Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Руската църква в периода на Империята

Петък, 01 Август 2014 Написана от Антон Карташов

A KartashevСледреволюционното време ни освободи от старите ни пристрастия. Време е за историческа трезвост и справедливост! Намирайки косвена подкрепа в авторитетните забележки на Голубински, се осмелявам да изкажа твърдението, че нашият безкрайно упрекван Синоден период не е срам и позор, а слава и гордост на Руската църква. Да, това е летопис и на страдания, и на унижения на Църквата, но и на приснопаметните ѝ подвизи и постижения – летопис, украсена с образите на талантливи, трогателни и свети по своя живот личности.

1

Катастрофалният край на имперска Русия ускори за нас, съвременниците му, възможността за сравнително по-безпристрастна и обективна историческа оценка, в сравнение с правеното досега. Вече го няма „старият режим”, с чиито недостатъци се борехме и в процеса на тази борба забравяхме за неговите положителни постижения. Самокритиката ни, прераснала в систематична революционна критика на цялата руска държавност от страна на руските емигранти – започвайки с поляците от края на 18 в. и продължавайки с руските либерали от първата половина на 19, социалистите от края на 19 и началото 20 в. – създаде съвсем изопачен и почти карикатурен образ на Русия в западния свят, като своеобразно културно и държавно чудовище. Тази едностранна и пристрастна клевета срещу Русия намери твърде благоприятна почва сред западните народи, поради хилядолетните религиозни и културни антагонизми. 

Неверните представи за всичко руско намериха място и в учебниците. Западните хора трябва да положат много усилия и сериозен научен труд, за да преоценят тези прибързани, повърхностни изводи. Оценката за състоянието на Руската църква беше въвлечена в общия процес на изопачаване на образа на Русия. И сега дори на Запад е невъзможно да срещнеш даже между приятелите на Руската църква човек, който да не мисли, че в имперския период тя е била лишена от всяка свобода, от всяка възможност за развитие на нейните живи сили и таланти.

Когато това съвсем не отговаря на действителността. Впрочем, и самите руснаци не успяваха да видят точните очертания на тази действителност. Руският църковен свят дълго и изморително очакваше възстановяването на каноничното съборно минало на Руската църква и в самооценки също отразяваше преди всичко болните, ограничаващи страни на синодната действителност. Когато в началото на 1906 г. оберпрокурорът К. П. Победоносцев бе принуден, поради обявените от престола перспективи за църковен събор, да запита с циркулярно писмо всички епископи за мнение за желателните в Руската църква реформи, те веднага откликнаха с поток от критични бележки – почти единодушно отхвърляйки съществуващия синоден образ на църковното управление и предлагайки широк план за реформи. Св. Синод официално издаде четири големи тома с тази епископска критика (СПб. 1906). Те са допълнени от още 11 огромни тома с критика от Предсъборното присъствие и Предсъборното съвещание (СПб. 1906-1912). Така синодният период беше критично осветен и признат за дефектен – авторитетно, официално и от най-добрите богословски и обществени сили. Най-разпространената преценка за периода в публицистиката и в чужбина е като за мрачен период, един от най-лошите в историята на Руската църква.

Ние обаче мислим, че това е исторически погрешно мнение. На широкия фон на цялата хилядагодишна история на Руската църква, при сравняване във всички аспекти на Синодния период с Московския и Киевския и с живота на останалите православни църкви, съдът на историята следва да го представи в друга, положителна светлина.

2

Общоизвестно е, че с Петър Велики настъпва нов период в историята на Русия. Имперският Санкт-Петербургски период е дълбоко различен от предишния – царския, Московски. Руската църква винаги е била национална и държавна църква. Естествено, и в новия период животът ѝ претърпя дълбоки промени според новото национално-държавно устройство.

Символ и форма на византийската теократична симфония на двете власти е било оглавяването на единния църковно-държавен организъм на християнската нация от две високоуважавани фигури: царят и патриархът. Това раздвоение е трябвало да бъде унищожено в името на новата идея за изключителното, абсолютно върховенство на държавата. И Петър се осмелил да го унищожи. Увлечен от протестантската система за държавно върховенство над църквите, той внимателно изучавал нейното приложение в Англия, Холандия и Германия. Сетне, въвеждайки в държавното управление системата на колегиите – предимно по образеца на скандинавските страни – през 1721 г. учредил „Духовна колегия” за управлението и на Църквата, и религиозните дела, която веднага след учредяването си била преименувана по молба на йерарсите в „Св. Синод”. Така в източното канонично право се появила нова форма на висше управление на Църквата. Църквата била обезглавена и лишена от собствен орган на власт. Членовете на Синода били назначавани и уволнявани от господаря без всякакво предупреждение – както и когато искал той. Това не било църковно, а държавно учреждение, министерство, което приемало закони и управлявало според „указа на Негово Императорско величество”. Източните пък патриаршии не без удоволствие узаконили тази форма на управление, вероятно чудейки се на странната революционност на руснаците. През16 в. руснаците активно се опитвали да получат от гърците патриаршески статут в Москва, а гърците всячески се съпротивлявали, смятайки всички нови негръцки църкви за недостойни за патриаршески титул. А сега руснаците със собествени ръце свалили от себе си своята църковна глава.

Руската църква преживяла 200 години под режима на светската държава. Двеста години тя била юридически лишена от своята съборност, изборно начало и въобще от самоуправление. Двеста години търпяла всевъзможен натиск над съвестта си, понякога дори до унижение на достойнството си (нейният мартирологий е голям и интересен) и търпеливо чакала своето каноническо освобождаване. Натискът на светската държава е бил чувствително смекчаван от факта, че руските императори се смятали за преки приемници на византийските и московските царе – тези защитници и покровители на православието. Църквата охотно подкрепяла тази идея и я утвърдила в традиционното свещено короноване. Външно старата теокрация се съхранила, но de facto основните имперски закони и техниката на синодната администрация я обезличавали. Лишена от съборна свобода, Църквата не била в симфония с империята, като равен с равен, а ѝ била подчинена. Но духът на източното смирение у някои йерарси и у множество от свещениците преобразявал даже това подчинение в добродетел и в нравствена красота на великото руско жертвено дълготърпение – заради народа и държавата. Отвътре християнското смирение облагородявало поробването.

Ограничаването на църковната свобода по печален начин съвпаднало с двоен разкол – църковен и духовно-културен.

Петър осъществил църковната си реформа без съпротива от църковните среди – между впрочем и поради това, че при неговия баща, цар Алексей, от лоното на Руската официална църква изтекла огромна религиозна сила – разколниците-старообрядци. Под формата на фанатична преданост към стария московски обряд и към буквата на московските богослужебни книги, те се съпротивлявали всъщност на целия нов дух на светската държавност, който московското болярство налагало упорито и убедено след Смутното време, при първите Романови. Болярите решили да унищожат поземлените, имуществени привилегии на йерархията и манастирите. Патриарх Никон бил победен в тази борба, а след него и съчувствалият му епископат. Теокрацията била съкрушена още до Петър Велики. Той само използвал вече готовата победа. Ала старообрядците напуснали Църквата с този теократичен идеал в сърцата. Първоначално по-голямата част от народа била на тяхна страна. Суровите държавни гонения и ограничения свели по-късно тази църковна опозиция до незначително малцинство.

Но това малцинство било религиозно пламенно и ценно. Неговата загуба била кръвотечение, отслабило духовните сили на Църквата.

Старообрядчеството разбудило и стимулирало паралелно на него и все по-силно разрастващо се сектантско движение. Тлеещи и скрити в манастирите на древна Русия сектантски традиции с богомилски произход от втората половина на 17 в. внезапно се разлели като големи потоци към низините на простия народ, имайки два варианта – рационалистични и мистични секти. Към началото на 20 в. от сто и петдесет милиона православно население минимум петнадесет милиона били сектанти – заедно със старообрядците. И тези петнадесет милиона били чиста загуба за Църквата, която се обяснявала с намаляването на нейния авторитет и с бюрократичното ѝ умъртвяване в прегръдката на държавата.

Вторият разкол, отслабил силата на Църквата, бил създаден от Петър Велики в самия светоглед на руския народ. По диктаторски начин императорът развил сред управляващата класа различно от народа западно съзнание в духа на рационализма, индиферентността, а по-късно и открито волтеровско презрение към своята църква. В 19 в. оттук се ражда враждебната към Църквата руска интелигенция. Простият народ пък останал с дотогавашния си средновековен московски светоглед. И този разкол в самосъзнанието на нацията бил фатален за по-нататъшната съдба на Руската империя. Той бил нещастие и за Църквата. Тя загубила вътрешна опора в културните слоеве на нацията. Но не я намерила в пълнота и в народните низини. Църковният клир, минал през схоластичната школа на латинския език, бил така също вътрешно отчужден от простия народ. Народът свикнал да живее във вътрешна самота, с душа, затворена към културните класи и даже към по-близкото му духовенство. Една част отивали в секти, част потъвали в суеверия, а друга част се отдалечавали от религията.

Ето няколко общи неблагоприятни условия за живота и развитието на Руската църква във времената на Петър Велики. Към тях може да се прибавят още много. Била ли е Църквата смачкана от тях? Бил ли е последният синоден период време на упадък? Мнозина и у нас отговарят: Да! На Запад, особено римокатолиците, проповядват това гръмко и настойчиво. Осмелявам се да твърдя противното. Руската църква е страдала от тежестта на режима, но тя го е победила вътрешно. Тя е израснала, разширила се е и е процъфтяла в много отношения. Затова синодният период може да се нарече най-блестящият и славен в историята на Руската църква. Ще кажете: Но това е парадокс! Да, парадокс е, но парадокс не на фантазията, а на живата реалност. Руската история е пълна с такива парадокси. Знаменитият ни историк Ключевски казваше за създаването на Московското царство: „Държавата дебелеела, а народът гладувал”. Въпреки това и гладуващият народ не деградирал, но се умножил и изнесъл на плещите си тежестта на държавното строителство. По същия начин тежал и поривът на Петър да създаде империя. Но народът отново го изнесъл и разпространил руското владичество на една шеста част от земното кълбо. В железните обръчи на имперското самодържавие не се ли прослави руският народ по целия свят? И не само като държава, но и като нация, издигнала световни творци и световни произведения на културата? На всички е познат парадоксът на златния век на руската литература при режима на крепостното право и на най-ретроградното самодържавие на Николай I, като самият „бог” на литературата ни. Пушкин, подлежал на цензура от императора. И изобщо цялата световна слава и разцвет на руската култура съвпадат тъкмо с периода на Империята. Руската култура е имперска. Никак не е прост отговорът на въпроса как се получава това? Благодарение на режима или въпреки режима? Ограничавам се единствено да поставя парадокса на разцвета на руската култура в условията на синодния режим редом с този на разцвета на цялата нация. Отговорът се крие в биологичните и духовни сили на нацията, която расте и дава плодове даже при неблагоприятни условия.

3

С какво могат да се измерят успехите на Руската църква в последните столетия? Най-вече с мащаби от външен, количествен характер. Руската империя се е разраснала колосално, нараствало е и нейното население. Разширявала се е и Руската църква, и броят на православните. Изобщо, количествените величини на определено равнище придобиват качествена сила. В споменатите количества действително се е вливала и нова, повишена качественост. В какво се е изразявала тя, ще видим по-надолу.

Количественият състав на Руската църква от патриаршеския период едва ли е наброявал и петнадесет млн православни, а при падането в пропастта на революцията Руската църква имала вече сто и петдесет млн вярващи – последица преди всичко от статистическия факт, че при Петър Велики Русия е имала население от двадесет и един милиона, а при Николай II (1915 г., заедно с Финландия) – сто осемдесет и два милиона. Но през това време църквата ни нараствала не само автоматично. Тя мисионерствала, както никога преди. Исторически обект на нейната мисия са многобройните фински, тюркски и монголски племена, населяващи европейските и сибирски равнини. Още от самото начало на Руската църква нашите мисионери изучавали местните езици на народите, проповядвали Евангелието на тези езици, на тях превеждали и извършвали богослужение и така правили другородците православни и заедно с това руски.

Този бавен, вековен процес е бил динамично ускорен през18 и 19 век – не само благодарение на инструкциите на руската власт, но и поради собствения идеализъм на отделните мисионери. Броят спечелени за православието в този период се изчислява вече не с десетки хиляди, а с милиони. Почти всички примитивни езически племена са обърнати към християнството. Некръстени оставали само малки групи, от по няколко десетки хиляди, пръснати из тундрите на сибирския север. Будистите и мюсюлманите, юдеите, като част от организираните световни религии, имали в Русия практическата привилегия да са слабо засегнати от християнския прозелетизъм. След покоряването на Кавказ в 19 в. специалното „Мисионерско общество” се потрудило доста и успешно за възстановяването на християнството от едната и от другата страна на хребета – сред кръстените още във византийската епоха, а след това попаднали под игото на исляма племена на Грузия и Осетия. Към средата на 19 в. съвсем спонтанно и даже въпреки полицейския консерватизъм на гражданската власт, в прибалтийските губернии сред естонците и латишите започнало народностно движение за преминаване от немското лутеранство към православието. От тогава стотици хиляди от тези народи образували православни енории с богослужение и проповед на своя език. Сега това са автономните православни църкви на Латвия и на Естония. Подобна неголяма църква се образувала и във Финландия от карелите, кръстени в православието още в древната Рус – от новгородските мисионери и монаси от Валаам, но особено успешно те бяха утвърдени в православието отново през втората половина на 19 в. Автокефалната православна църква в Полша днес също е голямо наследство, взето от общоруската, и мисионерски създадена от нея през 18 и 19 в. По време на войната с болшевиките през 1920 г., според Рижкия договор, Полша превзела големите територии на Холмщина, Подолия, Волин, Полесие и Виленщина, където руснаците са били местно население, а православното изповедание е било исконно.

В 14 в. тези земи, завоювани от литовските князе и сетне обединени с полската корона, са били подложени на процес на латинизация, а голяма част от православните в периода 16-17 в. влезли в уния с Рим. Когато пък в края на 18 в., след разделянето на Полша тези земи се върнали под руска власт, в тях почнало мощно народно движение за завръщане към праотеческото православие. Около четири милиона бивши униати отново станали православни. На обширните територии на руската земя, в планинските, степни, горски и заблатени райони скромни мисионери-свещеници отслужвали в празнични дни Божествената литургия на десетки различни езици и наречия. Това бил най-добрият мисионерски метод, формулиран през 19 в. от професора в Казанската духовна академия Н. И. Илмински и възприет като принцип на руската духовна мисия от Св. Синод.

В този период руската мисия за пръв път прекрачила и границите на държавата. Напълно благоустроена била китайската мисия, която скромно – според договора с китайското правителство – се ограничила до пастирска опека над малка група бивши военнопленници от руските казаци, и до днес запазили своята православна вяра.

Благодарение на смелото апостолско вдъхновение на йером. Николай Касаткин, по-късно Японски епископ, била създадена Православна църква в Япония, наброяваща тридесет хиляди души, и която и до днес се управлява от Руския архиепископ Сергий, приемник на еп. Николай.

Мисионерско чедо на Руската православна църква е и нейното ново разклонение – Северноамериканската, Канадската и Южноамериканската църква. Тя била създадена преди всичко чрез апостолския подвиг на сибирския свещ. Инокентий Вениаминов – по-късно Московски митрополит. За сто години (от началото на 19 в.) тази дъщеря на Руската църква пораснала и енориите за няколко хилядите алеути, калоши и ескимоси в Аляска се развили до общоамериканска руска епархия (а в последните години цели десетина епархии), които дълго време бяха единственият център за православните от всички националности. Сега в нея влизат още не по-малко от сто хиляди галицки и карпатски руснаци, преминали в православието от униатството.

Особен вид мисионерство у нас традиционно е била подкрепата за единоверните църкви на Изтока – изнемощели под игото на исляма. Освен материалната помощ за тези патриаршии и техните училища, активна просветна дейност развило и особеното Палестинско общество, издържало преди Великата война до сто училища за петнадесет хиляди православни арабски деца в Йерусалимска и Антиохийска патриаршия.

През 1898 г. част от айсорите-несториани от персийски Кюрдистан пожелали да се присъединят към руското православие, след което в Урмия била образувана и руска православна мисия. Със своята мисионерска активност и успехи Руската църква през последните години сне упрека от Източната църква, че тя била станала безплодна като остарялата Сара.

Разраствайки се, Руската църква вече не можела да се вмести в тези двадесет епархии, в които се ограничавала при руските патриарси. Броят на епархиите нараснал до 70, а заедно с викарните епископи броят на епископиите надхвърлил сто. Там имало повече от петдесет хиляди църкви, над сто хиляди духовници, до хиляда манастира с петдесет хиляди монаси. За децата на духовниците и за богословско образование съществували петдесет и пет семинарии, сто духовни училища, сто женски епархийски училища със седемдесет и пет хиляди ежегодно обучаващи се. За нуждите на висшата богословска наука имало четири духовни академии – в Санкт Петербург, Москва, Киев и Казан.

Тук стигаме до най-важния фактор, благодарение на който Руската църква откри така показателно заложените в нея сили и още по-ясно показа запаса от потенциални сили. Проблемът е в това, че Древноруската църква, при почти пълната липса в нея на училищна научна просвета, е представлявала тъжна и даже трагична гледка. По силата на благочестието и аскезата тя била герой, почти богатир. По немощ на богословската мисъл и невежество пък била в най-добрия случай дете, а в най-лошия – слепец.

Страшно нещо е в Християнската църква богословското невежество и културната първобитност! Който е виждал с очи църковния живот на копти, абисини, несториани, яковити – такъв ще разбере, за какво говоря. Божественото откровение има нужда от просветата, науката, културата. Старият и Новият Завет не можели да се появят нито в Централна Африка, нито в Австралия, нито сред неграмотните диваци. Пророците, апостолите и учителите на Църквата разкрили Божественото Откровение във формите на мисълта и езика на най-висшите за онова време култури на земята. В културните условия християнската мъдрост сияе още по-ярко и прекрасно – така, както чудесно се преобразява скъпоценният камък, след като бъде обработен. Петър Велики принудил, почти насила, Руската църква и цяла Русия да премине научно обучение. По израза на Пушкин, той „Русия вдигнал на крака”. За Руската църква това послужило за полза и украса. Родила се първата в историята на Руската църква – отначало подражателна, а сетне и самостоятелна – църковна наука, а накрая и самостоятелна богословска мисъл. Руската църква преминала от твърде дълго продължилата си младенческа възраст към зрялото юношество и обещава скоро да влезе в пълнотата на силите на мъж съвършен. Относно диктаторския метод на просвещение на руския народ руският мислител казва: „Петър предизвика Русия и петдесет години по-късно тя му отговори с явлението Ломоносов (гений в науката), а след сто години с явлението Пушкин (гений в литературата). Към тях можем да прибавим: а в Църквата се появи Филарет Московски, а след него и цяла плеяда още по-учени от него епископи – членове на Академията на науките (митрополитите Евгений Киевски, Филарет Черниговски, Макарий Московски, Сергий Владимировски и др.), много учени богослови, станали известни и в световната наука. Имаме блестящи проповедници, духовни писатели, богата богословска журналистика и вече огромни библиотеки със своя собствена руска научно-богословска книжовност. Руските учени богослови за първи път издадоха за своя народ Библията на разговорен език. Започна работа и по издаването на критически текст на Библията на църковно-славянски език.

Научно просветена и натрупала истински съкровища от богословска литература, Руската църква естествено се превърна в духовна Атина за източно-православните ни събратя. Много йерарси – гърци, славяни, румънци и араби – са били възпитаници на руските духовни училища и популяризатори на руското богословие в своите страни.

Разбира се, Руската църква е била активна и на международното поприще – в отношенията с останалите изповедания – и така тя стана ценен участник във всички икуменически дебати.

В Руската църква се роди и оригинално явление, силно отличаващо я от другите източни църкви – дейното участие на миряните в богословското творчество. Едно от направленията при тези писатели е оглавявано от Хомяков, а другото води началото си от Вл. Соловьов. А и самата светска литература, в лицето на най-големите си световни творци (Гогол, Тютчев, Достоевски, Лев Толстой и мн. др.), отразява дълбокото идейно влияние на Православната църква. Руското художествено творчество – в живописта и в музиката – също е силно повлияно от мотивите на руското православие. И всичко това е свидетелство за вътрешната сила на Руската църква, преодоляла всички препятствия на своя сгрешен режим.

Култовото благочестие винаги е имало огромно значение в руското християнство. Усвояването на плодовете на западната наука и културна техника е било използвано от Руската църква за придаване на ново благолепие и красота на църковния култ. Величието и блясъкът на новопостроените събори, художествената реставрация на старите, възкресяването на изтънчената и носеща мистична сила древна иконопис, пищната хорова музика – всичко това представляват симптоми на разцвета на Руската църква именно под въздействие на общото просвещение.

По този начин се оправдава на пръв поглед странният възглед на най-големия ни историк на Руската църква – покойният проф. Голубински – за общата характеристика на периодите в историята на Руската църква. Той обединява първите два – Киевският и Московският – в един, който се отличава „с липсата на действително просвещение”. „Настоящият Петербургски период – пише Голубински – е период на въвеждане у нас на истинското просвещение, а заедно с него, разбира се, и на по-доброто разбиране на християнството”. Освен тези три цитата в предисловието към труда си, Голубински не успява да развие другаде тази своя мисъл. И трябва да отбележим, че никой в руската наука и публицистика, църковна и светска, не го последва. Няма и един глас, който да похвали новите векове на руското православие. Да не говорим за чужденците. Типичен в това отношение е шесттомният труд на У. Палмър The Tzar and the Patriarch (London 1878). В следпетрова Русия англиканинът е видял само есхатологичен ужас. А това е вече чиста аберация. Но аберация е и нашият руски дореволюционен песимисъм при осветляването на всичко, свързано някак със стария ни режим. Следреволюционното време ни освободи от старите пристрастия. И е време да бъдем исторически трезви и справедливи! Намирайки косвена подкрепа в авторитетните забележки на Голубински, се осмелявам да твърдя, че нашият безкрайно упрекван Синоден период не е срам и позор, а слава и гордост на Руската църква. Да – това е летопис и на страданията, и на униженията на църквата, но и на приснопаметните ѝ подвизи и постижения – летопис, украсена с образите на талантливи, трогателни и свети по своя живот личности.

Светостта – ето каква е безспорната мярка за силата на Църквата. И ръстът на светостта и на благочестието е най-добрата апология на последните два века от живота на нашата църква. Нито светският дух на управлението на Петър Велики и на неговите приемници в 18 в., нито оттеглянето на културните класи и интелигенция от Църквата, нито бюрократичната повърхност на църковния строй – под контрола на синодните оберпрокурори и техните пълномощници – секретарите на духовните консистории – нищо не е могло да попречи на неотклонния ръст на традиционния тип аскетична святост. От времето на Петър Велики Синодът е имал специални инструкции – да бъде сдържан по отношение на прославата на светците и тяхната канонизация. Само че и Синодът, продължавайки канонизацията на руските светци от предишните периоди (15-17 в.), е трябвало да канонизира и няколко светци – негови съвременници. Тяхната слава била безспорна и задължаваща. Това са светите Димитрий Ростовски, Инокентий Иркутский, Митрофан Воронежки, Тихон Задонски, Теодосий Черниговски, Питирим Тамбовски, Йоан Тоболски и преп. Серафим Саровски. И това са само единици сред десетките и дори стотици подвижници, които православният народ почита като светци. Освен това се появяват и нови видове святост: ученият монах, труженикът в духовната школа, професорът в Духовната академия, мисионерът и енорийският свещеник – за два века тези поприща са дали множество наистина свети хора. Списъкът на руските светци за всички векове до тогава е наброявал докъм петстотин. От тях общопризнати, канонизирани светци са двеста и тридесет. Само от Синодния период към този брой можем да прибавим нови сто или двеста светци – когато настъпи време за канонизация.

Исторически интересен е фактът, че при режима, създаден от Петър Велики, се е осъществило ново възраждане на руското монашество и на манастирска святост. По протестантски, Петър не обичал монашеството и почти създал цяла система за гонения срещу него. Закрил половината манастири и съкратил два пъти броят на обитателите им. При немското управление на Анна Йоановна манастирското население пак било съкратено наполовина. При Екатерина Велика поземлената манастирска собственост била конфискувана. Обеднели още повече, манастирите още повече намалели. Много монаси се преселили на юг, в Малорусия, където конфискацията на имуществото била отложена с четиринадесет години. Бягайки от новата конфискация, монашеството в Южна Русия емигрирало на Атон и в съседна Молдавия (в края на 17 в.). И ето че в изгнание руските монаси отново се докоснали до древната гръцка традиция на мистичната аскеза, оживили се духовно и в края на 18 в. предали тази струя на духовно съживяване в родината си Русия. Душа на това възраждане станал роденият в Полтава, а сетне водач на руско-молдавските монаси, игумен Паисий Величковски, който превел цяла аскетична библиотека от гръцки на славянски. Неговите ученици се разпръснали по цяла Русия. От тях излязла прочутата система на старчеството, направила много известна Оптина пустиня и породила нов тип съзерцателно подвижничество. Именно в това течение е бил възпитан и я е отразил в себе си преп. Серафим Саровски. В тази атмосфера били възпитани и много още неканонизирани свети старци, а също и отец Йоан Кронщадски. Гоненията на Петър Велики срещу монашеството, в крайна сметка, способствали за неговото вътрешно укрепване. Ако перифразираме вече използвания образ, можем да кажем: „Петър предизвикал руското монашество и то му отговорило след петдесет години с появата на св. Тихон Задонски, а след сто – на преп. Серафим Саровски”. Такъв е положителният резултат от натрупването на сили в Руската църква през последните два века. Какво се случи с тези сили? Външно революцията превърна Руската църква в развалина. Ще се възстанови ли тя и как?

4

Прието е да се казва, че войната е изпит за нацията. Ще добавим: а революцията – още повече комунистическата – е още по-строг изпит. Как се проявиха на този изпит силните и слаби страни на Руската църква?

Преди всичко и най-ярко се разкри предизвиканото от държавната опека слабо обществено и политическо значение на църквата. Всички елементи на нацията оказаха свойствената за всеки съпротива на разрушителния натиск на революцията. Ролята на църквата във всичко това е била сравнително незначителна. Така старият режим, който отне от църквата възможността независимо, авторитетно да възпитава народа не само в религиозно отношение, но и в обществено, пръв понесе загуба. Другата слабост ощети най-вече самата църква. Лишена от свобода на самоуправление, тя не можа да възпита в себе си сили за самоорганизиране. Беше външно единна само поради външния авторитет на държавата. Под този външен покров таеше множество неизживени още спорове. Тези спорове я разделиха и в родината, и тук – в емиграция. По правило тези спорове и разделения не са предизвикани от религиозни, а само политически въпроси: как да се отнасяме към новата безбожна власт и в какъв смисъл може да я признаваме? Така църквата се оказа неподготвена за едно независимо от държавата, чисто църковно единство. Трябва да направим една уговорка: споменатите две слабости не са някакво изключение в сравнение с останалите национални сили, класи, съсловия, които оказаха съпротива на комунизма. Всички бяха бързо победени. А и какво изглеждаше повече организирано, дисциплинирано и монолитно от армията на държавните чиновници и военни? Уви, почти всички те станаха слуги на болшевизма. Свободните обществени класи, които толкова се гордееха със своята организираност – политически партии, интелигенция, земските и градски самоуправления, индустриалците, работниците – всички са унищожени без остатък, всички станаха роби на интернационалната власт. Най-дълго от всички и все още се съпротивлява селячеството. Но и то като цяло е вече победено. По-малка част от нацията се съпротивлява във въоръжена борба и емигрира зад граница. Смачкващият всичко танк на комунизма унищожава всичко, което застава на пътя му. И все така безжалостно, физически и морално ще унищожи всичко и на Запад, ако го пуснат лекомислено в Европа. Жестокостта на властта на безбожниците не е животинска (зверовете са невинни деца в сравнение с тях), а духовно-демонична, от духа на бездната. Какво е чудното тогава, че деликатният, кротък църковен организъм се е оказал заедно с другите смачкан от болшевизма? За Църквата в това няма нищо особено скандално. Да си спомним думите на Христос за осемнадесетте, смачкани от Силоамската кула: „Ако не се покаете, всички така ще погинете” (Лука 13:1-5).

Какво да кажем за духовните сили на нашата Църква в днешното ѝ състояние? Те се проявиха – за нас даже неочаквано – във великия подвиг на мъченичеството и на подвижничеството. Това е общоизвестен факт. Няма да се разпростирам върху него. На стотици хиляди се изчисляват новите мъченици и страдалци за Христовата вяра, вече възнесли се на небето или все още заключени в затворите, изпращани на каторга или криещи се в катакомбите – духовни и физически. Според известния църковен закон, тяхната кръв ще стане семе за нови християни. Не към смърт, но към слава Божия ни води това мъченичество. Външното, статистическо намаляване на църквата е все пак второстепенен факт, производен, външен, насилствен. Основният факт е кръвта на мъчениците и героичното активизиране на църковното ядро, вярата на претърпялото до край малцинство, светият остатък на прор. Исаия. От него ще прорасне нова клонка и ще възроди благочестието, когато бъдат освободени народните уста и сърца.

Къде намира потвърждение и залог нашата вяра за новия разцвет на църквата ни? В същия този закон на паралелизма между биологическото и културното усилие на руския народ и разцвета на неговата църква, който проследяваме в историята. Сега не само вярваме, но и виждаме, че биологическите сили на руския народ му стигат и ще стигнат, за да изстрада докрай и да преодолее страшната болест на комунизма. Ето един от симптомите, известен даже на чужденците. Въпреки масовото изтощаване и смърт от глад, ежегодният прираст на населението в Русия през някои години достига три милиона. Силите на руския народ са така големи, че той живее и се размножава не благодарение на, а въпреки убийствения режим.

Видяхме, как въпреки репресивния режим по времето на Петър Велики нашата църква все пак е процъфтявала. По същия начин и сега, въпреки търпяното гонение, тя ще процъфти, защото ще процъфти освободилият се и възродил се руски народ.

Има само едно нещо, което е страшно за нас. Борбата не на живот, а на смърт с антихристиянската, чужда за нас власт на Третия Интернационал, и изобщо с целия варварски процес на революцията, свалили застрашително нивото на руската култура и нравствеността на народните маси. Църквата губи драгоценната за нея просветителна сила, която я издигна на небивала висота през синодния период. Нашите усилия тук, в емиграция, са насочени към това да опазим за подивяла Русия максимум богословска култура, колкото ни позволяват силите. За нас е страшно да станем християнски копти и етиопци. Искаме да останем руските християни от началото на 20 век. Молим се на Небесния глава на Вселенската църква да ни съхрани на тази висота, а тайно в сърцето си се надяваме Той да изпрати на своята мъченица-църква още по-голяма слава.

Превод: Златина Иванова

* „Русская Церковь периода Империи” – В: Карташев, А. В. Церковь, история, Россия. Статьи и выступления, М. 1996, с. 169-182 (бел. прев.).



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/9u9u9 

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме