Царственото свещенство: Изследване на проблема за миряните

Възстановяването на автентичния смисъл на мирянския елемент в Църквата и възвръщането към значимата роля на мирянина в църковния живот е едно от най-значимите достижения на съвременното западно богословие. Това безспорно е трудно поради множеството натрупани във вековете деформации в разбирането за миряните. Почти тоталното господство на клириците в римокатолицизма и на миряните – в протестантизма е създало пропаст между двата възгледа, които от дълго време биват съотнасяни един спрямо друг като две различни и дори противоречащи разбирания, а не в контекста на връзката Църква-лаос (народ Божи) и Христос – като Глава на лаоса.

Настоящата статия ще погледне към проблема от православна гледна точка и ще има за цел да допринесе за изясняване на няколко трудни моменти, като по този начин помогне за преодоляването на някои неизбежни безизходици в западната перспектива. Освен това, в последно време и в Православната църква има действителен проблем с мирянството – поне що се отнася до практическия живот на Църквата и до нейната организация. Богословският поглед би могъл вероятно да помогне за разрешаването на този проблем.

Западното богословие, изследвайки този въпрос, фокусира проучването си върху изследването на същинското съдържание на понятието мирянин. Наистина възниква сериозен проблем, ако сметнем, че понятията лаик и клирик са паралелни понятия. В православна перспектива обаче двете изобщо не са паралелни, а имат общ център.

Тук е необходимо да изясним следното: понятието мирянин (λαϊκός) произтича от думата народ (λάος).[1] Следователно миряни са тези, които принадлежат към народа, които го образуват. Понятията λαϊκός и λαός съвпадат изцяло, така че ако трябва да дадем определение за смисъла на думата мирянин, ще се наложи просто да говорим за християнин, да изясним смисъла и последствията на двете тайнства на християнското посвещаване – Кръщението и Помазанието. И наистина, мирянин е всеки християнин, всеки кръстен, всеки член на Църквата. Църковната общност, лаос – тяло Христово, е основната реалност, онази почва, върху която израства всяко църковно служение. Ако Въплъщението и Възкресението, от една страна, и Петдесетница от друга, са основите на Църквата, то тайнствата на Кръщението и на Миропомазанието я продължават във времето. Тайнството на свещенството от своя страна я организира. Първите две стоят на границата на Църквата, ако може да се изразим така, а третото е вътре в нея, както ще видим след малко. Следователно клириците също са членове на лаоса-Тяло и те са в пълния смисъл на думата преди всичко миряни (λαϊκοί). Не бихме дали тайнството на Свещенството на човек, който преди това не е приел християнско посвещение. И ако се докаже, че такова посвещение не е имало, то такъв човек няма да се смята хиротонисан. Известно е, че свещеникът и особено епископът при подготовката си за извършване на Евхаристията, облича като първа богослужебна одежда белия хитон – знак за неговото кръщение, за това, че принадлежи към свещения лаос. Деформирането на разбирането за мирянството се дължи на факта, че то се определя не спрямо лаоса, а спрямо клира. Тъй като клирът в Римокатолическата църква беше утвърден като източник-център на нейната организация, миряните съответно бяха понижени до нещо като „клиенти на свещенството”, както се изразява о. Ив Конгар.[2] Оттук насетне остава една крачка, за да стигнем до противопоставянето между клерикализма и лаицизма – проблем, който на Запад придоби изключително значение от религиозна и социологическа гледна точка. Стигна се дотам, че понятието мирянин се превърна в синоним на безбожник.

Тъй като всички членове на Църквата са миряни, всички са и свещеници, понеже всички са включени и живеят в Големия Единствен Свещеник, Христос. Библеистиката е показала, че за свещенство в Библията ползват две думи: йерей (ἰερεύς) – гръцка дума, ползвана и за еврейското свещенство в Стария Завет, и за това на езичниците, като и двете са същинска форма на свещенство с център олтара, и презвитер (πρεσβύτερος), която се ползва в Новия завет за обозначаване на избраните от Светия Дух и показва, че те са пастири на местните църкви и предстоятели на Божествената Евхаристия.

Първото свещенство беше представяно от особен чин свещеници, който Христос отмени или по-скоро запази изцяло за Себе Си. В първото писмо до Евреите Христос е единственият свещеник или по-точно Архиерей и то не по чина на Аарон, но по чина на Мелхиседек, т. е. свещеник, който черпи свещенството си директно от Бога. Новият Завет казва също, че целият Божи народ е станал действително свещенически: Ние сме род избран, царствено свещенство, народ свят. И Апокалипсисът определя, че сме станали всички царе, Божи йереи (βασιλεία, ἱερεῖς τῷ Θεῷ). Така определението свещеник минава в Новия завет от Христос към всички вярващи, за да можем да кажем, че само Той е свещеник, всички са свещеници по съпричастност, а някои: епископи или презвитери.[3]

Трябва да се подчертае, че когато говори за служители на Христос в Църквата, Новият завет никога не ги нарича свещеник. В повечето случаи ги нарича презвитери, а в определени случаи надзорници, т. е. епископи. Става дума за определени членове на църковната общност, най-добродетелните и уважавани, които Бог избира и които чрез възлагане на ръцете получават даровете, които благодатта на Бога им предава, като по този начин стават епископи и свещеници в съответните общности.

Така стигаме до тайнството Свещенство и тук е важно да видим в какво се състои то. Защото ако образуването на понятието мирянин се дължи на понятието клирик, то естествен е опитът ни да възстановим последното, така че мястото на мирянина в Църквата да придобие истинското си значение. Едно кратко сравнително проучване на двете тайнства – кръщението и свещенството, ще ни помогне да разберем това.

Тайнството на Кръщението променя из основи човешкото същество и наистина е ново раждане, създава нови възприятия, изпълва с нов живот, прави кръстения член на ново Тяло и нова Държава. Тайнството Свещенство не променя човека в същността му. Дава му власт да служи на други вярващи и едновременно възможността да им предава чрез тайнствата и чрез словото Благодатта. Обаче, въпреки че го обдарява с тези нови възможности, тайнството на свещенството не преподава на човека никакви нови – от антропологична гледна точка – измерения. Благодатта, която получава, е не толкова привилегия, но много повече отговорност. В същността си става дума за служение.

От друга страна трябва да отбележим, че докато тайнството Кръщение се намира на границата, на граничната линия между християните и нехристияните и създава в човешкото общество нова и по същност различна общност, то тайнството Свещенство е вътре в Църквата. Това, което съществува в основата си като първоначална реалност, е Божият народ – Църквата, която се събира чрез Кръщението, оживотворява се чрез Помазанието, храни се чрез Евхаристията. За да може обаче тази Църква да живее във времето, да пази правата посока, да отвежда точно към Небесата, е нужна конкретна организация и йерархия. Тази организация на Църквата не е външна и чисто човешка. Това би било недостатъчно, а Църквата не би се различавала от останалите обществени организации. Христос не е поверил на човека организирането на Църквата, запазил я е за Себе си. Той призовава някои членове на народа Си и в тайнството Свещенство ги прави причастни на Своето свещенство, но не в по-голяма степен в сравнение с другите вярващи, а по-действено и сродно. Така чрез тях или заедно с тях Той е, Който действа във всички подробности на църковния живот и така гарантира Своето постоянното и резултатно присъствие сред народа Си.

От друга страна, съединен с човешките личности и действайки в техните воли, няма опасност Той да бъде отхвърлен от човешката свобода. Апостолското приемство се проявява като място, където имаме увереност, че Бог е верен и откликва на призивите ни. Намирайки се вътре в Църквата, тайнството на свещенство има за последица, че клириците също пребивават изцяло в църковната общност. Те не заемат място между народа и Христос.

Това става ясно в Епиклезата. В момента на освещаването на честните Дарове не йереят е този, който действа. Неговото дело (λειτουργία) е различно – като назовава причините за извършването на тайнството той се моли на Отца от името на вярващите – задължително очаквайки от тях Амин, да изпрати Своя Свети Дух, Който единствен може да извърши, в Христос, евхаристийното претворяване: „И просим, и молим Те, и умоляваме: изпрати Твоя Свети Дух над нас и над тези предлежащи дарове”. Св. Йоан Златоуст обяснява, че човекът не може да извърши претворяването на предложените дарове в Тяло и Кръв Христови, но само Христос, Който е разпнат за нас (PG 49, 380).

Същото се случва и в тайнството Изповед. Там също установяваме, че вярващият има непосредствен достъп до Бога. Според православното разбиране свещеникът не е съдия. Няма някакъв съд, на който грешникът се явява, очаквайки решението на йерея. И в това можем лесно да се убедим – вярващият не коленичи, стои прав, а свещеникът разсъдително стои настрана и казва на каещия се: Да, чедо, Христос невидимо стои пред теб, готов да чуе изповедта ти, да ти даде прошка за прегрешенията, аз съм само свидетел. Свидетел на Божията прошка и на лекарството за душите, а не посредник. Господ по Своята щедрост и изобилна милост да ти прости. Но ако не са идентични с Христос, то презвитерите не са нищо повече от обикновени упълномощени членове на общността. Следователно епископите и след тях презвитерите са там, където са, пребивавайки в Христовия вид и действат винаги като такива. Чрез тях, а нерядко и въпреки волята им, Христос е Този, който винаги е реално присъстващ и Той е, Който действа.

Следователно полезно е да се опитаме да разбираме презвитера и епископа като проекция на общността, като някой, когото тя представя на Христос, молейки Му се да го приеме и направи свидетел на мисията на Църквата, знак за Неговото плодотворно и непрекъснато присъствие в Църквата, когото Христос действително приема, включва го към Своето свещенство и Самият Той като Велик Архиерей обитава в личността на му, така че всичко, което този човек занапред направи като свещеник, Христос обещава да изпълни винаги лично Той. Затова тайнствата действат независимо от нравствените качества на свещениците. В действителност има само един Свещеник и, следователно, само едно свещенство. Но то, действайки сред човечеството, придобива две форми или измерения: проявява се като царствено свещенство и като литургично (ministerial). Тези две форми обаче не могат да бъдат отчетливо разграничени, защото коренът им е общ. „Не бива да се противопоставят категорично всеобщото свещенство на кръстените и служещото и евхаристийно свещенство на свещениците”, пише отново о. Конгар, „второто възпълва първото”.

Когато Христос в деня на Възкресението сам вдъхна Светия Дух на апостолите, казвайки: Приемете Светия Дух, комуто простите греховете, ще бъдат простени, Той им даде онова, което днес наричаме литургично (тайнствено) свещенство, получавано в тайнството Свещенство. И след като изпрати същия Свети Дух на учениците, събрани в деня на Петдесетница, Той им даде онова, което ап. Петър нарича царствено свещенство (βασίλειον ἱεράτευμα), получавано от вярващия всеки ден в тайнството Миропомазване. Следователно царственото свещенство е тайнство: свещенство на клира и на миряните, различие на харизмите и на служенията, но става дума винаги за същия Дух, действащ във всеки член така, че цялото тяло, т. е. Църквата упражнява единственото свещенство на Христос.[4] Така става ясно, че що се отнася до корена, до онтологичната същност, няма никаква разлика между клирици и миряни. Различие действително има, но то лежи в полето на служенията, в реда на дяконията.

Както Великият Архиерей е един и единствен, така единствено е и свещенството на Неговата църква и като такова се простира върху всички нейни членове. Те, бидейки различни, имат и различни функции. „Има различни харизми”, пише св. ап. Павел, „и различни служения има… тялото няма един член, но много… Ако цялото тяло е око, къде ще е слухът? Ако цялото е слух, къде ще е обонянието? (1 Кор. 12:17). И уточнява: „Защото, както в едно тяло имаме много членове, ала всички членове вършат не една и съща работа, тъй и ние многото съставяме едно тяло в Христа, а отделно един другиму сме членове” (Рим. 12:4-5). Така всеки член на Църквата има свое служение и харизма, свое уникално дело. Светият Дух ни ражда отново в Кръщението, прави от нас Свои храмове, обòжва ни, усъвършенства ни. Умножава се в огнените езици и се умножават харизмите. Той създава проповедници, апостоли, пророци, пастири, учители. Всички в Църквата са миряни или клирици. Понятията са равнозначни, но служенията им са различни. Един е епископ, друг презвитер, трети дякон или дякониса, друг е учител, пророк, светски човек или монах, семеен или безбрачен, апостол или проповедник, богослов или просто молещ се. Служенията са различни, но в същността си всички са свещенически, необходими едно на друго. Както църква без епископ (без апостолското приемство) не може да се нарече Църква, така и църква, в която харизмите не действат, т. е. църква, в която Духът е угаснал, също не може да претендира за църковна пълнота. Защото, само ако всички членове изпълняват своето служение, Тялото остава здраво и Църквата може да проявява своята пълнота и да изпълнява действително делото си.

Стигаме следователно до идеята ключ в нашата тема – за харизмите, за която ап. Павел говори толкова характерно. Богословието на харизмите все още не е достатъчно развито, но има огромно значение за православието. И не само защото харизмите са прояви на Светия Дух, действащи непрекъснато в недрата ѝ, но и защото разкриват многобройните преобразявания на човешката душа и допринасят много за изграждане и проява на църковното здание. Това богословие има за цел да разкрие как различните харизми, концентрирани около централната харизма на епископа и организирани от него, но пораждани в Църквата от самия Дух Свети, допринасят за самото изграждане на Църквата. И как вярващите, живите камъни, за които говори ап. Петър, се включват всеки с дара си в изграждането на духовния дом, в който служат като свято свещенство.

Би било наистина важно да покажем, как без свещеник не може да има Църква, но и как една църква не съществува в своята пълнота без своя пророк, катехизатор, без административния съвет на енорията, молещия се мъж или жената, занимаваща се с благотворителност. Тук не става дума за механичен сбор от неща, които са поставени на практическо или организационно ниво. Никос Нисиотис пише: „Управлението и църковната власт се обединяват в пастирско дело на съизграждането на всички членове заедно”. И продължава: „Корените на пастирския и управленски елемент в Църквата са още по-дълбоки, те продължават до светостта на Христовата благодат, оличностена в общността на светците, която представлява силата на любовта и превъзмогва всеки институционализъм”.[5] Харизмите заемат онтологично място в Църквата, проникват до нейната същност, изливат се от нея и я разкриват.

Богословието на харизмите ще трябва да покаже какво е онтологичното място на всяка от тях в Църквата, как тези различими, но неразделни служения, различни, но обединени в пълнотата на благодатта, участват в изграждането на Църквата, по какъв начин се ражда всяка харизма и процъфтява, какво е нейното мистично значение. Но тъй като за нас е невъзможно да разгърнем в рамките на статията подобно богословие, подхождаме към темата по различен начин, а именно, като разглеждаме трите основни характеристики на кръстените хора, т. е. техните характеристики като свещеници, царе и пророци. Те действително представляват същинското съдържание на харизмите и ни разкриват най-важните измерения на мирянството в неговото православно разбиране.

Като свещеник вярващият се събира с братята си около жертвеника, принасяйки евхаристийните хляб и вино – знак за принасянето на целия живот. Отива там не като обикновен наблюдател, но като участник. Защото литургията, която е гръцки термин, произлиза от думите λαός (народ) и έργον (дело) и представлява тъкмо дело на народа. В този смисъл вярващият е съслужител. Ако свещеникът е служител с удостоверение, то той е такъв по призвание. И единият, и другият са еднакво необходими, защото ако без свещеник не се извършва Евхаристия, то без общност също не може да се извърши. Свещеникът е апостолски свидетел на слизането на Духа и реалното претворяване на даровете, но то не може да се случи, освен пред събранието. Така вярващият притежава непосредствено служение в евхаристийното действие – свещеникът не е посредник между него и Христос. По време на цялата литургия свещеникът казва ние, а не аз освен когато измолва прошка на своите грехове. Говори от името на събралата се общност от вярващи, бидейки едновременно с това и апостол – онзи, когото Христос е изпратил в общността. В богословието на свещенството трябва да се спазва абсолютно равновесие и да се подчертават едновременно и двете страни на служението на йерея. Свещеникът е представител на общността и същевременно реален знак за присъствието на Христос.

От друга страна, вярващите са тези, които пръснати през седмицата във всички сфери на обществения живот, в неделя се събират и принасят Богу всички свои грижи, проблеми и тревоги на общността. За вярващия Евхаристията вече не е задължение, изискващо изпълнение, а център на живота, основна ос на човека като индивидуално и социално същество, общо приношение като служение, славословие на Живия Бог. Като предлага тези неща на Бога, вярващият получава наново истинската си ориентация, своя загубен център. И наистина, ако след падението земята е запазила своята ос, то историята и културата я загубили. Без нея всички опити на различните сизифовци не довеждат до нищо друго, освен да окайват тази абсурдна и трагична празнота. На тази именно празнота Евхаристията придава нов смисъл и съдържание.

Нещата обаче не спират тук. Вярващите са призовани да разпространят, нека се изразим по този начин, Евхаристията, така че целият им живот да бъде напоен от нея. Понеже факт е, че революцията на грехопадението е довела до множество всекидневни бунтове. Животът на човека и на цялото общество постоянно се проявява като бунт и въстание. Никой не знае ясно срещу кого е насочено то. Но в крайна сметка е сигурно, че е насочено срещу самия човек. Животът се дезорганизира, губи връзката със своето начало и своя край, разпада се на парчета. Без висш център, остава лишен от смисъл. Следователно Евхаристията не свършва при жертвеника. Тя се подготвя в живота и кулминира в пълното си осъществяване при жертвеника, за да се разпространи отново в живота, така че да преобрази всеки обществен факт, всяко човешко действие. Това не може да стане по друг начин освен чрез вярващите, които като истински свещеници са длъжни да прогонват дявола от всяко човешко дело, в което участват, очиствайки го от злото. Разрушавайки в Христос, Който е Великият Архиерей, „преградата, що беше посред” (Еф. 2:14) и предлагайки така на Бога всичко, което се случва в обществото, те са длъжни отново да го възстановят в мир на точното място и в правилната посока. И макар това да изглежда някак утопично, чисто бълнуване, за вярващите то е истинска реалност. Защото по този начин светите души пазят света от пълно разпадане и в тези малки, но ежедневни и постоянни евхаристии го направляват към крайната му цел.

Като цар кръстеният взема в ръцете си най-висшата от всички отговорности – за самия себе си, властва над страстите, слага ред в живота си, господства по този начин изцяло над постъпките си. Така той се превръща в едно истинско царско създание. Също така поема пълната отговорност за организирането и историческото съществуване на енорията си и за изграждането на Църквата – пребивавайки винаги в троичната тайна на личностното общение, в съборността на Църквата, защото в Църквата мирянинът не е на гости. Църквата е неговият дом. Даже нещо повече – тя е тялото му. Мирянинът, следователно, е Църквата. И носи пълната отговорност за това.

Св. Йоан Златоуст е полагал големи усилия да насърчава братята си не-клирици да участват дейно в управлението на Църквата и по този повод казва забележителните думи: „Всичко това казах, за да може всеки мирянин да осъзнае, че всички сме едно единствено тяло, защото между нас няма ни най-малка разлика освен разликата, която съществува между един член на тялото в сравнение с друг. Затова не може да оставим всичко на свещениците, но сме длъжни и сами ние да следим за цялата Църква, нашето общо тяло”. И по-надолу отбелязва, че светите апостоли никога не са постъпвали само според своето мнение, но винаги са търсели да разберат какво мисли цялата община. „Така преди хиротонията на седемте дякони, апостолите взели съгласието на народа. Когато ап. Павел хиротонисва Матия всички присъстващи, мъже и жени, са съгласни… Тъй като има само едно кръщение, един престол, един извор, едно творение и един Отец, трябва всички да се усещаме като едно тяло”, подчертава светителят (PG 61, 527). В историята православните миряни винаги са играели важна роля в управлението на Църквата. Не е нужно да припомняме историческата роля на вярващите при избора на епископите – роля, която впрочем те имат още при избора на Антиохийски патриарх или в Кипър. Същият начин на избор беше възстановен в Руската църква, на събора от 1917-1918 г. Както много правилно бе писал проф. Кармирис, неотложно задължение на Църквата в Гърция е да възстанови древния режим за избор на епископи.

От друга страна епископите имат съвети по административни въпроси. В своята пастирска харизма епископът има предимно ролята на духовно лице, на литургично служение. Също и в енорията ролята на енорийския съвет от избрани миряни, е много важна. Ако в Църквата презвитерът и епископът имат различни административни правомощия, това не е за да се попречи на другите вярващи да упражняват царското си достойнство в Църквата. Прави се, за да могат добре синхронизираните начинания на всички да разкрият възможно най-добре Църквата като истинско Царство.

Смисълът на царското достойнство на вярващия е още по-дълбок. В Христос – Царя на Вселената – християнинът открива Господа, Този, Който е Истината, скалата, краеъгълният камък, единствената здрава основа, на която може да се построи животът на всеки и на човечеството като цяло. Следователно християнинът, влизайки естествено в Дома на Църквата, сам става камък и като такъв предлага себе си на света. Сред най-важните характеристики на човешката трагедия след падението е фактът, че човекът често става роб на своите творения. Не може да управлява историята, която създава. Изложен е на милостта на техниката, като единствени изход от омагьосания кръг, за да стане отново господар на битието, отново да възвърне властта си над творението, която имаше в рая. Упражнявайки царската си власт, миряните – тези Христови свещеници – си поставят за цел да възстановят хармонията в света и културата, да постигнат отново властта на човека в историята, да отведат всички и всичко до Христос, Който е главният център, около който се върти светът и на който е положена земята, както казвал Данте.

Като пророк, кръстеният е онзи, който притежава способността да различава у външните събития дълбочината на Божиите действия, да вижда в историята онзи план, който Бог тайнствено е начертал за спасението на хората, да разчете и осветли отвътре историческите събития, които често са тъмни и безизходни.

Така в Църквата, която живее със съборността, всички кръстени са отговорни не само за управлението, но и за вярата ѝ. Първо упражняват служението да защитават вярата, защото цялото Тяло на Христос е висшето начало на догматичното предание. Този възглед е ясно формулиран в посланието на православните патриарси, написано в 1848 г. като отговор на енциклика на Пий IX. „Според нас, четем там, защитникът на религията е това тяло на Църквата, този народ… тяло на Църквата, т. е. народът е този пазител и охранител на православието” (Mansi XL (1909), 407-408). Използваната тук за да изрази защита гръцка дума υπεράσπιση е достатъчно показателна и съдържа идеята за някого, който носи щит (ασπίδα). При това текстът не казва, че миряните са съдии на вярата, а нейни защитници. Съдии в действителност са епископите в своята постоянна съборност. Тази епископска съборност обаче трябва обезателно да е в сътрудничество със съборността на всички лични съвести, просветени от Светия Дух, така че те да не бъдат индивидуални съвести, но личностни, причастни, вкоренени в светите неща и в общението със светците. Разбира се православните признават вселенските събори като видими органи на догматичното предание. При това един събор не е истински събор и не се утвърждава като такъв в съзнанието на вярващите, освен ако те не го признаят и възприемат в свободно приемане на решенията му. Висшият орган на безгрешността е тъкмо цялото Христово тяло. Целият този народ, който признава като свои съборните постановления. Така в историята на Църквата виждаме случаи, когато народът, като не признава някои определения на вярата, е определил цели събори като неправославни. Такъв е случаят с лъжесъбора в Ефес (449 г.), с иконоборческите събори (754 и 815 г.) и с Флорентийския (1438 г.). Всичко тогава е зависело от един мъченик и истински пророк, св. Атанасий, например, в епохата на арианската криза или преп. Максим Изповедник – във времето на монотелитската ерес.

Освен обаче служението за защита на вярата, всички кръстени участват също и в преподаването на вярата. Мястото на миряните богослови, като Ориген, Кавасила или Хомяков е било и продължава да бъде изключително важно в Православната църква. Най-голямата част от религиозните мислители на 20 век, както и по-голямата част от преподавателите в богословските училища са миряни. Така че мирянинът е служител (διάκονος) на защитата и преподаването на вярата. Това негово място ни позволява да кажем, че той е още и дякон на формулирането на вярата – в смисъл че богословската работа подготвя – що се отнася до човешкото участие (Деян. 15:28) – решенията, които взимат под ръководството на Светия Дух съборните отци.

Още по-ярко пророческото достойнство се явява в членовете на Църквата, които са се приближили до светостта, и тук по отношение на дара на различаване на духовете няма абсолютно никаква разлика между клириците и миряните. Това са мъдреците на живота, старците, които възраствайки до апостолските мъже, постигат действително духовно отчество. Към тях народът прибягва и те се радват на изключителен авторитет вътре в Църквата. В тяхното единено битие достигат своята кулминация както дарът на пророчеството, така и даровете на царството достойнство и свещенството. Те са чистите души, живите знаци за Христовото присъствие в неговата Църква.

Йерархията, както и обективното действие на тайнствата, съществува в Църквата, за да показва верността на Христос към нея. Народът, както и клириците като членове на този народ, има за цел да откликне на този Христов дар.

Светостта на тайнствата ни говори за любовта на Христос към Неговата Църква. Светостта на народа, която е завършек и плод на първата, е вдъхновен от Светия Дух и изпълнен с любов отговор на Невестата към нейния Христос.

Превод: Златина Иванова