Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

За светото Причастие

Понеделник, 18 Ноември 2013 Написана от Йером. Рафаил (Нойка)

Jerom Rafail_NoicaПреди всичко, братя, искам да призова всички да не разделяте Църквата, да не я „поляризирате” заради различните практики на причастие. Не бива да възприемаме мненията на двамата наши авторитетни отци – старците Клеопа и Йоан от Реча – като два различни полюса. Бих казал, че е по-правилно да ги разглеждаме като различни школи, използвани за различни цели.

Не зная на какво се дължи различието, затова го оставям на волята на Бога, Който единствен знае как да спаси човека. Смятам обаче за възможно около стареца Клеопа да намират спасение един кръг хора, а около стареца Йоан – други; много вероятно е това да е така, защото нуждите на всеки са различни!

Тази представа за пълнотата на Църквата не цели да се избегне скандала, но е най-искрено преживяван опит, ако живеем в духа и истината Христови. И така, бих искал да призова всички вас, братя и сестри, към такъв живот, който да ви позволи, макар и само теоретично в началото, да имате такава представа за Църквата. Молете се Бог да открие на цялата Църква, на всички вярващи нейната пълнота и многоообразие, защото се страхувам от рисковете на подобно разделение между християните. И това е само една от страните на проблема.

Когато чета трудовете на стареца Клеопа (а съм чел и слушал само малка част от безчисленото словесно богатство, с което ни обогатява той), забелязвам, че неговата позиция против честото причастяване не е така категорична и окончателна. Разбирам от прочетеното, че старецът в крайна сметка оставя вратата отворена по този въпрос, а сам изразява своята позиция, която твърде вероятно е обусловена от нуждите на този тип души, които Бог му е поверил. Но така, между нас споделено, бих казал: Господ да просвети всеки за неговото спасение! Ако моята душа се нуждае от школата на отец Клеопа, тогава нека в нея Бог ме спасява (тук съвсем не искам да кажа, че трябва да се обръщаме конкретно към този отец, но че всеки духовник ще благослови едного за по-често причастяване, а другиго – за по-рядко). А ако моята душа се нуждае от школата на отец Йоан от Реча, тогава ще се обучавам в Господа по отец Йоан. И така, трябва да имаме позволението да държим вратата отворена и да дадем възможност Бог да спасява всеки така, както Той знае, защото ние не сме продукт на масовото производство на съвременната индустрия. Всеки има свое (различно) спасение, всяка душа е друг аспект на образа Божи, който никога преди това не е присъствал в историята и в цялото творение, и никога няма да се яви след него. И според това Бог ще постъпи с величието на всеки човек. Всеки е различен, уникален път от небитие към битие. Пътищата могат да бъдат сходни, понякога почти паралелни, но никога идентични – подобно на лъчите на кръг, по думите на авва Доротей Газки.

В Божието творение няма повторения – дори сред милиардите снежинки няма две абсолютно еднакви, а колко по-индивидуален е всеки човек! И какво се получава? (През цялото време се старая да размишлявам между двата полюса, довеждайки размишленията си до край, често дори до абсурда). В Православната църква е забранено приемане на св. Причастие повече от веднъж дневно. В Римокатолическата може да се служат до седем литургии на ден и при това свещеникът да се причасти седем пъти. В нашата Църква – само веднъж.

Бих се върнал малко назад – към началото на Божието творение. За Бога не съществува повторение, никъде и под никакъв образ. Бог твори веднъж за вечността и словото Божие не се повтаря. Ако Христос е дал Своето Тяло и Кръв за причастяването на човека с Него, то човек се причастява веднъж за цялата вечност и това е достатъчно. Старецът Софроний (Сахаров) отива много по-далеч – твърди, че всяка молитва, дори казана само веднъж, даже не в пълнота, а само думите „Отче наш”, но изречени с ясно духовно съзнание, са достатъчни, за да сме спасени за вечността. С други думи, в Бога спасението вече се е извършило.

Но какво се получава: ние, живеещите в цикличността на времето и материята, на повторението, падението, възраждането и т. н., имаме нужда от някакво време за достигане до съвършенство на всяко дело, което искаме да извършим.

Нищо не се получава, както при Бога: Да бъде! – и то е. За човека нещата не стоят така, той трябва да се труди за всяко нещо с пот на лицето. Така е и в спасението. Какво се случва? Причастяваме се, но познали ли сме благодатта? В нейната пълнота ли сме я предвкусили? Или, не дай Бог, напразно сме се причастили, без да различаваме Неговото Тяло и Кръв, както често правим? И тогава какво? Връщаме се и повтаряме – докато повторението, вършено не за Бога, а за нас, се превърне в нещо стабилно и устойчиво.

Да се върнем на разсъжденията си за причастието в Православната църква – не повече от веднъж на ден, на едно място. Например, не трябва да се служи св. Литургия на един и същи престол два пъти в един и същи ден. Защото, в какво е същността на разбирането за този ден? За Бога – извършеното е веднъж, веднъж и завинаги.

Какво е вечността? Това не е „време”, което продължава в някаква математическа безкрайност. Отец Софроний (Сахаров) с усмивка казваше: Вечността е много кратка, това е само миг. Само че миг, който не завършва, в него няма продължителност, той е вечно настояще.

Какво е настоящето за нас? Бих казал настояще, но думите ми са вече в миналото, а това, за което мисля като бъдеще – в момента, в който го споделя – и то ще отиде в миналото. В течението на времето не съществува настояще. От гледна точка на науката настоящето е фикция. Но ние не го наричаме така, за да не наречем Бога измамник, защото живеем в настоящето, но настоящето е своеобразна граница между миналото и бъдещето, което все тече и тече…

Вечността съседства с тази граница, в която няма ни капка време и никой от тези, които не са преживели благодатта на вечността още на земята, не могат дори да си я представят. В най-добрия случай можем да разберем вечността само философски, което и правя сега.

И така, вечността е миг, кратък миг… Излишно е да се впускаме в прекалени разсъждения, защото дори и да искаме, не сме способни на тях в състоянието, в което се намираме – само благодатта може да ни разкрие тази тайна в живота. Да спрем все пак за секунда мисълта си върху следното: за човека нощният сън е смърт; денят, който завършва с нощта – образ на целия живот; а целият живот е образ на вечността. По този начин, денят е предобраз на цялата вечност, образ на невечерния ден.

Да се ограничим с мисълта за днешния ден е достатъчно трезвение: „Днес, кога чуете гласа Му, да не ожесточите сърцата си, както кога роптаехте” (Евр. 3:15). И това днес се превръща във вечност. Раждането на деня, смъртта на деня, цикличността му, характерният опит на живота ни – от раждането до смъртта. В земния живот на човека денят представлява своеобразна вечност. Затова Църквата казва: два пъти причастяване с Бога в един ден – това е нонсенс. С Бога никога няма нужда от настояване, нито от повторение. Извършеното е веднъж и завинаги! Ето, като че ли преживяваме вечността в течение на двайсет и четири часа.

А сега да продължим. Ако правилото е не повече от веднъж на ден, това означава, че причастие можем да получаваме всеки ден. И св. Василий Велики, и много други от светците казват, че християните желаят да се причастяват ежедневно, за да започват с Бога всеки ден, всяка вечност да осветят с Него.

След като се причастим с Бога, ние имаме сили да продължим да живеем така, както се молим в св. Литургия: „Целият ден да е свят, мирен и безгрешен…”. Без Бога нищо не е възможно, затова и Сам Спасителят казва: „Пребъдете в Мене, и Аз във вас. Както пръчката сама от себе си не може да дава плод, ако не бъде на лозата, тъй и вие, ако не бъдете в Мене” (Иоан 15:4) – отрязаната от ствола клонка вехне. Бих казал, че в някаква степен ден без Причастие е ден, в който духовно вехнем.

Но нашият разказ не свършва до тук. Опитът на Църквата показва, че не всички имат ревността и упорството на апостолите, познали Христос; и тогава с мъдростта и разбирането, дадени на човека от Дух Свети, се появява практика на въздържането от причастие, т. е. наказанието. Например: „С кой си ти човече: с Бога или с дявола? Ако ти не си с Бога, тогава стой без Него, пробвай и ще видиш. Харесва ли ти? Желаеш ли това? Защото Бог не принуждава към нищо”. И тук се открива истинското християнско разбиране за наказанието.

Наказанието – гръцкото παίδευσις – означава „възпитаване на дете” (на гръцки παιδί означава дете). Бог чрез наказанието ни учи. Как? Ако се отделяме от Него, Той не ни дърпа към Себе си, а казва: „Добре, пробвай, вкуси”. Нима Бог забрани на Адам да вкуси от дървото? Плодът не е бил забранен! Когато казваме „забранения плод” трябва да сме много внимателни в това, което говорим, за да разберем правилно, какво се е случило в рая и какво се подразбира под „забранен плод”. Опасността не е в това, че плодът може да бъде забранен. Бог не го е забранил, а само е предупредил: „Адаме…”, а по-късно проверил, как е изпълнено Неговото предупреждение.

Адам не разбрал словото на Бога и понесъл греха още по-далеч. Вместо да каже: „Съгреших, Господи, не исках в действителност да го сторя”, хвърля цялата вина върху Бога: „Жената, която Ти ми даде…”. И Бог отново го оставя: „Добре, отговорността ще взема върху Себе си, щом Адам Ме смята за виновен. Поемам тази отговорност. Ще поговоря с Ева”. И се обръща към Ева: „Какво си направила?”. Ева отвръща в същия дух, в който и Адам.

И тогава произтича наказанието, т. е. възпитанието: Адам трябва да вкуси смърт, за да може да вкуси чрез нея и болестите, за да може някога да възкликне: „Помилвай ме, Боже, съгреших, беззаконствах пред Теб”. Така се говори в канона на св. Андрей Критски. И този вик на пророците: „Приклони небесата и слез, Господи, защото без Теб няма да се спасим!”. И се снишиха небесата, и Той слезе и прие Своето творение – обновения човек. Но забележете, че Бог не забранява, а позволява, и в това е опасността в отношенията с Бога. Същото се случва и с нас.

Езичниците, обърнати от мрака на езичеството, почувствали благодатната сила на този нов живот и могли да преживеят всичко от любов към Христос подобно на ап. Павел (макар той сам да не е бил езичник). Това, което в Стария Завет е било светлина, в Светлината на Христос става тъмнина; мълнията, с която великият пророк Илия избил пророците на Ваал, става тъмнина. С тази ревност ап. Павел, тогава още Савел, върви „като втори Илия”, за да изтреби от лицето на земята тази секта, християните, която обожествява някакъв човек. Заради тази ревност, добра по намерение, независимо че е насочена неправилно, Христос Бог, Който знае, че ап. Павел е добър в сърцето си, идва и му се явява в Светлина. След това ап. Павел ослепява (защото това, което е светлина в Стария Завет, става тъмнина пред лицето на новозаветната светлина, на Светлината Христова). Св. Павел се преобразява и започва да говори с такова вдъхновение за Този, Когото вчера е гонил и убивал, че става велик стълб на Църквата и апостол на народите.

С времето в църковния живот и опит все пак се въвежда определена полярност между това, което е спасително и това, което е полезно – парадоксално! Спасително е да се причастяваме с Христос. Но понякога е полезно да не са причастяваме известно време поради различни причини. И тази особеност започва от времето на Константин Велики, когато всички граждани на Римската империя са задължени да се кръстят по заповед на императора. Да, християнството става религия на новата империя, но тъй като не всички са станали християни по убеждение, то и тяхното съзнание не е било на висотата на истинското християнство. Така започва дългият период, в който Христос трябва да царства със своите светци (Откр. 20:4-6) – в края на краищата толкова дълъг, колкото Църквата, в своята святост, го открива на света чрез светите догмати на своето богословие, чрез каноните като етическа норма за християнското общество. Говорейки за християнско общество, трябва да имаме предвид, че то е такова само до определена степен, защото неговите норми и ценности, формално приети от целия свят, са силно примесени с лицемерието и лукавството на едно човечество, което на практика никога не приема Христос. Мирча Илиаде казва, че за човечеството две хиляди години са били недостатъчни, за да разбере посланието на Христос.

В това земно царство на Христос и Неговите светци, оставили ни канони и норми, образци за живот, етос и морална етика, човек не успя да заживее – така, както и Адам не можа да заживее в Рая. Вместо да се приближи до Бога той се отделя от своя Творец, преситен от доброто. А условията за такова приближаване са повече от благоприятни: църква до църква, храм до храм, свещеници – колкото щеш, можеш да се причастиш където искаш и когато поискаш – ако искаш, дори ежедневно. Рай на земята!

Но не било дадено това да се случи, защото човекът не успява да заживее в рая. Тогава Църквата признава необходимостта от поклонничество, пост, за да може човек да подходи към причастието макар и малко подготвен, с изострено съзнание за важността на случващото се с него. Защото, ако трябва да сме откровени, какво виждаме? Един свещеник, държащ късче хляб и капка вино… Един свещеник споделя, че питал своите енориаши: „Знаете ли, с какво се причастявате? Знаете ли, какво е това причастие?”. И обикновено отговорът бил: „Причастието… ами, това си е причастие, отче”. Омагьосан кръг. Стигнали сме до положение, когато човек вече няма понятие за святост и за грях, когато не знае дори вкуса на благодатта. Тогава започва свещеникът да издига някакви препятствия, да сплаши, да стресне малко човека (трябвало да бъде много внимателен, как точно да го стресне, да не би, не дай Боже, да го отблъсне от Църквата), опитвайки се да събуди в него някакво съзнание, да го въ-църкови постепенно и да го доведе до причастие, до спасително деяние. Виждаме, че в определени случаи непричастяването, въздържанието от причастие, както вече казах, може да бъде и за добро.

Сега онези апостолски времена са отминали, живеем в постмодерната епоха, а модернизмът уби Църквата. Но ако се замислим над това, което се крие зад тези думи, ще видим, че това са есхатологични слова. Такива са, защото модерното не е свързано с определена епоха. Самата дума е с латински произход: modo всъщност означава „днес” – намираме се следователно в пост-днес епохата, в утрешния ден. Този трагизъм беше почувстван най-вече от тези, които бяха в изгнание, защото се намираха на чужда земя, сред чужд народ с чужди закони… И, когато страдахме за Църквата, нашето страдание, нашата мъка бе жива и носехме чувството на смъртта – затова и се „обновихме”, както израилският народ по време на вавилонския плен. Сега над целия православен род се надига (подобно на бедствието, дошло с комунизма) ново такова бедствие – бедствието на Новия Век, на Ню Ейдж, на посмодернизма или както щете го наречете. Бедствие, което вече преживяхме на Запад, което унищожава живота на Църквата, за да възроди стария дух на езичеството.

В Америка много отдавна, от десетилетия съществуват регистрирани сатанински църкви, те са законни и правят, каквото си искат. С това искам да кажа, че завърши онази лека епоха. Днес все повече и повече става пресяване: „И рече Господ: Симоне, Симоне, ето сатаната поиска да ви сее като пшеница” (Лука 22:31). Много се страхувам, че и вие ще станете свидетели на всичко това… кой знае? Колко много са кръстените православни християни, които не се подчиняват на Църквата. Това е вече норма в наши дни. Бъдете готови за това, а и за още по-лошо. Пресяването е повторение на случилото се в рая: „Искаш ли, Адаме, или не? Ако искаш, си с Мен, ако не, то Аз вече ти казах…”.

„Неправедният нека върши още неправда; нечистият нека се още скверни; праведният нека върши още правда, а светият нека се още осветява” (Откр. 22:11). Думите от Апокалипсиса показват, че са настъпили времена, когато хората живеят на принципа: прави, каквото искаш. Разбира се, за човека има голяма опасност да загине. Но в разрушението, което преживяваме тук, може да се роди и осъзнаването – вече започнало особено в диаспора – на огромната необходимост от по-често причастяване. И мисля, че това чувство и осъзнаване все повече ще се усеща и в Румъния, и в Гърция, и в страните, където православието бе гонено, където царстваше комунизмът и където, имайки зад гърба си инерцията на двете хиляди години история, промените протичат много тежко.

На Запад, където бяхме като клонки, отрязани от ствола, – с клонката можеш да правиш, каквото поискаш, но със ствола е трудно – веднага почувствах огромна нужда от св. Причастие. В това се състои огромното дело на Православната църква, която още ни поддържа. Нещо повече, сектантите и католиците (римокатолици и униати), хората кръстени в различни секти, дори не могат да си дадат сметка, доколко са се отдалечили от духа, от въздуха на православието.

Един протестант, пастор от Швейцария два пъти прекарва отпуск в Румъния и толкова силно възлюби тази страна и Православната църква, че кръсти и двете си деца в православието, независимо, че той и съпругата му останаха в протестантизма – мисля най-вече за да не предизвикат скандал в собствената си църква. Той с въодушевление говори, че в Румъния дори и природата се усеща по различен начин, и аз бях радостен да чуя това, защото на мен чувството ми е много познато. Богословието обяснява това с определени формули, които богословите изучават. Формулата произтича от опита, от конкретно преживяното от тези, които виждат, че природата е осветена. И как няма да бъде осветена, когато в цяла Румъния, в целия православен свят има православни храмове, в тях се освещава водата на Богоявление, освещава се цялото естество, а хората освен всичко друго се и причастяват със самия Бог. Сектантите, които живеят тук, дори не си дават сметка, че дишат осветен от православната вяра въздух.

На запад, където този въздух липсва, западната духовност, под натиска на света, търпи все повече загуби, затова и все повече вярващи се обръщат към православието. Добре е да се знае, че православието е много по-добре ценено на Запад, отколкото тук, в нашите православни страни. Разбира се, тук говоря за онези кръгове от западни люде, които са способни да го оценят. Не говоря за деловия свят и свързаните с него среди, а за онези, които макар и малко ценят духа и, макар и да не станат православни (като пастора, за когото говорих), обичат православието – нещо, което рядко се среща сред самите православни в страните им. Наистина парадоксален момент: намираме се в положението на евреите по времето на Христос; време, в което имаме реален шанс да загубим своето наследство в полза на чужденците и езичниците. Така, както преди 2000 г. езичниците приеха и възлюбиха Христос, а еврейският народ Го изостави. Затова е необходимо да се причастяваме често – чисто и просто, за да оцелеем.

Знам, че има хора, които се причастяват ежедневно. Когато питаха о. Софроний (Сахаров), кои са монасите, какво правят, какво искат, защо са станали монаси, той отговаряше: „Бихме искали, ако можехме да започваме всеки ден със св. Литургия”. Литургията не е просто служба, на която произнасяме „Амин”, „Господи помилуй!”. При нас всички се причастяваха на всяка св. Литургия. Ако тя се отслужваше три пъти в седмицата, то ние се причастявахме три пъти, ако се отслужваше четири пъти, почти всички го правеха четири пъти. По-често нямаше възможност, но ако бе възможно да се служи всеки ден, то ние щяхме да се причастяваме всеки ден, така, както се прави в Светлата седмица, когато, без понеделник, го правим ежедневно (понеже в Пасхалната нощ вкусваме малко месо, съвсем символично, но тъй като веднъж в годината вкусваме месо, в този ден – понеделника на Светлата седмица – се причастява само служащият свещеник, а останалите имаме епитимия).

Чувствам все по-нарастваща необходимост от причастяване и мисля, че това ще стане разбираемо и за вас.

Тук не говоря за достойно и недостойно, защото всички сме недостойни. Става въпрос за свойството недостойно, което води към това, че за някои е спасително и добре да се причастяват по-често, дори ежедневно. За други е добре да се въздържат, дори поради това, за да задържат резултата – чувството за покаяние, както се пее в един от тропарите на Великия пост: „Виждам Твоя украсен чертог, Спасителю мой, но нямам одежда да влезна вътре”.[1]

И така, духовникът е длъжен да решава ситуацията за всяка душа, дошла при него за помощ. А у всеки човек, у всяка душа нуждите са различни. А може би не само човекът като индивидуалност, но и самото място, кой знае, също се нуждае различно от причастяване. Може би бедният Ардял,[2] познал толкова гонения за 17 века, се нуждае от по-често причастие, докато Буковина и други да не се нуждаят. А кой знае, каква е ситуацията в Молдова! Защо старецът Клеопа е в Молдова, а отец Йоан в Ардял?...

Има неща, за които не е нужно голямо изследване. Всеки е длъжен да дава отчет пред Бога за своята изповед и на Бога ще се отчитаме чрез своите духовници – тогава ще видим как Бог устройва спасението ни. Да го оставим на преценката на духовника. Трябва само да знаем, че съществуват много пътища на духовно ръководство и видове духовно ръководство, съответстващи на разните типове хора, както и да помним, че всички образуваме една Църква.

Св. ап. Павел казва: „Който яде, да не презира оногова, който не яде; и който не яде, да не осъжда оногова, който яде, понеже Бог го е приел” (Рим. 14:3), защото „който различава дните, различава ги за Господа; и който не различава дните, за Господа ги не различава. Който яде, за Господа яде, защото благодари на Бога; и който не яде, за Господа не яде, и благодари на Бога” (Рим. 14:6), т. е. и двата пътя са добри.

Искам още веднъж да повторя една важна мисъл: от богословска гледна точка е правилно да се казва (да се) причастяват често, а не често причастяване. Защото често се отнася до нашия практически живот, съставен от цикличности (дни и нощи, смяна на сезони и т. н.); но дори и този живот някога ще бъде преживян като един ден, като един миг, например на Страшния съд. Причастието, напротив, като всеки Божествен акт е в самата си същност εφάπαξ – веднъж и завинаги, еднократно.

И още една мисъл: като разсъждаваме за отделните случаи, трябва да отчитаме цялостния контекст на църковния живот. Църковният разум е всецялостно разбиране, σωφροσύνη; цяло – в смисъл изцелено (здравомислие), цялостен поглед. Ако забравим това, рискуваме да се разделим на различни лагери. А става въпрос за едно цяло тяло, където ни ръката, ни кракът трябва да бъдат недооценени. И преди всичко да помним и се молим за най-главното: да се срещнем всички при Райските двери, както ни учеше старецът Клеопа.

Превод: Венцислав Каравълчев



 

„О святом Причастии” – В: Рафаил (Нойка), йером. Культура Духа, М. 2006, с. 166-179 (бел. прев.).

[1] Светилен на Велики четвъртък (бел. ред.).
[2] Старото название на Трансилвания (бел. прев.).



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/9paqf 

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме