие я поставя пред трудния избор: да падне или да се изправи. Да падне означава да прикрие мръсотията на своето подсъзнание или да се опита да живее, без да я забелязва, а може да потърси подмяна и да я надмине с падението си.

Ако душата преодолее това препятствие, то тя ще застане на пътя към Бога и ще започне да търси очистване на подсъзнанието си и на неговите потайни ъгълчета, чрез труд, вопли към Бога и сълзи. Душата ще изпита остра потребност от Бога, въпреки че Той все още е далеч от нея. Но душата вече е достатъчно зряла, за да преживее опита на покаянието, който не е просто отваряне на дверите – те вече са отворени от Божията благодат, извадила всичко от подсъзнанието ни, – а отваряне вратите на небесата, през които снизхожда Бог. Пропуква се закърнялостта на душата ни, разкъсва се плътта на сърцето ни, раздират се плътските одежди, разголва се душата. И Бог, като желае да я просвети, ни изпраща първия дар – свободата. Какво означава свобода? Освобождаване от оковите на подсъзнанието – вече просветлено, освободено от желанието, от волята, от страстите, от всяка лъжа.

Застанали сме на прекия път към Божията любов. Доколкото съм се освободил, мога да летя напред. Робът не лети – лети само свободният. Пътят е открит пред мен и мога да се изкача по стълбицата на любовта към Бога. Любовта ни помага да познаем Бога. Дотук не сме имали опитно познание за Божията любов, но само гносеологична представа за нея – малоценна, ограничена. Важното е това, което преживявам сам. При опитното знание, при любовта в случая, има една разлика: едно е да те познавам като чужд, друго е да те зная като своя жена – това са две принципно различни знания. Едно е, когато знам, какво държиш в ръката си – черна, предполагам маркова чанта, съвсем друго – когато тази чанта е моя и мога да правя с нея каквото поискам, да разполагам с нея като със свое имущество. Такава е разликата между гносеологичните представи и опитното знание на любовта Божия. Сега вече моето познание за Бога произлиза от приобщаването на моето сърце и на моя ум към Него. Умът се потапя в Бога и вече отвътре го изследва. Такова е знанието, което явява богословието. Помислите на моето сърце и моя ум сега са заети с Бога. По тайнствен начин умът и сърцето започват да проникват в Божията недостъпност, да се потапят в Него, където по-рано изглеждаше, че е тъма, мрак, нещо абсолютно непознаваемо.

Така се извършва проникването, а знанието му се превръща в гонитба. Започвам да ловувам Бога, улавям Го навсякъде и по всяко време – ден и нощ. Моята гонитба пък предизвиква ответната реакция от Бога. Да се върнем обаче към онова, за което вече говорихме. Сами да разгледаме себе си. Духовният живот е единен. Него анализът го разрушава. Както в анатомията: ако разчлениш човека на части, за да разбереш как е устроен, неминуемо ще го убиеш. Така и сега: някак разсичаме и нарушаваме духовния живот, който е опитно преживяване и нищо повече, т. е. приобщаване към Светия Дух. В мига, когато поставим духовния живот под микроскопа, ние го убиваме. Представете си, че ви поставя под лупа и започна да разглеждам частите на тялото ви една по една. Ще видя друг човек, ще изчезне красотата ви, достойнството, всичко. Ще останат само клетките, кръвта, нервите, съдовете. Но това няма вече да си самият ти, човекът, когото сега виждам пред себе си.

Вместо да осветим пътя на душата си, ние го разрушаваме. Но както и да е, да прости Господ за това, което днес правим: може пък да извлечете полза от този анализ. В духовния живот е необходим духовен нюх, за да се възраства в него. Ловувайки Бога, познавайки Го, приобщавайки се към Него, встъпвайки в неизследваните Му дълбини, в потайните тъми, в градините, както казва Песен на Песните (5:1) Какво чувствам? Аз преживявам болка, пребивавам в радост. Спомняте ли си, какво говорихме в началото – първата наслада на първосъздадения човек го довела до мъката. А сега започваме своя път с мъка и отиваме към това, което Бог ни дава – възторга на наслаждението. Сега изпитваме радост и болка. От тях се натрупва онова, което в аскетичната литература се нарича сърдечна болка, изгаряне, копнеж, жажда. Когато си жаден, изпитваш истинско съкрушение, превръщаш се в нищо, чувстваш се изчерпан, изразходван. И ако не ти донесат вода, ще припаднеш от изнемога. Същото се случва и с душата. Не само че смисълът на живота се губи без Бога – просто душата е мъртва без Него. Ето защо, от момента в който душата започне да преживява познаването на Бога и да прониква в Него, тя или ще умре, или ще започне да живее в Христос. А среден път няма. Тази отпуснатост, тази апатия, води душата към опита на жаждата за смърт. Защо? Защото животът в лъжа, за който говорихме в началото, заставя душата да вижда Бога като в огледало (1 Кор. 13:12). Къде е Бог? Къде е? И понеже моето същество не може да Го види се хваща за краищата на Неговата дреха и накрая стига до там, че не само плътта на сърцето се разкъсва, но и плътта на тялото – за да се отскубне от него, за да се освободи и остане насаме с Бога. Онова, което наричаме жадуване на смъртта, може да се сравни с преживяването на младенеца при неговото раждане. То е подобно на чувството, което той изпитва в майчината си утроба преди да се роди. Повече не може да стои затворен, трябва на всяка цена да излезе навън. Така и душата се стреми да започне нов живот. Това преживяване е освобождаване от тлението, времето, пространството, от живота в нищета, от нещастието и робството. Тук си нищият, просякът и поради това искаш да счупиш оградата, издигната около теб, да останеш сам с Бога – в този безкраен океан на любовта, щастието и насладата от Господа.

Знанието на Бога на този етап е като опит Той да бъде уловен. Жадувам смъртта на греховното си естество, освобождаване от нищетата, обòжение на тлението, в което живея. Искам да разкъсам пределите на времето и пространството, да победя смъртта с нетление. Обърнете внимание как се развива пътят на душата, как тя чувства и как преживява своя път. Преселва се отвъд своите предели, отвъд пределите на своя живот – към Бога. Нейният пробив не е от безсъзнателното към съзнателното, но е пробив на целия човек в божественото, на човешката природа към божествената Ипостас. Човек излиза от своята ограниченост и доближава Бога, и очаква отговора на Бога, Неговото благоволение и енергиите Му, Неговото себепринасяне на човека. На този етап опитно познаваме изливането на Бог Слово и раждането Му вътре в нас.

В началото отбелязахме, че всичко, случило се в историята – в божественото домостроителство – всичко, което е направил Христос, Бог Отец и Дух Свети, трябва да се случи в нас. Това означава да съучастваме в живота на Бога. Аз наистина преживявам преживяното и от Пресвета Богородица, казвайки на Ангела: Нека ми бъде по думата ти. Как може да бъде всичко това, какво говориш? – удивява се Богородица – Как ще бъде това, тъй като мъж не познавам? А ангелът ѝ отговаря: Светият Дух ще дойде върху ти, и силата на Всевишния ще те осени (Лука 1:35) и Ти ще родиш. Тя пък не може да проумее тези думи и затова просто отговаря: Ето Господнята рабиня; нека ми бъде според както си казал. В отговор се изпълва с божествената благодат, с божествените енергии, с осенението на Светия Дух.

Така и над мен сега слиза Бог и придобивам личен опит от приобщаването си с божеството и с Неговите енергии. И изцяло приемам излъчените божествени енергии, а чрез тях и обòжението, единението с Бога. Как преживявам това? Като изстъпление. Моят живот е преселение към Бога. Преселвам се означава излизам от себе си. И какво се получава? Изстъплението на моята природа не е патологично, но свръх-природно, свръхестествено явление. Така става обòжението от ръката Божия, което преживявам като събитие от моя живот. Придобивам дара на богосъзерцанието. Излизам от себе си и виждам Бога. Моята душа е подобна на пусната стрела. Нека отново си припомним, с какво започнахме – душата стоеше пред нас като захвърлена вещ. Сега вече тя е дух в изстъпление преселил се там, където е Бог. Сега преживявам опита на познаването на Бога като изстъпление (екстаз), като нещо, ставащо извън мен. В тялото? Извън тялото? (2 Кор. 12:2). Какво става с мен не разбирам. Дава ли си сметка влюбеният човек за това, което прави? Никога. Едва когато почне да се окопитва от страстта си, тогава се връща и разсъдъкът му. Същото се отнася и за човека, който е в състояние на изстъпление.

Казахме, че за да познаем Бога, е необходимо да Го обикнем. Твърдим, че сме Го обикнали, но с какво в действителност е пълна нашата душа – това е друг въпрос. Сега говорим само за това, което чувстваме. Влизаш в магазина, докосваш парче плат и казваш: Харесва ми и ще го купя. Същото става и в духовния живот. Имаме някакъв опит от преживяната Божия любов и говорим за него. Нашата душа е пусната в небето – сложили са я на тетивата, опънали са тетивата и са я пуснали да лети към Бога. И аз го чувствам. Преживявам опита на сърцето, обхванато от Бога, на моето сърце, над което повече нямам власт и вече не мога да си задавам въпроса обичам ли те, Боже мой, или не те обичам? Сърцето принадлежи на Бога и затова няма да попита: Обичам ли Бога? То е пленено от Бога, потопено е в Него. Умът се чувства похитен от думите на Писанието: „Занесен бе до третото небе” (2 Кор. 12:2). Осъзнавам, че моята истинска същност е не тялото – мъртвото без душа тяло, но умът. И ето, този ум, моят дух, е целият запленен. Духовната ми същност е станала владение на Бога. Какво означава да кажеш: Завладях това? Означава, че завладяното вече не властва над себе си, но аз съм негов господар и правя със завладяното, каквото пожелая.

Щом се появи в мен чувството за плен, за завладяване, за първи път придобивам и чувството за отричане от всичко. Къде е светът? Къде са хората? Къде са желанията ми? Къде са страстите ми? Те повече не съществуват за мен. Ако те хванат за гърлото и започнат да те душат, ти забравяш за всичко. Така и аз не си спомням повече за нищо друго, освен за Бога. Виждате ли как става нашето очистване и отделяне от света? То е като стрелата – ако я оставиш, тя ще лежи там, където си я поставил, но ако я пуснеш да лети – отлита надалеч. Това е обòжението. Обòжението е непрекъснат процес. То не става изведнъж – състояние и динамично действие, което ще завърши едва в отвъдния живот.

Затова, който иска да тръгне по духовния път, е длъжен веднага да се довери на Божията сила и да се остави на нея. Бог ще го вземе и ще го пресели на небето. Божествената благодат ще стане колесница, която ще го пренесе там. Така у човека се появява чувството за отричане от всичко. За него всичко престава да съществува. Той се отрича от всичко и нищо повече не представлява ценност за него. Той гледа на всичко като на нещо чуждо. Любовта към земното не може да проумее това. Който обича Бога, обича всичко. Но това са различни неща – любовта към Христос е съвсем различна от любовта като страст и като немощ.

Второто придобито от човека чувство е за увереност и безопасност. Тук възниква противоречие. Бог ме е привлякъл и съм се отрекъл от всичко, намирам се в обятията на Бога и Той благоволи към мен. Ние сме единни като двама влюбени. Но виждам ли Бога? Обичам ли Го? Тук е противоречието, което се дължи на факта, че човек е искал да умре, но още не е умрял. То ще се разреши след смъртта и достигането на пълнотата на Църквата и на Тялото Христово, когато всички заедно станем едно. Сега и виждам Христос, и не Го виждам. Виждам Го, доколкото съм в обятиято Му, и не Го виждам – защото пребивавам в изстъпление. Все още не съм се очистил духом, не съм достигнал пълнота на съвършенството.

Онова, което виждам сега и което ще видя в бъдещия живот, се различават както изображението на слънцето от истинското слънце, на небето – от истинското небе, на фотографията на човека, когото обичам, от самия човек, когато е заедно с мен. Толкова е голяма разликата. Затова и виждам Христос, но едновременно с това и не Го виждам.

Вече обяснихме какво означава изстъпление. Състоянието, когато човекът е вън от себе си и не разбира какво върши. Едновременно и чувствам, и не чувствам. Но защо? Защото моето същество е в изстъпление. Жив съм и не съм. Жив, защото в настоящия живот съм с Христос. Но и не съм – защото няма живот без свобода. Всеки несвободен е мъртъв и не е човек в истинския смисъл. Така и аз сега съм пленен, тъй като над мене властва Христос, а това означава, че не съм свободен. Подчинил съм свободата си преди да я отдам. Моята свобода е у Бога и тя ми се връща като освещение. Чуйте ме, моля: аз отдадох своята свобода на Бога. А какво направи Той със мен? Той ме освети. А какво означава, че ме е осветил? Означава, че аз Му принадлежа като осветена собственост, с която Той прави каквото благоволи. Принадлежащото Богу е в Негово разположение. Следователно съм напълно свободен, защото вече принадлежа на Него и живея това, което съм възжелал да живея. Вкусвам това, за което е копняла душата ми, осъзнала изгнаничеството си от настоящия живот. Дал съм свободата си и съм приел освещение. Живея и не живея. Какво пък означава това? За него говори апостолът: Не аз живея, но Христос живее в мене (Гал. 2:20). Разбирате ли сега, какво означава да живея, но и да не живея? Не аз, а Христос вече живее в мене…

Не зная дали разясненията ми са ви помогнали да разберете това, за което дотук говорихме. Не мога да знам, но предполагам, че и вие ще влезете в състоянието, което е изпитал ап. Павел: не аз живея, но Христос живее в мене. Да живее в мен Христос – това означава, че Той е станал всичко за мен. Следователно Той ме влече след Себе си. Ако се върнем в началото, ще видим, че първоначално аз бях този, който се опитваше да привлече върху си божествената благодат. След това отдадох себе си и загубих своята самостоятелност, свободата си, разумността си и напълно се доверих на Бога. Оказах се пленник на божествената любов.

Какво се случва с нас, когато живеем с Христос? Отговорът е един: единственото, което знам е, че нищо не знам. Разбирам само едно – че нищо не разбирам… А и какво можем да разберем при положение, че сами сме ограничени и нямаме непосредствено духовно разбиране за нещата? Затова знам само, че нищо не знам. Единственото, което чувствам, е, че Сам Христос ме влече и ме дърпа след Себе си в Своята любов. И моето единствено желание е това състояние да не ме напуска и да продължава моята възхита от Бога, да не умира и пълнотата на свободата, която вкусвам в Него. Ето че отново се сблъскваме с противоречие. Все още сме хора и имаме плът. В мига, когато разбера, че зная само едно и желая само едно – да не ме напуска това състояние, ще почувствам, че съм го загубил. Все едно стрелата се е върнала назад. Любовта е почувствала отслабване на Божието присъствие и влечението към Него. Затова и казва: Кога, кога най-накрая ще напусна този свят?! В мига, когато душата каже: Боже, нека всичко остане така – изчезва усещането за Божията прегръдка и тя се вижда затворена в малка килия – като бедна студентка или беден монах. И започва да живее своя ежедневен живот в света или в манастира, на работа, в девство или в брак, същия живот, който живеем всички. Но как живее? Внимавайте в думите ми. Вече сме познали Бога. Как ще живеем сега, след като сме познали опита от общението с Бога? Това изстъпление, в което човек е пребивавал, не е някакво излизане извън самия себе си, от своето същество, но е преселване на това същество. Как се чувства християнин, възлюбил Христос и който е познал Бога? Какво е неговото ежедневие в часовете на напрегнат труд или почивка?

В ежедневието си позналият Бога християнин изпитва постоянна тишина и мир. Неговият живот са мирът, любовта, радостта, увереността… И в същото време с него постоянно нещо се случва: неговото същество носи върху си отпечатъка от въздействие, лежащо отвъд пределите на логиката. Можем ли ние да кажем за себе си, че изпитваме увереност, любов и мир?

Обикновеният човек живее противното на законите на естеството, отпаднал е от природата. Но ние вече сме свикнали да смятаме неестественото за естествено, поради което и състоянието на изстъпление за нас съдържа нещо несъобразно, неразумно – по човешките понятия. Същевременно изстъплението е и безпределно. И изпитващият го живее извън изкушенията, мечтанието, в безгреховност и безстрастие. Той е изпълнен с мир, с радост, увереност – немислими от гледна точка на човешкия разум. Такъв няма помисли. Обикновеният човек започва да се моли, а главата му е пълна с помисли, като устремени към него стрели. Още с първия миг у него се настанява помисъл: Изглежда утре ще се проваля на изпита, на курса, на срещата… Влязъл е помисълът! Как обаче е влязъл? Тогава, когато човекът в изстъпление няма нито помисли, ни изкушения, нито мечтания, нито възможност да греши, тъй като Бог е безгрешен, а човекът е потопен в Божията благодат. Той е безстрастен и това безстрастие е негов основен белег. В същото време той преживява немислими страдания, Христовите страдания, които превишават всичко разумно. Този опит не от този свят (Иоан 18:36). Живот в безстрастие, тишина и радост, с болка, със страдание, с мъките на Страданията Христови.

Преживяването на страданията Христови издига човека от земята на небесата. Намирайки се на земята, човек обитава небесата. И „това му го дава Бог, Който е над всичко”.[3] Твоето страдание – по думите на един светец относно молитвата – нека те изведе на небето, докато си на земята, и те посели там, да те постави пред Самия Бог, Вездесъщия. Който властва над всичко: Той е пред теб! Ето колко високо издига човека Христовото страдание. Такъв е ежедневният живот на човека, посветил себе си на Бога. Живее той като всички хора, труди се като другите. Той е редом с тях. Аз седя и тракам по клавиатурата на компютъра, той трака заедно с мен. Но аз мисля за невеселите мои дела, а той не мисли за нищо, но преживява Христовите страдания. Той е какъвто съм и аз. Той разговаря с мен: Здравей, какво правиш, как са родителите ти?, а в същото време е потопен в своето. Той може да ми се усмихва или да ме заплашва, да ме похвали и, заедно с това, да бъде човекът, който живее в мир, радост, увереност и безстрастие. Той живее в този свят, в който и аз, в същата атмосфера, сблъсква се със същите изкушения, с които и аз, но в него няма повече наклонност към грях, него струите на божествената благодат са го изпълнили изцяло. Така той живее в този свят в пълно спокойствие и така протича всеки негов ден. Страданията Христови, които преживява всеки ден, за него не са нещо необичайно, те са неговото обикновено аз, хляб и сол на живота му. Но нима можеш да се храниш само с хляб и сол? Така и той недоволства от обичайния живот и търси нови и нови полети – онова, което човекът е загубил, възкликвайки: Ах, Боже мой, искам да остана тук.

Затова живеейки нормален живот, – ако можехме да имаме дори малко от това ежедневие! – позналият Бога човек непрекъснато търси полети, изстъпления. В отговор идват миговете, часовете на неговия възход към Бога. Неговият ум, духът му като вода излита от върха на фонтана и се устремяват към Бога. Тези моменти и това редуване на ежедневните полети към небесата му помагат да се „установи” там. Още на земята Бог става за него нещо близко. Дойдох тук като чужд, сложиха ми стол и аз седнах на него. Можех ли да кажа „не” и да не седна? Още не съм свикнал. Когато обаче дойда тук петнадесет-двадесет пъти, тогава ще вляза сам, без да чукам на вратата и ще започна да правя, каквото искам. Ще свикна, това място ще ми стане дом. Когато привикваме към небесната обител се връщаме в света, съществувал до грехопадението. Адам, Ева и Бог са беседвали свободно в рая, като приятели. Помислете какви прекрасни разговори са провеждали Адам и Ева с Христос в рая – по изгрев или по залез било събрано цялото Божие творение – и птиците, и горските зверове. И текли четири реки, имало и птици небесни, и ангели. Какви великолепни дни са имали първите хора с Бога, какви чудни разходки из рая са правили. Всичко това вкусва и душата на обòжения човек.

Когато идвам у вас, за какво разговаряме? За ежедневното, за рутинното: Как си, как е работата, семейството, родителите… Набирайки смелост обаче, задавам и други въпроси. Прониквам в сърцето, в душата, в потайните покои на дома. Така влизам и в тайните стаи на Бога. Не тези, за които говорихме в началото, не в първите откровения, но в тези, които Бог показва на моя ум. Пристъпвам в тайната Божия и получавам ясно схващане за учението на Църквата. Не смътната представа за Пресветата Троица, която съм имал преди. Ако се опитам да ти обясня, какво е Светата Троица, няма да мога, а и не би разбрал нищо. Докато сега Пресвета Троица ни я разкрива Сам Бог и получавам откровение за Нея, за църковните тайнства и за божествените дълбини. Понякога тези откровения продължават с дни, часове, понякога са мигове. Кажете, може ли нещо да замени тези мигове? Мисля, че си струва да отдадеш целия си живот за един такъв миг. И нека хората говорят: Какво се е случило с тях?! Тия казват, че още в този живот Бог може да бъде видян?! Казват това, защото не могат да го разберат, защото не търсят Бога и не се стремят към такова откровение. Същевременно ние ще продължаваме да Го търсим, дори ако трябва да Го видим едва в следващия живот.

Разгледахме пътя на душата от момента на осъзнаването на изгнаничеството ѝ до мига на вкусването на Божията любов и последващото окончателно пребиваване в Бога. Дали ще успеем да изминем този път? Не мога да отговоря категорично. В заключение искам да приведа само два примера.

Един монах, който посветил себе си на Бога, оставил своя манастир. Отишъл да се моли надалеч – в полета, из гори и планини призовавал Господа. Манастирското братството го търсило, викало, но не могло да го открие. Той плачел, проливал потоци сълзи и, отправяйки душата си към Бога, се уединил в една пещера. Там, в полумрака на нескончаемата нощ той, преклонил колена, изливал себе си пред Бога, полагайки на Господа цялото си упование. Той се молил непрестанно, без да разбира дали се намира в тялото или извън него. Минавали дни и нощи. След четиридесет дни манастирските братя го открили. Наобиколили го, бутали го оттук и оттам и видели, че той целият благоухаел, но оставал неподвижен. Душата му била отлетяла при Господа. Според светското разбиране той бил мъртъв, но за тези, които имали духовни очи, бил жив и станал причастник на вечния живот. Бил мъртъв, но душата му от момента на смъртта му вечно пребивавала с Господа.

Втори пример. Един монах, преизпълнен с духовни въжделения, напуснал своя манастир и се усамотил в пещера, където се молил. Слънцето изгрявало и залязвало. В полето пеели жътвари, радвали се, веселили се – монахът не се интересувал от това и живял в еднообразие – коленопреклонни молитви, вопли към Бога. След четиридесет дни го намерил един човек – намерил го в изстъпление – със сияещо лице, с преселено сърце. Превъзходното, неземно, небесно видение се удостоил да съзерцава на земята, в нашия свят. Дали е жив или не? – помислил намерилият го човек и се приближил, за да го побутне. Пробуден, молитвеникът смутено казал: Защо ме отведе оттам? Наистина ли е спял? Не, не е спял. Неговият ум е бил в единение с Бога. Обезпокоили го и умът му веднага се спуснал на земята, и видял себе си в пещерата. До него стоял жив човек, който обаче в действителен, в духовния смисъл бил мъртвец: Защо ме отведе от там, от небесните селения?

Не можем да вкусим сладостта на мига когато се държим о земното. Тези мигове са толкова прекрасни, че всеки, преживял ги, ще възкликне: Защо ме отведе оттам? – или ще угасне в очакване, когато плътта ще остане тук, а духът ще се пресели и ще съзерцава Бога, както в случая с първия монах.

Нима примерите за тези благодатни плодове не струват всяко, дори най-тежкото усилие? Или трябва да оставим на земята своите смъртни кости, или да живеем тук, но с Бога. Мисля, че Господ е хвърлил нашите души в житейските бури и в земните мъки след грехопадението, за да можем отново да преживеем възхождането до Него. И като почувстваме изгнаничеството и богооставеността си, да се устремим към Господа и да пожелаем живот с Бога.

Превод: Венцислав Каравълчев



 

Αρχιμ. Αιμιλιανού (Βαφείδης), καθηγουμένου Ι. Μονής Σίμωνος Πέτρας Κατηχήσεις και λόγοι, τ. 2, Ορμύλια 1998, σ. 12-44. Слово, произнесено в Атина, на 27.5.1973 г. пред бъдещата община на манастира „Благовещение” – Ормилия (бел. прев.).

[1] Един от централните площади на Атина (бел. прев.).
[2] Μαξίμου του Ομολογήτου, „Περί θεολογίας” – ἐν: Φιλοκαλία, τ. Β’, σ. 99, 153.
[3] Καλλίστου πατριάρχου, „Κεφάλαια περί προσευχής” 19 – ἐν: Φιλοκαλία, τ. Δ’, σ. 307; Θεολήπτου Φιλαδελφίας, „Λόγος περί μοναδικού επαγγέλματος” - – ἐν: Φιλοκαλία, τ. Δ’, σ. 9. στιχ. 39-40.



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/9634u 

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме