Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Богословско образование и съвременност

Четвъртък, 02 Януари 2014 Написана от Прот. Томас Хопко

Fr Thomas_HopkoЗадачата на православното богословско образование е поначало двояка: първо, то цели да утвърди и обясни православната християнска вяра и, второ – да помогне на вярващите да приложат тази вяра на практика в ежедневния си живот.

Православното богословско образование поставя две главни изисквания: първо, „познание на истината” (1 Тим. 2:4) – нещо, за което ние, православните, постоянно се молим в богослужението, и второ – способността да изпитваме духовете и различаване „личбите на времената” (1 Иоан. 4:1; Мат. 16:3).

Познаване и различаване

Ние, които сме ангажирани с богословското образование, трябва непрестанно да полагаме усилия да разкриваме истината, особено по отношение на специфичните ни образователни задачи и педагогически задължения. Така както се стараем да се молим и очистваме от греховните си страсти, така също сме длъжни постоянно да изучаваме и авторитетните църковни свидетелства за православната християнска вяра и живот: Св. Писание, богослужението, постановленията на вселенските събори, каноните, иконите, творенията на Отците на Църквата, житията и поученията на светците. И сме длъжни постоянно да повишаваме нашите знания и да усъвършенстваме себе си в специалните теоретични и пастирски дисциплини, за които носим и лична отговорност. Ние, които сме православни богослови и преподаватели, трябва да се стремим към способността да изпитваме духовете, да изясняваме личбите на времената. Трябва добре да познаваме реалиите на света, в който живеем и работим, като имаме очи да виждаме ставащото около нас, като имаме уши да слушаме и разум – да разбираме. Да противостоим на изкушението да бягаме в свят, създаден от собствената ни фантазия. Да бъдем свободни от всяка форма на прелест (πλάνη). Да служим на този свят, без да бъдем объркани от него, да бъдем отделени от този свят, без да презираме проблемите му и да проявяваме равнодушие към желанията му, но да съчувстваме на страданията му и да разбираме неговата нужда от спасение.

Аскетичният подвиг в богословското образование е не просто трудно дело, то е по човешки невъзможно. То става възможно само с помощта на Бога, Който дава дара на различаването (διάκρισις) на този, който иска да Го познае и да Го обича, както и да познава и обича хората, които Той знае и обича: дар, даван на тези, с които Той работи за благото на всяко дело и е призовал по Негова воля (Рим. 8:28). Вяра в Евангелието, познание на истината, дар на различаване на духовете, свобода от заблуждения, компетентност в своя научен и учебен предмет и безстрастно отъждествяване с всички и с всичко в името на просветлението и спасението – това са съществените качества на служителя на православното образование в Православната църква. Съвременният наш постхристиянски, посткомунистически (и както казват някои на Запад, „постмодерен”) свят изисква тези качества у православните пастири, богослови и преподаватели и то с по-голяма настойчивост от когато и да било в човешката история.

Модерност и постмодерност

Понятията модерност и постмодерност се възприемат различно от различните хора и в различните места. Подходът към реалността, както и изказът, използвани за описване на състоянието на човечеството днес могат да бъдат разбрани различно дори от православни преподаватели в една и съща страна, поместна църква или богословска школа. Предлагам в рамките на тази дискусия да не се опитваме да дадем определение за модерност и постмодерност, както и да не правим опит да изясняваме произхода на тези термини, да описваме техните характеристики, да отбелязваме техните възможни значения и да изброяваме безкрайните въпроси, пред които се изправя православието в тази връзка. Предлагам, по-добре, да размишляваме над проблемите, с които всички наши православни църкви и училища са принудени да се сблъскват в модерната и в постмодерната ситуация, независимо от обкръжаващите ни конкретни обстоятелства и от това, как разбираме и използваме тези термини.

Пет са темите за нашата дискусия: 1) постоянно и изменчиво; 2) индивидуалност и авторитет; 3) личност и общение; 4) единство и разнообразие; 5) общение на мъже и жени.

Накратко ще се спра върху всяка от тях и ще изложа някои лични мисли – като начало на нашия разговор.

Постоянно и изменчиво

Съвременната епоха е време на коренни промени и непрестанно обновление във всички сфери на живота. Тя поставя пред православните християни множество нови и безпрецедентни проблеми, въпроси и изисквания, тъй като и хората, и обществените институции преживяват драматични промени, свързани с промяната в мисленето и в поведението на човека.

Съвременната епоха е и време, когато фактически всички православни църкви и общини преживяват упадък на живото Предание, поради заливането им с безкрайна информация, свързана с православното богословие, история, богослужение и духовен живот. Тази парадоксална ситуация е довела до загубата на равновесие и на единство в православното мислене и в действията на православните. Някои, например, знаят добре Св. Писание, но почти не познават богослужението и духовния живот. Други са чели Булгаков и Бердяев, но никога не и Библията. Трети са добре запознати с Правилата на Църквата, с Типикона и Добротолюбието, но никога не са преминали катехизация или елементарен библейски курс. А тези пък, които имат макар и минимално богословско образование, поради дефицита на действително образовани богословски хора, веднага се превръщат в учители и започват да учат – както от църковна, така и от своя гледна точка. И това в момент, когато и православните, и хората извън Църквата имат нужда православните пастири и учители ясно да различават кое е постоянното, неизменното и същественото в православната вяра и живот и кое е временното и несъщественото, а оттам и изменяемо и незадължително в убежденията и поведението на християнина.

Ако се обърнем към Писанието и към историята на Църквата ще видим, че през вековете човешката страна в Църквата постоянно се изменя. Както обичаше да казва о. Ал. Шмеман, „Църквата се мени в историята, за да остане същата”. Изменя формата на своята организационна структура, богослужение, вероучителни формули, практика на благочестието, отношенията със светските власти – с цел да остане вярна на себе си и на своята мисия: да проповядва Евангелието, да изповядва истината и да свидетелства за Божията любов към падналия, постоянно менящ се свят, в който Църквата съществува, явявайки чрез себе си благодатното присъствие на Царството Божие.

Господ Иисус Христос и Неговите пророци и апостоли са били убити за това, че са били новатори. Мнозина от Отците на Църквата и светците също са били носители на новото за Църквата и са страдали мъченически за учението си. Те принасяли новия опит на вярата, догматически формулировки, нови форми. Това е вярно по отношение на кападокийците, на св. Григорий Паламà и неговите сподвижници-исихасти. А в по-ново време това важи и за св. Паисий Величковски и Оптинските старци, за св. Тихон Изповедник Московски и св. Силуан Атонски.

Това, че Господ Иисус Христос, първите християни и много учители и светци на православието били обвинявани в новаторство и в действителност са били новатори, не означава обаче, че всеки, който привнася нещо ново в народа Божи, е свят и праведник. Мнозина от тези, които са носили в Църквата заблуди и грехове, създавали са ереси и разколи, също са били новатори. Но тяхното новаторство не е от Бога, а от дявола.

От друга страна виждаме също, че тези, които пазят старите обичаи и учения в Църквата, не са непременно освободени от грях и неправда. Св. Киприан Картагенски преди много векове е казал, че древността не означава истина (antiquitas non est veritas) и че древният обичай може да бъде просто древна заблуда. Много от тези, които грешат и правят разколи и ереси в Църквата, могат да бъдат консерватори, които необмислено повтарят хубави думи от Писанието, съборите и светците, изопачавайки съдържанието на учението им поради това, че не могат да живеят съгласно истината. Те самите стават противници на истината, когато тя се появява в ново одеяние – в отговор на новите предизвикателства и нужди. Такива са били например иконоборците и тези, които са се противопоставяли на светците исихасти.

Въпросът кое е изменяемо и кое – неизменяемо в християнския живот и учение в действителност няма нищо общо с древността или със самата новост. Тук не става дума за това кое е старомодно, кое е традиционно или ново, консервативно или либерално. Защото Христос е казал: „Затова всеки книжник, който се е учил за Царството небесно, прилича на стопанин, който изнася из своята съкровищница ново и старо” (Мат. 13:52). По скоро зад въпроса за постоянното и изменяемото се крие много по-важният въпрос, кое в църковния живот и учението на Църквата е правилно или неправилно, истинно или лъжовно, поучително или разрушително, от Бога или от дявола. Много от нещата, които се смятат за новост в Църквата, по същност съвсем не са такива. Това е по-скоро ново провъзгласяване, изразяване на винаги известната и винаги изповядвана истина. Понякога новото е действително такова във времеви и в исторически смисъл, защото е нещо, дадено от Бога – дотогава неизвестно и появяващо се за първи път. В друг случай определено нещо само по себе си не е нито ново, нито старо, но става отново известно, защото е дошло времето отново да бъде показано.

Православните богослови и учители са длъжни старателно и безпристрастно да изучават библейската и църковната история, за да изяснят по какъв начин в Църквата се появяват измененията. Длъжни сме да видим как православните християни остават верни на Христос, като получават нови знания, като отговарят на нови въпроси и като формулират нови начини за изразяване на своето учение и богослужебен култ. Трябва да узнаем, как Църквата в историята е придавала нова форма на това, от което е имала нужда, като се е избавяла същевременно от неприемливите теории и практики, които са се промъквали в нейното тяло. Да видим как чисто временните явления са изчезвали толкова мирно и безболезнено, колкото е било възможно. И, разбира се, да се научим да се защитаваме от новите явления, които не произлизат от Бога. Нашето време, може би повече откогато и да е друг път, изисква да полагаме усилия и да пазим тези дарове.

Индивидуалност и авторитет

Как православните богослови и учители различават, кое трябва да се съхрани и кое да се измени в Църквата, кое да се приветства и на кое да се противопоставят? Как отговаряме на нови въпроси, посрещаме нови предизвикателства, откликваме на нови нужди, как оставаме верни на древните и вечни истини? Как се пазим от погрешни и пагубни новости, избавяйки се от старите заблуждения и изопачавания? С други думи, как определяме кое е правилно и кое не в Църквата и обществото; как отделяме истина от лъжа, добро от лошо, приемливо от неприемливо, кое е от Бога и кое – от дявола?

Днес светът често ни упреква, че упорито продължаваме да задаваме въпроси, които предполагат възможността за непосредствен отговор. Светът казва, че подобни въпроси и отговори – особено в областта на религията, богословието, духовността и нравствеността – обективно повече не са възможни, не са нужни и не се приветстват. Той ни казва, че в действителност не съществува правилно и неправилно, лъжовно и истинско, добро и лошо в метафизичен смисъл: че няма нищо такова, което да узнаем и докажем в действителност, дори когато по силата на обстоятелства продължаваме да вярваме в Бога и духовните реалности.

От съвременната гледна точка, чиито корени ни отпращат към картезианската и кантианската философия, към протестантското богословие и благочестие и различните просвещенски мирогледи, особено в социалната и в политическата област, всеки човек е индивидуалност. От друга страна цялото богословие, духовност, философия и етика са дело на индивидуален избор, на субективно решение и лично убеждение. Единствената нравствена бариера в убежденията и поведението на индивида се състои в това, че той не трябва пряко да вреди на другите индивиди и да ограничава по какъвто и да е начин техните права и свободи. Ето защо, например, за съвременната дискусия за абортите е важно принципно да се определи, дали ембрионът е „индивид”.

Дори в Църквата и в богословските школи индивидите имат свобода отчетливо да избират. Те имат природното, а според някои дори и богодадено право за избор. Те се позовават на конституцията на демократичната държава, защитаваща техните права и независимост. Могат да мислят и да вършат това, което им харесва, да вземат от своето образование онова, което изберат, като оставят всичко останало. Имат лични причини да изпълняват свои програми, съставени от тях самите, да удовлетворяват свои желания, определени от тях самите, и да изпълняват свои потребности, превръщайки това в свое неприкосновено право.

Важно е да отбележим, че не всички еретици задължително са „либерали” като всички онези, които споделят модерния индивидуалистичен подход към реалността. Някои от съвременните индивидуалисти всъщност са истински „консерватори”, дори в известна степен реакционери. Нерядко „консервативните” индивидуалисти имат вкус към старото, например, много от православните са пристрастени към средновековното благочестие или формите на църковно-административното управление от периода на османското завоевание, или към Юлианския календар, или към древните езици, към остарели богослужебни практики и т. н.

Всъщност, те са съвършени модернисти по своята позиция и по дух – нещо, което обикновено яростно отричат, консервативни индивидуалисти, непрекъснато ругаещи съвременното, просто защото предпочитат старото. И дори да не определят ясно, кое от миналото обичат и предпочитат като вечно и божествено, дори понякога и да не настояват другите да ги следват, те защитават своята свобода и правото си да мислят и да постъпват както им е угодно. Освен това те твърдят, – точно както и „либералните” модернисти – че никакъв авторитет в Църквата или държавата няма право да им казва или да ги заставя да не вършат това.

Индивидуалистите изначално не признават друг авторитет, освен себе си. Без да са анархисти, те обикновено допускат нуждата от граждански и църковни авторитети, но търсят такива, които да са съгласни с тях и да подкрепят техните мнения и желания. Ако тези хора са религиозни, те следват избрания от тях бог, който могат да наричат дори Отец, Син и Дух Свети. А когато ходят на църква – дори в православната, дори като пастири, монаси, професори и учители – те отиват в църква (или юрисдикция) по свой избор, основан на тяхната субективна гледна точка и желание за това, каква трябва да е „истинската църква” и „истинското православие”. Те интерпретират авторитетни свидетелства за вярата и за живота в Църквата през увеличителното стъкло на своите предпоставени пристрастия и предразсъдъци.

Ситуацията става трагична, когато учителни авторитети се заразяват, съзнателно или не, от духа на индивидуализма. Още по-трагично става когато започнат да отричат че са заразени от този дух. Защото тогава техните мисли и желанията им започват да се смесват и отъждествяват с учението и с дейността на самата Църква. В такива случаи такива епископи, свещеници, учители, старци съблазняват учениците си със собствено производство „православно” богословие, богослужение и благочестие. Могат да имат голяма „ревност по Бога”, както е казал за някои ап. Павел, „но не по разум” и така да подменят Божията праведност със своята собствената праведност (Рим. 10: 2-3).

Радикалният индивидуализъм, който процъфтява в съвременния свят, води след себе си реакция, също характерна за нашето време – ответното реакционно бягство на мнозина от нашия модерен (или постмодерен) свят в романтични реконструкции на миналото. Тези, които вършат това бягство, често създават или встъпват в религиозни общества, където се надяват да осъществят фантазиите си. Отказват се от своята лична свобода и отговорност и сляпо следват заповеди на лидери или сами себе си обявяват за лидери, които гарантират защита на спокойствието и безопасността от ужасите на съвременния свят. Много от предприемащите такова бягство са прегорели радикални индивидуалисти, хора, получили твърде голяма доза индивидуални избори, решения и действия. Някои от тях идват в Православната църква, в търсенето на такъв изход от реалността. Понякога, за съжаление, намират това, което търсят, а понякога дори сами го създават.

Православните пастири, богослови и учители са принудени да се сблъскат със съвременния индивидуалистичен подход към действителността и да разберат дали той се приема открито или привидно се отрича, както и с различните реакции на хората към него. Нашата първа отговорност е да разпознаем присъствието на проблема сред нас самите и да се освободим с Божията помощ от неговата коварна власт. Затова сме длъжни да се стараем да организираме нашите учебни заведения и да ги управляваме, да изпълняваме своето служение в образованието според Христос и според Църквата – така, както трябва да бъде, а не според нашите субективни интерпретации или според въображението на фантазиращи религиозни водачи, на които сме продали умовете си и предали душите си.

Православните преподаватели са длъжни също така да знаят, как да се отнасят с хората, които са тежко ранени от съвременните концепции за действителността – както индивидуалистичните, така и реакционните. Нашите храмове, училища и манастири са пълни с духовно, психологически, емоционално и дори физически ранени, някои от които се нуждаят от професионална медицинска помощ и психологическа подкрепа, които поставят пред нас още повече задачи, засягащи модерността, изискващи оценки и решения. И понеже си имаме работа с проблеми на лечението, станали неизбежна и необходима част от образователното дело в православните богословски училища, сме принудени да започнем със себе си. Защото ние, които ръководим и учителстваме, едва ли сме подминати от увреждането на съвременния свят в разнообразните му форми и прояви, независимо дали капитулираме пред него или му се съпротивляваме.

Личност и общение

Обучаващите се в православните богословски училища – заедно с епископите, с надзорниците и началниците там – трябва да намерят тесния път на използването на личната свобода в съгласие с православната вяра, в рамките на определеното църковно общение, в духа на взаимно уважение, отговорност, задължения. Този тесен път, водещ до живот като цяло е непонятен за модерното и постмодерно мислене. Дори и ние – православните вярващи, загубили през вековете пътя, преминавайки различни сложни и трагични църковни, политически, културни и духовни процеси – се нуждаем от този спасителен път на традиционното православие, от коренна промяна на ума (μετάνοια).

Ние, служещите в богословските училища и институти, трябва да умеем на думи и на дело да учим нашите студенти, как да използват личната свобода в порядъка на установеното църковно общение. Като се обръщаме към авторитетните свидетелства на Православното предание, а именно – Св. Писание, литургията, съборите, каноните, иконите, отците и светците, сме длъжни да създадем условия, където всички да могат да говорят и да бъдат чути в общото търсене на Божествената правда. Нашите студенти богослови трябва да бъдат учени на това, как да правят богословие (както обичаме днес да казваме на Запад) не само с помощта на академичното изучаване – в съчетание с литургичното служение и духовната борба. Те трябва да се учат да богословстват, като наблюдават как са организирани, как се управляват, администрират и финансират нашите училища, нашите енории, епархиите и поместните църкви, като участват в ежедневния живот и дейност на тези църковни организации.

Има две основни алтернативи на традиционния православен път на реализиране на личната свобода в по презумпция общинния, съборен живот на Църквата. Едната е на диктатурата, авторитарната тирания – когато църковното ръководство се отделя от истинското църковно общение и съборността. Отец Ал. Шмеман нарича това болестно състояние „църковен болшевизъм”.

Вторият път е пътят на хаотичната анархия, която неизбежно възниква, когато църковната съборност и общението, умишлено или поради небрежност, се отделят от истинно авторитетната йерархична структура. В такива случаи Църквата, епархията, енорията или училището се израждат в групи на съперничещи си партии, клубове по интереси и даже на отделни индивиди, всеки от които издига своя особена форма на обучение и практика.

Странно съчетание на тирания и анархия се получава тогава, когато членовете на Църквата и възглавяващите я, както и учащите се, не успяват да се обърнат заедно към авторитетното свидетелство на православната вяра и живот в атмосферата на личната свобода, взаимното доверие и обща отговорност. Тази тиранична анархия или анархична тирания се появява, когато ръководството започне да защитава своя авторитет в името на властта, като изисква безпрекословна преданост и послушание; и там, където тази параноична отбрана противопоставя демократичните сили, отстояващи индивидуални искания и партийни интереси, маскирани като свобода на личността и като църковна съборност. В Северна Америка сме свидетели на тази аномалия. Свидетели сме също и на това, как тя се разпространява и по други части на света, където нейната болезнена проява тепърва предстои.

Единство и разнообразие

В модерния (и в постмодерния) свят съществува опустошителната тенденция на отделяне, обособяване, раздробяване, разкъсване. Отделяне на духовно от материално, на метафизично от екзистенциално, на теоретично от практическо. Вяра и знание се противопоставят. Богословие и благочестие се отделят едно от друго. Свободата става антипод на авторитета и, подобно на него, отделната личност или енория, област, клан или част от света често се разглеждат като противопоставени на по-голямо съ-общество: семейство, църква, общество, нация или света като цяло, а не в качеството си на съставни части. Пророкът се противопоставя на свещеника, харизматичното – на установеното, индивидуалното – на общественото, частното – на общото. Съществена задача на православното богословско образование е да разкрие същността на този буквално дяволски подход към реалността и да научи и покаже на дело, каква е в действителност връзката между единството и разнообразието във всяка област от човешкия живот и дейност. Православните богословски училища и институти, както и самата Църква трябва да намерят царския път за съхраняване на своето същностно единство при разнообразието, което изисква истинско единство за своето съществуване и въплъщение в живота.

Единството и разнообразието в богословското училище ще продължат между академичните и пастирските измерения на образователната програма и на учебния процес; между научната работа и практическото ѝ прилагане; между образователния процес като цяло и работата по специалните педагогически дисциплини: изучаване на Св. Писание, литургика, история, патристика, догматика, езици и различните курсове по пастирско богословие и практиката. Това ще обезпечи свобода на истинската наука в непосредствена връзка с църковното предание, което се предава и съхранява от авторитета на епископата в Църквата – в общение с вярващите. Това също така ще събере в едно раздробените елементи, които са съществено важни за пълнотата и цялостната завършеност на програмата за православно богословско образование: академична наука, богослужение, духовно формиране, практически занятия, съвместен живот, служение. Православните богословски училища трябва да бъдат така устроени, че да обезпечават единството в разнообразието и разнообразие в единството. Най-важно в организационния процес е осигуряването на задължително непрекъснато общение на всички въвлечени в учебния процес: ректори, преподаватели, студенти, администратори, надзорници и епископи, свещеници и миряни. Когато едно такова общение не се осигурява от организаторите и ръководството на учебното заведение, образователният процес ще претърпи крах – дори ако само една част от съставляващите го бъде изключена от участие в него.

Уредбата на богословското училище трябва да е доброволно приета от всички, въвлечени в неговата работа и живот, да е реализирана колкото може по-внимателно и целенасочено. Правилникът трябва да е открит за обсъждане и за изменения. Да има строг ред за неговото приемане, използване и поправки, а всички участници в процеса на създаването на тази уредба трябва да се стремят към компромис и сътрудничество по практическите въпроси в името на общото благо и насъщната нужда на мисията.

Общението между мъже и жени

Особено остър за православното богословско образование днес е въпросът, който мнозина смятат за най-преломен и критичен в съвремието, а именно – за общуването между мъже и жени. Тази обща тема включва безчислени въпроси относно човешкото съществуване и живот, човешката сексуалност, брака и целомъдрието, семеен живот, раждане и възпитаване на деца, социалното и политическото ни поведение. Темата повдига основни проблеми в тълкуването на Св. Писание, учението и практиката на Църквата, личната, юридическата и медицинската етика, достига до проблема, свързан със самата природа и с името на Бога и поставя на сериозно изпитание отношенията между Православното християнско предание и призивите на съвременната философия, наука, човешки опит – при това така, че практически във всеки проблем, който съвременният свят поставя пред православието, излиза въпрос за изследване.

Отношенията между нас, православните, и днешния свят се проявяват най-ярко именно в нашето учение за общението между мъжа и жената, преподавано в църквите и в богословските училища, и в начина, по който въплъщаваме това учение в своята академична, педагогическа, мистериална и духовна дейност. В този проблем се открива всичко, което мислим, говорим и вършим, отговаряйки на реално всички съвременни въпроси, свързани с божественото и човешкото битие. И това става в зависимост от начина, по който тези проблеми се поставят и получават отговор или пък, съответно, не се поставят и не им се отговаря. Когато в нашите храмове и богословски училища се занимаваме с проблемите на общението между мъжа и жената, ние се сблъскваме с въпроса за постоянно и изменяемо в остарялата му екзистенциална форма. Принудени сме да преразгледаме учението и практическите действия, отнасящи се до човешката сексуалност, за да можем да определим кое от православна гледна точка е непреходно и ценно в човешкия живот, и кое – не. И сме призвани да обясним нашите убеждения така, че това да може, от една страна, да въодушеви съвременните мъже и жени, които се стремят да разберат и повярват в Христовото Благовестие, а от друга – да им даде възможност да реализират този свой стремеж към общение.

Ще можем успешно да се справим с тази задача само тогава, когато се научим да се ангажираме с проблемите на свободата и авторитета в Църквата и в християнския живот въобще; когато успеем да намерим и да реализираме себе си като личности в йерархичното и съборно съ-общество, в което истината и любовта на Пресветата Троица става достъпна за нашето участие и подражание и когато придобием способността да откриваме и утвърждаваме целостта на човешкото същество, неговите убеждения и поведение, съвместно с безбройните начини, по които тази цялостност се изразява и се осъществява чрез всичко създадено по милостивото благоволение на Бога, по образа и подобието на Който са създадени всички мъже и жени.

Изпълнявайки задачата на православното богословско образование във връзка с общението между мъжа и жената, следва да отхвърлим и субективния индивидуализъм, и авторитарното господство. Имащите авторитет трябва да поощряват свободното и открито изследване и обсъждане на всички проблеми, в дух на взаимно доверие и на уважение. Ръководителите на Църквата не трябва да допускат прибързани изводи по тези въпроси. На всички кръстени и миропомазани членове на Тялото Христово, на всички участващи в Св. Евхаристия, следва да им бъде разрешено да говорят и да бъдат чути по всеки въпрос, ако се опитват да докажат своята правота, като се обръщат към авторитетните свидетелства на православната вяра и живот. И всички са длъжни да търсят „ума Христов”, когато желаят да защитят вярата, предадена ни от светците (1 Кор. 2:16; Иуда 3). За православните, отговорни за богословското образование, е ясно, че Църквата трябва отново да бъде открита за нас като живо Тяло Христово и невеста Христова, „стълб и крепило на истината”, като „Негово тяло, пълнота на Тогова, Който изпълня всичко във всичко” (1 Тим. 3:15; Еф. 1:23). Църквата – като жив, мистериален и съборен организъм – един ден трябва да стане субект (а не обект) на богословието и на богословското образование, място, в което и от което (а не просто около което) ще се води богословското изследване, мисъл, образование. Православно богословско образование ще съществува в Църквата дори в условията на модерността (и на постмодерността), когато ние, отговорните за това, се заемем с нашата задача със смирение и мъжество. То ще съществува, когато напълно приемем, с вяра и любов времето и мястото, в които Господ ни е поставил. То ще се прояви в мярата, в която сме достигнали лична зрялост, в мярата на пълната възраст на Христовото съвършенство, в свободата на славата на децата Божии (Еф. 4:13; Рим. 8:21). Когато се освободим от сложността и объркаността на този свят, – древния, средновековния, модерния или постмодерния – който „лежи в зло”, чийто „княз е дяволът” и който е „преходен” (1 Иоан. 5:19; Иоан 12:31; 1 Кор. 7:31).

И накрая богословското образование ще се прояви тогава, когато нашите усилия бъдат направлявани, охранявани и вдъхновени от Божията благодат – винаги и навеки преизобилстваща сред изобилстващия грях: „Дето пък се умножи грехът, благодатта се яви в преизобилие” („Οὗ δὲ ἐπλεόνασεν ἡ ἁμαρτία, ὑπερεπερίσσευσεν ἡ χάρις” – Рим. 5:20).

Превод: Венцислав Каравълчев

Hopko, T. “Theological Education and Modernity” – In: Let your light shine forth: Orthodox Theological Education in the modern world – Vth International Consultation of Orthodox Theological Schools, Halki Theological School, Halki, Turkey, August 14-20, 1994. Настоящият превод е извършен според текста, публикуван на адрес: http://www.syndesmos.org/content/en/texts/files/Text_38_Hopko_Halki_text.pdf (бел. прев.).



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/9kh4h 

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме