Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Великият инквизитор

Понеделник, 07 Октомври 2013 Написана от Николай Бердяев

N BerdjaevI

В Легенда за великия инквизитор Достоевски сякаш има предвид недолюбвания от него католицизъм и изобличава антихристиянската тенденция на това разклонение на историческото християнство, лъжата на католическата антропология. Но темата на знаменитата легенда е значително по-широка, тя е универсална, в нея е представена цялостна философия на историята, скрити са най-дълбинни пророчества за съдбата на човечеството. От Великия инквизитор може да бъде изведена религиозна философия на обществото, от която черпим вечни поучения. Във Великия инквизитор се преоткриват нови религиозни истини и се зачева ново религиозно съзнание. Това не е разпра между истината на православието и лъжата на католицизма – това е несравнимо по-дълбоко противопоставяне на две начала от всемирната история на две метафизични сили.

Великият инквизитор се появява и пак ще се появява в световната история под различни образи. Духът му живя и в католицизма, и изобщо в старата историческа църква, и в руското самодържавие, и във всяка насилствена абсолютна държава. Днес този дух се пренася в позитивизма, в социализма, претендиращ да замени религията, строящ вавилонска кула. Където съществува опека и привидна загриженост за щастие и задоволеност на хората, съединена с презрение към тях и неверие във висшия им произход и предназначение – там живее духът на Великия инквизитор. Където пред свободата се предпочита щастието, където временното е по-високо от вечността, където човеколюбието въстава срещу боголюбието – там е Великият инквизитор. Този му дух се крие в различни, често противоположни образи. Този световен тумор, въплъщение на злото начало в историята, на коренното метафизично зло се проявява еднакво и в старата Църква, отричаща свободата на съвестта и изпепеляваща еретиците, поставила авторитета над свободата, и в позитивизма, религия на човешкото самообожествяване, продала висшата свобода срещу задоволеността, и в стихията на държавността, която се прекланя пред кесаря и неговия меч. Във всички форми на държавен абсолютизъм и обожествяване на държавата, отричаща човешката свобода и обгрижваща човека като презрян скот – и в социализма, доколкото отхвърля вечността и свободата в името на земно благополучие и равна земна ситост на човешкото стадо.

Първите думи, с които Великият инквизитор се обръща към затворения от него в тъмница Христос са: Че Ти дори нямаш право да прибавиш нещо към това, което си казал вече преди. Защо дойде да ни пречиш? Защото Ти дойде да ни пречиш, Сам го знаеш. И винаги в историята, когато в живота на човечеството се явява Христос с думи на не-тукашна свобода и напомняне за вечното предназначение на човека, когато духът Му е слизал над нас, Той винаги се е сблъсквал с хора, владеещи с подобни думи живота. В образа на католицизма Великият инквизитор казва: всичко е предадено от Теб на папата и всичко сега е у папата, а Ти засега въобще и не идвай, поне известно време не се пречкай. Държавата отвръща, че всичко сега е предадено в нейна власт и озлобено отхвърля свободата в Христос. Историческите сили, вдъхновени от духа на Великия инквизитор, коригираха подвига на Христос, вършеха си работата, като се криеха зад името Му. Съвременните хора пък се отнасят с отвращение и злоба към всяко напомняне за висшата свобода на човека и вечното му предназначение. Христовият дух е непоносим и за пазвантите на старата сграда – древната държавност и църковност, и за строителите на новата сграда – социално-позитивна вавилонска кула. Великият инквизитор, криещ се в тази човешка сграда, понякога със скрита, понякога с открита злоба, въстава срещу Христовата свобода и повика към вечността. Хората искат да строят земя без небе, човечество без Бог, живот без собствения му смисъл, време без вечност. Не обичат напомнящите им за крайното предназначение на човечеството, за абсолютна свобода, смисъл и вечност. Хората с този Дух пречат на строителите на сградата на човешкото благополучие и спокойствие. Свободни и истинни думи не са нужни, трябват думи полезни, помагащи да се устроят земните дела.

Представям си такава картина. Ето, донасят последните тухли за окончателното изграждане на царството на този свят. Камъните се превръщат в хлябове, човешката изобретателност върши чудеса и ощастливява хората – държава, в която човешкото общество се превръща в абсолют. А отнякъде идва човек и казва дума, която спира тази суета на земното устройство – няма да поискат да достроят сградата, ще си спомнят за другия свят, ще обикнат отново свободата си повече от щастието, ще се замечтаят за смисъла на живота, ще поискат вечността повече от временното царство. Ще убият и изтерзаят този безумец, ще го разпнат в името на чисто човешкото благо, в името на ползата, в името на удобството и спокойствието на човешкото стадо. На хората не им е нужна обективна истина, вечна истина. Съблазнени от земното царство, подкрепящи отпадането на световния живот от световния смисъл, те търсят само полза, трябва само да знаят законите, по които камъните се превръщат в хляб и се случват чудесата на техниката. Свобода също е излишна. Нужно е щастие и засита. Любов не е нужна, след като хората могат да бъдат обединени и чрез насилие и принудени към колективност. Свободното слово, пречещо на градежа на сградата, не може да бъде изречено, то е парализирано, ако не и с физически, то с духовни сили. Трудно се чуват гласове, които се опитват да говорят за висшия произход и висшето призвание на човека. Великият инквизитор използва всевъзможни хитрини и неговият общ дух се проявява еднакво и в образа на консерватизма, бранещ старите ползи, държавната твърдина, организирала някога живота на човечеството, и в образа на революционизма, създаващ нови ползи и социална твърдина, при която човешкият живот ще бъде устроен за всеобщо благо. Ние пък казваме – словото на истината и свободата трябва да се произнесе, макар и от него да рухне цялата сграда на човешкото благополучие, да се поклатят старите и нови основи на човешкия живот, всички земни царства, нека целият емпиричен свят се разпадне и полети в бездна. Говорим го в името на абсолютното човешко достойнство, вярвайки в смисъла на живота, във вечността и не искаме да поддържаме този свят с лъжа и измама. А и самият свят никога няма да се разпадне, нито човечеството ще загине от истинно и свободно слово. Това слово само ще го поведе към вечния живот, пълноценен, свободен и осмислен. Разпада се вавилонската кула – сградата-тъмница за човека, сградата на ограничеността на познанието, разпада се миражът на емпиричния свят, но така да бъде. Предвечната човешка свобода, абсолютното достойнство, връзката ни с вечността е по-високо от всяко благоустройство, спокойствие, благополучие, от всяко недостойно жалко щастие. Последната трагедия в живота на света така или иначе е неизбежна – трябва да се изправим пред нея свободно и с достойнство. И с никакъв позитивизъм не можем да се засенчим от смисъла на света, с никакъв социализъм – от освободителния край на света.

Кои са главните черти на Великия инквизитор в разбирането на Достоевски? Те са отхвърляне на свободата в името на човешкото щастие, отхвърляне на Бога в името на човечеството.

С това той съблазнява, кара ни да се откажем от свободата и да загърбим вечността. Христос обаче повече от всичко цени свободата, свободната човешка любов. Не просто обича хората, а ги уважава, утвърждава човешкото достойнство, признава способността за постигане на вечност, желае ни не просто щастие, а достойно щастие в хармония с висшата човешка природа, с абсолютното човешко призвание. Всичко това е омразно за Великия инквизитор, който презира човека, отрича висшата му природа, неговата способност да върви към вечността и се слее с абсолютното. Той жадува само да лиши хората от свобода, да им натрапи жалко и унизително щастие като ги настани в удобна къща. Така и говори на Христос – на Този, Който по чудесен път навлиза в устроената му държава и напомня за нещо по-висше от щастието и благополучието: … свободата на вярата в Теб бе по-скъпа от всичко преди 1500 години. Не Ти ли казваше: Искам да ви направя свободни. Сега обаче виждаш тези свободни хора… Да, това ни струваше скъпо, но завършихме това дело в Твое име. Цели 15 века се мъчихме с тази свобода, но всичко свърши, и то окончателно… Знай, че сега и именно сега, тези хора са сигурни, повече от всякога, че са напълно свободни, а междувременно сами ни принесоха свободата си и покорно я положиха под нозете ни. Това обаче направихме ние. Ти тази свобода ли пожела? Той се гордее, че накрая са преборили свободата и са направили хората да се чувстват щастливи. Защото едва сега стана възможно за първи път да се помисли за щастието на хората. Човек е създаден бунтовник. Може ли бунтовник да бъде щастлив? Теб Те предупреждаваха и не можеш да се оплачеш от липса на предупреждения. Ти отхвърли единствения път, по който хората могат да бъдат направени щастливи, ала за щастие, отивайки си, остави тази работа на нас. Ти ни предаде делото Си, обеща, подпечата го с думата Си, даде ни правото да свързваме и развързваме – сега вече не можеш да ни отнемеш това право. Тогава защо идваш да ни пречиш?

Така говори католицизмът, излязъл от пътя на Христос, заменил свободата с авторитет, любовта с мъченията на инквизицията, насилствено спасяващ презрените бунтовници. Този дух обаче се вселява и в други исторически църкви, и те пребориха свободата, за да направят хората щастливи, и те спасяваха „неверници” независимо от свободата и достойнството им, и тръгваха по пътя, който може да направи хората щастливи, но който беше отречен от Христос. Това правеше държавата, наглеждайки бунтуващото се човешко племе, отнемаща свободата в името на удобния живот, насилваща в името на скотоподобното щастие. По този път върви, следвайки Великия инквизитор, и позитивната човешка религия на социализма, мечтаещ да изгради безбожна вавилонска кула, забравящ за религиозната свобода и религиозния смисъл. Искат да устроят човечеството по нов начин, като го лишат от висшето му достойнство, да му натрапят щастие, лишавайки го от свобода. Между тази зараждаща се религия и католицизма, съблазнен от земното царство, има много общо – един дух живее в тях.

Новата религия на позитивния и атеистичен социализъм, която проповядва устройство и благополучие извън и против Бога изповядва, че със свободата е приключено веднъж завинаги. А хората, които искат благополучие и щастие са убедени, че са по-свободни от всякога. Забравили за произхода и предназначението си, отхвърлили мечтата за небесното и вечността, те мислят, че едва днес стана възможно човешкото щастие. Какво чуват и сега всички, помнещи религиозния смисъл на живота и абсолютното достойнство на личността, крайната свобода? С яд на тях им се обяснява, че пречат на грижата за щастието на хората и с безполезните и отвлечени напомняния пречат на доизграждането на сградата на човешкото благополучие, с омраза казват, че напълно свободните са свободни… от висшия смисъл, от висшето достойнство, от вечността, че са свободни, в крайна сметка, от цялата тежка и отговорна свобода. Във всеки самодоволен позитивизъм днес стои един малък Велик инквизитор, в речите на верующите социалдемократи звучат познатите гласове на малки велики инквизитори, духът му живее у фанатиците на земното устроение, у всички защитници на земната твърдина на каквато и да е цена. Великият инквизитор казва още: Вместо да използваш човешката свобода, Ти им даде още повече! Или забрави, че спокойствието, или дори смъртта, са по-скъпи за човека от свободния избор между добро и зло? Нищо не ласкае човека повече, от свободата на съвестта му, и нищо не е по-мъчително за него. Ала вместо твърди основи за успокоение на човешката съвест веднъж завинаги, Ти взе всичко необикновено, гадателно и неопределено, взе всичко, което не е по силите на човека. Постъпи така, като че не ги обичаш – и Кой това? Този, който дойде да отдаде живота си за тях! Вместо да обладаеш човешката свобода, Ти я умножи и обремени с мъченията ѝ душевното царство на човека, завинаги. Ти и поиска свободната човешка любов, за да може всеки да тръгне след Теб, прелъстен и пленен от Теб.

Великият инквизитор иска да смъкне от човека бремето на свободата, на последната религиозна свобода на избор, прелъстява със спокойствие. Предначертава на хората щастие, но преди всичко ги презира, тъй като не вярва, че имат сили да понесат бремето на свободата и че са достойни за вечността. Укорява Христос, че е постъпил като че не обича хората. Обича ги той, Великият инквизитор, тъй като урежда живота им, предпазвайки ги от всичко необикновено, гадателно и неопределено за тях. И съвременната религия на позитивизма и атеизма, на човешкото самообожествяване, и тя се гордее с любов към хората и отрича правото да обичат на тези, които напомнят за необикновеното, за висшата свобода, за свръхчовешкото. Религията, ограничена само в човешкото, религията на земното, на ограниченото човешко благополучие е и съблазънта на Великия инквизитор, тя е предателство, отричане от личната свобода и предназначение. Хората повярваха, че ще станат свободни, когато се признаят за продукт на необходимост. Великият инквизитор съблазнява с три изкушения, същите три, с които дяволът съблазняваше Христос в пустинята и които Христос отхвърли в името на свободата, Царството Божие и хляба небесен.

Страшен и мъдър дух, духът на самоунищожението и небитието, великият дух говори с Теб в пустинята и книгите ни предават, че уж Те е „изкушавал” така ли е? И може ли да се каже поне нещо повече от това, което той Ти възвести в три въпроса, което ти отхвърли, и което в книгите се нарича „изкушения?”. А между другото, ако някога на земята е правено истинско, чутовно чудо, то е в деня на тези три изкушения… Защото в тези три въпроса като че е обединена цялата по-нататъшна история на човечеството и са представени три образа, в които ще се обединят всички нерешими исторически противоречия на човешката природа на земята. Тогава това не се виждаше още толкова ясно, но днес, след петнайсет века, виждаме, че във всичките три въпроса е предугадeно и предсказано, че нищо не може да се прибави или отнеме от тях. Така говори инквизиторът на явилия му се Христос.

Цялата история на християнския свят е непрекъсната борба между Христос – началото на свободата, смисъла, висшата природа у човека и вечния живот – срещу трите изкушения на дявола. А сега още повече, когато изминаха вече не петнайсет, а двайсет века – всичко това е недостатъчно видимо, затова и Легендата за Великия инквизитор остава само пророческа книга. И у Вл. Соловьов Антихристът съблазнява хората с трите стари изкушения – осъществява мечтата на социалистическата религия за превръщането на камъните в хлябове, дава им равна ситост, върши чудеса, поробва хората и основава вселенското земно царство.

II

Изкушение първо

Ти искаш да отидеш в света с голи ръце, с някакво обещание за свобода, което те в своята простота и природно безчинство не могат да осмислят, от което се боят и ужасяват – никога нищо не е било по непоносимо за човека и човешкото общество от свободата! А виждаш ли тези камъни в голата и палеща пустиня? Превърни ги в хлябове и след теб ще тръгне цялото човечество, като благодарно и послушно стадо, което вечно ще трепери да не би да вдигнеш ръката Си и хлябовете Ти да престанат. Но Ти не поиска да лишиш човека от свобода и отхвърли това предложение, защото каква свобода, разсъждаваш Ти, ако послушанието е купено с хляб? Ти възрази, че човек не живее само с единия хляб, но знаеш ли, че в името на същия този хляб духът на земята ще въстане срещу Теб, ще се срази с Теб, ще Те победи, и всички ще тръгнат след него, възклицавайки: „ Който прилича на този звяр, той ни даде небесния огън!”… на мястото на Твоя храм ще се възвиси ново здание, отново ще се въздигне страшната Вавилонска кула, и въпреки че няма да бъде достроена, както и предната, все пак Ти можеше да избегнеш тази нова кула и да съкратиш с хиляда години страданието на хората – защото те ще дойдат при нас, след като хиляда години са се измъчвали със своята кула! Тогава отново ще ни намерят да се крием в подземните катакомби и ще викнат към нас: „Нахранете ни, защото тези, които ни обещаха огън небесен, не ни го дадоха”. Тогава ние и ще довършим тяхната кула, защото ще я дострои този, който храни, а само ние ще ги нахраним – в Твоето име, и ще ги излъжем в Твоето име. Без нас те никога няма да се нахранят! Никоя наука няма да им даде хляб, докато са свободни и всичко ще свърши с това, че те ще сложат свободата си в краката ни и ще кажат: „По-добре ни поробете, но ни и нахранете”.

Накрая сами ще разберат, че е немислимо да има достатъчно свобода и земен хляб едновременно, защото никога не могат да ги поделят. Ще се убедят също, че никога не могат да бъдат свободни, защото са слабосилни, порочни, нищожни и бунтари. Ти им обеща небесния хляб, но може ли той да се сравни в очите на слабото, вечно порочно и вечно неблагодарно човешко племе със земния хляб? И ако след Теб, в името на небесния хляб, тръгнат хиляди и десетки хиляди, какво ще се случи с милионите и десетки хиляди милиони същества, които не са готови да пренебрегнат земния хляб заради небесния? Или на Теб са ти скъпи само десетките хиляди велики и силни, а останалите милиони, многобройни като морския пясък, слаби, но и които Те обичат, трябва да бъдат само материал за великите и силните? Не, на нас са ни скъпи и слабите. Те са порочни и бунтовни, но накрая ще станат и послушни. Те ще ни се възхищават и ще ни смятат за богове затова, че, застанали начело, ние сме съгласни да понесем тяхната свобода, от която те се плашат. Ние ще господстваме над тях – толкова страшно ще стане за тях да бъдат свободни. Това са най-дълбоки и пророчески думи за съдбата на човечеството. В този въпрос (първото изкушение) се съдържа великата тайна на този свят. Ти отхвърли единственото абсолютно знаме, което Ти се предлагаше, за да принудиш всички да Ти се поклонят безспорно – знамето на земния хляб – отхвърли го в името на свободата и небесния хляб. Погледни какво направи по-нататък. Отново в името на свободата! Казвам Ти, че за човека няма по-мъчително бреме от това, да намери някого, комуто да предаде час по скоро дара на свободата, с който това нещастно същество се ражда. Но тази свобода ще бъде овладяна само от този, който го успокои.

Социализмът – като религия, като замяна на небесния хляб със земен, като изграждане на Вавилонска кула; социализмът, обожествяващ ограниченото човечество, позитивният социализъм е един от образите на първото изкушение. В името на този земен хляб и ще въстане срещу Теб духът на земята, ще се срази с Теб и ще Те победи. Привържениците на социалната религия вече въстанаха и провъзгласиха, че няма Бог и че земното човечество трябва да стане бог. Разбира се, в социализма има и велика истина, велика колкото лъжата на капиталистическото и буржоазно общество. Мисля също, че в известен смисъл човек не може да не бъде социалист, това е елементарна истина. По-малко от всичко трябва да се провъзгласи всеки социализъм просто за дяволско изкушение, но в атмосферата на неутралния и неподчинен на религията социализъм, сам претендиращ да бъде религия и се ражда това изкушение, което води не към неутралното добро, а към завършеното зло.

Великият инквизитор демагогства, преструва се на демократ, на приятел на слабите и угнетените, обичащ всички хора. Той упреква Христос в аристократизъм, в желание да спаси само избраните, малцината, силните. Или на теб са ти скъпи само десетките хиляди велики и силни, а останалите милиони, многобройни като морския пясък, слаби, но които Те и обичат, трябва да бъдат само материал за великите и силните? Не, на нас са ни мили и слабите. Това е много важно място. Великият инквизитор дотам презира хората и не вярва във висшата природа на човека, че смята само малцина за способни да тръгнат по пътя на висшия смисъл на живота, да завоюват вечността, да не се съблазнят от земния хляб, като обикнат повече от всичко небесния. Така ги презира и религията на човешкото, така ги презира и социалната религия, желаеща за заглуши тъгата по небесния хляб със земния. Нека никой не изкачва прекалено високи върхове, учи лъжовният демократизъм, по-добре всичко да стане плоска равнина, да се уравни в земната посредственост. Духът на Великия инквизитор подлага на съмнение правото на изкачване на високи планини, на израстване; в името на фалшива земна, а не на небесна любов, в името на състраданието срещу хората ги призовава да споделят с братята си своята бедност, а не богатство. Духовното богатство е забранено. Забранява се да се мисли за вечността, наричат го егоизъм, възхвалява се единствено грижата за временното. Бъдете всички малки и бедни, винаги се отказвайте от свободата си – и ще получите къшея земен хляб, ще се успокоите и ще ви бъде благо. Така учеха старите консервативни велики инквизитори, така учат и новите, прогресивните. И човечеството се съблазнява и бърза да предаде дара на свободата на тези, които успокояват съвестта му и го насищат. И тогава вече ние ще довършим тяхната кула. Кои са тези „ние”?

О, разбира се, това все още не са учениците на социалната религия – човешки същества, които макар да се самообожествяват, са слабосилни. Великата тайна, която Достоевски е разгадал, издърдорена от Великия инквизитор се състои именно в това, че пътят на човешкото самообожествяване, пътят на замяна на небесния хляб със земен, на окончателното отпадане от Бога, трябва да доведе не до това всички да станат богове и титани, а дотам, всички да се поклонят на ново божество, на един обоготворен човек, на един цар. Великият инквизитор е символ тъкмо на духа, който ще се въплъти не в човешката маса, а в новия бог, в новия земен цар, на този нещастник, който ще направи щастливи милиони младенци, чиято свобода е отнел. Те ще ни се възхищават и ще ни смятат за богове, за това, че ние, застанали начело, се съгласихме да понесем свободата им, от която те се уплашиха, и ще господстваме над тях. В крайния предел на мистичната диалектика Тези ние се превръщат в аз, в идейното, в което окончателно ще се въплъти антихристкият дух на Великия инквизитор. Ето докъде ще доведе опитът за всеобщо спасение извън Бога и срещу Бога, да се устрои земята извън небето и срещу небето, да се утвърди човеколюбие срещу боголюбието, демокрация – срещу висшето призвание на човечеството и правото му на вечност, да се ощастливят хората, като се лишат от свобода. Позитивизмът върви по този път само теоретично, марксисткият социализъм – като практическо действие. И позитивизмът, и марксизмът по същество са еднакво враждебни на свободата на съвестта, не обичат проблематичното, биха искали да научат хората на полезното и да създадат насилствено в съзнанието им чувството за благополучие. В миналото по този път вървеше обоготворилата себе си държава и църквата, заменила свободата с авторитета. Насилието и ненавистта към свободата – това е същността на духа на Великия инквизитор. Проповядването на любов към всички, снизхождението спрямо човешката слабост – това е съблазънта на Великия инквизитор. Ние обаче оставаме с истината на Христос: истинската любов към хората е възможна само в Бога, в името на Небесния Отец, и затова е свързана с признаването на висшата природа на човека и на висшето му призвание, с уважението към личността и нейните безкрайни права. За Великия инквизитор съществува само човешкото стадо, чиято слабост се експлоатира с дяволски цели. За нас съществува човешката личност, свободна в същността и в съборността си, събиране на човешки личности в Богочовечеството.

Изкушение второ

Има три сили, три единствени сили на земята, които могат навеки да победят и пленят съвестта на тези слабосилни бунтари – за тяхно щастие. Тези сили са чудото, тайната и авторитетът. Ти отхвърли и първото, и второто, и третото и сам даде пример за това. Когато страшният и премъдър дух Те постави на покрива на храма и Ти каза: „Ако искаш да разбереш дали си Син Божи, хвърли се долу, защото е казано за Него, че ангели ще Го подхванат и ще Го понесат, и няма да падне, и няма да се разбие, и тогава ще разбереш дали си Божи син и каква е вярата Ти в Твоя Отец”. Но след като го изслуша, Ти отхвърли това предложение, не се поддаде и не се хвърли долу. Да, разбира се, тук Ти постъпи гордо и великолепно, като Бог, но пък хората, това слабо и бунтуващо се племе, те богове ли са? Ти не слезе от кръста, когато Ти крещяха, издевателстваха и Те предизвикваха: „Слез от кръста и ще повярваме, че това си Ти”. Ти не слезе, защото отново не пожела да поробиш човека с чудо и жадуваше свободната вяра, а не чудотворната. Жадуваше свободна любов, а не робските възторгвания на затворника пред могъществото, което винаги всява у него страхопочитение. Но ето и това. Ти имаше прекалено високо мнение за хората, защото те, разбира се, са затворници, макар и да са създадени бунтари.

Същият упрек: Христос иска да направи хората свободни, иска само тяхната свободна любов, осъжда всяко насилие, не желае насилственото им щастие, уважава ги като деца на Своя небесен Отец. Не иска вяра заради чудо, насилствена вяра, основана на външни факти, на авторитет, потискащ хората. Синът Божи се яви на света в образа на Разпнатия, не като цар и владетел, а унизен и измъчван, за да може човек свободно да разпознае своя Бог и да Го обикне. Чудото трябва да произлиза от вярата – чудото на свободното съчетаване с Бога, на любовта. Във вярата свободата на съвестта стои над всичко. В свободното избиране на Бога е смисълът на човешката история. Следвайки изкусителя от пустинята Великият инквизитор прелъстява с външни чудеса, с които може да се пороби човечеството, да му се натрапи щастие като хората бъдат лишени от достойнството на Божии деца и предназначението си за Божествен живот. Свободната любов се заменя от авторитета, жертвите се съблазняват с насилствени чудеса, тайната, с която Великият инквизитор иска да хипнотизира, е слепота и неведение. Чудото и тайната, върху които този дух изгражда зданието си, са лъжа, шарлатанство и насилие. И отново Великият инквизитор въстава срещу Христос в името на всички хора, в името на привидния демократизъм. Той казва, че възкресението в Христос е подготвено едва за малцина избраници: Ти можеш с гордост да посочиш на тези деца свободата, свободната любов и тяхната изкупителна жертва в Твоето име. Но припомни си, че те бяха едва няколко хиляди, а и като богове, а останалите? И в какво са виновни другите, слабите хора, че не могат да изтърпят това, което могъщите могат? С какво се е провинила слабата душа, че няма сили да приеме толкова страшни дарове? Та не дойде ли ти именно при избраните и за избраните? Да не би ние да не обичаме цялото човечество, така смирено съзнавайки неговото безсилие, като с любов облекчаваме неговия товар и разрешаваме на слабосилната му природа дори да съгреши, но с наше позволение? Защо сега идваш да ни пречиш? Той отново играе ролята на защитник на хората, на човеколюбец и демократ, отново обвинява Христос в недостатъчна любов към хората, в аристократизъм, в надценяване на човешките сили. Съблазнява с натрапено щастие, проповядва вяра, основана на чудо, любов, основана на авторитет, успокоение и смирение, почиващо върху тайна. Всичко това ние чуваме от държавата, която с авторитет и насилие спасява поробения, както и от историческата църква, отклонила се от пътя и приела тайната на Великия инквизитор. Това чуваме от позитивната религия на човешкото, приключила с Бога и свободата. Строителите на Вавилонската кула не вярват в свободното спасение на хората, в свободната любов, отхвърлят вярата, раждаща чудеса и затова насилствено спасяват човечеството, успокояват го с щастие, с бъдещото щастие на хората. Та нали съвременният агностицизъм също пази „тайна” и със скриването на смисъла на живота на света хипнотизира и насилва хората. Въстава срещу Бога в името на всеобщата и равномерна човешка слабост. А Христос безмерно уважава личността, възнася я до свръхчовешки висини, докато боготворящите човешкото, твърде човешкото, я принизяват и не вярват в свободното ѝ призвание. Позитивистите отричат чудото, произлизащо от вярата, но искат сами да вършат външни чудеса и с тях да съблазняват човечеството, да основават авторитета си върху тези ощастливяващи чудеса.

Всяко отричане на абсолютната ценност на свободата на съвестта, всяко утвърждаване на мистичната свобода с позитивни мотиви е и изкушението на Великия инквизитор с чудо, тайна и авторитет. Отричането на истината, че човешката личност трябва да се спаси свободно, със свободната си любов да избере Бога, че в божествената любов и свобода е спасението на човечеството, е съблазънта на второто изкушение. Тайнствените секти, които се боят от свежия въздух, са второто изкушение. Всички тези насилствени спасители на хората, проповядващи религията на авторитета, еднакво не вярват в човешките сили, не уважават човешкото, затова и любовта им е привидна. Вярата в човека, в неговото достойнство, в мистичния смисъл на свободата е и вярата в Бога, с в извора на човешките сили, достойнство и свобода. Ние не искаме щастливо, спокойно, устроено, но изгубило достойнството си и изменило на предназначението си човечество, а свободно богочовечество. На нас не ни трябват чудеса, за да повярваме, а вяра, която твори чудеса, искаме не авторитет, а свобода, не тайна, която ни потиска и утвърждава слепотата ни, а прозрение на тази тайна, осмисляне на живота. Теорията на насилствения авторитет е продукт на неверието, тя вярва в естественото могъщество на божественото в живота и затова създава изкуствена мощ и плаши. Външният, насилственият авторитет на Църквата е contradictio in adjecto, тъй като самата идея за Църквата е основана на органичното присъствие на Светия Дух в съборното тяло на човечеството, на свободното приобщаване на човека към този Дух.

Изкушение трето

Това е най-могъщото изкушение. В историята на човечеството му е отделено много място. Ние не сме с Теб, а с него, това е тайната ни! Ние отдавна не сме с Теб, а с него, вече осем века. Точно преди осем века ние взехме от него това, което Ти отхвърли с негодуване, този последен дар, който той Ти предлагаше, като Ти показа всички земни царства. Ние получихме от него Рим и меча на Кесаря, обявихме само себе си за земни царе, царе единни, въпреки че и днес не сме довели делото си до пълен завършек. От третото изкушение, изкушението чрез земното царство, меча на кесаря и империализма, бяха съблазнени и католицизмът с неговия папоцезаризъм и православието – с неговия цезаропапизъм. Пределно и страшно въплъщение на третата съблазън е Римската държава, боготворяща кесаря – абсолютна, не познаваща нищо по-висше от себе си, абсолютен цезаризъм. Като че ли само дохристиянското съзнание е могло да допусне появата на Рим и меча на кесаря и само до Христос са могли да съществуват източните тирании и да се въздава божествена почит на човека. Христос отхвърля изкушението чрез земно царство, абсолютната държава, припознава преклонението пред земния цар за измяна спрямо Небесния Цар, но в историята християнството се приспособява към езическата държава, лека-полека освещава абсолютната държава, наследена от Рим, след като Църквата престава да бъде гонена от държавната власт и става господстваща. Заслугите на Константин Велики пред християнската църква се оказват съдбоносни за християнството. Самата Църква започва да подкрепя римската държава, изпълва се с насилствения дух на държавата, започва да използва средствата на езическата държава, заема се с построяването на вселенско земно царство, царство от този свят, затова се и оказва с него. Византия – вторият Рим, въплъщава идеята абсолютната държава и обожествен цезар, а в третия Рим – Русия, тази идея достига чудовищен израз, става пример за кощунствено поругаване на Божията заповед. Чрез католицизма това могъщо начало на римската държавност преминава в социализма, който също жадува да построи всемирно земно царство, макар да влага кесаревия меч в ръцете на народа и да обоготворява вместо човека-кесар, народа-пролетариат. Третото изкушение е пътят на човековластието, все едно дали на властта на един, на мнозина или на всички, и той води към обожествяване на държавата, към окончателното съединяване и устройване на земята. В многовековната история на човечеството властта на трите изкушения разкрива неспособността на християнството, взето в ограничеността и временността му, да обладае живота, да определи пътищата на световната история. Във въпроса за държавността, както и във въпроса за свободната съвест и хляба, човечеството слуша не Христос, а този, който го е изкушавал в пустинята. Като приемеш този трети съвет на могъщия дух, Ти би изпълнил всичко, което човек търси на земята: да има пред кого да се прекланя, кому да предаде съвестта си и, накрая, по какъв начин да се съедини в безспорния и съгласуван мравуняк, защото потребността от всемирно съединение е третото и последно мъчение за хората. Като цяло, човечеството винаги се е стремило да се устрои непременно всемирно. Христос отхвърля всемирно съединение в земна, абсолютна самообожествяваща се държава, съединение на света извън Бога. Как е възможно всемирно съединение в Бога, как е възможно религиозното общество, как е възможен вселенски и исторически път в Христос (а не само личното спасение) – това е основният въпрос на новото религиозно съзнание, въпросът за теокрацията, за победата на боговластието над човековластието, над обожествяването на човеческото в лицето на един – кесар или папа, и на всички – народа. Преодоляването на трите изкушения е смисълът на бъдещата история на човечеството – да не се преклониш пред земния хляб, да не връчиш съвестта си на земен авторитет, да не се съединиш всемирно в абсолютна земна държава, под човешката власт на кесаря, който и да се крие под този символ на властта. Великият инквизитор казва: … приемайки света и пурпура на Кесаря, би основал всемирно царство и би донесъл всемирен покой. Но Христос проповядва Небесното царство, отхвърля земята, ако е откъсната от небето, човечеството, откъснато от Бога. Христос не проповядва всемирен покой, а всемирна борба за окончателно освобождаване и спасение на света, за разкриване смисъла на света. Всеки, препасал меча на Кесаря, въстава срещу Христос.

Легендата за Великия инквизитор е най-анархичното и най-революционното от всичко, написано от човеците. Никога досега не е била произнесена толкова сурова и унищожаваща присъда над съблазънта от държавността, над империализма, никога досега с такава сила не е разкрита антихристиянската природа на земното царство и не е имало такова възхваляване на свободата, такова откриване на божествената свобода – не „мистичен”, а теократичен анархизъм, не революционно-анархистично разрушение и развала, а творческа революция на Духа. Това е отрицанието на всяко човековластие, на всяко обожествяване на човешката воля, на всяко чисто земно построяване, в името на Боговластието, на съединението между земята и небето. И остава неразбираемо, как авторът на Великия инквизитор може да защитава самодържавието, съблазнен от византийската държавност.

III

Накрая Великият инквизитор се издига до висините или се спуска до низините на сатанинския патос. Нещо свръхчовешко, не-тукашно, пред-световно звучи в думите му, когато рисува бъдещето си царство и своята роля в него: … но стадото отново ще се събере, и отново ще се покори, и този път – завинаги. Тогава ще им дадем тихо, смирено щастие, щастието на слабосилни същества, каквито са били и създадени. О, ние най-накрая ще ги убедим да не се гордеят, защото Ти ги възнесе и с това ги научи да се гордеят; ще им докажем, че са слабосилни, че са само жалки деца, но че „детското щастие е най-сладкото”. Нека се страхуват от тези зловещи думи всички съвременни строители на щастие, на земя без небе, на живот без смисъл, на човечество без Бог. Страшното пророчество на духа на злото: Да, ще ги накараме да работят, но в свободните от труд часове ще устроим живота им като детска игра – с детски песни, хор, с невинни танци. О, ще им разрешим и греха, те са слаби и безсилни и те ще ни обичат като деца, защото им позволяваме да грешат. Ще им кажем, че всеки грях ще бъде изкупен, ако бъде извършен с наше разрешение: позволяваме им да грешат, защото ги обичаме, а наказанието за техните грехове, разбира се, поемаме върху себе си. В тези думи се чувства дяволският дух на небитието и нека се боят от него тези, които се съблазняват от детските песни и невинните танци на бъдещите щастливци. Кои са тези ние, които ще поемат върху себе си наказанието за греховете? Вече не хора, не и избраници измежду хората; ние – това е само начин на изразяване, ние е той – духът на Великия инквизитор, дяволът, изкушаващ Христос в пустинята, въплътен в края на историята. Най-мъчителните тайни на тяхната съвест – всичко, всичко ще ни донесат, а ние ще им позволим всичко и те ще повярват с радост на нашето решение, защото това ще ги избави от всяка грижа и страшните всекидневни мъки на едно лично и свободно решение. И „всички ще бъдат щастливи”, всички милиони същества, с изключение на стотината хиляди, които ги управляват. Защото само ние, пазителите на тайната, само ние ще бъдем нещастни. Ще има хиляда милиона щастливи младенци и сто хиляди страдалци, понесли върху себе си проклятието на познаването на добро и зло. Те ще умрат тихо, тихо ще угаснат в Твое име и след гроба ще постигнат единствено смъртта. Но ние ще запазим тайната и заради тяхното щастие ще ги примамваме с награда небесна и вечна. „Защото ако и да съществува нещо в онзи свят, то, разбира се, не е за такива като тях”. Тези сто хиляди страдалци, поели върху себе си познанието на добро и зло са само художествен образ. При крайното метафизическо преброяване, ще остане само един – това е бащата на лъжата, изкушаващият в пустинята, метафизичният дух на Великия инквизитор. Той би искал да направи хората недостойни за онзи свят. В последните думи като че ли се разобличава неговата тайна – тайната на окончателното небитие, отрицанието на вечността, неверието в смисъла на света, в Бога. Тайната на стоте хиляди страдалци знаят тези, които следват Христос, които са прозрели смисъла на живота на света, но тя е скрита за хилядите милиони щастливи младенци.

Разбира се, все още нито в позитивизма, нито в социализма, нито в начеващата религия на земното човечество, освободено от вселенския смисъл, я има картината, рисувана от Великият инквизитор, но този път вече е неговият. Хората вече поискаха да бъдат избавени от великата грижа и страшните сегашни мъки, от личното и свободно решение. Позитивизмът вече се избави от тези мъки, вече отхвърли за хората личното и свободно решение – това е една от хитростите на Великия инквизитор. Абсолютната земна държава, възраждаща се в есхатологията на социалдемокрацията, е другата му хитрост – всички ще бъдат щастливи. Това обаче все още и предсветовно, метафизическо начало на злото, небитието и робството, все още се намира в състояние на историческа променливост, духът на Великия инквизитор все още не е намерил своето окончателно и пределно въплъщение, скрит е и трябва да бъде разобличен под всичките му маски. Хората, които днес са прелъстени от духа му все още не са щастливи младенци, още не са се подчинили. Те повече от всички се гордеят, повече от всички се бунтуват, само себе си боготворят, само човешкото у себе си. Но боготворенето на човешкото, самообожествяването на човека води съдбовно, по закона на мистическата диалектика, към обожествяване на един-единствен свръхчовек. Хората, запленени от младенческото щастие на Великия инквизитор, ще се окажат роби, жалки същества, ще изпитат потребност от окончателно подчинение. Нещо подобно вече се прокрадва в лицата на масите, хипнотизирани от най-революционните и – както изглежда – освободителни идеи. Човечеството, превърнало се в стадо, ще се успокои, ще престане да се фука, в края на краищата ще се преклони пред Великия инквизитор и единовластието ще бъде възстановено.

Духът на Великия инквизитор си подготвя оправдание пред Страшния съд. Тогава ще се изправя и ще ти посоча „хилядите милиони щастливи младенци, непознали греха”. И ние, поели техните грехове върху себе си, заради тяхното щастие, ще застанем пред Теб и ще кажем: „Съди ни ако можеш и ако смееш”. Знай, че аз не се боя от Теб. Знай, че и аз бях в пустинята, че и аз се хранех с акриди и корени, че и аз благославях свободата, с която Ти благослови хората, че и аз се готвех да застана в числото на Твоите избрани, в числото на могъщите и силните; жадувах да „допълня техния брой”. Но се събудих и не поисках да служа на безумие. Върнах се и се присламчих към сонма на тези, които „поправиха Твоя подвиг. Аз се отдръпнах от гордите и се върнах при смирените за щастието на тези смирени”. Това, което Ти казвам, ще се сбъдне и нашето царство ще бъде изградено. Отказах се от вечността в името на щастието на хиляди милиони хора, на смирените, на всички, които го предпочетоха пред гордата цел да допълнят числото на избраниците, да завоюват небето. Това оправдание вече се привежда от тези, които са заразени от духа на Великия инквизитор и те ни отправят упрек, че сме забравили за щастието на милионите хора, за устрояването на всички на земята, те се гордеят с това, че са се пробудили и не желаят да служат на безумие. Но хората, съблазнени от Великия инквизитор не са толкова значителни и могъщи, както в изобразения от Достоевски идеален и трагически тип; всички тези съвременни хора не са били в пустинята и не са благославяли свободата. Нашата епоха не създава титани, в нея не може да бъде намерен и Великият инквизитор в единния образ на привлекателния по външните си черти страдалец, измъчван от велика скръб и любещ човечеството; но светът ни е изпълнен с мънички велики инквизитори. Кой знае, може би този проклет старец, който толкова упорито и толкова по своему обича човечеството, съществува и днес във вида на цял сонм на много такива единични старчета и не просто случайно, а съществува като съгласие, като таен съюз, вече отдавна сключен за опазването на тайната от слабосилните хора с цел те да бъдат направени щастливи.

Опазването на тайната, скриването на смисъла на живота в името на щастието на хората, на построяването на сграда за тях – това е дълбоката тенденция, проявяваща се в различните краища на съвременната култура. Старите и консервативни държавници и новите, революционни държавници, агностиците от старата църква на авторитета и от новата – на позитивизма, пазителите на старата вавилонска кула и строителите на новата еднакво искат да скрият от хората истината за смисъла на мирозданието, тъй като се страхуват от резултатите на такова разкриване, боят се от словото, което може да разруши постройката им. Ако в окултизма има нещо сериозно, това е същата тази съблазън на Великия инквизитор, скриването на тайната и управлението на милиони младенци. Новото религиозно съзнание отговаря на всички малки и велики световни инквизитори: разкриването пред хората на тайната за смисъла на нещата, на абсолютната и вечна „истина” стои по-високо от всичко на света, по-високо от всяка човешка постройка, по-високо от спокойствието, от земния хляб, от държавата, от самия живот на този свят. Пред света трябва да бъде изречено словото на истината, обективната истина трябва да бъде разкрита, каквото и да струва това – тогава човечеството няма да загине, а ще се спаси за вечността, каквито и временни страдания да претърпи. Хората не са без-мислено стадо, не са слабосилни, презрени животни, които да не могат да понесат разкриването на тайната – те са деца на Бога, за тях е приготвено божествено предназначение, имат силата да понесат тежестта на свободата и да обхванат смисъла на света. Човешката личност има абсолютно значение, в нея са вместени абсолютни ценности и по пътя на религиозната свобода тя ще осъществи абсолютното си предназначение. Чрез презрението към личността, чрез неуважението към нейните безкрайни права, чрез страстта към опекунство над човека и лишаването му от свобода и чест, чрез съблазънта от щастие и спокойствие се познава духът на Великия инквизитор. Любовта към човека не е „опеката” над него, управляването и властването над него, както не е и жалост към него; тя е несъвместима с презрение и недоверие към човека. Любовта е съединяване и сливане с близките по дух, не с еднаквите, но с равните по достойнство и призвание, трансцендентно привличане към сближаващата обща природа, в която вярваш и която почиташ в единия Отец. По свободата и любовта, по свободната любов, по съединението на хората в Бога се и познава Духът, противоположен на Великия инквизитор.

Метафизическото, предсветовно грехопадение бе отпадане от абсолютния Извор на пълно и вечно битие на всички същества в света, от Извора на тяхното единение в прекрасна хармония. Резултат от това отпадане стана разлагането на битието на съставните му части, атомизирането му, мъчителното разединение, хаосът и наред с това насилственото подчиняване на частите от това битие, подчиняването спрямо необходимостта, природните „закони”, мъчителната зависимост. Две начала се борят в света: 1) началото на освобождаването на всички същества от робската зависимост, от необходимостта, от натрапената отвън закономерност, и – съединението на всички същества в хармония чрез любовта в едно вечно и безпределно съдържателно битие; и 2) на продължаващото атомизиране, на вътрешния разпад на всички същества и части от света и външното, насилствено, но привидно изглеждащо необходимо съединение.

Възтържествуването на първото начало води към възсъединение на света с Бога, победа над смъртта и утвърждаване на битието; тържеството на второто начало води към окончателно отпадане на света от Бога, по пътя на небитието и всепобеждаващата смърт. Вселенската задача, която през различните епохи придобива конкретни форми, е да бъде преодолян вътрешният разрив и външната обвързаност чрез вътрешно съединение и освобождаване от всяка външна необходимост.

Могат да ни възразят: защо трябва да се говори толкова много за проблема на злото в бъдеще, когато в миналото и бъдещето има такова страшно зло; не е хубаво да се говори за възможността от съблазън чрез земния хляб, когато хората нямат хляб, когато трябва да бъдат нахранени. Това е същият аргумент, който предполага, че истината може и трябва да бъде скрита, че тя не винаги трябва да бъде засявана между хората, че има нещо по-високо от истината – земният хляб. Отначало нахранете, а сетне говорете за смисъла на живота и бъдното зло. Така говорят вече съблазнените. Ала ние вярваме, че за да нахраниш без да отровиш трябва първо да бъде постигнат смисълът на живота, истината трябва да бъде открита за всички, за да бъдат освободени хората от съблазните: за да бъде решен проблемът с хляба насъщен, със свободата на мисълта, с всемирното единение на хората. Не само вие, но и ние искаме за човечеството хляб, свобода и единение, но вярваме, че всичко може да се реши само по пътя, по който се разкрива смисълът на живота и неговата крайна цел, абсолютната истина стои по-високо от щастието и се придобива небесният хляб.

Има зло елементарно и първично, има изходно за световната история робство, звероподобност и разединение. Това зло постепенно отпада, човечеството се отърсва от него чрез световния прогрес, но изворът на злото не се преодолява, не бива победен, коренът му остава неоплевен, тъй като окончателният изход и пълното разрешаване са възможни единствено в свръхисторически и свръхчовешки процес. Метафизичното зло се превъплъщава в нови форми, явява се в по-малко звероподобни, робски и хаотично разединени образи. Привидната и призрачна човечност, освободеността и единството между хората прикриват злото от бъдещето – зло сложно и окончателно, не толкова силно видимо за нас, както звероподобното първобитно зло. Окончателното и най-съблазнително зло трябва да има облика на добро. Руското самодържавие с неговата безчовечна, безбожна политика, с екзекуциите, затворите, поругаването над личността и черносотническите погроми е остатък от първобитното зло, от изначалното зло – робството, от което светът се освобождава през своята история. Злото, зверството в абсолютната, насилническа държава, са видими за всеки зрящ, злото от миналото е оголено, разкрито и доживява последните си дни. Първобитният хаос се размърда в стихията на руската революция. Тя самата, както и реакцията срещу нея, поят земята с кръв, но в този кървав хаос все още не го няма окончателният ужас. В бъдещето човешката личност вече няма да бъде разтерзавана от деспотична държава, няма да има такива жестокости, убийства и грабежи, няма да забиват в главите пирони, както това стана, за позор на човечеството от 20 в., при белостокския погром. Предстои още дълъг път до освобождаването от изначалното зло и на този път човечеството ще бъде подложено на по-изтънчената съблазън на окончателното зло.

Великият инквизитор на Достоевски има средновековна обвивка, той изгаря на клади, а това е все още първоначално зверство, елементарно зло, но духът на неговите словоизлияния вече е просмукан от окончателното, последно зло. Има стар авторитет, поробващ свободната съвест, но идва и нов авторитет, който ще я пороби окончателно; има го мечът на кесаря, жесток до зверство, насилващ, но идва и новият кесарев меч – обожествяването на бъдещата държава, на щастливия мравуняк, в който хората ще бъдат окончателно лишени от свобода и приведени в небитие. Със злото от миналото, началното зло и злото на бъдещето – крайното зло, с първобитното зверство и това от бъдещето, трябва да се борим еднакво, трябва да се открива истината, да се търси смисълът – за да се върви по пътя на абсолютното добро, на свободата, несъблазнена от нищо, към окончателното и вечно битие. Ето защо толкова много говорим за духа на Великия инквизитор и разделяме бъдещото човечество. Вече посочихме двете начала на световната история: свободата, стояща по-високо от щастието; боголюбието – от човеколюбието, като последното може да се изведе само от първото; небесният хляб – по-високо от земния, като последният може да се изведе само от първия; свободата на съвестта – от авторитета; смисълът на битието – от факта на самото битие, като последният се извежда само от първия. Да се отхвърлят съблазните на Великия инквизитор, на княза на този свят и неговото царство, това е нашата ръководна нишка. Искаме да решим проблема със земния хляб без да се съблазним от него; проблема с богопоклонението, без да се съблазним от авторитет и външни чудеса, без да се отказваме от свободата на съвестта; с единението на хората и обществената хармония – без да се съблазним от меча на кесаря и царствата от този свят, съхранявайки свободата на личността.

IV

В нашата епоха има силен демоничен повей. Съвременният демонизъм по същество е сериозно явление, което не може да бъде загърбено чрез старите идеи, нито да бъде преодолян чрез проповед на претоплени добродетели. Често той се превръща в повърхностна мода. Образувал се е шаблон от демонически настроения, със заучени фрази, повтаряни от празни хора, неспособни за творчески усилия. Декадентството, в което най-ярко се проявява съвременният демонизъм, е дълбока криза на човешката душа и много сериозно течение в изкуството, но подхванатите от тълпата декадентски настроения се превърнаха в непоносима баналност. Това, което въстана срещу всякакви традиции, против старите форми и старите божества, само се превърна в рутина. Успокоеното декадентство, застинало в бита и самодоволният демонизъм, превърнал се в приятно гъделичкаща догма, са пошлост. Потиснатостта и мъката, непознати в древността, украсяваха това преходно и критично състояние на човешкия дух. Но угнетяваща скука струи от тези заучени, опошлени фрази – обожествяването на самия себе си и своите мимолетни преживявания, отвращението от Бога в името на своята абсолютна свобода, възхваляването на свръхчовека, превърнало другите в средство за себеутвърждаване, отричането на разума в името на субективни настроения, възпяване на красотата на злото и т. н., и т. н. Демонизмът говори за праведни и красиви неща: за личността и нейното абсолютно значение, за свободата, за красотата и много друго. Но какъв жалък фарс се получава като резултат от това. Самообожествяването винаги е неблагородно. Демонизмът, в края на краищата, принизява ценностите и затова води към дребнавост, опустошава битието, не създава нови скрижали. Свободата, взета отвлечено, празната свобода за нищо е робство, безхарактерност и безразличие. Свободата трябва да има свой предмет, да бъде насочена към нещо.

Ницше съблазни мнозина и създаде стадо от ницшеанци, от микроскопични „свръхчовеци”. А демонизмът на Ницше е огромно явление, истински ново, безмерно важно за нашето религиозно съзнание. От Ницше не е възможно да се отървем толкова лесно, както мислеше да го направи Вл. Соловьов. Старите лекарства не помагат срещу новите болести. Цялата сложност и дълбочина на проблема при Ницше е в това, че той бе също толкова благочестив демонист, колкото и Байрон. Че богоборството тук не е тъмна, зла сила, а временно затъмнение на религиозното съзнание от добрите, творчески изменения на религиозната стихия на човешкото битие. Новият опит на човечеството, безкрайно важен за пълнотата на религиозното съзнание, все още не е осмислен, не се е съединил с Разума-Логос – ето го недоразумението на благочестивия демонизъм. Такъв е Иван Карамазов, такива са много хора от новото време, които преживяват тежка криза, превиват се под бремето на все още неосмислената сложност; тяхното богоборчество не е метафизично отвращение от Бога и окончателно избиране на злото. Тези хора търсят, разчистват пътя пред човечеството. Божият Дух невидимо и неосъзнато присъства в тях и грешките на тяхното съзнание ще им бъдат простени. По думите на Христос, богоборците, не извършили хула срещу Светия Дух, ще се спасят. И Йов се е борил с Бога. Без такова богоборчество няма богат мистичен живот, нито свободен религиозен избор. Всички нови мъченици на Духа, гнетящи се и търсещи, неудовлетворени от вече едностранчивата, частна и непълна религиозна истина, които предчувстват идването на още неосъзнатия нов религиозен живот – извършват ли те хула срещу Светия Дух? Може би неразгаданото все още, тайнствено и привличащо в демонизма е една от страните на Божеството, полюс на доброто, и това ще се разбере едва в религиозния синтез на крайната фаза на мистичната диалектика на битието.

Великият инквизитор извършва хула срещу Светия Дух и богоборчеството му е окончателна омраза към Бога. Отвращението от Христос е скрито в метафизичната дълбочина на сърцето му. По неговите стъпки тази хула вършат и мнозина, говорещи „Господи, Господи”, с името на Христос на уста разпващи Го. Официални служители на Църквата, съвременни книжници и фарисеи, черни първосвещеници, благославящи престъпленията на този свят, когато те се извършват от властващите, бюрократични клерикали като Победоносцев, всички тези малки инквизитори са агенти на Великия инквизитор, отвърнали се в сърцето си от Христос, извършващи ругателство към Духа. Колко благочестив, в сравнение с тях, колко близък до Христос беше Ницше и други богоборци. Езичникът Гьоте се спасяваше в Духа, тъй като не извършваше спрямо него хула. От другата пък страна, в личността на Карл Маркс имаше значително по-голяма привързаност към злото начало, по-голяма любов към небожия и противо-божия свят, отколкото у Байрон, Ницше, Иван Карамазов и други богоборци. Маркс вярваше само в творческата сила на злото, неговото добро се раждаше от злото и по зъл начин той желаеше да устрои земното човечество, като го ощастливи, лишавайки го от свобода на избор, от религиозната свобода на съвестта. Като Победоносцев, който също вярваше само в злия път – в пътя на насилието и ненавистта и искаше насилствено да спаси човечеството, да създаде принудително щастие, отхвърляйки свободните дарове на Светия Дух. Да бъде принудено насилствено човечеството към щастие, да бъде създадена добра хармония чрез зъл антагонизъм, вражда, ненавист и разпадане човечеството на части, да бъде определена за хората само необходимата свобода – в това е целият патос на Маркс. В неговата личност и в духа на неговите писания явно се виждат чертите на мрачния демонизъм, произтичащ от метафизичната му воля, от ненавистта на сърцето му към Бога, от привързаността към временното и безсмислено битие и жаждата това битие да бъде направено смислено, божествено-мощно. У Маркс имаше вражда към вечността, у демонисти като Байрон и Ницше пък имаше тъга по вечността. Ето защо у Маркс и марксизма виждам чертите на Великия инквизитор, но тях ги няма у Ницше, няма ги у Байрон, няма ги у самия Иван Карамазов, разказал Легендата за Великия инквизитор – тази прослава на Христос. Атеизмът вдъхновяваше Маркс, съставяше душата на неговата система за земно устройство на човечеството. Маркс заимства този атеизъм от Фойербах, но в него я няма своеобразната религиозност на последния. Атеизмът на Маркс не е мъка и тъга, а злобна радост, че няма Бог, че накрая от Бога сме се отървали и стана възможно за първи път да се помисли за щастието на хората. Презрението на Маркс към хората, към човешката личност няма граници, за него не съществува човекът с вътрешния му свят, личността няма ценност, макар благото и щастието на човечеството (на станалия човечество пролетариат), устрояването му според законите на необходимостта да беше негова мечта. Великият инквизитор у Маркс презира личността по същия начин, по който и в абсолютния царизъм, в държавния или в църковния деспотизъм. Разбира се, Маркс взе меча на кесаря. Марксистите пък често биват невинни деца, много добронамерени и непознаващи още духа на своя учител.

Демонизмът се проявява в две, изглеждащи сякаш противоположни форми – на обожествяването на личността, на нейното безгранично утвърждаване, и на презрение към личността, на нейното безгранично отхвърляне. Но двете му форми се доближават и в крайна сметка еднакво почиват върху безличността и отричането на абсолютното значение и предназначение на личността. Единична личност се обожествява, превръща останалите в средство, но от това тя самата престава да е личност, попада под властта на безлична сила. Съблазънта на окончателния демонизъм, мистично зъл (не на този, който е все още неразкритата за съзнанието страна на Божеството), е съблазънта на небитието, измама и лъжа. Трансцендентно най-дълбоката психологическа основа на истински безбожния демонизъм е робството, бунтът на роба, който не познава задълженията на благородството и е озлобен срещу безмерно великото. Става дума, разбира се, за робството на духа и благородството на духа, тук социалните категории нямат място. Противно на Ницше мисля, че моралът на робите е демонизмът, а не християнството. Срещу Бога се бунтуват Божиите роби, децата Му Го обичат. Робската психология може да разбере отношението към Бога само като подчинение, на нея все ѝ се привижда поробване, тъй като е вътрешно не-свободна. Робските чувства на демонизма се изразяват в това, че добре разбира и усеща подчинението на Бога, но не разбира и на усеща свободната любов към Него. Та нали благоговението пред висшето е прекрасно. Тази интимност на свободната любов, на свободното избиране най-скъпото за себе си, на своето, е противоположна на всяко робство, на робското подчинение и въставане срещу станалото прекалено далечно и прекалено високо. В демоничния бунт няма осъзнаване на царствения произход на човека, има духовно плебейство.

Обожествяващата се личност, отхвърлила всяко висше битие, която не признава нищо, освен себе си, явно върви към небитието, лишава се от всякакво съдържание, превръща се в пустота. Утвърждаването на своята личност означава да бъде изпълвана тя с безкрайно съдържание, да разтвори в себе си световното битие, да се приобщава към вечното битие. Всяка волеизява на личността е пуста, ако няма за предмет, за свой обект универсалното битие, световното всеединство. Да направиш себе си най-силното си желание, да се признаеш за последна своя цел, означава да се самоунищожиш. Да виждаш в целия свят само субективните си състояния, да признаваш, подобно на Макс Щирнер, целия свят за своя само собственост – това означава да изтребиш личността си като обективна реалност, единствена в света. Ако няма Бог, като всеединно, пълно и хармонично битие, ако Бог не е последната ми любов, последна цел, обект на всичките ми стремежи, няма я и личността ми, тя се лишава от безкрайното съдържание, празна е в своите стремежи, бедна е в своята самота. Да имаш Бога – означава да бъдеш безкрайно богат; да смяташ себе си за бог – означава да станеш безкрайно беден. Нямам нищо, аз съм празен и безсъдържателен, ако обожествявам своето крайно, ограничено и временно, ако съм възлюбил над всичко своето човешко. Затова и демоничното самоутвърждаване на личността, отричането на обективната реалност на личността скриват безличността. Демоничният индивидуализъм е преди всичко отрицание на индивидуалността чрез себелюбивото ѝ раздуване, уклон към обезличаване и небитие. По този път смъртта никога не може да бъде победена. Да бъдеш личност, индивидуалност означава да определиш своето особено предназначение в мирозданието, да утвърдиш пълнотата на своето единично битие във вселенското битие, да се храниш със сокове от божествения живот. Индивидуалността линее от самолюбивото желание да заеме не своето място, от неблагородния и завистлив стремеж да бъдеш над всички. Да почиташ себе си за бог е загуба на самото усещане за личност и идеята за индивидуалното предназначение, а в това няма нищо индивидуално, това е желанието на всеки роб, който е въстанал срещу подчинението, но все още е неспособен на благоговение. Противопоставянето на собствената личност срещу Бога е голямо недоразумение, произтичащо от тъмнината на съзнанието или тъмнината на сърцето. Търсенето на свобода от Бога и намирането ѝ в утвърждаване на своята природна личност е много модерно, но е лишено от всякакъв смисъл. Може да се търси свобода от поробващия ме свят, от природата и закономерността, от държавата и човешкото насилие, да се търси в Бога извор на всяка свобода, но как да се търси свобода от Бога, когато моята свобода е божественото у мен, знак на моя божествен произход и божествено предназначение, и е противоположна само на природната необходимост. Надигащият се в мен бунт срещу робството, срещу необходимостта, срещу свързаността, надигащото се в мен лично начало, моята чест и достойнство е това, което е в мен от Бога, истинният образ и подобие Божие. Моята личност е моят предвечен образ в Бога, който съм свободен да осъществя или погубя, идеята (в платоновия смисъл) за мен в Божествения Разум. Тази идея Божия е богато и мощно битие, изпълнено с ценно съдържание. Това, което казвам тук, е истина, еднакво обоснована както от развитието на световното религиозно съзнание, така и от световната метафизика. Единният Разум в дългата си история разкрива непоклатимата истина, че Бог е свобода, красота, любов, смисъл, всичко, за което човек мечтае, което иска, което обича и всичко това като абсолютна мощ, като същинска сила.

Могъщата, свръхчовешка личност, за която така мечтае демонизмът, ще се смали до подчовешко състояние, ако не впие в себе си световния живот; в своята отделеност и самообожествяване да върви към бедност, пустота и смърт. Демоничното в личността, ако се изключи праведното и угодно на Бога богоборчество, е измамно, лъжливо, призрачно битие. Всичко това има основание в най-елементарния и първоначален човешки опит. Всяко същество, анализирайки своите състояния, може да провери тази истина. Когато откъсвам себе си от универсалното битие и се уединявам от Бога, боготворя себе си и признавам себе си за единствен, аз преживявам пустотата, усещам настъпването на небитието, беден съм – това е факт от моя опит. Когато се съединявам с универсалното битие, се приближавам към Бога, когато живея с висшите ценности, утвърждавам личността си във вселенския процес, обогатявам се, преживявам пълнота, усещам притегателността на битието. Скуката, непоносимата скука е психологическата почва на най-новия демонизъм, дяволската сила, позната на мнозина от нас, а скуката е тъкмо предусещане на небитието. Когато Свидригайлов казва на Разколников зловещите думи много е скучно, той изразява психологическата същност на демонизма. Съвременният демонизъм е изостряне проблемите на личността, но не е утвърждаване на личността. Демонизмът е загуба на личността, загуба на смисъла на живота, т. е. на своето предназначение в света. Ако освен скуката има още и тъга, тъга по битието, по другия свят и утвърждаването в него на своята личност, то това е залог за спасение. Духът на Великия инквизитор е демонизъм в обществения живот, в историческите съдбини на човечеството. Именно тук тайнствено се сближават някои най-крайни революционери с най-крайните реакционери.

В демоничното обоготворяване на миговете няма утвърждаване на личността, а разрушаване на личността, разпадане на битието, незабележим преход към небитието. В демоничното обоготворяване на временното в историята няма утвърждаване на човечеството, а поддържане на неговия разпад, нов преход към небитие. Признаването на абсолютното значение и предназначение на личността, на свободата и на любовта за пътища към спасението, световното освобождение и световното съединение – ето по какво се познава Божият Дух. Неуважението към личността, превръщането ѝ в средство, замяната на свободата срещу временни блага, пътят на насилието вместо на любовта, поддържането на световното разединение чрез външна свързаност – ето по какво се познава духът на Великия инквизитор, дяволският дух. Важна задача е да се освободим от благочестивия демонизъм, от демонизма поради отсъствие на съзнаване, връщането на светите богоборци към Бога, отхвърлянето на демоничните думи за дела и преживявания, които не са демонични. Тогава ще бъде по-ясно, в какво е реалното зло в света, защо то не е привлекателно и съблазнително, защо в него няма никакво битие, защо то не осъществява упованията на личността, а ги погубва окончателно! …

Превод: Ивайло Вътев



 

„Великий Инквизитор” – В: Бердяев, Н. Hoвoe peлигиoзнoe сознание и общественность, СПб. 1907, с. 1-32. Настоящият превод е извършен по текста, препечатан в Библиотека Вехи (бел. прев.).



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/xyfww 

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме