Християнското разбиране на културата

Въпросът за това, какво е културата – при цялата си привидна очевидност – и досега продължава да бъде спорен и не решен окончателно. Дори в определението на понятието култура се наблюдават разногласия. Прилага се спрямо всичко, с помощта на което човек усъвършенства и развива различните способности на душата и тялото, старае се чрез своите знания и труд да опознае вселената, твори социалния и семейния си живот, а също и гражданския в цялата му съвкупност, по-хуманен, благодарение на подобряването на нравите и учрежденията; най-накрая изразява, споделя и съхранява през времето величието на духовния опит и вътрешните стремежи на човека, за да са от полза на целия човешки род. Както казва френският философ Емануел Муние, „… културата – това не е отрасъл, а основна функция на човешкия живот. За този, който се формира, развивайки се, всичко е култура… Културата, това е човекът. Тя е израстване и преодоляване“.[1]

Разпространено и е по-тясно разбиране за културата – само като за дейност по създаване произведения на изкуството. При все това и двата подхода към разбирането на термина култура не отразяват напълно истинския смисъл на това понятие – такъв, какъвто се е утвърдил в езика. Думата култура е неразривно свързана с културен – говорейки за културата, ние преди всичко имаме предвид културата на човека, неговия духовен свят. Латинската дума „cultura”, която означава „отглеждане“, „възпитание“, „образование“, „развитие“, произлиза от cultus – „почитане“, „поклонение“, „култ“. Това сочи религиозните корени на културата. Създавайки човека, Бог го поставя в рая, повелявайки му да обработва и опазва Неговото творение (Бит 2:15).

Можем да се съгласим с Н. Бердяев, който казва, че „като цивилизация трябва да обозначаваме един повече социално-колективен процес, а като култура – процес, който е повече индивидуален и водещ навътре. Казваме, например, че някой си има висока култура, но не можем да кажем, че този човек има много висока цивилизация“.[2] Иван Илин като че подхваща същата мисъл: „Един народ може да има древна и изтънчена култура, но по въпросите на външната цивилизация да показва изостаналост. И обратно – може да стои на самия връх на техниката и цивилизацията, а по въпросите на духовната култура да преживява епоха на деградация“.[3]

Културата е свързана на първо място с личността на човека, тя е отражение на неговия вътрешен свят, докато цивилизацията отразява по-скоро социалния аспект и се занимава с отношенията между хората и на хората – към природата. Културата е антропоцентрична. Както казва Жан Лекруа, „… целта на културата е в цялостното осъществяване на всички възможности на човека“.[4] Осъществяването обаче на тези възможности означава преди всичко цялостно виждане върху света и върху човека в света, цялостен мироглед. Затова и понятието култура, в широкия си смисъл, както и всичко, създадено от човека, е синонимно на термина цивилизация и не отразява същностната съставяща на културата. Нашата задача е да изясним в културата онова ценностно ядро, което определя самия смисъл на това понятие. От тази гледна точка разбирането за културата ще бъде близко до понятието духовност.

Иван Илин пише, че културата започва там, където духовното съдържание търси вярна и съвършена форма. Духовността пък, както отбелязва В. Лега, „… е проява на целокупното единство на същностните черти на човешката природа – разум, свобода, творчество и красота“.[5] Същевременно духовността е постоянният стремеж на човека към известни абсолютни духовни ценности. Тези ценности са Истината, Благото, Красотата. Духовността има три съставни части – нравствеността, красотата и знанието. Да бъдеш духовен означава да се стремиш към тези висши ценности и следователно, да признаваш тяхното съществуване, да вярваш, че има познаваема от човека истина, че има добро, което трябва да бързаш да извършиш, че има красота. По такъв начин, конструиращ принцип на духовността се явява вярата в обективното съществуването на Истината, Благото и Красотата, или, иначе казано – вярата в Бога. Да се извежда духовността от материалната съставляваща на природата е също толкова безсмислено, колкото и опитът да се надарят простите струпвания на атоми със свободна воля и с разум.

Духовността и културата са два аспекта на един същностен процес – духовността е фактът на субективното възприятие на човека, а културата – проява на духовността за другите. В този смисъл става очевидна неразривната връзка на културата с религията. Културата се развива под непосредственото въздействие на религиозното вдъхновение, т. е. сакрална е; в общественото битие тя се изразява чрез религиозното изкуство, чрез богословието и особения, духовен начин на живот. Като плод на човешката дейност, тя възниква само като следствие от вярата на човека в обективността на Истината, Благото и Красотата. За християнина е понятно, че тук може да става дума само за Бога, Който е Истина и Любов, и затова истинската култура винаги е резултат от вярата на човека в Бога, от преклонението му пред Него, от служението на Бога и познаването на Бога.

Християнството е било и си остава основа и двигател на културата, не може да не се приеме ролята му в изкуството, философията и в тази практическа организация на човешкото поведение, която наричаме нравственост. Църквата освещава и създава истинска култура. „Църквата позволява да бъде видян по новому човекът, вътрешният му свят, смисълът на неговото битие. В резултат от това, като се вцърковява, човешкото творчество се връща към своите изначални религиозни корени. Църквата помага на културата да престъпи границите на чисто земното правене, предлага път за очистване на сърцето и съединение с Бога, прави я открита за съработничество с Бога“.[6]

Културата изразява ценностите, т. е. идеалите на живота и мисълта, проявени в нормите на съжденията и действията. Тези търсения и утвърждаването на ценностите могат, в случай че не им бъде обърнато достатъчно внимание, да влязат в конфликт с християнството, противопоставяйки му позитивната ценност на знанието, хуманистичната ценност на прогреса и самоутвърждаването, ценността на успеха и следователно – гордостта и човешката самонадеяност. Всичко това е характерно за съвременния свят. За много хора вече светът не е проява на Бога – превърнал се е в строителна площадка за човека, а последният повече се самоутвърждава преди всичко в плановете си за бъдещето, не в спомените. Културата се възприема само като реликт от миналото, като нещо, което трябва да се измени, вследствие от промените, свързани с прогреса на човечеството. Човек вече не се стреми да бъде вкоренен в културата – в тази култура, която го е възпитала и която е оформила ценностните ориентири на обществото. Стреми се да промени тези ориентири, което в крайна сметка неизбежно води до разрушаване на културата. Причините на откъснатостта на съвременника от традиционната култура Маргарет Мид обяснява с това, че той е преминал „… от постфигуративната култура, ориентирана към моделите от миналото, към конфигуративна култура, за която преобладаващият социален модел е поведението на съвременниците, а после и към префигуративната, съвършено нова фаза на културното развитие, белязана от убеждението, че нищо в миналото на човечеството няма смисъл, нито би могло да послужи на бъдещето“.[7]

Като резултат, такова отношение към традиционната култура води до загуба на истинската култура, към изменение на самото понятие култура. Днес култура наричат не само това, което е свързано с висшите ценности на човека. Появиха се понятията за масовата култура, underground-културата, суб-културата. На една от конференциите в Тюмен, посветени на Деня на славянската писменост и култура, уважаван професор говореше за културата на графитите (надписите по огради, по обложки на ученически тетрадки). Днес това също наричат култура. Такова разбиране обаче противоречи на самата етимология на думата. Културата е обработка. „Да обработваш поле, – казва френският философ Жак Маритен – означава да употребиш човешкия труд така, че да принудиш природата да донесе плодове, каквито сама по себе си тя не е в състояние да донесе, защото това, което произвежда сама по себе си, е само дива растителност“.[8]

Навремето забележителният руски религиозен философ И. А. Илин отбеляза, че „в първите векове нерядко са мислили, че трябва да приемат Христос и да отхвърлят света. Днешното „цивилизовано“ човечество пък приема света и отхвърля Христос… Верният изход е в това, да бъде приет светът, вследствие от приемането на Христос и върху това да бъде градена християнска култура, така щото, изхождайки от Христовия дух, да бъде благословен, осмислен и творчески преобразен светът…“.[9]

Задачата по създаването на християнската култура изисква отговорно навлизане в света и радостно творчество в него за слава на Бога, а съвременната секуларизирана и нехристиянска култура, според И. А. Илин, подлежи на „творческо преразглеждане и обновяване в духа на християнството“.[10]

Превод: Ивайло Вътев