Въпросът за човека в съвременната секуларна култура

„Що е човек, та го помниш (Боже)”

(Пс. 8:5)

Има стара китайска легенда: когато императорът пожелаел да разбере как стоят нещата в Поднебесната, той извиквал музиканти и поръчвал да се изпълнят пред него песните, които по това време най-често звучали в неговата страна. По тона, мелодията и хармонията на тази музика той си съставял ясна представа за онова, което се случва в държавата и за онова, следователно, което можело да се очаква в близко бъдеще. В тази процедура няма никакво гадание или друг вид магия. Повече от всичко тя прилича на медицинска експертиза. Музиката (и изобщо изкуството), освен всичко друго, с което са заети, представляват доста точен диагностичен прибор – своеобразен датчик, който изписва кардиограмата на епохата. Въпросът е в това, как да се чете този запис.

Ако днес опитаме да приложим този древен метод за диагностика, веднага ще се натъкнем на препятствия, които ще се окажат непознати в до-постмодерното общество. Преди всичко, нашата съвременност, за разлика от традиционните култури, като че ли не притежава устойчив и общ за всички символен език на формите – където една или друга тоналност, една или друга цветова гама или характер на линията, означават нещо определено, изразяват нещо (отец Павел Флоренски е замислял да събере и да опише минимума от общочовешки символи от този род в свой Symbolarium). Във всеки случай, съвременното („актуално”) изкуство настоява върху пълното отсъствие на универсален символен език – всички символни системи са условни, те са ни наложени („репресивни са”) и поради това подлежат на „деконструкция”. А всеки опит да се чете изкуството в „медицинска” светлина (т. е. етически, оценъчно) изглежда като напълно недопустим в нашата просветена съвременност. И това не е случайно! Опитът на 20 век – с неговите съдилища над „патологичното изкуство” в Германия или „сумбура[1] вместо музика” – в Съветския съюз – ни е научил да бъдем по-внимателни. За да избегна недоразуменията, ще отбележа, че далеч нямам предвид да бъде съдено изкуството – било то масовото или експерименталното, а да се чуе неговото послание, да се прочете кардиограмата на нашето съвремие. Да се види какво се пее в нашата Поднебесна.

Да си представим за миг някакъв общ образ на всичко това, което сега се пее и се играе, и се показва – което повече от всичко друго бие на очи и проглушава. Не можем да не признаем, – поне на себе си, ако не другиму – че нещата са зле. Защо обаче хората искат това? Какво търсят те в това? Защо са така нещастни, щом искат това? – Един от последните класически философи на Европа и наследник на Витгенщайн, след като чул поредния актуален опус (в случая действително садистична минималистка оратория), отбелязал: „Интересно е обаче обществото, което под формата на изкуство произвежда изключително сатира върху самото себе си!”. Сатира, пародия, гротеска, обезобразена и пределно оглупена до копие-римейк… Образи на всеобщ разпад и на катастрофа, на тотално слабоумие – някакви кошмарни мътни сънища, които при това отдавна вече са престанали да плашат и са се превърнали в предмет на търговията. Защо е пожелано именно това? Травмата – това е един от акцентите на това изкуство – преживяването на травмата като негова главна тема, причиняването на травма като негова форма: травма на слуха, на зрението, на ума, на всичките „обичайни” за читателя-слушателя-зрителя понятия. Авторът и неговият зрител като че нищо друго не виждат в този свят, освен травмата, която – според мнението на психолозите – стои в самото начало на жизнения опит на човека – неговите „ранни травми” определящи целия му последващ живот. А психолозите и социолозите, както е известно, са нашите авгури[2] – главни тълкуватели на съвременността. Всички други хуманитарни занимания са приземени на плоскостта на психологията и социологията, защото там било последното, „обективно” обяснение на всичко. „В началото са били руините” – така е изразил това настроение един от най-авторитетните гласове на съвремието – Жак Дерида. Ако се замислим за малко върху това изказване, ще видим, че то (както и преобладаващата част популярни афоризми-мото), съвсем не е реалистично. Поради простата причина, че с руини нищо не започва. „В начало” трябва да е имало нещо, което след това да е дошло до упадък, до състояние на руини. По същия начин, както и нетравмираният все още субект по необходимост трябва да предшества ранните си травми. Не може да се травмира нещо, което го няма. По подобен начин стои въпросът и с „падналостта”,[3] за която на драго сърце говорят. Преди да се падне трябва да бъдеш някъде, откъдето след това да се случи падане. Но именно по този начин днес човекът помни: като започва с травма, като начева с руини. Така той помни и себе си, и този свят. Началото не помни. И най-вероятно, никога до сега не са забравяли за началото така дълбоко! Точно за тези неща – мисля – известяват и песните, които сега се пеят в нашата Поднебесна. А, както ще видим, те не помнят и края. Където не е известно началото на настоящето, там не е ясен и краят. Крайността на човека, неговата смъртност, са популярни теми в съвременните разсъждения – ала странна е тази крайност, която по никакъв начин не е съотнесена към безкрайността, както и тази смъртност, която не е съпоставена със смъртта-безсмъртието!

Заедно с Началото, от областта на човешкия опит изчезва и всичко онова, което непосредствено произлиза от Началото: вниманието, дълбочината, съсредоточеността, благодарността, изумлението, милостта, хвалението, почитанието, вдъхновението, дара, надеждата за онова, което изглежда невъзможно, доверието, високата скръб…[4] Всичко онова, за което изкуството винаги е говорило и което търсят в песните от нашето време (тук продължавам да говоря за „типично съвременните” такива), е просто безсмислено. В това пространство, вън от началото и вън от края („ние живеем след края”, казват те – обаче такъв в областта на живота просто не съществува: целият живот е пред край!), за всичко наименувано досега, както и за много други неща, просто няма място. Такова пространство, извън началото и края, извън загиването и спасението, извън смисъла и безсмислието, пространство анти-есхатологично и анти-аскетично, се нарича баналност. Съвременният човек е потопен в баналността, както никога досега. И тя е херметично затворено измерение: всичко освен нея изглежда невъзможно. А за невъзможното няма какво да се говори и надеждата за него е глупост.

Като говоря за антропологията на съвременното секуларизирано (а вече казват – постсекуларно) общество, имам предвид преди всичко Европейския свят, но не за да го противопоставям на руския – във всеки случай, в онова, което пеят, тези два свята не се различават особено. Ние днес принадлежим на един планетарен исторически момент! С тази единствена разлика, че това, което в западния контекст отдавна е станало рутина за обществения артистичен живот, в руския контекст все още често се възприема като скандален вик. Това обаче не е детинска имитация на Запада, а въздухът на епохата, който е достигнал до нашите пространства с известно закъснение. Друг поток на този полъх – хуманистичната социалност – нас все още не ни е връхлетял. И когато говоря за съвременното общество и неговата „кардиограма” – изкуството – не може да не учуди техния – както изглежда – поразителен контраст. Социалният живот на съвременното общество, което наричат терапевтично и пермисивно, е хуманен, както никога досега. Достойнството на човека, на отделния човек, независимо от съсловните му, етнически, гендерни[5] и прочие характеристики, никога досега не е било така уважавано. Сама по себе си обаче идеята за достойнството на човека, за dignitas homini – главният лозунг на хуманизма, дал тласък на Новото време – притежава безспорно християнски произход. Заащото нито една друга традиция не е поставила на върха на всички ценности самата човешка душа – нейното загиване и спасение! Тук християнството е продължило и е усилило старозаветната интуиция за онова в някакъв смисъл „нечовешко” достойнство на човека, за което с изумление питат стиховете от Псалтира, сред които и този, който сме подбрали като епиграф. Без това утвърждаване на човека класическият хуманизъм просто е нямало да има на какво да се опре, с какво да начене.

В наши дни предпочитат даже да говорят не толкова за „достойнство”, колкото за „права” на човека. Ала смисълът на тези „права” в същността си се състои в защита на достойнството на отделния човек пред лицето на безличните инстанции. И за окончателното утвърждаване на тези „права”, като необсъждаема, всеобща, формална норма, е заплатено с катастрофалния опит на тоталитарните системи от 20 век, който институционално отхвърли ценността на отделната личност и нейния живот. Въпросът за човека в тоталитарния свят и в мисленето на неговите устроители би звучал напълно противоположно на псаломното: какво е човекът, та да се мисли за него – в сравнение с нашите „планове”, цели, идеи, с „историческата необходимост”, със „светлото бъдеще” на пролетариата или тържеството на „арийската раса”? Какво може да бъде отделният човек в сравнение с всичко това – или дори хиляди и хиляди отделни хора? Има далеч по-важни неща – почти всичко е по-важно от човека и не само отдалечените неща, като светлото бъдеще или единствено вярното учение. Какво е отделният човек,[6] сравнен с „необходимостта” да се построи това железопътно трасе в най-кратък срок?

По отношение пък на това, какви поуки са взети от този опит, то руският свят и западноевропейският все още доста се различават. Ние (в Русия) живеем, необходимо е да признаем това, в общество, което не е преразгледало и не е изживяло тази цинична жестокост, която бе внушавана на хората поколение след поколение – достатъчно е да припомним, че думата „безпощаден” се употребяваше, а у нас все още се употребява, като нещо положително: „Ще водим безпощадна борба”. В безпощадността, в „святата жестокост” към недобития враг, виждат нещо високо, героично и дори трагично. Това се наричаше „социалистически хуманизъм”.

Западният свят отговори на своя катастрофален опит с разкаяние, под образа на „нов хуманизъм” – негови изрази са поставените на върха на общите ценности „права на човека”, както и общият „терапевтичен”, „пермисивен”[7] характер на съвременното общество, за който вече споменах: „Никога и за никого повече не можем да отсъдим, че човекът не е това”. Така може да се изрази онзи урок, който европейската култура си е извлякла от концентрационните лагери и от авантюрата със „свръхчовека”. Но и никой не може да каже, че това противоречи на евангелското послание: сякаш, след всичките тези столетия на християнско цивилизоване в това отношение, са го взели за първи път наистина сериозно – посланието за великата ценност на окаяния. Обаче нататък какво? А съществува нататък… За да не бъде съден никой по-натам, за да се запази човешкото достойнство на болни, уродливи, малоумни, зависими, безталантни и невежи същества, ще трябва да се откажем от остарелите си представи за здраве, красота, разсъдителност, добродетел, талант, образование – всички те се явяват „репресивни норми”. Ще трябва да се откажем от по-високите си идеи и замисли, тъй като от тях произлизат големи кланета, и особено – от религиите, понеже пораждат фанатизъм, който разделя хората на „свои” и „чужди” и т. н.; от всичко онова, което има в себе си сила, тъй като „сила” и „насилие” вече не се разграничават. Така малка е и разликата между вяра и фанатизъм, вярност на разсъжденията и доктрина. Надолу, надолу, надолу – там, дето почти нищо не е останало – това е антропологията на „новия хуманизъм”. „Какво е това човекът? – Едно травмирано, ранимо, бедно, болно, опустошено от своята дълга история същество. Нищо хубаво няма в него – той и сам може да се превърне в палач. И това същество е необходимо да бъде пазено. И да не се изисква от него нищо извънредно”. Образът на човека – прекрасен, като космос, почти всемогъщ, свободен и деятелен, притежател на неограничени способности за познание – този образ, вдъхновявал първия, класическия хуманизъм, е бил подменен в новия хуманизъм с обратното. С достойнството на човека просто в това, че той – какъвто-такъв – е. С достойнството на живия просто в това, че е жив! И такъв човек помни Господа – ще добавим ние. Ала новият хуманизъм не добавя това. Неговата идея е изразил влиятелният френски философ Андре Глюксман в своята „Единадесета заповед”: „Помни, че злото ти е присъщо!”. Прекрасно! Та на това векове наред е учила и монашеската педагогика. Но има и още нещо, което са забравили още по-дълбоко, и което си струва да се изтъкне: „Помни, че ти е присъщо нещо благо!”.

Този своеобразен кенотизъм[8] представлява най-поетичната и най-сериозна част в новия хуманизъм. От нея може да се породи, и вече се показва, новото мислене, новото изкуство – изкуство бедно, тихо, почти беззвучно, почти безцветно. То още не се чува от грохота и рева на времето. В тази бедност се ражда нова интензивност.

А това, което се чува навред и за което говорим, това е изкуството на баналността, която нарекох анти-есхатологична и анти-аскетична реалност. Анти-есхатологична, тъй като смята да съществува „просто ей така”, започвайки не от начало и свършвайки без край, без да пита за смисъла и за безсмисленото, в един свят на „необходимости” и на „развлечения”; и анти-аскетична – имайки предвид аскезата не като някаква система за самоограничаване и подтискане, т. е. обикновена абстиненция, с която често я бъркат, а като открита, динамична реалност, като човешки волеви процес към другото, към това, което, – ако се изходи от даденостите – е нещо напълно невъзможно и абсурдно,[9] към това (в последна сметка), което поетът нарича „усилието на възкресението”.

Смъртта може да бъде победена

С усилието на възкресението.[10]

Такава воля пробужда от мътния сън на баналността, както за това ни се разказва в древната сирийска „Песен за бисера”, преведена [на руски] от С. Аверинцев: царският син, забравил в чужбина (в Египет, т. е. в робство) и своя род, и задачата си (да отнеме от Змея и да донесе на своя отец тайнствения бисер), получава спасително известие от дома си:

Както в сърцето ми написано било,

написано било така и на писмото:

спомних си, че царски син съм,

че свободата ми си иска сродното,

спомних си за тайнствения бисер,

поради който слязох във Египет,

и започнах да извършвам тайнодействия

над Змея, огнедишащ и свиреп…[11]

Съвременният човек си е спомнил за това, че е „нищ” и е никакъв; че е безсилен раб. За това пък забравял класическият хуманизъм, забравяло Просвещението. Но тази памет няма да бъде окончателно правдива, ако не стигне до края, а това означава – до началото: „Спомних си, че царски син съм”. И ако човекът не си припомни, че именно той е този, когото помнят – на което не престава да се изумява псалмопевецът!

Превод: Ивайло Маринов