Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Из преписката между отец Александър Шмеман и Никита Струве

Петък, 13 Декември 2013 Написана от Никита Струве

2 Fr_Alexander_SchmemannОтец Александър Шмеман беше убеден „привърженик на Движението”[1] и деен сътрудник на Вестник РСХД, член на редакционната му колегия в течение на повече от 30 години – до последните си дни. Във Вестника се печаташе Евхаристията – главната книга на живота на отец Александър – отначало в първия ѝ вариант, а след това, след дългото прекъсване (свързано с прекомерната му заетост, начело на семинарията „Св. Владимир”, и неговата апостолска мисия в САЩ), и в окончателната ѝ редакция. Във Вестника бяха отпечатани и етюдите му върху Солженицин – може би най-дълбокото от онова, което и до днес е казано за великия писател (преиздадени по-късно в отделна брошура). В неговата обширна преписка с Н. А. Струве се срещат критични разбори на списанието, предложения и обсъждане на нужните мерки за подобряването му. През 1975 г. о. Александър написа: „Никъде не се чувствам духовно така у дома и при своето дело така, както във Вестника”. Тук привеждаме редица откъси от неговите писма.

1. 15 януари 1952 г.

537 West 121 Street

New York 27, N.Y.

Скъпи Никита,

Благодаря Ви за поздравленията. Бързам да Ви уведомя, че следващият откъс от Литургията – „Двери, двери…” – вече е почти готов и ще бъде изпратен най-късно след пет-шест дни. Прекъсването ми се обяснява единствено с онзи гръм от ясно небе, който за новопристигналия представлява Америка. Сега отново се захванах за работа и макар времето да е много малко, мисля да изпращам съвсем регулярно. Не знам само дали не досадих вече на читателите с моя „ултра-реализъм”?

Колкото до литургиста Гогол, нямам „добри” мисли за него, и за юбилея[2] моята оценка на този документ едва ли би подхождала. Тук обаче има множество интересни хора – поети, писатели и т. нат., „идващи”[3] в Църквата. Не искате ли да попитам някой от тях? Трябва да им даваме „да се изказват” и ми се струва, че Вестникът би спечелил много, ако съчетава „ултра” с „оглашените”. Как мислите?

Много съм се затъжил за Вас. Надявам се да бъда в Париж през юли, даже вече мечтая за това. Затънал съм в работа…

In Christo Ваш

Свещ. Ал. Шмеман

P.S. Предишната си статия изпратих „спонтанно”, а Вашето писмо получих едва след това! Такива работи.

2.19 февруари 1953 г.

Скъпи Nicétas,

Даже на Вашия ултиматум не отговорих веднага, тъй като се разболях и се валях, от съпругата изоставен и от света забравен. Надигайки се обаче, отговарям на момента:

1. ОК за „трапезата” на Афанасиев[4] – стига да сте съгласен да чакате до 15 април. Книгата ще предам на 20 март,[5] ще придвижа това, което ще предам до 1 април (sic!), а затова и не искам да подвеждам. Трапезата обаче прочетох и жадувам да се изкажа.

2. За обяснението на Литургията: първата статия към 1 май, втората – през юни-юли, ОК?

3. Всички права върху преводите, адаптациите и т. н. на всички мои съчинения[6] давам на Вас – за публикуване в периодични издания на всички езици. Кръщението,[7] впрочем, ще излезе тук на английски.

4. За Павел,[8] разбира се! Върху темата мисля вече три дни. Най-вероятно няма да е литургична, нито еклисиологична, а съвсем мирска. Може ли да помисля още? Към 24 май обаче – със сигурност! Размерите?

5. Ще Ви изпращаме нашето списание – сега пращам първите два броя.

6. Киселев,[9] Луканен и Кє, според мен, са бита карта. Луканен е болна, а Киселев мисли как въобще да не остане „на сухо”. Затова превъртам всичко в главата си – обаче представител на Вестника трябва да има, не обезателно от щаба на Движението. Засега не виждам кой. Помислете и Вие. Уви. Тук Движението – тъй като иска да бъде Фонд – е „кисело”. О, света дамо Бедност!

За Вас мисля винаги с голяма любов. „Пророчествата не угасяйте”.

Обичащ Ви

Свещ. А. Шмеман

P. S. Статията Ви за Верховски[10] е просто прекрасна…

3.12 април 1953 г.

537 West 121 Street

New York 27, N.Y.

Воистину воскресе! Мили Никита,

Поздравявам и Вас, и всички Ваши с радостните и светли дни на Пасха.

По първия въпрос – в най-лошия случая до пети май можете да разчитате на 1) продължение на Литургията и 2) разбор на Афанасиев, макар, може би, в един и същи брой да се отпечатат и разбора, и статията – и двете на литургични теми – да би било скучновато?! Постъпете както пожелаете. Занапред се надявам да давам Литургията без прекъсвания – моля Ви да ми посочите дати и срокове за предаване на ръкописите. От участието си в „Павел”, ако ми позволите, ще се въздържа – в противен случай ще Ви излъжа.

Последният брой, който получих (от януари-февруари) е много добър. Браво за уводната статия – правилен тон, скромно и добре. Въобще списанието прави отлично впечатление, но разбира се съдя субективно. Радвам се, че такова списание съществува. Как са читателите? Ако ни се радват, трябва да благодарим на Бога за това, че не всички православни са потопени в египетската тъмнина, която за мен тук е особено очевидна. Ужасно тежко е – очевидно „духовността” е недостатъчна…

Иска ми се да се сдобия със статия от един от нашите американски студенти и от един от руските. Ах, колко жалко, че тази „публика”, която тук е така много, младежта, не чете руски. Колкото до Движението тук – il ne faut pas se faire d’illusions![11] – при отец Киселев младежите се броят на пръсти, а той такъв – ужасно невдъхновяващ, никого не привлича. Колкото до конгреса през есента (entre nous[12]), въпреки радостта от срещата, ми изглежда неоправдано прахосване на пари.[13] По-добре да ги дадем за Вестника. Ала явно при нас, руснаците, всичко винаги ще бъде неразумно и несериозно – играем си на войници… Чакам с нетърпение известие за Вашия конгрес. Рецензията на епископ Касиан за Зандер е съвсем слаба, а рецензията на о. Василий [Зенковски] е не по-малко безжалостна, ако и да е по-прилична по тона си от рецензията на Флоровски.

През лятото отивам в Канада да отпочивам и да пиша (учебника по Литургика). Жалко, че не сте сред делегатите на „конгреса” – щеше да е весело да Ви видя. Засега Ви прегръщам и Ви желая всичко добро.

И така – на 1-ви или на 5-ти.

Ваш с любов, о. Александър Шмеман.

4.17 юли 1953 г.

c/o Troubetskoy, Labelle[14]

prov. de Quebec, Canada

Мили Никита!

Четох Вашето писмо, седейки в рая – на дивото езеро, в дивия ъгъл на френска Канада. Тук съм за шест седмици и пиша по пет-шест часа на ден, с прекъсвания за… гмуркане и гребане. Така че има надежда да наваксам пропуснатото в Ню Йорк време. Милите хазяи са построили тук църква – пълнота на битието in actu!

По същество: статията „Богослужение и време” ще получите през август. Току-що я препрочетох и, следователно, тя вече съществува. Преди обаче да я редактирам, трябва да завърша „Le problème unioniste à Byzance” – за юбилейния сборник за 1954 г., който ще издават в Chevetogne.[15] Дори вече закъснявам, тъй като срокът беше 15 юли. Нататък ще давам главите от моята Литургика и засега нищо друго не обещавам, освен рецензията за Афанасиев, която се надявам да напиша тук, на Labelle. Що се отнася до Литургията, засега ще пропусна Евхаристийната молитва, която ще трябва да състави цяла самостоятелна част, и ще напиша направо финала, т. е. за Причастяването (което вече е написано en gros[16]) и „С мир да излезем” (чиято първа чернова също е налице). Колкото до икуменики – засега не обещавам. Идейка имам, но не искам да лъжа. Освен това, Карпович[17] моли за статия за Новый журнал, а Флоровски изисква монопол върху Quarterly.[18] Статията за Литературната конференция закъсня само защото ми я върнаха поради недостиг на пощенски марки – бях на океана, а пакетът ме чакаше в Ню Йорк! Не ми върви. Веднъж и аз да напиша в срок и веднага се намесиха стихиите. Обърнете внимание в последния Н.[овый] Ж.[урнал] на рецензията за Вестника. Продължавам да смятам за целесъобразно: а) промяна в названието – всичките видове вестници вече са омръзнали; предложенията ми: Русло, Църква и живот… ne vaut pas cher – mais cherchez mieux…[19]; б) указание както в „Пътищата”: „При най-тясно участие” или нещо от този род; в) постоянни Chroniques – за Църквата, за света(??), за културата (включително киното) и т. нат. Editorials[20] са много добри и са в правилния тон. Необходими са още и „коментари”, при това без страх – не забравяйте, че сте свободни… И пишете. Винаги Ваш,

о. Александр Шмеман

5.21 август 1971 г.

Labelle, Canada

Скъпи Никита,

Не знам кога точно се връщате от лагера у дома. Моята статия за бр. 100 пращам на служебния адрес на брат ми Андрей, защото се страхувам от изгубване на ръкописа, а това е единственият екземпляр. На Labelle нямам пишеща машина – може би, някой би я препечатал, за което моля за извинение.

Моята статия „Зряща любов. За Солженицин, [част] ІІ” оставям, разбира се, на Вашето редакторско усмотрение. Мен Август 1914 ме потресе, но е възможно Вашето тълкувание да е различно от моето. Ще чакам с интерес и вълнение Вашата реакция.

Трябва вече да сте чул за скандала с Улянов,[21] за статията му в Новое русское слово, където той доказва, че Солженицин е творение на „шарашките” на КГБ. Не знам кое е по-лошо: уляновската ли психология или НРС,[22] където се възползват от всеки взрив на емиграцията и тихомълком, в суматохата рекламират произведението на Улянов – та нали сега любопитни читатели на този болен човек ще се намерят още повече.

Лично аз намирам Август 1914 за най-доброто към момента произведение на С., макар че други, както ми се струва, не споделят моето мнение – дори сред онези, които иначе го хвалят. За мен това е някакво необяснимо чудо. В момента буквално не мога да чета нищо друго, тъй като се страхувам да не би да принизя или оскверня онова, което ми е дадено от Солженицин.

Господ с Вас. Винаги Ваш

А. Ш.

6.31 юли 1974 г.

Скъпи Никита,

Получих бр. 111, който смятам за много, много сполучлив. Отговорът Ви до X.Y.[23] (тук дателен падеж няма как да се употреби) е in the right tone,[24] много е добър. Казал сте всичко, което е необходимо и сте го казал така, както трябва. В светлината на Вашия отговор репликата, написана от „него самия”,[25] изглежда донякъде излишно сърдита – особено в последната фраза. Той обаче явно си има свои сметки за уреждане с този тип интелигенция и това едва ли е без причина. Касиан-ата[26] не прочетох – no comments.[27] С отец Генадий[28] по същество съм съгласен, само че предпочитам в този – положителен – разрез думата „символ”. Символът е онтологичен, а митът винаги е историчен. Е да, на тази тема може дълго да се спори, но, повтарям, със статията му съм съгласен. Итогите на Флоренски[29] са просто забележителни. Речта към италианците сам слушах в Цюрих – в деня на произнасянето ѝ.[30] Главата от Кръга[31] много ми хареса. Най-много се радвам обаче, че това се появява във Вестника – току-виж, Гул[32] се пръснал от завист. „Вокруг Солженицына” е умно и без риторика. За Манделщамовия раздел – шест плюс (откъде получихте стиховете? от Н[адежда] [Яковлевна Манделщам]?). В „Съдбините на Русия” неочаквано ме зарадва Осипов[33] – с трезвостта, умереността и пунктуалността на своя отговор до Сахаров. Отклика за мен на Х от Москва така и не го разбрах – или е нещо много духовно и за мен непонятно, или пък някакво мракобесие (като изобличаването, което о. Йоан Кронщадски прави „на театрите и романите” – „да бяха чели житията на светците…”). Библиографията е добра, но, като цяло, при нас този раздел малко куца, като че е случаен. Разбирам обаче, че занимаването с поръчките за рецензии е трудна работа. И така, поздравявам с несъмнения успех!

Получих и двете Ви писма и съм Ви много благодарен. Моето – както винаги се случва – се е разминало с Вашето. Ще чакам Вашата контра-реплика върху еврейското богословие, но продължавам, докато не ме убедите в обратното, да смятам, че статията на отец Сергий Булгаков не само не е „неоспорима”, но е и ab initio[34] невярна, нетрезва, изпълнена с ненужни изостряния и даже с фантазии (еврейството на Адам, задаващото се юдеохристиянство).

Колкото до CBS, струва ми се, вече писах, че намерих предаването за прекрасно.[35] Всички отзиви за него – и устни, и печатни – са максимално положителни. Убеден съм, че американците за първи път почувстваха Солженицин като човек и веднага – вън от всякакво съмнение – като изключителен и голям човек. Писах му за това, но пък той се позовава на някакви други „реакции”, за които нищо не знам.

За името на Вестника. Лично аз нямам нищо против промяната на името, но не разбрах просто Вестник ли ще се нарича или Вестник на руското християнско движение – при изпускане само на думата „студентско”? В този втори случай бих предпочел така: Вестник, а някъде долу, при посочването на мястото на издаването – „Издание РСХД”. Колкото повече живея, толкова повече се убеждавам (въпреки ругатните на Верховски), че от всички емигрантски движения и организации, само нашето Движение оправдава себе си и затова някъде на обложката тази свещена анаграма трябва да остане като наш „мит” или като „символ”…

Бог да Ви пази. Не се позволявайте да се изтощавате докрай. И, ако Ви се намери минутка, пишете.

Винаги обичащ Ви, о. Александър Шмеман

7. Четвъртък 15 май [1975 г.]

Скъпи Никита,

Пиша Ви, за да Ви кажа да не ме чакате за новия брой на Вестника… Изнемогвам – до крайност, като изтощен кон – от суетата и от делата, и от цялата работа, свързана с края на учебната година (24 май), и всички опити да завърша статията (чийто край не ми харесва) не проработиха. Надявам се, че не Ви подвеждам. Същото е и с поредната глава от Литургията („Тайнството на Приношението”). В чернова тя е готова, но са ми нужни още няколко дена работа и поне относително спокойствие, а тези няколко дена – колкото повече минава времето – толкова повече ги няма и всички уговорки на Исаич „да захвърля всичко, за да пиша” звучат като sweet music to my ears…[36] Забележете, че, изобщо говорейки, за мен е много жалко да прекъсвам Литургията. И ако имате място и сте съгласен, би могло – пропускайки главата за Приношението – да отпечатате двете (кратки) глави, които ще влязат в новата книга „telles quelles”.[37] Това са: „Целувката на мира” и „Двери, двери”, които са отпечатани във Вестника: първата, в броя ноември-декември 1951 г. (VІ) и втората – януари-февруари 1952 г. (І). Общо това са 13 страници. Ако се решите на това (което би ми било много приятно, защото, повтарям, почувствах прекъсването като някаква измяна…), то тези два откъса така и озаглавете: „Целувката на мира” (първия) и „Двери, двери…” (втория), а на първа страница сложете бележка: „глава от книгата за Литургията…”.[38] Също така – от гледна точка на общия стил – не отпечатвайте бележките и цитиранията, които така или иначе преработвам за пълния текст. Въобще – решението е Ваше…

Е, трябва да бягам за последната си (!!!) лекция за тази година.

Прегръщам Вас и Маша[39] и ще се радвам, ако отпечатате тези 13 страници, които никой вече не помни, но от които всъщност съм доволен.

Винаги Ваш

А. Ш.

8. Скъпи Никита,

Днес получих Вашето писмо. Благодаря! А мислех, че съвсем сте ме забравил. Аз и сам съм огорчен от собственото си отсъствие в бр. 115, тъй като никъде не се чувствам духовно така у дома и при своето дело така, както във Вестника. Но, уви, заетостта ми в Ню Йорк е такава, че понякога със седмици не сядам на бюрото и това започва да ме потиска. Не се смятам за велик богослов, но на сърце са ми две-три неща – онова „едно потребно” за мен, което ми се иска да опиша, а животът ми буквално изтича, при това с все по-забързващо се темпо. За бр. 116-117 обаче ще изпратя сравнително дълга глава за Литургията, която сега, в лабелското блаженство, завършвам.

9.Labelle, 26 август 1975 г.

Скъпи Никита,

Отдавна искам да Ви напиша, за да Ви поздравя за бр. 115! Струва ми се много сполучлив и даже моите „критики” (ако въобще съществуват) се обясняват по-скоро с личната ми алергия – като, например, към всяко нещо, написано от Арсениев,[40] което, разбира се, не означава, че не трябва (с мярка) да бъде печатан. Литературно, според впечатленията си, на първо място поставям Бродски – имам чувството, че отдавна не съм чел толкова съвършени стихове. И, макар че неговото светоусещане едва ли може да бъде наречено християнско, самото чудо на поезията в личен план винаги усещам като нещо религиозно. Това е изумително. Много добър е целият Тихоновски раздел, както и Вашата уводна статия. Макар и да станахме много меки и икуменични по отношение на карловчаните. По-голяма измяна спрямо самата същност, спрямо целия дух и тон (а поради това и спрямо заветите) на патриарх Тихон от тяхната не мога да си представя. Наистина, в бележките към „мишето”[41] писмо на митрополит Филарет[42] тонът е такъв, какъвто то и заслужава. „Власовското допълнение” на А. Т. не може да не предизвика спорове (и Коряков[43] вече ги започна в НРС), но мен то ме убеждава в онази правда и човечност, in which he is at his very best.[44] Критиката по отношение на Континент[45] като цяло ми хареса и ми се струва, че отговорът на нея в Русская мысль бие покрай целта. „Освободената руска мисъл” неудържимо се превръща в дърдорене, в някакъв мътен поток, в който се разтваря и се разводнява трагедията и на Русия, и на света и където те действително се превръщат във „фантастика”. И това са само цветчетата – тепърва ще дойдат и плодовете…

Както винаги недостатъците на броя (за които знам, че са неволни) виждам в, на първо място, отсъствието на библиографичния раздел, на рецензии върху книги, и, на второ – в пълното отсъствие на „Запада” (освен само „духовната песен”). Страхувам се – без да съм повлиян в това от А. И.[46] – от нов пристъп на анти-западничеството, от ново самоупояване от собствената съдба.

Като цяло обаче броят е на ниво, живителен и даряващ радост.

10.Labelle, 8 август 1977 г.

Скъпи Никита,

Получих бр. 121 – великолепие! Пиша това от душа, а не заради комплиментите. Добър подбор, добро разнообразие, добро ниво. Отново и отново – чест Вам и слава за, без съмнение, най-доброто руско списание. А сега за онова, което – субективно – ми се харесва повече и онова, което по-малко; за това, което ми изглежда значимо и другото – което не чак толкова.

Много добър, прост и висок ми се струва отзива от „него самия”[47] за Шафаревич – защото е за главното. Харесва ми статията на Светлов[48] за Телето[49] и „Москвитянин”-а за Ивасковия Леонтиев.[50] Добри са целият раздел за Франк (Вашето въведение е просто прекрасно) и за Фудел.

Богословието: Клингер[51] още не съм прочел; о. Й[оан] [Майендорф] – там всичко е на място, всичко е правилно и крайно трезво; Барабанов – внушително по учеността, но поради някаква причина не ме вдъхновява, може би защото изобщо се страхувам от разсъждаването върху естетиката. За Брянчанинов – питам се, има ли място подобен род сугубо „духовно” писание в списанието. Страхувам се, че тук то звучи не така, както трябва. Хората изобщо са се отучили да се молят, а в православието веднага ги зоват към „умното делание”, че при това и в неговата монашеска разновидност, а аз от опит знам колко много хора това хвърля в най-истинската възможна прелест, как въвлича в псевдо-духовността и псевдо-максимализма, и духовно погубва.

Ремизов никога не ме е увличал – лично мен в неговите писания ми е чудно това маниерничене и даже преструване, и всички негови „маймунски палати” и дяволщина, пък ако ще и да са те възможно най-„архируските”, не ме убеждават. Това е литература заради литераторите, за ценителите на „нещицата”. Да отбележим стогодишнината му обаче беше необходимо.

Добър е Гелер – за Ерофеев.[52] За „37” – по статията на Гиряев – впечатлението ми е такова (каквото е, впрочем, и за много от идващото „оттам”), че там от „културата” се увличат, но не са я усвоили. Авангард, но без самата войска – „хляба режат с бръснач” (по Алданов). След Архипелага и Август[53] всичко това ми изглежда „лековато”.

От нелепото, елейно и зло писмо на Х. (ох, пак тези „небесници”), на което Вие чудесно сте отговорил, с тъга извличаш само онова, което е великото объркване в Русия – духовна и умствена бъркотия – и „още не е станало явно”,[54] до какво още ще доведе всичко това. Изобщо казано, руснака го тегли към Терапонт,[55] а ако не, то веднага към „киригмата” и „митовете”. „Простички думи [от тях] няма да чуеш”.

Като цяло обаче, повтарям, броят е първокласен.

Надявам се, че успяхте да отпочинете; затъжил съм се по нашето с Вас общуване. Ние прекарахме, слава Богу, много хубаво лято. Към 1 септември ще изпратя и моята злополучна глава. Имам чувството, че съм се отучил да пиша – всичко ми изглежда не каквото трябва и не както трябва… Затова и пиша и късам до безкрай, а накрая сам на себе си омръзвам и сядам да чета. Прочетох, между впрочем, всички основни nouveauх philosophes[56] и, макар в някакъв смисъл те да „откриват Америка” и да философстват à la Saint-Germain-des Prés,[57] полемиката, страхът и негодуванието, предизвикани от тях, смятам за знаменателни. Наистина „нещо” се случва, но ето че във всичко това все по-горестно усещам слабостта въобще на християнското и, в частност, на православното свидетелство…

Ще чакам новини от Вас. В Канада сме до 1 септември.

Прегръщам Вас и Маша, поздрави на децата.

Винаги Ваш,

Ал. Шм.

11.22 февруари 1982 г.

Скъпи Никита,

Днес получих Вашето писмо и ето че веднага отговарям. Бр. 135 действително е много сполучлив, макар че – въпреки моята пълна подкрепа за необходимостта да се „чества” о. Павел Флоренски – продължавам да не чувствам неговото величие, във всеки случай не в богословието. При него, т. е. в неговата мисъл и образ, виждам поза. Един велик богослов, пък и просто богословът не би казал: „Аз съм човек на 16 век” и въобще не би се занимавал да си избира – в миналото – свое „време”. Също и различаването на епохите на „органически” и „възрожденчески”, с осъждане на последните, не е дълбоко и не е вярно. Вярно е това, че и двете, така да се каже са „от” християнството, че и двете, в своето разделение една от друга, свидетелстват за разпада на християнския светоглед, а може би даже и на самата вяра. Богословието пък е смирено и в един особен смисъл на думата „безлично”, и не е свикнало с позата…

Много добър е Солженицин, пък и въобще всичко в броя. Ако пък нещо и да не е „добро”, то поне е интересно. Кой е този Назаров?[58]

Колкото до откритото писмо на Д. Глебов (струва ми се, че това име вече съм го срещал във Вестника), то – въпреки действително „благородния” тон – аз все пак не чувствам нито потребност, нито необходимост да се „изказвам”. Ето защо: отдавна вече в някакъв смисъл ми е опротивяло това „баламосване” с помощта на, така да се каже, „пренасяне” на обсъждания въпрос в някакъв „мистичен” план. И защо да не трябва по отношение на Църквата, – а в собствен смисъл даже не и на Църквата като цяло, а на някоя отделна „юрисдикция” – да се говори за грешка и да бъде наричана тази грешка, – в случай че тя е такава – „религиозно-политическа”? Според мен не само че може, но и трябва. В края на живота си митрополит Евлогий направи грешката да се подчини на Москва, като не се ориентира – поради своя, изострил се в старостта, национализъм – в ситуацията. Същата грешка той направи и по-рано, когато, в 1936 или 1935 г., отпътува да се помирява с карловчаните. Грешката, най-вероятно, е разновидност на греха, но в „грехологията” тя има свой собствен „статут”. Да прославиш новомъченици може и да не е „грях”, но може да бъде грешка – макар и само поради това, че забърква хора като Глебов в своеобразната мистическа риторика, и още в представянето на тези риторика като църковно-самоочевидна.

12.10 април 1980 г.

Христос Воскресе!

Скъпи Никита, ако изнесем „извън скоби” печалния факт на катастрофалната коректура (жертва на която всъщност съм само аз), то бр. 131 следва да бъде признат за първокласен. Всичко, решително всичко, е интересно, значително, важно. Само дето, може би, Ходасевич заслужава по-добро, по-дълбоко въведение (а също и съмнението, струва ли си да отпечатваме шеговитите му словесни импровизации, когато неговото изумително творчество е все още така малко „открито”?).

Четейки Флоровски и Булгаков, а и в светлината на статиите „оттам” („Вестник читают в России” на Шеметов[59]), мислих върху това, какво трябва да бъде простото, но сериозно изложение на „пътищата на руското богословие” през 20 в. Страхувам се, че страшното объркване, опростената поляризация и т. нат. се задълбочават. Сега – подир смъртта на последния от мохиканите, Флоровски, това би било възможно… Лично мен много ме „тегли” към това, но времето… Ето, ще прочетат нападките (които до голяма степен са правилни) на Флоровски против „ренесанса”, а след това Булгаков и т. нат., и каква само каша ще се получи от всичко това! Нужно е преди всичко да се установи преспективата, относителното тегло и т. н. Какво мислите Вие по този въпрос? Та нали ето, Флоровски – този, дума да няма, забележителен историк – така и никога не обясни в какво се състои същността и, главно, методът на „неопатристичния” синтез. А това се оказва знамение, лозунг. Да развенчаеш „ренесанса” не е трудно, но нима е правилно подобно развенчаване без, едновременно с това, и разкриването на неговата – ако щете най-малко поне историческа – ценност…

Опростено казано, струва ми се, че основната ценност на „ренесанса” е в това, че поставя и изостря проблемите и много по-малко – в тяхното разрешаване. Всеки нещо е видял, нещо е чул и е възвел собственото си видение в нещо цяло, без да се вслушва в другите.

А проблемите са реални и сега биват поставяни още по-остро, още по-насъщно от самия живот. Тях можем да ги разрешаваме (или, още по-добре – за започнем да ги разрешаваме) единствено ако сме „усвоили” епохата, когато са били поставени, когато са се откривали, и видели, осъзнали тяхното съотношение, тяхната взаимосвързаност. Сега хората стоят през „витрина” – избирай си каквото искаш: „нео-патристиката” или „добротолюбието”, или „типикона”, или „християнската култура”…[60] Православието обаче не е витрина… Струва ми се, че в Русия хората се хвърлят: кой на Флоренски, кой на Исаак Сирин, кой на „почвеничеството” и със самото това вече се анатемосват един-другиму (както, впрочем правят и в емиграция). Затова така важно днес е „поставянето на оценка”, привеждането в порядък, намирането на критерия и на метода, усилието да се „католицизира”[61] руското богословие, което въпреки всичко остава единственият източник на богословското възраждане в православието.

Със своя Гучков[62] Исаич отново много ме зарадва. Силата на неговото разбиране, на неговото внимание и разгадаване е удивителна.

Вашият отговор до демократичните зилоти и неофити е много добър – точно на място.

А чекисткият документ е по своему потресаващ.[63] Как успяхте да го изкопаете? И, разбира се, Вие сте прав. Това представлява колкото осъждане на Църквата, толкова и нейно своеобразно „оправдание”. Ако всички те бяха просто едни христопродавци и „чекисти в расо”, нямаше да бъде необходима и тази „профилактика”. Но, Боже мой, колко печално е всичко това…

Годината мина, както винаги, в безумна заетост с „делата”. За работата си съм почти изгубен. Кога пък ще дойде краят на тази заетост, това не се вижда.

А засега Ви прегръщам – Вас, Маша и децата. Бог да Ви пази.

Публикация и бележки: Никита А. Струве

Превод: Борис Маринов



 

„Из переписки о. Александра Шмемана с Н. А. Струве” – В: Русский путь. Преписката е публикувана във Вестник РХД, № 190. Преводът и публикуването в Живо Предание се посвещава на 30-годишнината от блажената кончина на о. Александър – 13 декември 1983 г. (бел. прев.).

[1] Учреденото през октомври 1923 г. в Пшеров, Чехословакия, „Руско студентско християнско движение” (РСХД): организация на руската православна християнска младеж в емиграция, издаваща периодичното списание Вестник РСХД (бел. прев.).
[2] На 4 март 1952 г. са се навършили 100 години от смъртта на Николай В. Гогол (бел. прев.).
[3] В оригиналния текст „грядущих” (бел. прев.).
[4] Рецензията върху книгата на о. Н. Афанасиев Трапеза Господня така и не бе написана.
[5] Става дума за първата книга на отец Александър Шмеман: Исторический путь Православия, Нью-Иорк: „Издательство имени Чехова” 1952.
На български: Шмеман, А. Историческият път на православието, София: „Омофор” 2007 (бел. прев.).
[6] В оригиналния текст copyrights и opera omnia (бел. прев.).
[7] Най-вероятно отец Александър има предвид изследването си От вода и Дух, посветено на тайнството Кръщение и отпечатано за първи път през 1974 г. в Ню Йорк (бел. прев.).
[8] Пролетният конгрес на РСХД и съпътстващият го брой на Вестника трябваше да бъдат посветени на ап. Павел. Конгресът се състоя успешно, но броят за ап. Павел така и не се получи.
[9] Отец Александър Киселев (1909, Твер – 2001, Ню Йорк) – активен член на Движението в Естония. В края на войната отива в Германия и възобновява там Вестника. Година по-късно се прехвърля в САЩ и в Ню Йорк учредява „Свето-Серафимовския фонд”. В течение на няколко месеца издава Бюллетень РСХД. В САЩ обаче дейността на Движението не потръгва.
[10] Става дума за статията „Великие примеры” в сборника Православие и Жизнь, отпечатан под редакцията на С. С. Верховски в Чеховското издателство през 1952 г. (и неотдавна преиздадено в Москва).
[11] Да не си правим илюзии (фр.).
[12] Между нас [да си остане] (бел. прев.).
[13] Става дума за Общия конгрес на РСХД, планиран да се проведе в САЩ, където се и състоя. За по-нататъшната дейност на РСХД той се оказа слабо продуктивен, както предвиждаше и о. Александър.
[14] „Lac Labelle” – езеро в Канада, където – заедно със семейството си – отец Александър прекарва летата в продължение на дълги години.
[15] Бенедиктински манастир от източен обряд в Белгия, един от центровете за изучаване на православието на Запад. Сборникът отбелязва 900-годишнината от разрива между Западната и Източната църкви.
[16] Като чернова, в насипно състояние (бел. прев.).
[17] Михаил Карпович (1888, Тифлис – 1959, САЩ) – историк, публицист, от 1943 г. съ-редактор, а от 1945 г. – главен редактор на Новый Журнал.
[18] Става дума за St Vladimir’s Quarterly, тримесечно списание на английски език, издавано от семинарията „Св. Владимир” в Ню Йорк. Негови редактори са, последователно, отец Георги Флоровски, отец Йоан Майендорф, отец Джон Ериксън; понастоящем главен редактор е Пол Майендорф.
[19] Не че е кой знае какво, така че потърсете и по-добри (фр).
[20] Редакционните статии (бел. прев.).
[21] Николай Иванович Ульянов (1904, Петербург – 1985, Ню Хейвън), прозаик и публицист. Дивашката му измислица е сред първите проявления в емиграция на комплекса на Салиери, отнесено към Солженицин.
[22] Абревиатура на вече споменатото списание Новое русское слово – списание, издавано в Ню Йорк от 1910 до 2010 г. (бел. прев.).
[23] „Х. У.” е дисидентът, а по-късно и емигрант, Борис Шрагин. Нашият отговор, озаглавен „Утопия или маниловщина” е препечатан в сборника Православие и култура, М. 2000, с. 39-42.
[24] Във верния тон (бел. прев.).
[25] Т. е. на А. И. Солженицин.
[26] Под „Кассиана” се има предвид статията на архиепископ Йоан (Шаховски) „Теория двуправоручности святого Кассиана”.
[27] Без коментар (бел. прев.).
[28] Игумен Геннадий Эйкалович (1914-2008) – богослов. В 1939 г. завършва Икономическия департамент на Варшавския университет, а в 1951 г. и Православния богословски институт в Париж. През 1958 г. се мести в Америка. Ректор на Свето-Тихоновата семинария в South Canaan (Pennsylvania), а по-късно енорийски свещеник.
[29] „Итоги” („Равносметка”) е последната – пета – част от недовършената книга на отец Павел Флоренски У водоразделов мысли, издадена посмъртно под редакцията на игумен Андроник (Трубачев) (бел. прев.).
[30] Става дума за речта на А. Солженицин, произнесена при получаването на премията „Золотое клише” от Съюза на италианските журналисти (30 май 1974 г.).
[31] Романа В круге первом на А. И. Солженицин, писан между 1955 и 1958 г. (бел. прев.).
[32] Роман Борисович Гуль (1896-1986) – руски писател, журналист, публицист, критик и мемоарист. От 1920 г. – в емиграция (бел. прев.).
[33] Владимир Осипов (род. 1938 в Сланцы, СССР). През 1960 г. издава самиздатското списание Бумеранг. В 1961 г. е арестуван и осъден на 7 години затвор при строг режим. В лагера се обръща към православието. След освобождаването си живее до Москва и основава самиздатското списание Вече. В декември 1974 г. е арестуван и осъден на 8 години лагер при строг режим. След освобождаването си живее в продължение на три години в гр. Таруса [Калужка област], под милиционерски надзор, работейки като хамалин. След 1985 г. издава редица периодични списания с православна ориентация (Земля, Земщина).
[34] От самото начало (бел. прев.).
[35] Първото голямо телевизионно интервю, дадено от Солженицин след изселването му за американската компания СиБиЕс.
[36] Приятна музика за ушите (бел. прев.).
[37] Така, както са (бел. прев.).
[38] Препечатването на тези две глави от първата версия на Литургията така и не се състоя.
[39] Марья Александровна Струве (по баща Ельчанинова) – съпруга на Н. А. Струве, иконописец. Рисувала иконите за храма на семинарията „Св. Владимир”.
[40] Николай Сергеевич Арсеньев (1880, Стокхолм – 1977, Сий-Клиф, до Ню Йорк) – религиозен мислител. Неговата статия в бр. 115 е озаглавена „О всепревосходящей реальности” („За всичко-превъзхождащата реалност”.
[41] В оригиналния текст „крысиному письму”, от „крыса” – плъх (бел. прев.).
[42] Писмото на митрополит Филарет, оглавявал „карловацката” юрисдикция, до митрополит Ириней, при когото Православната църква в Америка получава от Москва автокефалния си статус, завършва със следната фраза: „Нима Вие не виждате, че на дъното на тази квази-църковна съветска организация (става дума за Московска патриаршия), с която се свързахте, лежи издъхналият плъх на комунизма”. В бележка към това писмо направихме следната уговорка: „Това наистина страшно писмо на митрополит Филарет, изпълнено с духа на злобата и гордостта, отпечатваме [само] заради обективността”.
[43] Михаил Михайлович Коряков (1911, Сибир – 1977, САЩ) е сътрудник – след войната – на Съветското посолство в Париж. През пролетта на 1946 г. става невъзвращенец, а през 1950 г. се премества в САЩ.
[44] В които той разкрива най-доброто от себе си (англ).
[45] Списание, основано в 1975 г. в Париж от писателя В. Максимов. Първоначално о. Александър участва в неговата редколегия.
[46] Александър Исаевич Солженицин (бел. прев.).
[47] А. И. Солженицин, виж по-горе (бел. прев.).
[48] Феликс Светов (1927-2002) – писател и критик на [списание] Новый мир, участник в сборника Из-под глыб [YMCA-Press, 1974 г.]. Арестуван през 1985 г., автор на романа Отверзи ми двери (Париж, 1978 г.), посветен на духовните търсения на съветската интелигенция.
[49] Бодался телёнок с дубом – автобиографичен очерк на Солженицин, публикуван за първи път на Запад, през 1975 г. (бел. прев.).
[50] Иваск, Ю. Константин Леонтьев (1831-1891). Жизнь и творчество, Bern 1974.Става дума за рецензията върху тази книга, „Москвитянин. Новая книга о Константине Леонтьеве” – Във: Вестник РСХД, 11 (121), 1977, с. 182-191 (бел. прев.).
[51] Прот. Георгий Клингер (1918-1976) – полски православен богослов.
[52] Михаил Яковлевич Геллер (1922-1994) – историк и критик. В края на 60-те години на 20 в. е принуден да напусне СССР. Става дума за статия, посветена на повестта на Венедикт Ерофеев Москва-Петушки.
[53] Произведенията на А. И. Солженицин Архипелаг ГУЛАГ и Август 1914 (бел. прев.).
[54] По 1 Иоан. 3:2 (бел. прев.).
[55] Срв. Шмеман, А. Дневници 1973-1983, София: „Комунитас” 2011, с. 43 (запис в дневника от 26 март 1973 г.): „Православните „църковници” на практика избраха и – още по-лошо – възлюбиха Терапонт. Той им допадна, с него всичко им е ясно. И най-важното – ясно е, че всичко, което е по-висше, което е непонятно и сложно – всичко това е съблазън и следва да бъде разрушавано…” (бел. прев.).
[56] „Новите философи” – така са наричали групата от млади френски философи, които – под влияние на книгите на Солженицин – се отказват от марксистките си убеждения и илюзии.
[57] Районът на Saint-Germain-des Prés в Париж, близо до храма на бившето едноименно абатство, е център на екзистенциалисткото движение, асоцииран с Жан-Пол Сартр и Симон дьо Бовоар (бел. прев.).
[58] Михаил Назаров работи като съветски търговски съветник в Алжир, а през 70-те години на 20 век става невъзвращенец. Автор е на книгата Миссия русской эмиграции – второ издание в Москва, 1994 г.
[59] Псевдоним на С. Бычков – дисидент, а понастоящем журналист.
[60] Срв. Дневници 1973-1983, с. 81 (запис от 26 ноември 1973 г.): „… Всички тези бягства – кой във Византия, кой в „Добротолюбието”, кой на остров Патмос, кой в иконите… В момента православието е нещо като супермаркет. Всеки си избира, каквото иска: епоха, стил, identification. Невъзможно е да бъдеш самият себе си…” (бел. прев.).
[61] В смисъл не да се поримокатоличи, а да стане повече католично, което са различни неща (бел. прев.).
[62] Гл. 42 от Солженициновите Възли, „Шестнадесети октомври”, посветена на Александър Гучков.
[63] „Отчет на Съвета по делата на религията – до членовете на ЦК на КПСС: църковните кадри и мерките по ограничаване на тяхната дейност в рамките на закона”, подписан от В. Фуров.



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/9kkca 

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме