Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Свещеникът отец Павел Флоренски

Понеделник, 26 Август 2013 Написана от Прот. Сергей Булгаков

Fr Pavel_FlorenskyТези дни беше окончателно потвърдена новината за смъртта на великия руски богослов и мислител, свещеникът отец Павел Флоренски.[1] Починал е на Соловки,[2] след десетгодишно заточение по далечни места: от Източен Сибир до Бяло море.[3]

От всички мои съвременници, които ми е било съдено да срещна през дългия си живот, той беше най-големият. Затова най-голямото възможно беше и престъплението на онези, които вдигнаха срещу него ръка, като го обрекоха на по-лошото от смъртното наказание – на дългогодишно мъчително изгнание и на бавно умиране. Той си отиде от този свят, озарен от ореол, който е по-голям от мъченическия: от ореола на изповедник на Христовото име, в едно антихристово гонение. Затова и тази смърт не само изпълва душата с потресаваща скръб, като едно от най-мрачните събития от руската трагедия, но е и духовно тържество – едно от онези, за които е казано от тайнозрителя: „Блажени са мъртвите, които умират в Господа отсега. Да, казва Духът, нека починат от трудовете си: делата им вървят заедно с тях” (Откр. 14:13).

И ето – съдено ми е тук, на чужда земя, днес да свидетелствам пред онези, които не знаят за неговото величие и за красотата на неговия духовен образ. Никога обаче не съм чувствал в такава степен безсилието на собственото си слово, както пред лицето на този свой дълг. За мен о. Павел бе не само явяване на гениалността, но и произведение на изкуството – толкова хармоничен и прекрасен беше неговият образ. Необходими са слово или китка, или длето на велик майстор, за да разкажат за него на света. При това, самият той не само се беше родил такъв, но и бе собствено произведение на духовното художество – присъща му беше цялата тънкост на духовния и на художествения вкус. Чертите на неговия външен образ са отпечатани върху известния портрет на Нестеров[4] – благодатна тихост и просветленост, образ като на небожител, който обаче е и син на земята, чиято тежест е изпитал и я е преодолял. У него съвсем отсъстваше идиличната наивност и примитивност; за него също може да бъде казано: „О, буря, заспалите ти не буди, хаос под тях се пробужда”.[5] Той обаче я обичаше – тази родна земя – като майка на всечовечеството, като древната Деметра, но едновременно с това я почиташе и като светата Божия земя – пречистата и преблагословената, на която така се и покланяше (виж неговото посвещение в Стълб-а: „На всеблагоуханното и Пречисто име на Девата и Майката”[6]).

Погледнато отвън той беше по-скоро с нежно и крехко телосложение, макар да беше и издръжлив, и трудоспособен, отчасти благодарение на огромното упражняване в аскезата. Бил съм свидетел на тази негова аскетическа самодисциплина, както и на трудовия му научен подвиг – обикновено той прекарваше нощта в работа, отделяйки за сън само три-четири часа в денонощието, същевременно обаче съхранявайки цялата свежест на своя ум в течение на деня. Същото може да бъде казано и за режима му на хранене. И всичко това бе в него не само отглас от духовната му стихия, но и въпрос на желязна воля и самообладание. По природа слаб, в годините, когато знаех за него (уви, от раздялата ни стана вече четвърт столетие), водейки живот, изпълнен с аскетически лишения, той – доколкото помня – никога не боледуваше.

Когато и където и да се появеше отец Павел, той по естествен начин привличаше вниманието към себе си или поне вниманието на зрящите хора – както до преди да бъде ръкоположен за свещеник, така и след това. В неговото лице имаше нещо източно и не-руско (майка му беше арменка). На мен пък – духовно – в него ми се привиждаше повече от всичко древния елин, а заедно с това още и египтянина – в себе си той носеше и двете тези духовни стихии, бидейки като че ли тяхно живо откровение. В облика му, в неговия профил, в отражението на неговото лице, в устните и носа му имаше нещо от образите на Леонардо да Винчи, което винаги поразяваше, но, едновременно с това, и от… Гогол. Помня, как ние – тези, които го познавахме и присъствахме на откриването на паметника на Гогол в Москва (Ерн, Андрей Бели и др.), когато видяхме паметника за първи път след снемането на закриваща го завеса, така и ахнахме: „Павлуша!” (така го наричаха неговите приятели, връстници и съученици от Тифлиската гимназия, които и двамата вече ги няма – В. Ф. Ерн и отец Александър Елчанинов). При все тази външност обаче, покрай която не можеше да минеш просто ей така – без да я забележиш – в него нямаше нищо предизвикателно или арогантно.

Същото беше и с неговия глас, и с неговата реч – за него винаги ти идваха на уста шекспирови думи (като Хамлетови за Офелия): имаше нежен, тих глас, притежаваше очарование (каквото може да има не само една жена, но – както в случая – и един мъж). В този глас обаче, когато това се налагаше, звучеше и твърдостта на метала. Въобще най-основното впечатление от отец Павел беше силата, която знае себе си и владее себе си. И в тази сила се проявяваше всевечността на гениалната личност, на която са дадени самобитност и самодостатъчност – при абсолютна простота, естественост и всякакво отсъствие на вътрешна и външна поза, която винаги издава вътрешна немощ. Същите тези черти откриваме и в пътищата на духовното развитие и на самоопределението на отец Павел. В известен смисъл може да се каже, че той сам беше изградил самия себе си, вървейки по свои собствени пътища.

Бе се родил и израсъл в културно семейство (баща му беше образован инженер), възпитаван в атмосферата на Бетовен и Гьоте, но вън от религията. Духовен аристократ по възпитание, той до известна степен беше и естет. След завършването на гимназията, където поразявал учителите си със своите математически способности – тогава все още изследователски, той постъпва в математическия факултет на Московския университет, а след завършването му е желан да работи в няколко математически катедри (казват, че дълго след това московските физици и математици не могли да забравят надарения си студент). Вместо това отец Павел рязко променя жизнения си път и постъпва студент в Московската духовна академия (в Троице-Сергиевата лавра), приемайки послушанието на новия научно-богословски труд, а заедно с това и на религиозния подвиг. Кога и как у него е настъпило обръщането към религията, за това нямам точни данни. Запознах се с него в по-късно време.

Това, което поразяваше в научния облик на отец Павел винаги беше пълното, чуждо на всяко дилетантство, овладяване на предмета, а по широтата на научните си интереси той беше рядък и изключителен ерудит, пълната мяра на когото е наистина невъзможно да бъде определена, тъй като нямаме всички, необходими за това данни. Повече от всичко в това отношение той напомня титаничните образи от Възраждането като Леонардо да Винчи и други, може би още и Паскал, а от руските – най-вече В. В. Болотов.[7] Познавах в него математика и физика, богослова и филолога, философа и историка на религията, поета, познавача и ценителя на изкуството и дълбокия мистик.

В последните си години преди заточението о. Павел четеше в Москва лекции по електричество и по теория на перспективата. Казват, че дори по време на заточението си на Соловки той – с цялата всепоглъщаща любознателност на своя ум – бил изучавал морските водорасли. Ако ще дори това и да е мит, естествено възникващ около една личност, която по своему е също толкова митична, тъй като нямаме възможност да го проверим. И цялото това богатство от дарове и, очевидно, достижения остава скрито, а може би и погребано от варварството и духовното нашествие на хуните в руската земя, смазано под чугунената преса на „съветската” власт, заедно с милиони други човешки животи.

Не ми е известно какво е оцеляло от неговото научно и литературно наследство, но още тогава, в годините на нашия общ живот, т. е. преди четвърт век, знаех, че под бюрото му лежат няколко готови изследвания (за имената и за преименуването, разни философски и богословски курсове, математически и други трудове). Като цяло той не се интересуваше много от публикуването им. Смятам обаче, че неговата книга Стълб и крепило на Истината, която заслужено прослави името му в богословието, е все още юношеско произведение и далеч не е последното и единствено негово слово – насред всичко онова, което той отнесе със себе си в далечния си гроб. В света на творчеството обаче нищо от автентичните духовни ценности не се изгубва, а дори и това да става тук, на земята, то делата им вървят заедно с тях и семето им ще прорасте отново в този наш свят…

Ала всичко, което може да бъде казано за изключителната научна надареност на отец Павел, както и за неговата самобитност, по силата на която словото му беше като някакво откровение по отношение на всичко, би било все пак нещо второстепенно и несъществено, ако не знаем за него най-важното: че духовният център на личността му, слънцето, осветявало всички негови дарове, беше неговото свещенство.

В. В. Розанов, който – веднъж опознал о. Павел – не можеше повече да се откъсне от него, като от източник на живот (знам, че о. Павел пазеше огромна и значителна по съдържание преписка с него, в която те заедно са се потапяли в мистичните дълбини на еврейския въпрос), веднъж ми писа за него също толкова съвършено гениално по силата на изразителността си писмо (не знам оцеляло ли е то в Москва). От това писмо помня само една дума – в качеството на най-съществено определение за о. Павел, В. В. Розанов беше казал: той е ἰερεύς (беше го написал тъкмо на гръцки), свещеник. И това беше точно така. Свещенството на о. Павел, както и всичко останало в неговия живот (с изключение на онова, което извърши над него сатанинската антихристиянска злоба), бе също негово собствено самоопределение, което – гледано отвън – като че ли съвършено противоречеше на цялата жизнена обстановка около него. Юродство като расото не се е присънвало нито на баща, му, инженера, нито на гимназиалните му, нито на неговите университетски учители. То дори съвсем не произтичаше по необходимост от факта на постъпването му в Духовната академия, но такъв беше вътрешният му глас, неговото избиране и призвание.

Само по себе си това негово свещенство няма аналози и в историята на руската интелигентска общественост. Последната още помни отделни случаи на приемане на свещенство, свързани с преминаване към католицизма, – случаи на аристократично и светско обръщенчество – но далеч не и към „грубовато-провинциалното”, „мужишко”[8] православие. Може да се каже, че с примера си отец Павел за първи път в наши дни прокара тази пътека именно за руската интелигенция, към която исторически, разбира се, той така или иначе принадлежеше, макар винаги да е бил свободен от и да е воювал с „интелигентщината”. Със своето ръкоположение той в действителност отправи към нея призив – без, разбира се, изобщо да е възнамерявал подобно нещо. По същия този път, но вече подир отец Павел,[9] тръгнаха и други хора с определен духовен и културен манталитет. И те продължават да вървят по този път – с него или след него – понякога съзнавайки това, а понякога и без да го осъзнават. До отец Павел свещенството бе у нас нещо наследствено, принадлежност към левитската кръв и въпрос на строго определен психологически жизнен строй. В личността на отец Павел обаче за първи път се състоя своеобразното съединяване на културността и на църковността, на Атина и Йерусалим, и това органично съединяване, само по себе си, е вече факт от църковно-историческо значение.

Какво обаче търсеше в свещенството отец Павел? Това не беше призванието към пастирство и учителство, макар, разбира се, той да не ги отричаше, но преди всичко и повече от всичко при него беше предстоенето му пред Престола Господен, литургично-евхаристийното служение на свещеника. Отначало отец Павел се стремеше – донякъде по отвлечен начин, идеологически – да получи селска енория близо до Сергиев Посад, така че да съвместява свещенството на село в професорството в Духовната академия, в която му беше поверена катедрата по духовна философия (и тук рутината се оказа по-силна от съществото на нещата и отец Павел беше отстранен от чисто богословските катедри), но след това му бе даден скромният домашен храм на общината на Червения Кръст в Сергиев Посад – разбира се, до 1918 г., от когато насетне започва и неговото свещеническо бездомство. След което, очевидно, не можеше да не се прекъсне – рано или късно – и неговото свещеническо служение. И все пак, дори и болшевишка Москва го помни да чете лекции в расо и под знака на кръста. Не мога да кажа точната година на неговото ръкоположение – струва ми се, че беше около 1910 г. Не много преди това бе и встъпването му в брак – нещо по своему неочаквано за неговите близки. Неговият аскетически път първоначално го водеше към монашеството, но впоследствие аскезата в манастира беше сменена от аскезата в семейството. Така той стана глава на семейство – грижлив и нежен баща на няколко деца. Раздялата пък с тях и тревогата за тях беше, очевидно, и особения негов кръст в годините на изгнание.

Със своето ръкоположение о. Павел прекрачи онова препятствие, което за нас – завърналите се към Църквата – така да се каже, „интелигентите” – бе зависимостта на Църквата от държавата, цезаропапизмът. В изключителната си почвеност – въпреки и дори напук на неговата полуруска кръв – отец Павел беше, и по-точно искаше да бъде, и политически по-скоро консервативен, макар у него това да се съединяваше и с онова апокалиптично и есхатологично чувство за живота, който няма тук град за обитаване, но бъдещия търси.[10] Във време, когато цялата страна бълнуваше за революция, когато дори и в църковните кръгове, една след друга, възникваха – макар и ефимерни – църковно-политически организации, о. Павел оставаше чужд на всичко това: дали поради своето равнодушие като цяло към земното устройство или защото въобще гласът на вечността звучеше за него по-силно от призивите на временността. Обновленческото движение в средите на руското духовенство – изродило се по-късно в движението за жива църква – никога не намери отзвук при него, колкото и самият той да страдаше от целия застой на нашия църковен живот. Неговото християнство не беше „социално”, макар че още тогава около него възникваха всевъзможните течения на такова именно християнство. В неговия случай обаче това отношение беше по-малко от всичко просто предпазване – у него външната обвивка се съединяваше с пламенното горене на огнения дух, макар и с тихата светлина, която се излъчваше от него. Затова именно той не беше и потресен от онези изменения в отношенията между църквата и държавата, които настъпиха подир революцията.

Отец Павел оставаше вътрешно свободен от държавата, от която той не търсеше нищо – нито преди, нито след революцията, оставайки еднакво чужд на всяка форма на раболепство: както пред по-висшето, така и пред по-нисшото началство. Може да се каже, – без да се страхуваме от парадокса – че той премина през нашата катастрофална епоха като че ли без духовно да я забележи, буквално без да обърне никакво внимание на външната ѝ революционност. Това равнодушие се изразяваше и в неговата лоялност към принципа на подчиняването на всяка власт, на това парадоксално Божие допущение. При все това обаче трябва да знаем цялата истинска мяра на неговото свободолюбие, което еднакво умееше не само да се подчинява, но и да не се подчинява – разбира се, по отношение на онова, което за него беше съществено и главно.

Ставайки свещеник и възлагайки върху себе си докрай пълнота на отговорността на цялата канонична и йерархическа дисциплина, отец Павел остана свободен и чужд на сляпото ѝ подчиняване, което идва поради страх, а не по съвест, от признаването на нейната непогрешимост. Той оставаше свободен и в своето богословстване, което обаче в неговия случай органично беше пропито от църковността и вдъхновявано от Олтара.

Отец Павел не доживя откритото гонение против софиологията, което дойде по-късно, но, разбира се, беше готов да го приеме с всичките негови последствия.

Когато започна гонението срещу почитателите на Името Божие („имеславието”) отец Павел отдаде богословската си сила в подкрепа на богословски безпомощното, но от мистична гледна точка правилно движение на имеславците. Бих могъл да потвърдя неговото духовно безстрашие и на основата на някои биографични данни. Като цяло за него може да бъде отнесен немският израз „nur für schwindelfreie möglich”. Той остана schwindelfrei[11] и в своето свещенство. Характерно бе, че той можеше да бъде срещнат не само в килията на авва Исидор, при старците от Зосимовата пустиня, при живеещия на покой в Донския манастир епископ Антоний, но и в различни домове на писатели и поети от тогавашната ни Московска „Флоренция” – понякога такива, у които по-скоро би било трудно да го очакваме, но в които той бе желан гост и нощен събеседник. При цялата своя църковност и литургичност, той си оставаше съвършено свободен както от лицемерието, така и от стилното „поповство”, умеейки да се интересува от нещата по същество. И затова не намираше истинското си място и в академичните среди с тяхната особена атмосфера.

Оставайки твърдо далеч от богословския „модернизъм”, т. е. от рационализма, той не му беше, разбира се, чужд в добрия, в истинския смисъл на този „модернизъм”, признавайки, че всяка отделна епоха от историята има не само право на съществуване, но и право на законите на своя живот, на особени търсения на творческото възприятие, вследствие от което и неговата вярност към Преданието не се превръщаше в някакво инертно охранителство.

Когато богословските академии се оказаха затворени от съветското правителство ние с отец Павел започнахме активно да обсъждаме проект за устройване на свободна „религиозно-философска” академия, – с променена и разширена програма – търсейки средствата и възможностите за осъществяването на това. Ала животът отговори на тези проекти с особена жестокост: в случая с отец Павел с неговото заточение, завършило с изповедническата му кончина, а в моя – с пожизненото ми изгнание в чужбина. Такива се оказаха пътищата и повеленията на Божия Промисъл. И ето че днес, в сегашното ни парижко начинание, възникващо насред развалините на руския живот, ни се иска да виждаме, – разбира се, ако не пълнотата, то поне слаб отблясък от – нашите московски замисли, а в това, което условно наричат „парижко богословие”, да открием началата, сродяващи го с вдъхновенията на отец Павел и сякаш неговото духовно съучастие с нас.

Пълното процъфтяване и принасянето на плод обаче е възможно единствено на родна земя и под нейното слънце, а откъснатото от почвата си оранжерийно растение, дори и да расте, неизбежно линее. Чувството за родината беше органически свойствено на отец Павел. Сам родом от Кавказ, той намери за себе си обетованата земя в Троице-Сергиевата лавра, обиквайки всяко ъгълче и растение там, обиквайки я през лятото и през зимата, през пролетта и през есента. Не мога с думи да предам онова чувство за родината, за Русия – великата и могъщата в своите съдбини, при всички свои грехове и падения, но и в изпитанията на своето избраничество – така, както то живееше в у него. И, разбира се, не беше случайно това, че той не отпътува зад граница, където, разбира се, можеше да го очаква и блестящо научно бъдеще и, вероятно, световна слава – нещо, което, струва ми се, за него не съществуваше. Той, разбира се, знаеше какво може да го очаква, не може да не го е знаел – твърде неумолимо говореха за това, отгоре до долу, съдбините на родината: от убийството на царското семейство до безбройните жертви в упражняваното от властта насилие. Може да се каже, че животът сякаш му предложи избор между Соловки и Париж и за себе си той избра… родината, пък ако ще това да са и Соловки; поиска докрай да сподели съдбата на своя народ. О. Павел органически не можа и не поиска да стане емигрант, в смисъла на волното или неволно откъсване от родината, и както самият той, така и неговата съдба са слава и величие за Русия, макар и – едновременно с това – едно от нейните най-големи престъпления.

Отмина четвърт столетие от деня, когато ние с него се разделихме на излизане от московския храм, след последната литургия, която отслужихме заедно. Всичко казано за него по-горе, са впечатления само от първите десетилетия на този век – от едно вече далечно минало. И все пак не се чувствам останал в някакво неведение за него, тъй като отминалите, заедно преживените години ми дадоха възможността завинаги да съхраня в душата си образа му – сякаш отлят от бронз, подобно на паметник. Но, разбира се, свръх силите ми е да разказвам за него, без да го виждам и чувствам непосредствено.

Florensky-BulgakovЗа да разкажеш за гения, който винаги е някакво чудо на природата, трябва сам за бъдеш такъв или поне да притежаваш способността да си представиш неговия образ със силата въ-чувстването си в него. Да се надяваме, че ще се намерят онези, които ще успеят да съберат скъпоценните трошици от спомени за него през изминалия половин век, макар че всички те ще стоят изправени пред една и съща непреодолима трудност – пред това, че истинското творчество на о. Павел не са даже и написаните от него книги, нито дори мислите и думите, изказвани от него, а самият той, целият му живот, който отмина безвъзвратно от този век към бъдещия. И само онези, които вярват и знаят, че животът на творчеството продължава и отвъд гроба, че и оттам е възможно участието в тукашния ни живот, само те имат християнската надежда да го срещнат във вечната ни родина, в умопостигаемата Русия, в бъдещия век – там, където нищо от онова, което е истински ценно, не се изгубва, но се умножава, а делата на праведника вървят подир него… Пред мен натрапчиво е възпоменанието, а заедно с него и предзнаменованието за бъдещите събития, за онова, което предстоеше да се случи. Това е нашият портрет, рисуван от общия ни приятел М. В. Нестеров (който в тази година също отмина от този живот[12]), в една майска вечер на 1917 г. – в градинката при дома на о. Павел. Това беше – според замисъла на художника – не просто портрет на двама приятели, нарисуван от трети техен приятел, но и духовен поглед към епохата. И двете лица там изразяваха за художника едно и също вникване, но по различен начин: едното от тях като виждане за ужаса, а другото – като олицетворение на мира, радостта, на победното преодоляване. И у самия художник отначало се появи съмнение за уместността на първия образ – до степен да се опита да преработи портрета, заменяйки ужаса на идилията с трагедията на благодушието. Веднага обаче се откри целият фалш и непоносимост на тази замяна, така че се наложи той да възстанови първоначалното си виждане. Затова пък образът на о. Павел се оказа изведнъж намерен от него – в него имаше художествена и духовна самоочевидност, така че не се наложи този образ да бъде променян. Този портрет беше като някакво художествено ясновидство на два от образите на руския апокалипсис – от едната и от другата страна на земното ни битие: първият от тях в борба и в тревога (а в собствената ми душа тази борба и тази тревога се отнасяха до съдбата на моя приятел), а вторият – обърнат към победното действие, което днес съзерцаваме. Отец Павел успя да придобие своето място на упокоение. Такива са християнската вяра и християнското упование…

Без него обаче светът като че ли опустя и за познавалите го и обичалите го стана унил и скучен, и днес той ни зове от отминалия свят.

„След туй видях, – пише тайнозрителят – и ето, голямо множество народ, което никой не можеше да преброи… стояха пред престола и пред Агнеца, облечени в бели дрехи и с палмови вейки в ръце… те са, които идат от голямата скръб… Затова са пред престола на Бога, Комуто и служат денем и нощем в Неговия храм… и Бог ще отрие всяка сълза от очите им” (Откр. 7:9-17).

И ние вярваме, че сред техния лик се съзира и Божият йерей Павел – мъченикът и изповедникът за Името Христово.

Превод: Борис Маринов



Булгаков, С. „Священник о. Павел Флоренский” – В: Библиотека „Вехи” (бел. прев.).

[1] На 26 юли 1933 г. о. Павел Флоренски е осъден на 10-годишен арест и изпратен в трудово-поправителен лагер в Източен Сибир, а впоследствие – в Соловецкия лагер. В края на 1937 г. присъдата му е заменена със смъртна.
[2] През 1920 г. Соловецкият манастир е унищожен, а на негово място в 1923 г. съветската власт организира печално известния трудово-поправителен „Соловецки лагер с особено предназначение” за политически затворници, съществувал до 1939 г. (бел. прев.).
[3] Първото изселване на о. Павел Флоренски е в Нижни Новгород, през 1928 г. (бел. прев.).
[4] Става дума за портрета на о. Флоренски и о. Сергей Булгаков от Михаил Нестеров, 1917 г. (бел. прев.).
[5] Из стихотворението на Фьодор Тютчев „О чем ты воешь, ветр ночной?”, 1836 г. (бел. прев.).
[6] Знаковата книга на отец Павел Флоревски, Стълб и крепило на Истината: Опит за православна теодицея, започва с посвещението „Всеблагоуханному и Пречистому Имени Девы и Матери” (бел. прев.).
[7] Православният църковен историк и лингвист Василий Василиевич Болотов (1953-1900) – от 1893 г. член на руската Императорска академия на науките, а от 1896 г. доктор по църковна история (бел. прев.).
[8] Кавичките са на преводача (бел. ред.).
[9] Свещенството о. Павел Флоренски приема през 1911 г. (бел. прев.).
[10] Алюзия с Евр. 13:14, както и с една от основните мисли в Послание до Диогнет, 5, 2-9: „Християните… не обитават свои градове… Но обитавайки градове… както на всеки се е случило… показват по чудноват и наистина странен начин състоянието на своята държава… По земята ходят, но са граждани в небесата” (цит. по превода на С. Риболов – в: Светоотеческо наследство: Изборник, С. 2001, с. 109-110) (бел. прев.).
[11] Свободен от главозамайване (бел. прев.).
[12] Художникът Михаил Василиевич Нестеров умира на 18.10.1942 г., което подсказва и годината, в която е писан настоящият текст (бел. прев.).



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/xfwr3 

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме