Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Църквата на многото църкви

Понеделник, 13 Януари 2014 Написана от Свещ. Фиоренцо Реати

Fiorenzo ReatiПравославната църква или православните църкви?

Гледайки към Изтока от позицията на Европейския запад, обикновеният човек знае, че съществуват римо-католици и гръко-православни (тези, които са традиционно свързани с древната Константинополска църква, която е наричана още и Византийска). Възможно е също така да знае, че съществуват и други източни църкви, обединени под общия термин православни: православни арменци, сирийци, копти. Тези последните са се отделили от Вселенската (неразделена още) църква на Четвъртия вселенски събор (451 г.) в Халкидон с отказа си да се съгласят с неговите христологични формулировки. Поради това тези църкви биват наричани още до-халкидонски, не-халкидонски или древноизточни, поради факта на древното им отделяне от Църквата. За Римокатолическата църква е спорен прилаганият към тях термин монофизити, защото учението им за едната природа на Христос е най-вече неортодоксално. За тях понятията природа и ипостас в Христос съвпадат. Тези източни църкви са запазили чертите на древното християнство, поддържат се една друга чрез общение в тайнствата, но същевременно се различават в своите литургични и канонични традиции, в религиозното изкуство и архитектура. Би било неточно да се наричат национални църкви – по-скоро в тях са намерили своето въплъщение различните култури на Древния Изток.

В Коптската (Египетската) църква християнството се въплъщава във формите на късноантичния Египет, в Етиопската и Еритрейската (отделила се от Етиопската в края на 20 в. - б. р.) могат да се проследят влияния на източноафриканските култури. Сирояковитската представлява резултат от срещата на християнството с културните форми на елинизирана Сирия. Армено-григорианската църква, основана от св. Григорий Просветител, е много древна и е изиграла важна роля за формирането на националната арменска култура. За разлика от Римокатолическата и Православната църкви, изпитали във времето процеса на свеждането им към една (в някаква степен) култура, културата в древноизточните църкви е запазена непокътната и затова в тях съществуват черти, очароващи със своята архаичност.

Обединението на православието по константинополски културен образец се е осъществило с максималната възможна пълнота – цялото православно славянство от Балканите до Русия се ползва от литургичните обреди на църквата-майка. През 12 и 13 в. три източни патриаршии – Александрийска, Антиохийска и Йерусалимска – оставят своите древни обреди и приемат константинополския. Като основа за това обединение служи убеждението, че Литургията отразява учението на Църквата и поради това на догматичното единство трябва да съответства и литургично единство. Използваните на Запад изрази константинополски обряд и още повече византийски обряд не се приемат от православните, които предпочитат термина православен обряд. Затова православието има нерушимо единство и се смята за Вселенската църква – в която всички „народи, племена и езици” (Дан. 3:4) се намират у дома. Това е отговор на римокатолическото предубеждение, че Православната църква трябва да се разглежда само като Църква, имаща местно значение.

Еднообразието, следователно, е отличителна черта на православието. Ако си припомним, че православният свят включва гърци, българи, руснаци, румънци, сърби, финландци, араби, американци, французи, англичани и т. н., удивително е как всички те могат да имат еднаква религиозна менталност, независимо от етно-лингвистичните различия. И все пак внимателното наблюдение ще намери национални особености в литургичния език, в мелодиите на песнопенията, в стила на иконите и архитектурата на храмовете. Причината за това е, че православието е наследник на Източно-римската империя, която в течение на вековете е придавала културно единство на своите народи, отчитайки техните различия в езика и обредите и изисквайки само обща православна вяра и признаване на върховната власт на императора.

Разбира се, можем да разглеждаме православието и като общество от църкви, йерархично независими една от друга, но същевременно запазващи тясно догматично и духовно единство. Може да се каже, че както различието в ипостасите не нарушава единството на Божията същност, така и всяка поместна църква (ръководена от епископ и намираща се на някаква ограничена територия) е църква в пълния смисъл на думата. Това по най-добър начин може да бъде видяно в евхаристийното съборно съ-служение на епископа с неговите свещеници, дякони и вярващи. Този факт не руши единството на Вселенската църква, в която всички тези църкви се чувстват съединени в съвършено общение.

Векове наред – по силата на историческите, на географските и на етнокултурните обстоятелства – са се формирали обединения на отделни църкви, групата на църквите, ползващи се с автокефалия: този статут признава пълната църковна самостоятелност в юридическо-дисциплинарно отношение. Правило 34 (едно от т. нар. „Апостолски”) разрешава възможността църквата на един народ да се обедини под свещеноначалието на свободно избираем свой предстоятел по начин, който не нарушава доктриналното и литургичното общение с Вселенската църква. Както споменахме, това е и принципът на автокефалността (административната независимост на група етнически еднородни църкви). Политическите фактори са определили формирането на Гръцката църква – провъзгласена в момента на получаване на политическата самостоятелност на Гърция. Географският мотив пък е водещ при автокефалността на Кипърската църква (предвид нейното островно разположение). Етнокултурната ситуация е способствала за раждане на автокефалиите в православния славянски свят.

Не е редно обаче да се смята, че националният фактор е достатъчно условие за това няколко църкви с общи национални черти да получат автокефалия. Тази идея се смята дори за погрешна, тъй като през 1872 г. Константинополският патриарх обявява филетизма за ерес (под „филетизъм” тук са разбира претенцията, че националната независимост и църковната автономия трябва да съвпадат). Въпреки това години по-късно Константинополският патриарх признава автокефалията на Българска, Сръбска, Румънска и Албанска църкви (при което първите три са и независими патриаршии). Тенденциите на филетизма продължават да съществуват и днес, за което свидетелстват неразрешените проблеми около Македонската църква и с двете автокефални църкви в Украйна.[1]

Ето защо, разглеждайки православието отвътре – в сакрално-богословските му измерения – ние чувстваме единна, еднородна реалност и можем да говорим за една Православна църква. Същевременно, гледайки отвън, към многобройните исторически формирали се църкви, ние говорим за „православни църкви”. Между тези два аспекта съществуват някои неразрешени и днес противоречия, своеобразно напрежение между частното и общото. Ще приведем два неотдавнашни примера. Първият е конфликтът между Атина и Константинопол, когато в Атина се повдигна спор – кой трябва да бъде споменаван в Литургията: Атинския архиепископ или Константинополския патриарх. Вторият е конфликтът на Москва с Константинопол, възникнал когато Московският патриарх реши да не споменава на Литургия името на Константинополския патриарх, защото последният е разрешил автономия на Православната църква в Естония. Това разбира се, не е „византийски” проблем, но е проявление на факта, че православието трудно успява да хармонизира частното с общото.

Така се обяснява и желанието на Константинополския патриарх, на когото бива признавано предимството по чест, да излезе с идеята за постоянна координация между православните църкви, с което да се обезпечи видимо единство на всички православни. Днес общата задача на православните е да дадат на света единно свидетелство за своята вяра в ситуацията на неотдавнашното значително увеличение броя на автокефалните църкви.

Ще споменем Всеправосланите конференции в Родос (през 1961, 1963 и 1964 г.), организирани от Патриарх Атинагор – както по въпросите на мира, така и по въпроси, посветени на Втория ватикански събор. В последните години бяха проведени няколко всеправославни съвещания в Шамбези (Швейцария) – пред-съборни срещи, свързани с подготовката на отдавна очаквания Всеправославен събор. Темите, обсъждани на тези съвещания, са свързани със свидетелството на православието в съвременния свят по отношение на най-сложния проблем, засягащ културните изменения в по-ново време.

През 1922 г. Вселенският патриарх Мелетий полага началото на Съвещанието на предстоятелите на православните църкви с цел координация позициите и действията на поместните православни църкви по актуални проблеми на съвременността и като изява на единството на Вселенското православие. Такива съвещания се проведоха през 1992 г. в гр. Истанбул, през 1995 г. на о-в Патмос, през 1998 г. в гр. София, през 2000 г. в Йерусалим, Истанбул и Никея (дн. Изник в Турция), както и през 2005 и 2008 г., отново в Истанбул.

На римокатолиците подобна практика би се сторила прекалено дълга и малко резултатна – не водеща към бързи и конкретни резултати, в сравнение с много по-централизираната дейност на Втория ватикански събор, изменил в кратък срок лицето на Римокатолическата църква. Но не трябва да се забравя, че православието се стреми да запази самостоятелността на поместните си църкви в не по-малка степен, отколкото свидетелството за единната и неделима Църква Христова.

Патриаршиите

Във Витлеем на 7 януари (25 декември н. с.) 2000 г. православните празнуваха две хилядолетия от Рождението на Спасителя. В базиликата на Рождеството бе отслужена тържествена Божествена св. Литургия, на която присъстваха патриарси, архиепископи и предстоятели на автокефалните църкви. Отслужващите св. Литургия стояха в кръг около светия олтар в строго йерархичен ред: в центъра Вселенският патриарх, а до него патриарсите на Източната църква – по реда на значимостта на своята църква; след тях предстоятелите на новите църкви – според хронологията на признаването на тяхната автокефалност. Макар и в Православната църква всички епископи – от светотайнствена гледна точка, да са равни, каноничната структура на йерархията отразява ред, съгласно който на богослужение се нареждат предстоятелите на отделните православни църкви.

На върха на тази йерархия стои патриархът. Неговото достойнство е резултат от обединението на няколко местни църкви. След разпространението на християнството на територията на Римската империя всеки град се превръща в седалище на поместен епископски престол (катедра). Митрополит пребивава в столицата на всяка провинция – образувана от няколко града. Той е притежавал и някои допълнителни прерогатива в сравнение с провинциалния епископат: в частност, да председателства провинциалния синод, да назначава епископи на овакантените места и др. Този процес на обединение продължава и днес. Когато провинции се обединяват в по-големи административни образувания – епархии, епископите на столиците на епархиите започват да се наричат архиепископи и да се ползват сред епископите на своята епархия с привилегии, аналогични на тези, които имат митрополитите (така е било в сирийска Антиохия, в малоазийския Ефес, в кападокийска Кесария, а по-късно и в Атина).

Както е известно, съществуват пет древни патриаршии, в определен йерархичен порядък на своето първенство. Преди всичко, никога не се е оспорвал прерогативът на първенството на Рим като място на мъченичество на първовърховните апостоли Петър и Павел. Едва впоследствие Константинопол заема второто място като нова столица на Източната Римска империя (като в същото време съхранява и своето първенствуващо положение на Изток). Тъй като новият, Източният Рим се ражда с отделяне от древния, неговата църковна йерархия, особено след падането на Рим под варварите, претендира да се ползва със същите прерогативи, които съществуват за римската йерархия. Затова Константинопол иска ако не друго, то поне равно на Рим положение. Подчинени са му провинциите Тракия, Мала Азия и Кападокия, сетне получава Балканските области на югоизток и накрая Киликия. Трето и четвърто място заемат двете големи елинистични митрополии – Александрия и Антиохия, с юрисдикции на територията на Египет и Пентапол (дн. Киренайка в Либия), а също така над Сирия и Ливан, докато Йерусалим, въпреки че получава почетния титул Майка на всички църкви, заема едва петото място, като има юрисдикция на територията на Палестина (дн. Израел и Йордания).

Всяка от тези „пет столици на християнството”, ако използваме израза на Н. Зернов, трябва очевидно да оправдае това си положение, обосновавайки собствения си произход от апостолските времена: Римският престол винаги е изтъквал като свое основаване проповедта и мъченичеството на апостолите Петър и Павел. Александрийският и Антиохийският престол се основават на преданията, засвидетелствани в 4 в. от бащата на църковната история Евсевий Кесарийски, смятащи за основатели на своите катедри съответно св. ап. Марк, ученик на св. ап. Петър и автор на второто Евангелие, и св. ап. Петър – в периода на неговото заминаване от Рим. Що се отнася до Йерусалимския престол, то за негов основател се смята св. ап. Яков, „брат Господен”.

Константинополският престол, от своя страна, отнася собственото си възникване към св. ап. Андрей Първозвани. По свидетелството на Григорий от Тур – знаменитият историк на Църквата от 6 в. – св. ап. Андрей, минавайки през Византион, е ръкоположил за епископ Стахий, споменат от ап. Павел в Послание до римляните. Изборът на св. ап. Андрей като основател на Константинополската църква е показателен в контекста на съперничествотото между Първия и Втория Рим. Андрей Първозвани е брат на Петър. Според Евангелието от Йоан св. Андрей е призован от Спасителя по-рано от ап. Петър. Нещо повече: тъкмо Андрей води Петър при Господа. В православната литургия Петър и Павел наричат първовърховни, а Андрей – Първозвани. Още в 5 в. го наричат „Петър до Петър”.

Петте архиепископски престола едва по-късно стават патриаршии. Преди да се превърнат в такива, те учредяват колегиален орган на управление. За това свидетелства Corpus iuris civilis на имп. Юстиниан. Смятат себе си отговорни не само за собствените си територии, но и всички заедно – за Вселенската църква. Тази форма на колегиално управление на Църквата наричат пентархия, но влиянието ѝ чувствително намалява в 7 в., когато три от тези пет архиепископски престола (Александрийски, Антиохийски и Йерусалимски) падат под властта на исляма. Схизмата между Рим и Константинопол от 1054 г. слага край на пентархията, като отстъпва място на Римо-константинополската диархия.

Титулът патриарх няма църковен произход. Използван е в древност, в римското законодателство, за висшия религиозен авторитет сред юдеите, които са в Империята.

Едва след 429 г. – когато употребата му в упоменатото вече значение е отменено – патриарси започват да наричат петимата архиепископи на пентархията, както и други епископи. Но само тези петима архиепископи, тъй като се смятат за заедно отговорни за Вселенската църква, биват наричани вселенски патриарси. Днес този титул носи само Константинополският, който продължава да се нарича Вселенски патриарх. Римският папа никога не е харесвал този титул, защото приравнява Римския престол с четирите останали, затъмнявайки божествения произход на Римския примат. Трите пък други патриаршии отменят в наименованията си прилагателното вселенски, за да подчертаят ясно предимството по чест (на този въпрос ще се върнем след малко), признавано на Константинополския престол на Изток. След разделението на Църквата (в 1054 г.) пръв сред равните (или „primus inter pares”) престоли става Константинополският, а всички останали се придвижват в йерархичния порядък степен напред. Руската патриаршия, възникнала едва в 1589 г. (до тогава е била само митрополия) заема пето място.[2]

Сетне, с раждането на нови православни държави, патриаршеската институция се разпространява и извън границите на Империята. По същество всеки път, когато предстоятел на някоя автокефална църква приема титула патриарх, това става защото някой от суверените е пожелал да изгради православна империя. Според Н. Зернов, „приемането на патриаршеско достойнство в периода след пентархията винаги има политическа мотивировка”.

Първата от тези православни църкви, които стават патриаршии, е Българската – църквата-майка на цялото православно славянство и типичен пример за съответствие на титулите между империя и патриаршия. Всеки път, когато в течение на бурната си история Българската империя се възстановява, предстоятелят на Българската църква е получавал титула патриарх. През 927 г. патриаршеският престол се намира в древния гр. Силистра на р. Дунав, после в Охрид на територията на съвременна Македония и на други места. През 1878 г. България получава национална независимост, но Българската църква възвръща патриаршеското си достойнство чак през 1953 г. Това, разбира се, в случая няма връзка с имперската идея, а със съвременната идеология на националните държави. Вселенският патриарх в Константинопол признава този титул на Българската църква едва в 1961 г. и тя получава деветото място в йерархията на съществуващите днес патриаршии.

Сръбската православна църква става автокефална в 1219 г.; впоследствие нейният предстоятел получава титула патриарх във връзка с имперските мечти на цар Стефан Душан (1346 г.). След много перипетии Сръбската патриаршия е възстановена в 1920 г. (по-рано от Българската патриаршия и поради това на нея е предоставено седмо място в йерархията), едновременно с получаването на национална независимост.

Московската (Руската) патриаршия е учредена от Константинополския патриарх Йеремия ІІ Транос във връзка с неговата визита в Москва през 1589 г. по волята на цар Теодор Иванович (син на Иван Грозни), Борис Гудунов – бъдещия цар – и митрополит Йов, станал първия Руски патриарх. Учредяването на патриаршията е било несъмнено свързано с имперската идеология: да си припомним известната идея „Москва – Трети Рим”. Москва се възприема като последната и окончателна столица на православната империя. Имп. Константин Велики пренесъл столицата на православния свят от Рим в Новия Рим (Византион, който по-късно е бил преименуван на Константинопол), а впоследствие – след завладяването на Константинопол от турците – столица станала Москва (Третият Рим). Руската православна църква получава автокефалния през 1448 г. и следователно вече е готова да стане патриаршия. На нея е отредено пето място, едно много почетно място, непосредствено след четирите древни източни патриаршии.

През 1721 г. Петър Велики премахва патриаршията и връчва управлението на Църквата на Св. Синод – колегиален орган, под наблюдението на мирянин – обер-прокурор. Патриаршията в Русия е възстановена едва в 1917 г., само няколко дни след болшевишката революция.

Третата патриаршия, възникнала на Балканите, става Румънската. Тя се ражда в резултат от признаването на собствената национална идентичност на нео-латинските народи на Молдавия и Влахия. Румънската църква получава автокефалия в 1865 г. (две десетилетия по-късно, 1885 г., призната от Вселенския патриарх). След дълъг процес на еманципация от Църквата на гръцката култура на изток и на славянската култура на север, Румънската църква става патриаршия в 1925 г. и в йерархията на патриаршиите получава осмо място.

Последна за патриаршия е призната Грузинската църква. Константинополският патриарх направи това през 1990 г., като Грузинската патриаршия зае шесто място в йерархията. Заедно с признаването на тази църква за патриаршия тя е призната и за автокефална, въпреки че самата Грузинска църква още през 467 г. провъзгласява своята независимост от Антиохийската църква. Предстоятелят на Грузинската патриаршия се нарича католикос (т. е. вселенски - б. р.) – титул на предстоятел на независима църква – извън сферата на влияние на Източната римска империя. Тази Църква обединява в лоното си кавказките народи, изповядващи православието, и е различна от Арменската – дохалкидонска православна църковна община, съществуваща в района на Кавказ.

Други автокефални църкви

След патриаршиите в йерархичен порядък следват други автокефални църкви, които не са патриаршии. Църквите стават автокефални тогава, когато патриаршиите, от които са били част, им признават правото на самостоятелно управление. Този статут на независимост може да се превърне в първа стъпка към получаване на патриаршеско достойнство, но това не винаги се случва. Въпреки че автокефалията представлява сама по себе си много древно явление в историята на Църквата (то е известно и в латинския Запад, където временно съществуват автокефалните църкви на Сирмио-Юстиниана (до 6 в.) и Равена (в 7 в.), повечето днешни автокефални църкви са станали такива в ново време. Единствено изключение е Кипърската, която получава автокефалия в 4 в. или според други сведения – в 7 в. Независимо че съществува на малка територия, поради своята древност тя заема първо място сред автокефалните църкви. Предстоятелят на тази църква носи титула архиепископ – титул, който в гръцката църковна традиция е по-висш от този на митрополита (в Руската православна църква обаче това не е така – там титулът митрополит е по-висш от архиепископ), признаван на предстоятелите на автокефалните църкви.

Що се отнася до другите автокефални църкви (разположени по реда, определен според времето, в което им е предоставена самостоятелност в управлението), то такива църкви на Балканите са получили самоуправлението си в близкото минало във връзка с формирането на съответните национални държави. Гръцката православна църква (Еладска архиепископия), която се провъзгласява за автокефална през 1832 г., получава официално признание от Вселенска патриаршия чак в 1850 г. Албанската православна църква обявява автокефалия през 1922 г., но получава своето официално признание от Вселенския патриарх в 1937 г. И обратно – други православни автокефални църкви от славянския ареал, като Православната църква на Полша и тази на Чехия и Словакия, получават автокефалия, призната непосредствено от Константинопол, съответно в 1924 г. и в 1998 г. В тези страни православните са религиозно малцинство, поради което и понятията автокефална и национална църкви тук не съвпадат.

Съвременно явление представлява бурният ръст на неканоничните автокефални църкви, появата на които е свързана с краха на комунистическия режим в Югославия (като с образуването на църква в бившата югославска република Македония) и разпада на Съветския съюз (образуването на две нови „Украински православни църкви”, които се провъзгласяват за патриаршии, но не получават признание от Московския и на цяла Русия патриарх).

И накрая е редно да споменем и Православната автокефална църква в Америка, провъзгласена за такава от Москва. С този едностранен акт, срещу който Вселенска патриаршия протестира, Москва прави опит да обедини под своята юрисдикция православните, принадлежащи към различни народности в Северна Америка.

Съществуват също така автономни (или полу-автономни) църкви. Автономията, съгласно сега действащото канонично право в православието, означава, че някои актове на администрацията на тези църкви (като, например, избора на предстоятел) винаги изисква одобрение от страна на патриаршията, предоставила на тези църкви тяхната относителна самостоятелност. Обикновено глава на автономните църкви е Вселенският патриарх. Ще споменем Финландската православна църква, която е автономна от 1923 г., Естонската православна църква, получила автономия в 1996 г. Руската православна църква също предоставя автономия на Японската православна църква през 1970 г., на каноничната църква в Украйна през 1991 г. Автономната пък Синайска църква, която има за административен център манастира „Св. Екатерина” в Синай, от своя страна, зависи от Йерусалимска патриаршия.

Превод: Венцислав Каравълчев



 

Реати, Ф. „Церковь многих Церквей” – В: Православие. Взгляд одного католика, СПб. 2009, с. 26-39 (бел. прев.)..

[1] От гледна точка на коректността трябва да се отбележи, че в случая с Украйна църквите са три (бел. прев.).
[2] Нашата патриаршия, на която исторически се полага петото място, днес заема едва деветото (бел. прев).



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/93pxr 

Наши партньори

Християнство и култура

Полезни връзки

 

Препоръчваме