Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Проблемът за историята в християнството

Понеделник, 21 Юли 2014 Написана от Прот. Николай Афанасиев

N AfanasievПроблемът е твърде сложен и труден, но и основен за разрешаването на всички наши въпроси, свързани с културата. Развивайки темата, ще започна с безспорното. За християнското съзнание реалността на историческия процес е вън от всяко съмнение. Християнството е исторично. Първото пришествие на Спасителя е било в историята. Първоначалното светоусещане на ранното християнство обаче е било есхатологично. И първите християни са живеели в очакване на завръщането на Спасителя. Есхатологията изглежда унищожава историята. След това – само в християнското светоусещане – тази есхатология е била заменена от историята. Колкото и да са малобройни паметниците на ранното християнство, ние знаем с увереност, че тогава християните са живеели с очакването и надеждата за скорошното идване на Спасителя. Ерм дори е писал върху пътищата на покаянието, тъй като Христос е бил на вратата. А Второто пришествие ще е вече вън от историята.

И при първите християни обаче можем да забележим, че есхатологичните им надежди не са изключвали тяхното чувство за историята. За тях историята е била нещо реално. В периода на гоненията есхатологичното чувство е било не по-малко силно и напрегнато, но – заедно с него – виждаме и голямата борба за промяна на законовото положение на християните. Сетне Църквата предприема грандиозния опит да построи Църквата Божия на земята. И колкото безспорна е реалността на историческия процес, толкова спорно е участието на Църквата в точно този процес. Църковното съзнание ту клоняло към пълен отказ на Църквата от участие в историята, ту обратно – сграбчвало в ръцете си целия исторически процес.

Стоенето на Църквата вън от историята е много силно в Източната църква. То е силно и сега в православната мисъл. Генетично то е свързано с монашеството – твърде забележим фактор в църковния живот, наложил отпечатъка си върху всичко останало. Монахът трябва да напусне света, за да се спаси от света, който не може да бъде спасен. Трябва да стане безучастен на света. Св. Антоний приравнява монашеския постриг към естествената смърт. Излизане и от света, и от историята. Оттук се ражда и отричането на историята. Каквото и да се случва в света – всичко това е проявление на злото и води до гибелта на света. Да се участва в света е безполезно и опасно. Опасно е, защото – без да спасяваш света – лесно погубваш себе си. И това отношение към света лесно прониква в Църквата и в църковното общество. Особено осезаемо тези настроения се проявяват в църковното общество, когато Църквата осъзнава първите си неудачи във въздействието върху историческия процес и това чувство – на безсилието да бъде овладян животът – е особено мъчително в наше време. Сравнявайки историята на християнските народи с постановените от Евангелието идеали, стигаме до мисълта, че сега – две хиляди години подир началото на своята история – християнското общество е точно толкова далеч от Царството Божие, колкото и тогава – когато първите градове на Римската империя са били огласени от проповедта на св. апостоли. И ако тогава ги е имало откровението и новата – пленила сърцата и въображението – истина за спасението, то сега всичко вече е старо и солта на истината сякаш е изгубена, изгубено е и влиянието върху държавния и обществен живот. Това пък болезнено чувство за безсилие пред живота става особено ярко, ако си спомниш, че е било време, когато Църквата е държала в ръцете си всички исторически съдби на света. И изходът от историята, предоставянето на историческия процес на собствената му съдба (бартианството) изглежда на съвременното съзнание като нещо естествено и по-правилно.

В опита за излизане от историята има и някаква частична правда, макар че да си тръгнеш от нея и с това да решиш свързания с нея проблем ще бъде проява на слабост. Християнството е дадено за света и за живота. В него обаче винаги е живял опитът да се напусне историята – да си спомним само видението на Ерм. Догматите са неподвижни и неизменни, както неподвижно и неизменно е и самото устройство на Църквата. Това са тези съкровища и светини, които Църквата носи през света – до Второто пришествие на Христос на земята. За християнина съществува само един път и това е пътят от света в Църквата, но не и обратното. В християнството обаче откриваме и друго решение на въпроса за историзма – в него Църквата се разглежда като исторически фактор и като историческа сила, или поне една от главните исторически сили, редом с останалите. И това намира ярко изражение в теократизма. Точно в момента от историческия живот, когато Църквата е била обявена за свободна, започва построяването и съзиждането на теократичното Царство и на това, което наричаме цезаропапизъм, чиято цяла разлика спрямо папизма се заключава в това, че в първия случай и духовният меч, и светският, се съвместяват в едни ръце, докато във втория духовният меч принадлежи на папата, а светският – на цезара. В теокрацията историческият процес се твори от Църквата или – в краен случай – поне по волята на Църквата. Всички проявления на културния живот попадат под ръководството и контрола на Църквата и се създава християнска култура, тъй като в теократичното общество друга култура не може и да съществува. Ако може да съществува някаква друга култура, това би означавало, че остават такива пластове от живота, над които силите на Църквата още не са се разпространили. При теокрацията Църквата е Църква-държава. А резултатите от теократичния строй са добре известни – Царството Божие на земята се оказва неосъществимо, неосъществено. На земята него все още не го е имало нито веднъж. На Църквата, в теократичната епоха от историята ѝ, се налага – ad majorem Dei Gloriam[1] – да прибягва до съвсем езически средства на борба за разпространяване на своята власт на земята – до огъня и мъченията.

Византийската корона нерядко се поставя на главите на такива теократи, които – по пътя си към трона – повече от всичко са били пролели кръв. Поругаване не само на името Божие, но и на името на човека. Докато накрая на Църквата не се наложило да прибегне до наказването чрез огън – така щото, погубвайки тялото на човека, да спаси неговата душа – душата на еретика. Изкушението на славата на света – на отхвърленото от Христос в пустинята – е прието от Църквата заради властта над света. И ако дори на теокрацията би ѝ провървяло – т. е. би дала благополучие на цялото човечество – то тя все пак не би престанала да остава най-голямо изкушение и, струва ми се, нищо друго в християнската история не трябва да бъде отхвърляно така силно, както именно идеята за християнската теокрация. Защото теократичния провал е бил голям провал на една велика и лъжовна идея. Теократичната идея обаче е продължавала и днес продължава да живее – например, в римокатолицизма, в калвинизма, че дори и в православието. И сега мнозина православни все още възлагат на Църквата дълга за историческата работа, отговорността за историческия процес.

Повече от всичко обвиняват Църквата в отсъствие на историчност и недостатъчна отзивчивост спрямо нуждите на епохата. В нашето време, например, към Църквата се предявяват изисквания за разрешаване на социалните проблеми.

Втората страна на неуспеха на участието на Църквата в историческия процес се привижда в плена на Църквата от страната на държавата. Този всестранен неуспех не е случаен. Църквата може да участва в историческия процес само тогава, когато е правен институт, а такова участие я и превръща в такъв институт. Като правен институт обаче Църквата е безкрайно по-слаба от всички други такива и бива смазана от други сили – по-силни от нея. Като харизматично тяло Църквата не може да бъде приравнена към всички останали институти, не може да участва в историческия процес. Всичко в нея е по волята Божия, а историята и емпирията са безблагодатни, нямат харизми. Но това отхвърляне на идеята за теокрацията, отричането на църковния историзъм не означава излизане на Църквата от историята. Църквата се съзижда сама в историята, ала това съзиждане е откровение на Църквата в историята, а не нейно числено възрастване. Тя постоянно мени историческите форми на своето съществуване и тези форми винаги са според догмагическите учения и историческите условия на дадения момент. Не следва пасивно историческия процес, а отвътре изявява догматическото си учение; в противен случай се архаизира. Но архаизацията на Църквата не означава излизане от историята и грешката на монашеството е в извеждането на Църквата от историята. Излизането от историята – както и излизането от живота – не е възможно; възможно е само излизане от една или друга временна форма на църковния живот.

Църквата пребивава в историята на света, ала само пребивава – без да участва в него. Заслугата на монашеската идеология е била в това, че в нея е намерил изражение протестът против тогавашното осветскостяване на Църквата. И само толкова. Църквата никога не е била равнодушна към историята. Тя е свързана със света и има творческите си задачи. Преобразяване на света чрез преобразяване на емпиричните тъкани – ето я задачата на Църквата в света. В света и в историята Църквата е равностойна на смисъла на историята. Без Църквата като свой смисъл историята е подобна на пътник, който не знае къде отива. Църквата е съвест на света – тя е и тази последна светиня, с която ще се съди светът. Църквата е и винаги страдаща, тъй като светът не приема съвестта. Тя не е безучастна и по отношение на всеки текущ момент – длъжна е въстава и със слово, и с дело за правдата и за справедливостта. С единия фактор на своето пребиваване в света тя влияе върху живота повече и по-добре от всички условия на теокрацията и затова да се изведе Църквата от света изцяло би означавало да се лиши историческият процес от своята душа и смисъл. Без душа, лишен от съвест историческият процес, струва ми се, е бил тъкмо в теокрацията, когато Църквата не е била съдия на историческия процес. Не бих искал и мен да обвинят в църковен неисторизъм – освен непосредственото участие в живота на Църквата като Църква може да има също и участие в живота на самите християни. Християнската съвест не може да се примири, че историята не принадлежи на християните. За такива християни Църквата е предимно пътеводител в историята. В епохата на Константин съвсем ясно е живеело понятието за Новия град, за слизащия от небесата Йерусалим.

И така – по отношение на участието на Църквата в историята – пред нас стоят за решаване три въпроса.

1. Монашеското решение на въпроса. Църквата е вън от историята. Там светът и историята живеят и се развиват сами по себе си като сили на грешния свят.

2. Теократичното решение – Църквата строи целия свят с външни на нея сили. Това обаче е един от най-големите съблазни на християнството. И пълният неуспех на теократичната политика далеч не е случаен – Църквата не може да действа в света като историческа сила.

3. Средното решение. Църквата не участва в историята, но пребивава в нея. Дава смисъл на историята и осмисля всеки отделен момент от нея.

4. Християните са отговорни за съдбините на света.

Дискусия

В. В. Зенковски: Хубаво е, че не усложнихте въпроса, поставяйки и проблема за провиденциализма. С въпроса участва ли Бог в историческия процес или не?

Вие украсявате с една краска и Изтока, и Запада в теократичната епоха от техния живот. При цялото им външно сходство обаче съществува и разлика. Едно е духовната власт да взема светската, но светската да взема духовната – това е друго. Императорът е бил външен епископ на Църквата. И тук няма изопачаване на християнството, докато в римокатолическия цезаропапизъм има конкретно изопачаване. Теократичната идея е свързана със съдбата на Църквата.

Отговорността за съдбините на света Вие възлагате върху християните, но как ги отделяте от Църквата? Как християнинът може да прави каквото и да било вън от нея, без нейното участие? Ако Църквата не участва в живота, то и аз също мога само в нея да пребивавам и да се моля в нея. Отклоняването от отговорност на християните лежи и върху Църквата. На мен ми се струва, че Вие не разбирате православната позиция по този въпрос. Даже във Византия никога не е угасвала правилната нишка на правилното разрешаване на този въпрос. Сервилността, развита във Византия несравнено по-добре от властването на Църквата на Запад. Западната теокрация е трябвало да претърпи своя неуспех, но е интересно, че този провал се е случил не в момента на най-висшата власт, а тогава, когато е издигнат принципът на свободата. Именно забравянето на този принцип е довело и до краха на западната теокрация. В характера пък на властването на Запад не е имало даже и криза. Крушението на съществуващата теокрация още не унищожава теократичната природа на Църквата. Какво означава това? Да се откажем от тоталитарността на Църквата означава да признаем, че в света има нещо безкрайно и до край грешно. А знаем, че всичко в света, чак до мъртвата природа, търси спасение. И най-трудното нещо в света търси своето освещаване – чак до политиката. А какво да кажем за хилядолетното Царство – ще настъпи ли то или няма? Та това ще бъде самата действаща Църква. Църквата има възможността да действа. Човешката съвест е вече осветскостена, но тя изтънява според мярата на собствената моя принадлежност към Църквата.

Защо, също, говорите, че Църквата е лишена от възможността да действа в света? Равнодушие ли е това към властта на Църквата и прикрито признаване на всяка власт? Ако Църквата само пребивава в историята, а не влияе върху нея, тогава и на мен ще ми е все едно. Ако не е отговорна за историята, то и аз самият не съм отговорен.

Б. И. Сове: Николай Николаевич съвсем решително провъзгласи, че провалът на теокрацията ознаменува провал и на теократичната идея. Не съм съгласен. Църквата винаги е признавала отговорността си за съдбините на света и това се вижда в нейните молитви – особено евхаристийните.

Есхатологията на първите християни е била евхаристийна есхатология. Първата християнска литература, говореща за Парусията, ни говори за това, че Христос вече е дошъл, че се е осъществило старозаветното мъчително очакване. Ела, Господи! Христос е дошъл и царува, и християните участват в Неговата Трапеза. А оттук идва и дълбоката отговорност за съдбините на света – за превръщането му в месианско Царство. Поради различни причини обаче съзнанието за дошлия Христос е започнало да отслабва, било е изтрито от трудностите на житейския път, от необходимостта да се действа само чрез външни средства, и тогава настъпил и провалът на теокрацията. Трябва обаче да кажа, че и на Изток, и на Запад най-добрите представители на теокрацията по еднакъв начин и изключително близко са приемали в сърцата си съдбините на света и са страдали за него. Ще кажа още и това, че при първите християни винаги го е имало изключително силното чувство за Църквата

Монашеството е осъзнало действителните трудности по този път и този процес, и затова съзнателно се е отказало от тези пътища и е избрало по-сложния път за своето въздействие върху света, за преобразяване на този свят. Започнало е да се стреми да се изпълни с духовна сила. Даже в молитвите обаче монашеството никога не е забравяло света.

К. В. Мочулски: На Николай Николаевич принадлежи заслугата за радикалното поставяне на този въпрос. Мен ме порази неговото твърдение, че Църквата пребивава в света, но не участва в него. Ако Църквата е съвестта на света, то това вече не означава, че е равнодушна към света. Казва се, че Църквата не притежава орган, с който да участва в света. Че я обгражда стена. Ако ни е дадена светлината, то как ще я скрием, оградени от този свят, а няма да я поставим на връх планина, за да го огрява целия? Страхувам се от Вашата гледна точка. Само в Църквата ли е дадена харизмата? Нима цялото човечество не е голяма Църква, нима то е лишено от харизми? Ако обаче Църквата живее в света – в хората – това означава, че тя е и отговорна за съдбините на света. Тя е глава на целия богочовешки процес.

Ж. Ламперт: В теокрацията има онтологично ядро, което се заключава именно в схващането на властта. Въпреки историческото изопачаване на идеята за властта, в тази мисъл е заключено понятието за боговластието. Теокрацията е свръхвласт, завършваща в любов, и Царството Божие е теократично царство. В думите на Николай Николаевич не ми стана ясно за каква Църква говореше той: за обективния исторически организъм ли или за Църквата като онтологичен център на историята.

В. П. Вишеславцев: Струва ми се, че Николай Николаевич тръгна от точна изходна позиция. Имате съзнание за дълбочината на антагонизма и трагичността в историята. Църквата стои вън от историята – историята тече покрай нея. В това е и трагизмът на нашия живот. Едни или други решения от живота са винаги илюзорни и мъдростта на Църквата е там, че тя пребивава в света, без да участва в решенията. Думата теокрация е двусмислена. В него присъства думата кратѝя, т. е. опит – при наличието на института на меча и на правовите организации – за осъществяване на божествените изисквания.

Колкото до теокрация на Изтока и на Запада, ще кажа, че робството и властта са две корелативни неща и порокът на робството – това е похотта на сервилността, както я има и похотта на властването. Византийските царе са били истински глави на Църквата – те са поставяли епископи, патриарси, отнасяли са се към тях по един или друг начин. Дори ми се струва, че в западната теокрация Църквата е проявявала повече мъжество и сила, отколкото на Изток. Образът на папата, вървящ срещу Атила, на папата, с власт над света е прекрасен.

Че борбата със светската власт на Запад е била по-мъжествена и по-благородна. Светците на Изтока винаги са били мъченици: и от страна на патриарха, и от страна на императора.

Защитавам още и тоталитарността, но тоталитарността на Църквата – не такава, която е създадена с помощта на властта, не. Църквата е универсална, тя има претенция да обема всичко. Църквата е тоталитарна, но тя владее света чрез преобразяването му – по пътя на обòжението. При теокрацията обòжението е изключено, а по него Църквата е задължително тоталитарна. Органът, чрез който се придобива обòжението е сърцето, т. е. чрез съвестта. Църквата е организация на сърцата. „Да възлюбим един другиго, та в единомислие да изповядаме”. „Църквата не е от този свят, но тя е в този свят”.

Н. Н. Афанасиев: По никакъв начин не отричам и не твърдя, че между Църквата и света няма мост. Между Църквата и света е тази емпирична природа, която е в света и Църквата е двуприродна. Тя влиза в емпиричния свят и е вън от него. За мен Църквата съвсем не е равнодушна, безучастна по отношение на света. В какво обаче се заключава нейното участие? Говорих не за космичното, не за преображението на света, а само за историческия процес. И смятам, че Църквата не е равнодушна към света, че тя винаги е Църква страдаща. За мен тя е винаги страдание, а не само тържествуваща теокрация. В Евхаристията Църквата винаги страда за света. Тя участва в историческия процес, но не като историческа сила, а нима не е възможно друго участие? Това е обòжението. Нима обаче обòжението не е историческа сила? Василий Василиевич не преживява трагизма на християнската история, нейния ужасяващ трагизъм, в който може да се стигне дори и до личната трагедия. Евангелието е сила, способна да преобърне целия свят, но защо всички сме свидетели на неуспехите в евангелизирането на живота тъкмо в тези епохи, когато Църквата владее света? Тъкмо в тези епохи е и крахът на християнизирането на света. Имало е християнски тоталитарни епохи, та нали от теокрацията е тръгнала на земята и мечтата за земното Царство Божие – същия този болшевизъм. Как може да не се чувства този трагизъм? Не виждам разлика между теократичното царство на Изток и на Запад. Императорът, Божи наместник на земята – има такъв термин във Византия. Във Византия тези теократични стремежи са се родили даже и по-рано, отколкото на Запад. На Запад, струва ми се, в теокрацията се е запазило дори повече от църковното – най-малкото там Главата на живота е бил Глава на Църквата, а не Глава на държавата. В монашеството – смятам за правилен неговият протест против осветскостяването на Църквата, точно против това, че е излязла като историческа сила. Макар монашеството и да не е казало тези думи, все пак обаче то е било протест против точно този църковен дух, който е властвал в онази епоха. Руското самодържавие също е възпроизвеждане на Византийската империя. Твърде често, когато говорят за Църквата, говорят за нея като за правов институт. Но Църквата не е цялата в това. Ако тя е само правов институт, то няма да можем да отделим отговорността на християните от отговорността на самата Църква. За мен обаче в историческия процес участва не Църквата, а само християните.

Няма ги двата града, за които е писал блаженият Августин. Това е лъжлива идея. Църквата е навсякъде. Искате да снемете отговорността от християните и да я обърнете в това, в което тя дори и не може да бъде превърната. Направеното от християните за две хиляди години е толкова малко. И какво да се прави нататък? Тези, които искат да възложат отговорност върху Църквата, искат да снемат отговорността от християните. Забравено е, че християните – това са пришълци на земята, а не граждани на този свят, и тогава, когато признали своето „земно” гражданство, веднага създали и теокрацията. Църквата е призвана да страда в света (в епохата на Константин са признавали, че може повече да не се страда, тъй като нали било настъпило Царството Божие), Църквата ни е Църква страдаща, а не тържествуваща. Не трябва да се примиряваме с този трагизъм, но не можем и да не го виждаме. Смятам, че в християнството съдбините на историята са предопределени – светът ще свърши с катастрофа, за което са питали и Христос. Но съдбините на историята са едно, а съдбата на Църквата – когато и портите адови няма да ѝ надделеят – това е нещо друго.

За мен теокрацията е епоха, лишена от съвест.

Превод: Борис Маринов



 

Афанасьев, Н. „Проблема истории в христианстве” – В: Голубински.ру. Текст на доклад пред заседание на Руския педагогически кабинет, посветено на въпросите на православната култура (бел. прев.).

[1] „За [още] по-голяма слава Божия” (лат.) – известно още като абревиатурата AMDG – e мото на ордена на йезуитите (бел. прев.).



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/9ukwq 

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме