За времето на основаването на Църквата

Въпросът за началото на Църквата се разглежда от почти всички изследвания, посветени на проблемите на еклисиологията. При това, главно внимание се отделя на думите на Христос: „На тоя камък ще съградя църквата Си и портите адови няма да ѝ надделеят” (Мат. 16:18). Безспорно те дават основание да направим извод, че Църквата е основана в новозаветно време и всички автори би трябвало да са съгласни с това. Запознаването с трудовете на авторите, пишещи по тази тема обаче, подхвърля този извод на съмнение. За да изясним въпроса, е необходимо да се запознаем преди всичко със самите изказвания за началото на Църквата.

В една проповед св. Климент Римски говори: „Като изпълняваме волята на Отца нашия Бог, ще бъдем братя – членове на първата Църква, духовната, създадената преди слънцето и луната”.[1] На друго място пише: „Не мисля, че не знаете, че живата Църква е Тяло Христово, защото Писанието говори: сътвори Бог човека – мъж и жена; мъжът е Христос, жената – Църквата. И книгите на пророците и апостолите се казва, че Църквата не от сега съществува, но от самото начало, че е била първо духовна, както и нашият Иисус, а се открила в последните дни, за да ни спаси”.[2] Като коментира известните думи на св. пророк Исаия – „Развесели се, неплодна, ти, която не раждаш; възкликни и извикай ти, която не си изпитала родилни мъки; защото напустеницата има много повече деца от оная, която има мъж, казва Господ” (Ис. 54:1) – св. Климент посочва: „Думите развесели се, неплодна, нераждаща се отнасят за нас, езичниците”. Това отбелязва и преводачът на това послание на св. Климент на руски език прот. П. Преображенски, който добавя: „От думите на автора се вижда, че както неговите слушатели, така и той самият са били християни от езичниците”, защото „нашата Църква – продължава св. Климент – е била неплодна, преди да ѝ бъдат дарувани деца”.[3]

Аналогична мисъл се съдържа и в едно от църковните песнопения: „Процвела ест пустиня, яко крин, Господи, языческая неплодяшая церков пришествием Твоим…” (Ирмос 3 на канона, гл. 2).

В едно от виденията на Ерм, описано в неговия Пастир, заедно с утвърждаването на доисторическото (както при св. Климент) съществуване на Църквата, се определя и отношението между нея и останалия тварен свят: „И той [юношата] ми каза [на Ерм]: „Тя е Църквата Божия”. Аз го попитах, защо тя е стара. „Така е, защото, каза ми той, е сътворена преди всичко, затова е стара; и за нея е сътворен светът”. Като обяснява тези думи, Владимир Троицки (по-късно архиепископ Иларион), прави важно пояснение: „Църквата, – въпреки че се нарича тук първо творение – не се поставя във връзка с Христос, както в Омилията на св. Климент”.[4]

В Словото на св. Атанасий Александрийски „За явяването в плът на Бог Слово и против арианите” четем: „И когато [Син Божи] казва: Аз съм се родила преди планините да са били поставени (Прит. 8:25), казва това от името на Църквата, която е създадена първоначално, а след това се ражда от Бога. Защото в притчата първо е казано Господ ме създаде (Прит. 8:22), а впоследствие родил (Прит. 8:25)”.[5]

Ориген в тълкувание на Песен на песните пише, че Църквата „от създаването на човешкия род и от сътворението на света е основана не само от апостолите, но и от пророците”.[6]

Забележка „за съборната и апостолска Църква, която съществува от века и при изпълнението на времето се е открила в явяването в плът на Христос” откриваме още и в творчеството на св. Киприан Картагенски.[7]

Много своеобразно разсъждение за началото на Църквата предлага св. Филарет Московски. Като ползва алегоричния метод за тълкуване на Св. Писание, в Записки върху книга Битие той пише за създаването на Църквата във връзка с шестдневното сътворяване на света: „В началото Църквата е била небе и земя заедно, или – небе на земята. Падението на човека я е направило безобразна земя и пустош. Тъма я покрила така, сякаш тя се съединила напълно с бездната на отпадналите духове. Но Дух Божи се носил над водите, т. е. над племената човешки, които в словото Божие са обрисувани като води (Ис. 8:6-7; Окр. 17:15), загиващи в Адама, и благодат го осени. Бог му изпрати светлината на откровението за Изкуплението и раздели царството на светлината от царството на тъмнината, вярващия човек от неразкаялия се дявол, семето на жената от семето на змията… За да се яви светлината на откровението в по-голяма яснота, Бог пожела да създаде твърдта, т. е. общество, в което да бъдат непоколебимо утвърдени обещанията Му и което да проповядва славата Му сред всички останали народи и да възвестява благодатното творение на Неговите ръце (Пс. 18:1-5; Рим. 10:18). Ето защо и обърканите води на земните племена при вавилонското стълпотворение са разделени, и народите са отхвърлени като води под твърдта, покрили земята и мъдрували за нея; Авраам и патриарсите пък, подобно на води над твърдта, се възнесли до най-високите обещания и близко се съединили с Бога, а излезлият от тях избран народ бил очистен и утвърден в закона. След това Църквата – потънала преди във водите на народите – се явила на твърда, собствена, обещана земя и се украсила със земните благословения от Бога. Нейната земя се разтворила, за да се родят плодовете на спасението, и, заедно с правдата, да израстат (Ис. 45:8). Сред нея, подобно на дървото на живота, бил насаден коренът Иесеев (Ис. 11:1), чийто жезъл трябвало да се утвърди, да се обнови с младочка стеблото, да даде плод, който да нахрани с безсмъртие вселената. С въплъщението на Сина Божи се явило духовното Слънце на света и новата Църква – подобно на луна – засияла с Неговата светлина. Апостолите и учители на християнството, заедно с цялата Църква – подобно на луната и на звездите – препратили светлината в самата тъма на езичеството. С продължаване на животворното действие на духовното слънце водите на отхвърлените преди народи изваждат от себе си души, които живеят духовен живот и възвишени умове се издигат над видимото и временното към чистото съзерцание на невидимото и вечното. Най-накрая и процъфтяващата някога, но после за някое време оставена от съзидателната ръка, земя на Израил ще покаже на света съживяването от мъртвите (Рим. 11:15). Когато тайнственото тяло на последния Адам (1 Кор. 15:45), сега стройно сглобено от Него самия и свързано чрез взаимното свързване на членовете му, според действията на всеки от тях възрасне в състав (Еф. 4:16) и се изгради съвършено и окончателно, тогава, въздигнато от своята Глава и проникнато от Духа, тържествено ще яви във всички свои членове единия образ Божи и ще настъпи великата Събота на Бога и на човеците”.[8]

Заедно с този иносказателен разказ за Църквата при св. Филарет нееднократно срещаме изказвания и за това, че Църквата, основана от Христос, води своето начало от слизането на Светия Дух над апостолите.[9]

Мисъл за раждане на Църквата едновременно със сътворението на света изказват редица руски богослови и църковни писатели. Така, Московският митр. Платон пише: „Църквата е основана в самото начало на света, но се намирала в друго състояние”.[10] „От сътворение мира земната Църква пребивава непрекъснато на земята и тя ще пребъде до извършването на всички дела Божии по обещанието, дадено ѝ от Самия Бог” – пише А. Хомяков в „За Църквата” и продължава: „Нейните същностни признаци са: вътрешна святост, не позволяваща никакво смесване с лъжата, защото в нея живее Духа на истината, и външна неизменност, защото неизменен е Хранителят и неин Глава е Христос”.[11]

„Църквата – пише Московският митр. Макарий – се е явила в света от момента, в който е сътворен духовният свят”.[12] Подобно изказване се среща и у Инокентий, архиеп. Херсонски.[13]

Същевременно това мнение се разминава с казаното в чинопоследованието на Неделя православна: „Нашият Бог, като промишлява и утвърждава Своето възлюбено наследство, положи основанието на светата Църква още в рая, за да утеши с истинското Свое слово праотците, отпаднали поради престъплението”.[14] Тази мисъл се изказва и в Православен катехизис на митр. Филарет (Дроздов): „В рая, поставен на Изток, е била създадена и първата Църква на безгрешните прародители; и там, след грехопадението, е било положено и новото основание на Църквата на спасението – в обещанието на Спасителя”.[15]

В много от съчиненията, посветени на въпросите на еклисиологията, се признава съществуването на Църквата още в старозаветни времена: „Старозаветната [църква], – пише ректорът на Киевска духовна академия архимандрит Антоний – съществувала на земята до Иисус Христос, се утвърждава във вярата за Неговото идване. Тя, на свой ред се разделя на патриархална Църква, съществуваща до Моисей – която се ръководи от откровението на вярата, преминаваща от род в род чрез устното предание, и Църква – под закона от Моисей до Христос, която се управлява от закона”.[16]

Проф. прот. Е. Аквилонов се опитва да обоснове мнението за съществуването на Старозаветна църква така: „Св. цар и прор. Давид призовава вярващите да славословят Бога не разделени един от друг, но заедно и при това именно в светата Църква: „Ще Те прославя аз в Църквата, сред многочислен народ ще Те възхваля” (Пс. 34:18); „Да Го възхвалят в Църквата и да Го славят в сбора на старейшините” (Пс. 106:32); „В църквите благославяйте Бога Господа” (Пс. 67:27; 7:125). Отново ще се върнем към тези три стиха от славянския Псалтир. Сега предлагам да сравним тези стихове с руския превод.[17]

Относно началото на Църквата, основана от Христос, също няма единно мнение. Архиепископ (по-късно митрополит) Макарий (Булгаков) смята, че Христос „положил началото и основаването на Своята Църква когато избрал за Себе си първите дванайсет ученици, които, като вярвали в Него, се намирали под Неговата власт и съставлявали единно общество – под един Глава. Те образували първата Негова Църква. А от друга страна, Христос Сам установил всичко нужно за образуването на определено общество от Неговите последователи, а именно: а) учредил чина на учителите, … б) установил тайнството Кръщение, … в) тайнството Евхаристия, … г) тайнството Покаяние. Поради това още в дните на Своето обществено служение Господ говори за Своята Църква като за вече съществуваща (Мат. 18: 17)”.[18]

По мнението на прот. Николай Малиновски, Църквата е основана на планината на Блаженствата: „Като общество на вярващите в Иисус Христос, Основателя на новата религия, или просто като християнско религиозно общество Църквата има естествена основа на произхода си… В този смисъл може да кажем, че началото на Християнската църква е проповедта на Иисус Христос на планината, събралите се около Него ученици и слушатели в едно общество на последователи, свързани с една вяра в Него и Неговото учение”.[19]

На друго място, въпреки своето предишно твърдение, митр. Макарий (Булгаков) пише: „Христос е основал или издигнал Своята Църква чак на Кръста, където Той я и придобил – по израза на апостола – със Своята кръв (Деян. 20: 28). Защото на Кръста Господ ни е изкупил и съединил обратно с Бога, и едва след кръстните страдания Той е влязъл в славата Си (Лука 24: 26) и е изпратил на учениците Си Светия Дух”.[20]

Проф. прот. Е. Аквилонов, като коментира евангелския текст „Аз ти казвам: ти си Петър и на този камък ще съградя църквата Си” (Мат. 16: 18), смята, че Христос тук говори не за създаването, а за възсъздаването на Църквата, като се обосновава с други текстове: „В оня ден Аз ще възстановя падналата скиния Давидова, ще запълня нейните пукнатини, срутеното ще въздигна и ще уредя, както в стародавни дни” (Амос 9:11).[21]

Накрая, последното и най-разпространено твърдение за времето на възникване на Църквата е, че тя е основана в деня на слизането на Светия Дух над апостолите.

Така, според изброените изказвания, Църквата е основана:

1. „Преди всичко”, т. е. преди да е сътворен духовния свят;

2. „Заедно със сътворяването на духовния свят”;

3. „Преди слънцето и луната”, т. е. преди да е сътворен материалният свят;

4. „В самото начало на света”, т. е. едновременно със сътворението на света;

5. В Рая;

6. В старозаветни времена, съществувала до Мойсей, т. е. патриархалната Църква, и от „Мойсей до Иисус Христос”, т. е. Църквата под закона;

7. Когато Господ избира първите Си ученици;

8. На планината на Блаженствата;

9. На кръста;

10. В деня на Петдесетница.

Неволно се питаме, с какво можем да си обясним наличието на толкова мнения относно началото на Църквата?

От наша гледна точка съществуват няколко обяснения за това многообразие. На първо място следва да се отчете фактът, че древногръцката дума ἐκκλησία и руската (а също и славянска) църква имат различен обем понятийност. Гръцката дума произлиза от глагола ἐκ-καλέω – призовавам, избирам, призовавам на събрание, събирам събрание и, следователно, означава – както правилно отбелязва отец Павел Флоренски – в буквален превод събрание, събиране на множество народ, събрано общество и т. нат. В класическия гръцки ἐκκλησία означава „свикано чрез глашатаи народно събрание” на свободните граждани (ἐκκλητοί), управляващото народно събрание на гръцките републики. Никое друго събрание не е носило това название… След класическия период това название се пренася върху всяко народно събрание, както и върху събралата се заради празник или дори заради метеж народна тълпа… В превода на 70-те ἐκκλησία означава празнично събралия се пред Бога народ на Израил (kagal), при това без да се прави разлика дали става дума действително за конкретно събрание или за идеалното единство на Израил пред Бога. Ἐκκλησία в елинистично-юдейската употреба на думата обозначава народа на Израил, като се има предвид, че това е народът Божи, избраният, в който и чрез който се проявява истинската сила Божия. „Общността на Израил” се нарича в Стария завет (превода на 70-те) още и συναγωγή и ἐκκλησία. Но по-късното юдейство започва да прави разлика в употребата на двете понятия, така, че συναγωγή обозначава общността повече от нейната емпирична страна, а ἐκκλησία повече от идеалистичната. Συναγωγή е учреденото на някакво място (което и да е то) съобщество; ἐκκλησία, напротив, означава общност на призваните от Бога за спасение, подобно на това, което изразява кагал – идеалната съвкупна общност на Израил.[22]

В новозаветни времена думата ἐκκλησία, освен своето основно значение на „Тяло Христово”, придобива и други значения: „поместна общност” (1 Кор. 1:2; Рим. 16:1…), „домашна общност (църква)” или просто „дом”, „здание”, „място”, където се събират християните за молитва (Рим. 16: 4;1 Кор. 16:19; Фил. 1:2; Кол. 4:15; 1 Кор. 14:33-35 и др.).

Заедно с това, в новозаветната употреба остава и следкласическото значение на „народно събрание”, „празнично събрание” и тълпа” за което свидетелства например, описания в кн. Деяния апостолски метеж на ефесяните под ръководството на златаря Димитър, където тълпата от бунтовници е наречена с думите ἐκκλησία.[23]

Благодарение различните значения на думата, тя се среща в Св. Писание много често: около 150 пъти в Стария завет и над 100 пъти в книгите на Новия завет.

Руската, а също и славянска дума „църква” има много по-малък обем значения. В тях влиза: „Тяло Христово”, „местна община” (поместна Църква), „домашна църква” и „храм”, т. е. зданието, където се извършва църковното богослужение. Тези сведения, които се отнасят до „църква”, намираме в: 1) Срезневский, И. И. Материалы для словаря древнерусского языка, СПб. 1903 и 2) Словарь церковно-славянского и русского языка, сост. Императорской Академии наук СПб. ²1867.

Същевременно определениeто на значението на думата „църква” в тези речници сериозно се разминава с това в Полный церковно-славянский словарь, съставен от отец Г. Дяченко, където обхватът на значението на думата се разширява до обема от значения на ἐκκλησία. Ние обаче отдаваме своите предпочитания на двата първи речника, които са на високо академично ниво. Речникът на о. Дяченко е насочен към масовия читател и при предаването на значенията на една или друга дума не винаги е запазена научната строгост. В случая с „църква” авторът на речника не се е съобразил с някои особености на славянския превод на Св. Писание. Затова при него, заедно с другите значения на „църква” се среща и такова: „общество на нечестиви хора”.[24] Това значение на думата о. Дяченко е записал в своя речник, като е имал предвид изреченото в Пс. 25: „Намразих сборището (църквата) на злонамерените (Пс. 25:5). В двата пък други речника подобна интерпретация на думата „църква” не съществува.

Това разминаване в значението на думата в различните речници ни дава повод да разгледаме някои особености на употребата на „църква” в славянския и в руския библейски превод. Като се вземе предвид значението на тази дума, което е отбелязано в първите два речника, изглежда, че без съмнение може да се предположи, че „църква” в славянския и в руския превод на Стария Завет отсъства. Подобно предположение обаче се оказва вярно само наполовина: „църква” отсъства само в руския превод,[25] а в славянския превод се среща, макар и не така често (не повече от 10 пъти). В останалите случаи ἐκκλησία, която както вече отбелязахме се среща в древногръцкия превод около 150 пъти, в славянския превод е заменена с други думи: „събрание”, „народ” (народи), „множество” (много), „събор”. Не трябва да се смята, че в десетината случаи, когато при превод на ἐκκλησία е употребена думата „църква”, това е продиктувано от някакви смислови особености на текста или контекста. За това свидетелства вече споменатият израз „намразих църквата на злонамерените”, където „църква” е заменена при това не с „общество”, както е при о. Дяченко, а със „сборище” – в руския синодален превод. В трите по-горе цитирани стиха от славянския Псалтир, на които се позовава Аквилонов, който се опитва да докаже съществуването в старозаветно време на „свята Църква”, в която св. прор. Давид като че ли „призовава вярващите да славословят Бога”,[26] думата „църква” употребена за превода на гръцкото ἐκκλησία е избрана също доста неудачно. В тези три стиха ἐκκλησία с нищо не се отличава от ἐκκλησία, срещана на много други места в Стария завет и където е преведена с някоя от различните думи, посочени по-горе. Да обясним причината за превода на ἐκκλησία с „църква” с индивидуални (преди всичко професионални) особености на преводачите е също доста неудачно, тъй като не разполагаме с никакви основания за това, още повече, че в отделни случаи един и същи преводач ползва различни значения на ἐκκλησία, за да назове една и съща религиозна общност на Израил.

В това отношение са много показателни няколко библейски стиха от славянския превод на Втора книга Паралипоменон, описващи възобновяването на богослужението в Иерусалимския храм при цар Езекия. Стиховете се намират в 29 и 30 глава на тази книга, което ни позволява и да предположим, че преводачът на тези пасажи е един и същ.

Ще цитираме интересуващите ни стихове в славянския и в руския превод,[27] като ще подчертаваме думата, използвана за превод на ἐκκλησία:

„И приведоша козлов, иже за грех, пред царя и церковь, и возложиша руки своя на них” („Докараха и козлите за грях пред царя и събранието, и те възложиха върху тях ръцете си” – 2 Пар. 29:23).

„И вся церков покланяшеся, и певци пояху, и труби трубяху, дондеже совершися Всесожжение” („И цялото събрание се молеше, певците пееха и тръбите тръбяха, докле се свърши всесъжението” – 2 Пар. 29:28).

„И принесе (все) собрание жертви и хвали в дом Господен…” („И цялото събрание заподнася жертви и благодарствени приноси” – 2 Пар. 29:31).

„И быст число всесожжения, еже принесе собрание, тельцев седмьдесят, овнов сто, агнцев двести…” („А броят на всесъженията, които събранието докара, беше: седемдесет вола, сто овена, двеста агнета – 2 Пар. 29:32).

„И усоветова цар и князи, и все множество во Иерусалиме, сотворити пасху во вторый месяц…” („А в съвета царят и князете и цялото събрание в Иерусалим решиха да направят Пасха на втория месец” – 2 Пар. 30:2).

„И усоветова вес собор купно сотворити ини седм дней (праздника)…” („И цялото събрание реши да празнуват други седем дена” – 2 Пар. 30: 23).

„И возрадовася вся церков, свяшенници и левити, и все множество иудино, и обретшийся из Иерусалима, и пришельци пришедший от земли Израилеви, и обитающий во Иудеи” („И веселиха се всички събрани от Иудея, свещеници и левити, и цялото събрание, стекло се от Израил, и пришълците, които бяха дошли от Израилската земя и които живееха в Иудея” – 2 Пар. 30:25).

Както се вижда от седемте приведени примера от подготовката за богослужение в Йерусалимския храм и самото богослужение, в което участва религиозната общност на Израил, славянският преводач ползва за именуване на общността едновременно и четири значения на ἐκκλησία: „църква”, „събрание”, „множество” и „събор”. Както и в предишните случаи, употребата на думата „църква” не е оправдано с нищо, за което свидетелства и току-що приведеният превод на тези текстове. Всички останали случаи на превод на ἐκκλησία с „църква”, – споменати, но невключени в тази статия – само потвърждават изводите ни, че преводачите не са имали необходимостта да използват „църква” при превода на Св. Писание на Стария завет на славянски език.

За всичко това нямаше да бъде необходимо да пишем, ако в случая наличието на думата „църква” в старозаветния славянски библейски текст, не беше оказало влияние както върху разбирането на самата дума, така и върху съществуващите в църковната литература възгледи относно времето на появата на Църквата. Същевременно по-рано цитираните от нас изказвания на о. Е. Аквилонов за „свята Църква” на Стария завет и твърдението на о. Г. Дяченко, че с „църква” може да се нарече дори и „събранието на нечестивци”, показват, че такова влияние върху възгледите съществува. Така, в Полный Православный Богословский энциклопедический словарь четем, че Църквата „… понякога означава общество или всяко събрание на хора от всякакъв вид. В този смисъл така се нарича понякога дори и безразборното събиране, и обществото на нечестивите и на злонамерените хора. Понякога [означава] свещено, религиозно събрание за отправяне на обществено богослужение, за наставление в Закона Божи, за молитви, принасяне на жертви и др. В този смисъл и събранието на Израил в Синай, където Бог им дава Своя закон, се нарича църква” (Деян. 7: 38).[28]

Наличието в славянския превод на Св. Писание на Стария Завет на „църква” за авторите на това и на други аналогични изказвания е изходен момент, с който започват своите разсъждения, независимо дали засягат значението на тази дума или учението за Църквата. В нито едно от тези изказвания не се поставят въпросите, на които се търси отговор в тази статия: защо думата „църква” се е появила в славянския превод? Защо се използва за назоваването на толкова странни образувания, каквото е „сборището на нечестивците”? И накрая, защо с тази същата дума наричат старозаветния Израил?

Без отговор на тези въпроси много еклисиолози, които се опитват да определят времето на възникване на Църквата, се оказват в двойствена ситуация. От една страна, на основание думите Христови „на тоя камък ще съградя църквата Си, и портите адови няма да ѝ надделеят” (Мат. 16:18), те признават новозаветното начало на Църквата. От друга, като имат предвид назоваването църква на старозаветната религиозна община, те са принудени да търсят началото на Църквата в Стария Завет. Те така и не успяват да преодолеят тази двойственост. Ето защо, в поредица трудове, осветляващи въпроса за началото на Църквата у един и същи автор, можем да срещнем твърдения, че Църквата е основана и в Стария Завет, и в Новия.[29]

Така, според нас, се появява и мнението за старозаветния произход на Църквата. Търсенето на по-ранно начало на Църквата, наблюдавано в цитираните в началото на статията откъси от св. Климент Римски и от Ерм, се дължи, както предполага архиеп. Иларион (Троицки) на две причини: алегоричното интерпретиране на Св. Писание и влиянието върху древните църковни писатели на гностическите идеи. „При господството в древната Църква на алегорично тълкуване на Св. Писание – пише архиеп. Иларион – историята на сътворението на света не рядко се тълкува в съотнасяне към Христос и към Църквата [както именно прави св. Климент]. За това имаме подкрепа от по-късни свидетелства. Св. Анастасий Синаит, в своето разсъждение за шестдневното творение, свидетелства, че древни екзегети като св. Папий Йераполски, св. Климент, Пантен и Амоний тълкуват целия шестоднев, съотнесен към Христос и към Църквата. А Сократ Схоластик съобщава за Ориген: „В деветия том на своите тълкувания на кн. Битие (той) обширно доказва, че Адам е Христос, а Ева е Църквата. Достоверни свидетели за това всъщност са св. Памфил и позоваващия се на него Евсевий. И двамата, като излагат живота на Ориген и опровергават предубежденията на враговете му, в знаменитите си книги, написани в негова защита, говорят, че Ориген не е първият, който разсъждава за това, а само изяснява тайнственото предание на Църквата”. Но подобно алегорично тълкуване на историята на творението не е неразделно свързано с мнението за пред-съществуването на Църквата и поради това би било неоснователно да се приписва това мнение на всички изброени църковни писатели. Нямаме и достатъчно данни, които да свидетелстват за широкото им разпространение в древната Църква.

„В историята на догмата за Църквата – продължава архиеп. Иларион – мисълта за предсъществуването на Църквата е случайно явление. То се корени в реалистичния начин на мислене на хората от това време и представлява отглас от гностическите идеи; паралели за това намираме в учението на елкезаитите. Учението на св. ап. Павел (Еф. 5) няма почти нищо общо с това мнение. Учението за предсъществуването на Църквата, което е било неразривно свързано с алегоричния метод на тълкуване на Св. Писание, съвсем естествено е било лишено от всяка опора, когато този тълкувателен метод губи своето безгранично господство.

Борбата с гностицизма научава църковните писатели с голяма предпазливост да използват аналогиите и алегориите, и за съпоставянето на Христос с Църквата, което така напомня гностическата сизигия, в църковното богословие не остава законно място. Затова и отбелязаните мисли за предсъществуване на Църквата не оставят забележима следа в историята на догмата за Църквата”.[30]

Това изказване ни връща към Записки на книгу Бытия на св. Филарет Московски, в които той размишлява върху шестоднева като използва, както вече беше отбелязано, алегоричния метод за тълкуване на свещения текст. Той прибягва към тази древна традиция, без вече да се опасява от каквото и да е влияние на идеите на гностицизма, които са окончателно преодолени от древните църковни писатели. Изглежда, прави това преди всичко, за да засвидетелства единство на екзегетичното църковно предание, както и своето дълбоко преклонение пред духовното наследство на авторитетните отци и учители на древната Църква. Митр. Филарет тълкува шестдневното сътворяване на света също съотнесено към Христос и към Църквата”,[31] при това по много оригинален начин, с което отново и отново напомня за алегоричните начини за тълкуване. Изрази като Църквата – това е небето и земята заедно, че грехопадението превърнало Църквата в земя необработена и пуста и тъма покрила Църквата, че Църквата е потопена във водите на народите и др. са само иносказателни и като такива не могат да бъдат използвани в догматичното учение за Църквата. И макар там да личи тясна връзка между началото (сътворението) на света и началото на Църквата, самата дума „църква” съдържаща се в тези изрази, придобива съвсем друг смисъл в алегоричен контекст. Иносказателният елемент присъства и в изразите безплодна църква (св. Климент) и в языческая неплодяшая церков (в ирмоса на канона). Затова всички опити да се използват тези и други подобни изрази за определяне времето на възникване на Църквата се оказват безуспешни.

Да се обърнем и към разминаването във възгледите за новозаветния произход на Църквата. Наличието на такива разминавания, според нас, не може да не предизвиква редица недоумения. В действителност, ако се признават двете основни положения – че Църквата е основана в Новия Завет и че неин Основател е Иисус Христос, би трябвало да няма причина за разномислия по този въпрос. И все пак такива съществуват.

Митр. Макарий (Булгаков) твърди, че Иисус Христос е основал Църквата при избора на Дванадесетте. Самата Църква при това се нарича първа, което позволява да се предположи основаването в бъдеще и на още една Църква. Какво го е довело до това заключение? Частичен отговор на въпроса дава сам митр. Макарий: „Още в дните на общественото Си служение Господ говори за Църквата Си като вече съществуваща”.[32] При това авторът се позовава на евангелския текст: „Ако ли пък не послуша тях, обади на църквата; но, ако и църквата не послуша, нека ти бъде като езичник и митар” (Мат. 18:17). Колкото до този текст, трябва да отбележим, че далеч не всички тълкуватели са склонни да виждат в него посочване на Христовата Църквата. Същевременно, и в този случай, дори да признаем, че подобно посочване действително съществува, ние нямаме никакво основание да правим извода, че в този евангелски текст се говори за Църквата като за нещо съществуващо. Думите от този стих с пълно право могат да бъдат отнесени към Църквата, за създаването на която в Евангелието имаме само обещание. По този начин аргументацията на митр. Макарий, а с това и мнението му относно времето на възникване на Църквата се оказват достатъчно спорни.

Прот. Н. Малиновски, както вече бе отбелязано, е склонен да смята, че „начало на християнската Църква е… проповедта на Иисус Христос на планината”.[33] „Но с това – отбелязва той – е било положено само основаването на Църквата – по смисъла на естествено образувалото се общество от вярващи в Него”.[34] На друго място той пише: „Църквата има естествена основа на своя произход”.[35] И въпреки че в следващите свои разсъждения за Църквата прот. Малиновски признава, че „до слизането на Дух Свети Църквата не могла да усвои за човешкия род благото на изкуплението, защото нямала божествени сили”,[36] неговите изводи за естествена основа на Църквата, за „естествено” образувана Църква, за Църква без божествени сили, носят спекулативен характер и не само не способстват в търсене на истинското начало на Църквата, но и възпрепятстват разбирането за Църквата като живо Тяло Христово. Освен това, ако се ръководим от доводите на прот. Малиновски, то началото на Църквата може да се види не само на Планината на блаженствата, но и на други места, където проповядва Христос и където го обкръжава, по израза на цитирания автор, „естествено образувала се общност”.

Още едно твърдение за новозаветния произход на Църквата е, че „Христос е основал или въздигнал Своята Църква на Кръста”.[37] То принадлежи не само на митр. Макарий (Булгаков), но и на други автори. Обикновено те се опитват да го обосноват с думите на св. ап. Павел: „Внимавайте, прочее, върху себе си и върху цялото стадо, сред което Дух Светий ви е поставил епископи, да пасете Църквата на Господа и Бога, която Той си придоби със Своята кръв” (Деян. 20:28). Но това обяснение, както и в предния случай, според нас, е неудачно. Преди всичко, под кръв, за която говори апостолът, не следва да се разбира само тази на Спасителя, пролята на Кръста, защото при буквално приемане на тези думи ще трябва да приемем, че Христос е основал Църквата Си още в Гетсиманската градина, защото и там се е проляла Негова кръв (Лука 22:44). Под кръв апостолът има предвид целия жизнен път и страдания на Христос, посредством които се открила възможността да се основе на земята св. Църква.

На второ място, в апостолския текст е употребен глаголът придобил, а не основал, което потвърждава изказаната вече мисъл, че Христос: „Който, бидейки в образ Божий, не счете за похищение да бъде равен Богу; но понизи Себе Си, като прие образ на раб и се уподоби на човеци; и по вид се оказа като човек, смири Себе Си, бидейки послушен дори до смърт, и то смърт кръстна. Затова и Бог Го високо въздигна и Му даде име, по-горе от всяко име” (Фил. 2:6-9). Ще рече, че Христос не с „кражба”, а с изкупителния подвиг е придобил правото да основе Своята Църква, към чиито пастири се и обръща в случая ап. Павел.

За нас не е догматически точна и следващата аргументация на митр. Макарий, използвана, за да бъде обоснована тезата за началото на Църквата на кръста. „Защото само на Кръста – пише той – Господ собствено ни е изкупил и възсъединил с Бога, едва след кръстните страдания Той е влязъл в славата Си и е могъл да изпрати на учениците Светия Дух”.[38] Твърдейки, че Христос ни е изкупил само на Кръста, митр. Макарий, без да забележи, оставя без внимание изкупителното значение на целия живот на Христос, започвайки с Боговъплъщението и завършвайки с победата над смъртта – с Неговото Възкресение. Изключителното значение на Възкресението определя св. ап. Павел: „Ако пък Христос не е възкръснал, то празна е нашата проповед, празна е и вашата вяра” (1 Кор. 15:14).

Мнението на прот. Е. Аквилонов за възсъздаването на Църквата от Христос (а не за нейното създаване, както разказва Евангелието като привежда обещанието за това на Самия Господ Иисус Христос (Мат. 16:18), ни се струва също догматически неиздържано. Всъщност, твърдението, че Църквата може да съществува, без да бъде Тяло Христово, неизбежно води до намаляване значението не само на Църквата, основана от Христос, но и на самото дело на Изкуплението.

Сега ще се спрем на последното твърдение, а именно, че Църквата е основана в деня на слизането на Светия Дух. Както вече отбелязахме, то се ползва с най-голямото признание, тъй като отчита две основополагащи еклисиологични истини: че Христос, Който обещава да изпрати Светия Дух за усвояването на извършеното от Него дело на спасението, е Глава на Църквата, а изпратеният Дух Свети е Който изпълва в Църквата „всичко във всички” (Еф. 1:22-23). Както вярно отбелязва В. Лоски, Църквата е основана „на двойното домостроителство: на делото на Христос и на делото на Светия Дух, на двете Лица на Пресветата Троица, изпратени в света. И двете дела стоят в основаването на Църквата, и двете са необходими, за да можем да достигнем съединение с Бога”.[39] „Богословието на Източната Църква никога не си представя Църквата извън Христос и Светия Дух”.[40] „Следователно – пише В. Лоски – като че ли укорявайки приемащите за Църква „естествено образувалото се общество”,[41] не трябва да свеждаме Църквата до единия неин „земен аспект” и „приложимостта ѝ към хората”, лишавайки я така от онази истинска природа, която я отличава от всяко друго човешко общество.[42]

Наличието на така много различни мнения за началото на Църквата поражда трудности не само в определянето на нейното начало, но и в разбирането на самата Църква. За да се излезе от тази ситуация, в еклисиологичната терминология започват да се въвеждат изрази като: „Църква в най-широкия смисъл на думата”.[43] В този случай ходът на разсъжденията е пределно прост: ἐκκλησία произлиза от глагола „ἐκ-καλεω” и, следователно, Църквата е „общност (общество) от хора, чули божествения призив”.[44] Определението за Църквата като „общество” е често срещано изключение сред другите определения. Среща се в повечето работи, посветени на въпросите на еклисиологията, което обаче не прави тезата за Църквата като общество и тезата за Църквата като Тяло Христово тъждествени една на друга. Същевременно, определянето ѝ като „общество”, макар и на „хора, чули Божествения призив”, е още една от причините началото на Църквата да се търси в различни исторически времена, което обаче не е равнозначно на търсенето на ἐκκλησία в тези времена, тъй като думата ἐκκλησία, за разлика от църква, както нееднократно бе отбелязано, може да означава всяко едно общество, в това число и религиозно. Религиозното общество (не като Тяло Христово!) действително може да бъде търсено навсякъде, където има народ Божи (и в рая, и в Стария Завет, и в избора на апостолите, и на Планината на блаженствата и т. н.). Но в такива случаи то не бива да се нарича „църква”, за да не се внася объркване в понятието за Църквата. То може да бъде наречено ἐκκλησία, защото не всяка ἐκκλησία е Тяло Христово. Когато тази дума се използва за именуване на Тялото Христово, тя трябва да има към себе си – според предупреждението на св. Кирил Иерусалимски – съответното пояснение: „Тъй като с името ἐκκλησία – пише той – се наричат различни неща; така например, за народа, събрал се на зрелище в Ефес, е написано: „Защото има опасност да бъдем обвинени в бунт поради днешната случка, понеже няма никаква причина, с която да можем да оправдаем това сборище. Като каза това разпусна събранието (εκκλησία)” (Деян. 19:40); защото сетне някой може да каже, че има и „църква на злонамерените, и с нечестивци” (Пс. 25:5), на сборищата на еретиците – имам предвид маркионити, манихеи и др. – затова сега ви е предадена непоколебима вяра в това: „[вярвам] в една, свята, съборна и апостолска [Църква]”.[45]

И така, едната свята, съборна и апостолска Църква е основана на Петдесетница. До тогава, както и Агнецът Божий, „заклан от създание-мира” (Откр. 13:8), те са били скрита тайна в Предвечния Божи съвет за спасението на човека. Тази тайна се разкрива постепенно в историята на човечеството, в „сенки” и „предположения”, в предобрази и пророчества. До Боговъплъщението тя не е могла да бъде напълно открита дори и на старозаветния Израил, въпреки че „земният аспект на Църквата” (по израза на Лоски) е бил представен там в най-голяма степен: това са народът Божи, храмът, йерархията, богослужението. И чак „когато се изпълни времето” (Гал. 4:4) и Христос върши делото на изкуплението, тогава се е открила и тайната на Църквата, в която става обòжението на човека.

Превод: Венцислав Каравълчев