Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Градът в църковните канони и значението на диптиха в Православната църква

Вторник, 21 Май 2013 Написана от Прот. Владислав Ципин

Fr Vladislav_TsypinДревната Църква е била преимуществено привързана към градската среда и във вътрешното си устройство е отразила полисната система на античното общество, като с това принципно се е отличавала от обществената ситуация през Средновековието – както в Православния изток, и по-конкретно в Русия, така и в Римокатолическия запад. Когато разглеждаме как този факт се е пречупва в живота на Църквата в течение на историята ѝ и до днес, достигаме до заключения относно съвременното устройство на Вселенската църква.

Полисното устройство на древната Църква

Политическото устройство на света, формирано в ново време, е свързано по приемство с онова, което е съществувало в гръко-римската и в средиземноморската икумена в античната епоха и в същото време съществено се отличава от него по редица свои особености. Едната от тях е в това, че държавата от съвременен тип представлява политическо обединение, свързано с територия, със строго очертани граници, вътре в които при всички възможни социално-икономически и етнокултурни диференциации на политико-правовото пространство (в случая този термин е употребен буквално, а не в метонимичното си значение), то е еднородно, докато съществувалата в античния свят полисна система е представлявала съвкупност или от независими една от друга, или от сложно съподчинени политически образувания, всяко от които е имало своето ядро – полис (civitas) – и своя периферия. 

Хронологично, но не и типологически промеждутъчен етап в тази еволюция – от държавата-полис към съвременната европейска държава – представляват варварските държави, чиято основа съставляват племената (nationes), начело с племенните си вождове: херцози, крале, при славяните – князе и жупани. От тези политически образувания са израснали и средновековните държави. До известна степен в монархическите държави в съвременна Европа това племенно начало се съхранява в качеството на традиционни форми на управление, при изпълването му с друго политико-правно съдържание.

Древната полисна система обаче, както вече беше казано, се е съхранила до наши дни в Църквата – при това по различен начин, но еднакво явно както в Православната, така и в Римокатолическата църква. Казаното важи както за устройството на реалното църковно управление, така и още по-явно в епископската титулатура, строго обвързана с названията на градове. През първите две столетия от своето съществуване Вселенската църква не е имала формиралата се по-късно своя поместна структура и се е състояла от общини, оглавявани от епископи. Забележителното е, че тези общини са се намирали изключително в градовете. Затова и епископската катедра е била обвързана с града, откъдето произхожда и титулуването на епископа с названието на този или онзи град.

Ключовото значение на града за църковното устройство е изразено по особено забележителен начин в каноните. Лаодикийският събор, в своето Правило 57 забранява по положителен начин да се поставят епископи в села и малки градски поселения: „Не подобава в малки градове и села да се поставят епископи, а периодевти[1]; а поставените вече нищо да не правят без волята на епископа на града. Също и презвитерите нищо да не правят без волята на епископа”. Издаването на това правило е свързано с отмяната на института на хорепископите, възникнал през второто столетие и представляващ до известна степен отстъпване от първоначалния принцип, който по безусловен начин обвързва катедрата на предстоятеля на местната църква с епископа на града. Селските епископи, или хорепископите, започнали да бъдат поставяни в резултат от появата на християнски общини вън от градовете – в онези места, които били далеч от градските стени. За християните от градските околности или от селските места е било трудно за участват в богослужението в градските храмове, но тъй като християнските общини в епохата на гоненията са били оглавявани изключително от епископи, а презвитерите само съслужили с тях, в отдалечените места назначавали първоначално не презвитери, а хорепископи, нямащи впрочем пълнота на епископската власт (виж: Правило 13 на Анкирския събор, Правило 10 на Антиохийския събор, Правило 14 на Неокесарийския събор).

Вече в края на 5 в. в Църквата в пълна мяра е възстановен изначалният принцип на пребиваване на епископските катедри изключително в градове. Така Халкидонският събор, със своето Правило 17, подчинява енориите, намиращи се в покрайнините на градовете и в селските местности, на властта на градския епископ: „Във всяка епархия, в селата и градските околности съществуващите енории трябва неизменно да пребивават под властта на завеждащите [съответния град] епископи”.

В съответствие с това правило, разпределението на енориите по епархии трябва да бъде основано на обичая, който придобива законна сила, ако се съхранява в течение на не по-малко от 30 години: „…а най-вече ако в продължение на тридесет години са ги имали безспорно в своето си ведомство и са ги управлявали”. Относно новооснованите градове правилото предвижда тясна връзка на епархийските граници и гражданското административно устройство: „Ако пък по силата на царска власт се е основал или ще бъде основан град, то редът на църковните енории да следва държавното и гражданско разпределение”. Това положение буквално се повтаря в Правило 38 на Трулския събор.

Епископът и градът днес

В нашето съвремие Вселенската православна църква представлява съвкупност от национални поместни църкви. В пълна мяра това се отнася до онези поместни църкви, които в самото си наименование съдържат указание за отнасянето им към един или друг народ или държава – Руска, Грузинска, Сръбска, Румънска, Българска – макар че, разбира се, юрисдикцията на тези църкви е основана върху териториалния, а не върху етническия принцип и се разпространява върху всички православни, живеещи вътре в каноничните им граници, с изключение на особения случай с диаспората, когато тази юрисдикция напуска съответните граници.

До известна степен и древните патриаршии, със сигурност поне Антиохийската, в най-новия период също са придобили качеството на национални църкви. В титлата на Александрийския патриарх няма указания за страна, но затова пък в него присъства названието на цял континент: „на цяла Африка”. И все пак, титлите на предстоятелите на църквите – включително и на онези църкви, които са строго обвързани с една или друга държава, каквито са Българската или Грузинската и които са частично повтаряни в названията на самите църкви – изразяват древния каноничен принцип на свързаност с града, в който се намира катедрата на съответния кириарх. Другото наименование на Руската църква е Московска патриаршия.

Наименованията на градовете непременно присъстват и в епископските титли – както на епархийските епископи, така и на викариите в Православната църква. В Руската църква съществува традиция, съгласно която титлата на епархийския епископ включва в себе си наименованието на два епархийски града: на града-катедра и на още един, а титлата на викарния епископ – на един град. Да отбележим, че в Руската църква, за епархиите, които са разположени в Западна Европа, се употребяват исторически титли: Сурожка с резиденция на правоправещия епископ в Лондон и Корсунска – с резиденция на този епископ в Париж.

И до днес в разпределянето на епархиите в Православната църква, също както и в Римокатолическата, се запазва същественото отличие между тези територии, които в древност са представлявали огнища на античната цивилизация (Италия и Гърция) или са били в периферията на Римската империя (съвременна Франция или Испания), или – накрая – са лежали отвъд нейните предели (Полша или Русия). Броят на епархиите по отношение на числеността на паствата им е максимално голям в Италия или Гърция, доста по-малък в периферните територии на Империята и още по-малък – в страните, които се намират отвъд нейните граници. Като при това в Италия едва ли не всеки град има своя епископска катедра. Аналогично е бил поставен въпросът в Средновековието и в Мала Азия, но там ситуацията радикално се изменя вследствие падането на Новия Рим – Константинопол.

Връзката на епископската катедра с града не се ограничава само до титлата, но обикновено се изразява и в реално оглавяване от епископа на църковната община на града, чието наименование влиза в тази титла. Особено показателни в това отношение са юрисдикционните пълномощия на предстоятеля на поместната църква. При всички случаи той е не само първойерарх на поместната църква, но и правоправещ архиерей на своята епархия, епископ на неговия катедрен град, и това е неизменяем каноничен принцип. В това наблюдаваме поразителен контраст с административното устройство на съвременните държави, където националната, държавната власт и администрацията на столичния град са различни учреждения, които принципно не могат да съвпадат, но тук са очевидни явните паралели с политическото устройство на Римската империя, в която юрисдикцията на Римския сенат и на Римския принцепс, също както и редица други правителствени и съдебни учреждения са се разпространявали и над града Рим, и над цялата Империя.

Църковната структура в епохата на гоненията, до имп. Константин Велики, при всички случаи във 2 в., може би до известна степен е била уподобена на политическата организация на Гърция – с нейните съвършено различни полиси – в епохата на гръко-персийските войни, докато църковната организация в епохата на Вселенските събори може да бъде сравнена с устройството на Римската империя, Pax Romana – устройство, при което в Рим е имало връзки на различни нива със сенатските и с императорските провинции, с колониите, със съюзните градове (федератите), с муниципиите, и всичко това заедно е представлявало сложния конгломерат, който А. Дж. Тойнби остроумно е нарекъл „международна лига на гръцките и другите, свързани в културно отношение с нас, полиси”.[2]

Отделяне на църковните области в древната Църква и зараждане на поместните църкви

В епохата на гоненията – със сигурност до средата на 3 век – древната Църква не е имала поместна структура. Всеки епископ, оглавявайки християнската община на своя град и прилежащите му периферии, е бил, ако можем да се изразим така, съвършено автокефален. Образуването на поместните църкви, обединяващи няколко епископии и възглавявани от първенствуващи ги епископи, се отнася, вероятно, към периода преди управлението на Диоклетиан, когато Църквата, малко след гонението при Деции, се е ползвала с относителна търпимост от страна на римските власти – търпимост, която обаче още не е имала юридически основания. Първа форма на обединение на няколко епископии в една поместна църква са църквите в римски провинции като Кападокия, Лидия, Фригия, Пафлагония. Тези църкви са оглавявани от епископите на столичните градове на провинциите, които били наричани град-майка (на гръцки μετρόπολις). От тук и титлата на главата на такава църква – митрополит.

Хронологично погледнато появата на титлата митрополит съвпада с Никейската епоха. За първи път в каноническите паметници тя се среща в Правило 4, Правило 6 и Правило 7 на Първия Никейски събор. Това обаче не означава, че Първият вселенски събор е въвел ново устройство. Прикрепването на наименованието „митрополит” на провинция към епископите на столичните градове е следствие от административната реформа на Диоклетиан, увеличил многократно броя на провинциите и направил ги основна единица на териториалното деление на империята. До тогава същите тези, по същността си митрополити, са се именували примаси или първи епископи, както това е отразено в Апостолско правило 34, чийто текст гласи: „Епископите на всеки народ трябва да познават първия между тях и да го признават като глава…”.

Работата е там, че до административната реформа на Диоклетиан старите големи провинции са следвали по-отчетливо етническата карта на Империята, тъй като в названията на провинциите са били възпроизвеждани имената на народите, населявали дадена провинция до завоюването ѝ от Рим, а след това, в общия случай, асимилирани от гърци или латини, като например: Галатия, Киликия, Македония. Идентичността на примасите от втората половина на 3 век с по-късните митрополити се потвърждава от обстоятелството, че Правило 9 на Антиохийския събор присвоява на митрополитите същите права и задължения, които с Апостолско правило 34 се дават на примаса – на първия епископ, т. е. на епископа на митрополията, т. е. на митрополита.

В средата на първото хилядолетие във Вселенската църква се формира системата на пентархията – на петте патриаршии, редом с които оставала само една църква, съхранила своята автокефалия, но все пак не получила статута на патриаршия – Кипърската. При св. имп. Юстиниан автокефален статут придобила и архиепископия Първа Юстиниана – родният град на този император. До края на 5 век официално патриаршеската титла не се употребява – за първи път тя е спомената в Конституцията на имп. Зинон от 477 г., а в каноните – само от отците на Трулския събор.

Образуването на патриаршиите предшества по време възхождащата към края на 4 в. поява на т. нар. велики области, приблизително съвпадащи с гражданските диоцези и включващи в себе по няколко провинции, включени, на свой ред, в състава на четирите, учредени от св. Константин префектури, на които е разделена територията на Империята с изключение на двете нейни столици – Рим и Новия Рим.

Първите епископи на новите, по-крупни поместни образувания са носили титлата екзарси – еднаква с тази на гражданските началници на диоцези или архиепископите. До края на 4 век обаче поместните църкви са представлявали митрополии, заключени в границите на провинции. Така или иначе, без да притежават по-висш в сравнение с този на митрополитите юрисдикционен статут, епископите на градовете, които впоследствие са удостоени с патриаршески титли, са заемали първо място в диптиха на Вселенската църква. Вероятно именно това обстоятелство – принадлежността на епископите на тези градове към първите места в диптиха – е способствало в по-късната епоха те да получат юрисдикционни пълномощия по отношение на останалите митрополити.

Формиране на диптиха на първенствуващите катедри

Каноните фиксират изначалното първенство в диптиха на епископите на трите най-големи града в Римската империя: Рим, Александрия и Антиохия – именно в тази последователност. Трите катедри фигурират в Правило 6 на Първия вселенски събор, чийто текст обаче не дава ключа към еднозначното подреждане в последователност на катедрите на тези градове в диптиха. Все пак, такава последователност се потвърждава от по-късните правила и е добре известна от историческия контекст. Правилото гласи: „Да останат в сила древните обичаи, приети в Египет, Ливия и Пентапол, а именно Александрийският епископ да има власт над всичките тези места, понеже и Римският епископ има свои в това отношение обичаи. Така също и в Антиохия, и в други области да се пазят предимствата на църквите”.

Според мнението на изтъкнатия интерпретатор на каноните, еп. Никодим (Милаш), който по някои въпроси следва Валсамон, споменатите в даденото правило привилегии имат предвид правата на патриарха: „… не в това, че Никейският събор е установил с това правило патриаршеско достойнство в Църквата, а в това, че признава и санкционира особени, големи права на митрополитите в известните първенствуващи църкви, при което тези митрополити са имали в своя юрисдикция не само определен брой подчинени на себе си епископи, но и определен брой обикновени митрополити с подчинени на тях, на свой ред, епископи”.[3]

При цялото ни уважение към епископ Никодим обаче – и при още по-голямото ни уважение към Валсамон – имаме основания да настояваме, че в това правило става дума все пак за митрополитските права на споменатите в него епископи, тъй като дори т. нар. „велики” области в границите на диоцезите са формирани едва в края на 4 век (да не говорим за патриаршиите) – във всеки случай няколко десетилетия по-късно от Никейския събор. Към подобна гледна точка са се придържали не само Беверегий (за което споменава еп. Никодим), но и такива руски учени, като църковния историк В. В. Болотов и канониста П. В. Гидулянов, а още и православният френски канонист, архиепископ Петър (Л`Юилие).

Тъй като в Правило 6 се говори непосредствено за църковната ситуация в Египет, то при интерпретацията на действителното съдържание на това правило трябва да се има предвид обстоятелството, че високото ниво на политическата централизация там е повлякло подир себе си аналогична централизация и на църковната администрация – епископите на Александрия са притежавали правата на митрополити на значително по-обширни територии, т. е. в пределите на целия Египет, заедно с прилепените към него Ливия и Пентапол, отколкото това се е случвало в други региони на Империята, където властта на митрополитите се е разпространявала над по-малки по размерите си провинции. Ето защо и споменатите в Правило 6 юрисдикционни права на Римските епископи са се отнасяли не до цялата огромна територия, именувана по-късно Западна патриаршия, а до епархиите на субурбикарните епископи.

Друга интерпретация на това правило до известна степен влиза в противоречие с нормата на Правило 4 на същия този събор, която изхожда от подчинеността на епископите само спрямо юрисдикцията на митрополитите, без при това да предвижда съществуването на по-висши по отношение на нея инстанции.

С Правило 7 Никейският събор предоставя първенството по чест в Палестина на епископа на Елия-Йерусалим – Майката на всички църкви. При това по парадоксален начин същото това правило съхранява достойнството на митрополита на Палестина, т. е на епископа на Кесария Палестинска. Скоро след Никейския събор обаче ситуацията е опростена и катедрата на Кесария влиза в юрисдикцията на Йерусалимския епископ. За мястото на Йерусалимската катедра в диптиха споменатото правило не казва нищо.

За местата в диптиха на Вселенската църква се говори ясно вече в Правило 3 на Втория вселенски събор: „Константинополският епископ да има предимство по чест след Римския епископ, понеже този град е нов Рим”. По този начин Вторият вселенски събор поставя Константинополската катедра на второ място след Римската – на това основание, че Константинопол е нов Рим. С това правило в диптиха са отместени надолу Александрийската и Антиохийската катедра. Същото съотношение на престолите на Рим и Константинопол е повторено в Правило 28 на Халкидонския събор.

В пълния си вид подреденият по този начин от Втория вселенски събор диптих на епископите на първенствуващите градове се възпроизвежда точно в Правило 36 на Трулския събор. Особено същественото в това правило е постановеното, от една страна, равенството на престолите на древния и на новия Рим и, от друга – второто място на Константинополската катедра след Римската: по същество тук е формулиран принципът на сакраменталното равенство на всички епископи, при наличието обаче и на йерархия между тях – поне що се отнася до диптиха.

Диптихът и гражданското значение на първосветителските катедри

Историята на образуването на поместните църкви не предоставя възможност за догматизиране на преимущество на едни или други първосветителски катедри. Самите канони (Правило 3 на Втория вселенски събор; Правило 28 на Четвъртия вселенски събор) говорят за политически, а не за догматически основания на въздигането на един или друг престол. Мястото на града в диптиха се е определяло, съгласно с тези канони, от неговото гражданско положение. В Правило 28 на Халкидонския събор това е казано съвсем недвусмислено: „Понеже на престола на древния Рим отците правилно дадоха предимство като на царстващ град”. Като коментира това правило, архиеп. Петър Л`Юилие пише: „Константинопол има статут на столица на империята, почетена от присъствието на императора и на сената и в гражданско отношение има привилегии, равни с привилегиите на древния Рим. Действително, тези потвърждения съответстват точно на положението, съществувало в периода на провеждане на Халкидонския събор и не отразяват точно политико-административния статут на Константинопол, какъвто е бил в 381 г. … В началото не е можело и дума да става за отричане на превъзходството на Рим… Важна стъпка към юридическото равенство е предприета при управлението на Констант… След тържественото влизане в града на Теодосий, на 24 ноември 380 г., политическото положение на Константинопол се стабилизира в положителен смисъл. Императорът окончателно помества тук своята резиденция и градът вече действително става столица на източната част на Империята”.[4]

В по-късно време политическото доминиране на Новия Рим, останал единствена резиденция на императорите, над древния Рим се превръща в очевиден факт, но тук здравият църковен консерватизъм се проявява в това, че преимуществата на катедрите се запазват и след отпадането на политическото значение на града, както се случва тогава с Римската катедра, чието собствено църковно значение започва безпрецедентно да превъзхожда политическата тежест на самия Рим. И въпреки по-късното превземане – в различно време – на градовете на източните патриаршии, а още по-късно и на самия Константинопол от мюсюлманите, благодарение на същия този здрав консерватизъм техните катедри запазват своите първенствуващи места в диптиха на Православната църква.

Римокатолическото право и римокатолическата еклисиология отхвърлят политическото обуславяне на ранга на църковните катедри. Още в епохата на единство на Изтока и Запада отците на Запада и епископите на Рим виждат основания за преимущество на едни престоли над други главно в апостолския произход на църквите, поставяйки на първо място в диптиха престолите, пряко или косвено свързани с апостол Петър.

Появата на тази доктрина се обяснява с особеностите на църковната история на Запада. Както пише известният руски канонист П. В. Гидулянов, „предвид отсъствието на Запад на общини, които да са били основани от апостолите, предвид това, че тук единствената такава община е Рим, първенствуващото положение на Римския епископ са извеждали от основаването на Римската църква от апостолите и особено от Петър – княза на апостолите”.[5]

Що се отнася до Изтока, то към него подобно западно учение не е приложимо – произходът на Коринтската църква от апостол Павел с нищо не е по-малко почетно от произхода на Александрийската църква от апостол Марк, при което обаче епископите на Коринт никога не са претендирали за равна чест с Александрийските. Все пак обаче общоприетата на Изток тенденция църковният ранг на катедрите да се обяснява чрез политическото положение на града е напълно разпространена и на Запад: Рим – това е първопрестолната столица на Империята, а останалите първенствуващи в Западната църква катедри са се намирали в градове с висок административен статут: Картаген – това е столицата на Африка, Равена пък е временна резиденция на западните римски императори

По този начин източната гледна точка, непосредствено изразена в Правило 28 на Халкидонския събор, има всички основания да претендира за общоцърковно значение.

*   *   *

В заключение ще изразим мнението, че при всички търкания от юрисдикционен и друг характер между отделните, в това число и най-важните църкви, установеният от каноните диптих на епископите на първенствуващите градове, заедно с предвиденото в каноните органично съчетаване на сакраменталното равенство на престолите с тяхното – съществувало в древната Църква – първенство по чест, представляват идеалният и, вероятно, единственият приемлив модел на взаимоотношения на поместните църкви вътре във Вселенската църква.

Превод: Борис Маринов



 

Цыпин, В. „Город в церковных канонах и значение диптиха в Православной Церкви” – В: Богослов.ру (бел. прев.).

[1] Отначало презвитери, а по-късно и епископи (περιοδεύοντες επίσκοποι – буквално „странстващи епископи”). В Средновековието – помощници на епископа, обхождащи, по негова заръка, подчинените му църкви и следящи за благочинието в тях (бел. прев.).
[2] Тойнби, А. Дж. Цивилизация перед судом истории, Москва – Санкт Петербург 1995, с. 51.
[3] Никодим, епископ Далматино-Истрийский Правила Православной Церкви с толкованиями, т. І, Троице-Сергиева Лавра 1995, с. 199-200.
[4] Архиепископ Петр Л'Юилье Правила первых четырех Вселенских Соборов, М. 2005, с. 446-447.
[5] Гидулянов, П. В. Восточные Патриархи в период четырех первых Вселенских Соборов, Ярославль 1908, с. 494.



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/x4rf6 

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме