Христос и преображението на времето (есхатология на настоящето)

1. „В гроба с плътта Си…”

Символът на вярата на първите християни е бил кратък, наситен със съдържание и несложен. Самото му звучене е било нещо подобно на внезапно бликнала светлина. Апостол Павел предава тази вяра така: „Защото, ако с устата си изповядваш Господа Иисуса, и със сърцето си повярваш, че Бог Го възкреси от мъртвите, ще се спасиш” (1 Кор. 10:9).

Това изповедание може лесно да бъде сведено до неговото ядро: Иисус е Господ. Някога това кредо е притежавало грамадна, така да се каже взривяваща енергия, която се изразявала поколения наред в небивало изливане на Духа. Силата, заложена в името на Иисус, се уталожвала в нови и нови обръщания, обличала се в молитви, изпълвала виденията на молещите се, събирала събори, отсичала догмати. Разпростирала облаци от свидетели, едни изпращала да проповядват Евангелието до самия край на земята, а други – да се скитат по земните пещери и клисури, водела ги в пустинята, отлагала се в пророчества, в каноните на катакомбните литургии…

Първохристиянският символ, утвърждаващ месианското достойнство на Иисус и заключеното в Неговото име обещание за спасение, е бил обърнат едновременно и към непрогледното минало, и към отиващото отвъд пределите на времето бъдеще. В себе си той свързвал този свят с другия, който имал да дойде, съединявал действителността на днешния ден с радостта, която чакаме от деня на Възкресението. Защото времето се изпълнило (Марк 1:15) и неговото изпълнение влязло във всяко тук и сега, което открива себе си в безконечното.

Тук и сега е Иисус (Който е) Господ. Той е с нас, но и не само с нас, които живеем сега: Неговото присъствие хвърля светлина върху цялата досегашна история на хората. Името Му странства през столетията и изпълва със Своя Дух всяка епоха. Изповядано веднъж, то не се превръща с това в запечатано хранилище, охранявано до Страшния съд, но се носи в безкрайна откритост към всичко, което е било, което ще бъде, което е. Отново и отново то избухва, повиква ни по нашите пътища, върви недалеч от нас или пък съвсем редом до нас.

Κύριος Ἰησοῦς – цялото Евангелие се помества тук, в тези две думи, които носят със себе си три вести: първата възвестява за историчността на Иисус от Назарет, Който е пребивавал с нас; втората ни дава думите, с които да можем да говорим за вярата си в Господа, Който никой никога не е видял; третата пък ни открива – и това е не по-малко важно, – че Техният съюз, че Тяхното единство – единството на конкретния Човек и на непостижимия Бог – ни се открива, явява ни се във всеки миг, когато в безпределността на настоящето провъзгласим Иисус за Господ. Онова, което произнасят нашите уста, и онова, в което вярваме със сърцата си, съединява в себе си един, отделен от нас, факт от историята с обещанието за нова среща. Словото става плът в самото лоно на човешкото съществуване, неотделимо от неговите жизнени ритми: на раждането, възмъжаването, остаряването, кончината. Господ обитава отсам времето, но Той е все Същият, за когото казваме, че с нас е Бог. Във времето, което ни се е паднало, „при Понтий Пилат”, както се казва в нашия Символ, но още и при Нерон, и при Константин Велики, и при Иван Грозни, и при Сталин, или в което и да било друго време. Той е Този, Когото пророкът нарича „Стария по дни” (Дан. 7:13), и Неговата възраст включва в себе си пропастта от шестте дни на творението, но също така и безсмъртието на есхатологичното очакване на преображението на цялото творение.

Вървейки по следите на Неговото име ние намираме и „Младенец повит, лежащ в ясли” (Лука 2:12), Когото Неговата Майка и родственици някога са носили на ръце и полагали в ясли. Виждаме и кръста, и се устремяваме към Възкресението, и всичко това се вписва в онова неизчерпаемо настояще, което „е било, е и има да дойде”, и пребивава с нас като неизбледняваща икона на Неговото обитаване на земята.

Станал Човек, Бог се съединява още и с онези събития от човешкия живот, които съставляват природата на временността. И, макар и да остава техен Господ, Той им се подчинява. Можем да наречем тази временност твар и дори, може би, вироглава твар. В епохата на творението на света, бидейки една от неговите овци, сега тя се превръща в Негово иго, пастир, господар, спътник, приятел и, в края на краищата, палач.

Влизайки в човешкия живот, Иисус „понизи Себе Си, като прие образ на раб” (Фил. 2:7) на временността. Той не избегна обречеността на смъртта, но раздели също и най-обикновената радост да бъде сред Своите собствени създания, осенени от Неговото благословение. „Времето се изпълни – повтаряме ние след Него – и наближи царството Божие”, когато, излизайки от бездните на до-времето, Словото слезе на земята. И ето – Той се ражда, пораства, става възрастен и осъзнава Своето служение, среща първите Си ученици, беседва с тях, вика ги при Себе си. И те влизат в дома на Словото Божие. „И престояха оня ден при Него. Часът беше около десетия” – поради някаква си причина уточнява Евангелистът (Иоан 1:39) в интонацията на същата тази космическа симфония на Въплъщението, която ни завладява още с първите звуци от Йоановия Пролог.

Иска ни се да се задържим тука и за минутка да замлъкнем пред този кеносис на вечността. Историята на Бога, насред Неговите собствени творения, някак неочаквано и непринудено се излива в този ден и в онзи час, които сега се превръщат в пространство на нейното основно извършване. Шехина,[1] славата Божия, по невидим начин изпълва човешкото, временното, непретенциозното жилище. И остава там завинаги.

Струва ни се, че Иисус се „устройва” във времето, както в яслите след раждането Си. Роден от Отца „преди всички векове”, Той се среща с галилейските рибари „около десетия час” (около четири през деня, според нашето измерване), които се превръщат в „малка църква” на пътя на Неговото преминаване през времето към онова ново небе и онази нова земя, в които време вече няма да има. Звукът от Неговия глас, сянката от Неговото тяло, думите, надраскани от Него в пясъка – всичко това остава като фрески, като нарисувани краски, които никога няма да се изтрият от стените на този храм.

Към чудото на Въплъщението можем да се приближим не само изповядвайки с думи неговата непостижимост, но също и в изгревите и в залезите, в прохлада и в зной, в смъртната умора и в покоя, преживени заедно със Словото, облечено в човешка плът. След Неговото пребиваване на земята сме призвани да живеем в сянката на царството с часовете и годините на Иисус, така че те да се съединят с дните на нашето съществуване така, както и Неговото тяло и Неговата кръв се съединяват с нашето тяло и нашата кръв в Тайнството на Евхаристията. Евхаристията се отслужва и в изпълненото време, което е тайнството на настоящето – прозрачна тайна на реалността, пребиваваща тук и сега.

„Тайнството на Въплъщението на Словото – пише преп. Максим Изповедник – съдържа в себе си смисъла на всички загадки и образи от Писанието, а също и знание за явяваните и постигаеми от ума твари. Позналият тайнството на Кръста и на Гроба (Господен) познава и целта, заради която Бог първоначално е привел всичко в битие”.[2] Това тайнство се извършва преди всичко в такова съществувание, в което неслитно и неразделно някога билото се съединява с онова, което още не е било, но е очаквано и на което се надяваме.

„Старият по дни” сътворил света „в началото”, Словото пък се облякло в плът „в последните дни”, както казва евхаристийната молитва на св. Василий Велики, а Синът Човешки ще дойде в онзи ден, когато „слънцето ще потъмнее, и месечината не ще даде светлината си, и звездите ще изпадат от небето, и силите небесни ще се разклатят” (Мат. 24:29). Всички тези три проявления на времето обаче се съединяват в Царството Божие, което вече се е приближило, но остава скрито и бива познавано само в тайната Христова. Тя само се открехва в имената, които Седящият на престола дава на Себе си в Апокалипсиса: „Аз съм Алфа и Омега, началото и краят” (Откр. 21:6). Всичките тези имена на Неговото същество означават още и едновременното Му пребиваване – както във времето, така и във вечността, примирени накрая помежду си. Ние знаем миналото и настоящето, и бъдещето в тяхното отчетливо разделение, в техните граматически и в психологическите им нюанси, в тяхното взаимно противостоене и дори още и в техния непримирим спор, но във въплътилото се Слово, в Алфата и Омегата, противостоене не съществува. Бог обитава в такова време, в което миналото и бъдещето са въплътени и са съсредоточени в тяхната неуловима едновременност – в единия източник на живата вода (Откр. 7:17), потокът на който няма нито начало, нито устие. Защото източникът и устието на Словото, което тече и бяга – заедно с историята на хората – могат да бъдат открити във всеки един момент от Неговото пребиваване с нас.

Съгласно преданието, което възхожда към св. апостол Петър, след Своята смърт Христос „оживял по дух, с който Той, като слезе, проповядва и на духовете, които бяха в тъмница” (1 Петр. 3:18-19) и още пуснал „на свобода измъчените” (Лука 4:18). Господ влязъл или, нека го кажем по-смело, нахълтал в ада, „понеже Син Човеческий дойде да подири и спаси погиналото” (Мат. 18:11). Какво означава обаче това „погинало”? Нека си спомним пасхалния тропар, който се чете на проскомидията и се повтаря по време на пренасянето на още неосветените Дарове на олтара. Ще си позволя да го цитирам:

В гроба си бил с плътта Си,
А в ада с душата, като Бог,
В рая с разбойника,
И на престола с Отца и Духа,
Изпълвайки всичко, Неописани.

„В гроба с плътта Си”, в смъртта – там Ти си бил. Влязъл си в някакво струпване на абсолютното не-време. „Беше третият час, и Го разпнаха” (Марк 15:25). Плътта Му преживяла агонията, духът Му познал нищетата на човешката участ, чак до самия най-немислим предел на осъждането. „Платката, що дава грехът, е смърт”, казва Послание до римляни (6:23). Христос слязъл в ада, за да приеме възмездието за всички грешници на света в най-плътното средоточие на злото. Защото адът също е време, но сковано и съдимо в греха. Христос слязъл в обителта на греха с душа или дух, съгласно ап. Петър. Дръзваме ли да предположим, че въплъщението на Христос се е продължавало и след смъртта? Та нали мъртвата Му плът – защото смъртта Му не е привидна, а реална – не е принадлежала на въплътилото се Слово, на второто Лице на Пресветата Троица?

В смъртта на плътта човешкото смъртно време станало неподвижно, бездвижно, вкостеняло… И тогава духът слязъл при „онези, които били в тъмницата на духовете”. Човешкото тяло било погребано, но тайната и силата на Христос все още живеели и се извършвали в това тяло и в ада – с всичките мъки и в цялата абсурдност на тези мъки, преживени от душата като от Бог – и така влезли в душата на всеки от нас, кръстените в Христовата смърт, които в Него сме се и облекли.

Ти си бил в гроба, в ада, в рая, но продължаваш да си, да присъстваш в Духа – до мен, тук, сега, когато чета тази молитва, когато се отслужва тази Литургия.

Ти си!

… И ето че пред нас се разплитат опънатите влакна на времето, арамейската реч, прозвучала преди две хилядолетия, без всякакви препятствия се превръща в родна за слуха на сърцето, изпълвайки с неизразимо присъствие всяко едно мигновение, когато си спомням за Христос, но също и тогава, когато съм далече от Него. Тук става дума за нещо по-голямо от просто паметта, която мога да пробудя с мисълта си. Животът на Иисус от Назарет достига до нашето съществуване и се присажда към дървото на всеки човешки живот, който се ражда, възраства, умира и пада, за да възкръсне в последния ден при звука на тръбата и на Словото.

Покаяние и съд, упование и спасение съ-съществуват, защото Ти си бил, Ти си, но и Ти ще бъдеш – с нас и в нас.

„Възлюбени, сега сме чеда Божии; но още не е станало явно, какво ще бъдем. Знаем само, че, кога стане явно, ще бъдем подобни Нему, защото ще Го видим както си е” – пише в Първото си послание св. ап. Йоан Богослов (3:2). И когато ни се открие (ако въобще ни се открие), то тогава бил, е и ще бъде ще се слеят във времето, където „не ще вече да има време” (Откр. 10:6). Защото там, където е Той – там животът живее, вместо да отминава, там животът не оскъдява, т. е. не губи от своето настояще. Светлината му незабелязано изпълва всички забравени ъгълчета на нашето съществуване. Но го има и онзи магически кристал, в който Ти си бил, Ти си и Ти идваш се събират в единството на приношението и на упованието – в тайнството Евхаристия. На престола човешкото време се претворява във време на Христос и ние навлизаме в него, когато приемаме Неговото Тяло и Неговата Кръв. Защото всяка Евхаристия носи със себе си три измерения:

- конкретното събитие от далечната история, сътворявано във възпоминанието на смъртта и на Възкресението на Господа Иисуса, до деня на Неговото завръщане;

- възпоминанието като събитие на душата – тук и сега, оживяващо в молитвата;

- и пак то се превръща в събитие есхатологично, в обещание за среща с Господа в този свят, където Бог ще бъде „всичко у всички” (1 Кор. 15:28).

Това обещание не се отнася само до някакво невъобразимо далечно време, което изчезва от полезрението ни. Приближи се Царството и ето че изпълнилото се време се открива в три хоризонта, в които Бог идва при нас:

- историчността на Въплъщението;

- извършващата се в душата на човека победа над ада и

- очакването на завръщането на Господа, на дошлото в силата си Царство Божие.

В евхаристийното присъствие човешкото време – в неговите три измерения – се превръща в тайнство на съ-съществуването с Този, „Който е, Който е бил и Който иде” (Откр. 1:8). Времето може да се навие „като свитък” (Откр. 6:14) или, напротив – докрай да се разтвори, когато бъде изпълнено от Христос, защото Той „е същият вчера, и днес, и вовеки” (Евр. 13:8).

„Вчера, днес и вовеки” невидимо събраните в Него стават един поток. Човешката история твърде често си прокарва път в покрайнините на ада – докосвайки го или пък пресичайки се с него. Но Бог слиза в душите на хората, за да ги съедини в Своята душа, правейки всеки от нас благоразумен разбойник, който възглася: „Помени ме, Господи…”. И тези, които не са намерили нито сили, нито мъжество за благоразумие, могат да бъдат върнати към разума и към изначалната им доброта чрез молитвите на светците, които вземат върху себе си гъстотата на злото. В рая, с разбойника, яко Бог…

Ако си позволим да перифразираме апостол Павел, можем да кажем така: ако в този десети час, когато Господ е минал покрай теб по земята, живееш дадените ти дни в ада с душата си, следвайки завета на св. Силуан Атонски, и с молбата на разбойника в уста, ако предстоиш пред тайната на празния гроб и на открилия се рай…

… или още по-кратко:

ако влезеш в пълнотата на присъствието, събрано в името

„Κύριος Ἰησοῦς”,

то по думите на апостола:

„ще се спасиш”.

2. Промисълът или истината, която настига по пътя

„Ето нещо, което е особено достойно да бъде потърсено – да разберем, как идва Този, Който винаги присъства” – казва св. Григорий Нисийски.

Всеки човек се ражда под знамението на завета, сключен още по силата на самия факт на неговото създаване. Защото при сътворяването на човек на небесата заблестява светлина, обявява се решение, пламва мисъл, зачева се ембрион на умна светлина, който влиза в плътта на бъдещото същество като залог за даруваното му богоподобие.

Тази изначална, предизвикана от небитието наша личност остава невидима. Но тя е, която е истинската човешка природа. Тя принадлежи на есхатологичното минало, но трябва да бъде върната към настоящето, възстановена в него. Природата на човека носи в себе си присъщата ни същностна истина, която следва да си спомним, да изявим и осъществим, и „се вълнува сърцето ни” – както казва бл. Августин – докато неговата задача не бъде изпълнена.

Твърде често цял живот не ни достига, за да доведем докрай това изпълнение. А Източните отци са настоявали, че автентичният човек не е този емпиричен персонаж, когото познаваме, когото носим в себе си и срещаме навсякъде, а едва-що сътворения човек, призованият към живот от любовта Божия. Него именно трябва да открием или, казано с други думи – да се обърнем към самите себе си. Това обръщане може да бъде мигновено просветление или дълго и бавно достигане до истината за онези божествени корени, които са съхранени в човека. Истината ни казва, че Бог толкова възлюбил света, че поискал всеки от нас да бъде изтъкан от Неговото Слово още преди да бъде заченат. Още „преди да те образувам в утробата, Аз те познах, и преди да излезеш из утробата, осветих те” – казва Господ чрез устата на пророк Йеремия (1:5). И това познание оставя своите следи, своите отпечатъци, своя замисъл, който може да бъде „въз-произведен” в онзи пробег на времето, който съединява в себе си Бога и човека.

Ето, двама души се били отправили към поселението, наречено Емаус, когато ги настигнала самата Истина. Истината броди по пътеките на нашия живот и се спира у нас, в домовете ни. Идва, за да живее с нас, за да се задържи при огнищата, разпалвани от човека за нея. Спирането на Истината или, ако искате, Нейната почивка е най-вече човекът. По-често от всичко обаче той не знае за това. Затова и на нас ни се струва, че Тя обитава в такова някакво минало, което се изплъзва от обикновения поглед.

Живеем в тесния поток на настоящето, което никога не ни се удава да хванем, т. е. да уловим и поне за миг да спрем. Истината обаче ни настига, понякога неочаквано, излизайки от скритата ни памет. По същността си всеки човек се нуждае от това, да го събудят за самия него, за да се завърне към тази истина, която обитава в него и незримо го ръководи. И когато ни будят, нашият живот, който ни се струва безцелно блуждаене към неизбежната пропаст, бива освещаван от Промисъла, в срещата с който разбираме това, което някога ни е било казано, но след това е било забравено.

„И като начена от Моисея – разказва ни се в Евангелието – и от всички пророци, обясняваше им казаното за Него в цялото Писание” (Лука 24:27). В този момент, когато Иисус открива Себе си, Той тълкува свещената история на времето, написана от Самия Него – историята на Промисъла, осъществяваща се във всеки от нас. И тогава влизаме в есхатологичното начало на времето, връщаме се, подобно на емауските спътници, към настоящето, към самите себе си от далечното, скрито в Бога минало – от написаното за онзи наш живот, който е бил преди нас.

Така, започнали от Моисея, от това, което помним, знаем и сме преживели, Иисус ни открива нашето настояще, нашия път пред Господа, който преминава през дверите на нашата есхатологична памет.

И всичко казано за Него, е било казано също и за Неговите спътници. Те вървели по същата тази пътека, тъй като именно в човешкото преминаване по земния път ни се разкрива Истината и бива позната от нас, за да стане наша Одигитрия,[3] водеща ни през живота. Истината окончателно се открива в Деня на Съда, макар че ни дава да знаем за нея всеки ден, макар че ни повиква отдалече по всички места, защото носи множество имена, защото принася и ни дава да познаем себе си в множество ликове.

Нашият слух – ако, разбира се, бива внимателен – съучаства в това разкриване на Истината, както са му причастни и очите, когато се отварят. „Тогава им се отвориха очите…” – разказва историята за емауските пътници, познали Иисус в преломяването на хляба.[4] Познаването на Истината е акт на самосъзнанието или среща с Промисъла в светлината на това настояще, в което Бог съучаства, на това есхатологично присъствие, което се осъществява в Царството. В момента на познаването цялото това време, което сме извървели заедно с Истината, осветила някога сърцето на човека, се възвръща към нас в невижданата си плътност, скрита в Бога. Не говорим, разбира се, за възвръщането на нашето минало, изпълнено с грижи, със страхове и безплодни очаквания – тук става дума за срещата с Промисъла; като саморазкритие на Истината, Която ни е настигнала по нашите пътища.

Онези двамата, които вървели към Емаус, разбрали, че всички кръстопътища на предишните им животи са ги водели към онази горница на преломяването на хляба, че винаги са били съпровождани от Господа.

Така „… те си казаха един другиму: не гореше ли в нас сърцето ни, когато Той ни говореше по пътя и когато ни обясняваше Писанието?” (Лука 24:32). И двете времена се пресичат едно друго – времето, което ни принадлежи и ни владее, времето на земния път към Емаус, времето на смътните догадки и взрените погледи, и това евхаристийно, царствено време, което Иисус е приготвил за среща с нас. В избрания от Него момент, Бог неочаквано ни настига в Истината, Която ни дава да се разпознаем сами себе си на вечерята в Емаус, пред прага на Царството Божие… Преломяването на хляба и до днес продължава, но Хлябът на Живота става вече невидим.

3. „Времето на твоето посещение”

„В начало Бог сътвори небето и земята” (Бит. 1:1).

Едновременно с акта на сътворението времето влиза в образа на небето и земята, на светлината и тъмнината, на водите и дърветата, на животните и тревите… От онази „безвидност” и покой, които са били в Словото на Твореца, времето излиза под вида на Божиите творения. На шестия ден е пуснато по земята, заедно с първите хора, а подир тях прекрачва и прага на рая. Сетне, оставило рая зад себе си, то тъгува, превръща се в нещо неизбежно, в това, което наричаме „съдба” – нещо неумолимо и неуловимо.

„Има естествено сходство – пише св. Василий Велики в Беседи върху Шестоднева – между този свят, между животните и растенията, които обитават него, и течението на времето, което винаги бърза и бяга и никога не изостава в своите усилия. Не е ли такова времето, в което повече няма минало, в което бъдещето още не е дошло, а настоящето, докато го разпознаят, се изплъзва от нашите чувства? Такава изглежда че е природата на съществата, подчинени на [процеса на] оформянето…”.

И все пак времето съхранява някъде своя райски корен. И когато евангелист Йоан пише, че „всичко чрез Него стана… което е станало” (Иоан 1:3), с това той свидетелства не просто за единния Източник на всичко съществуващо, но още и за неразторгаемото единство на всичко съществуващо с миналото, с Източника. Достатъчно е да премахнем само това „което е станало” и ще се окажем в пустота, тъй като това, което е отминало, не е само старото одеяние на творението, но и неговата сегашна кожа. А тя не може да бъде съдрана, без с това да убием живата плът под нея.

Съгласно с виждането на Отците, времето, както и всичко сътворено, съдържа в себе си своите изначални логоси, които пребивават в билото в началото Слово. Когато Словото ги извиква към съществуване, то, заедно с тяло, ги облича в часовете, минутите или вековете. Окръжаващите ни предмети, въвличащите ни в себе си събития, словата, пробягващи около нас, съновиденията, въртящи се вътре в нас – всичко това има своята протяжност във времето. Но какъв е логосът на самата временност? Той се заключава в онова формиране, което Словото е пожелало да сподели със Своите творения. Неговото пребиваване във времето е оставило отпечатъци, превърнали се в иконите на Божието пребиваване на земята. Така Иисус, в деня на появата Си в света, събрал във Витлеем около Йосиф и Мария пастири и влъхви. Животните дошли при Неговите ясли, заедно със звездите и с шумоленето на нощта – целият космос и цялата отминала и бъдеща история се разположила в тази витлеемска пещера.

Новороден, подрастващ, тридесетгодишен рави – подчинил се на всяка човешка възрасти, за да я освети със Себе си. Предаден в сряда, разпънат в петък, възкръснал в третия ден, Той бил послушен на реда на дните „дори до смърт” (Фил. 2:8). И се върнал на небесата, за да се завърне сетне отново в слава, да съди живи и мъртви, и Царството Му да няма край.

Не ще има край, но ще остане начало на всичко, което чрез Него започнало да става (в рая). Всичко, което се родило от Неговото Слово, Му и принадлежи: „Твой е денят и Твоя е нощта” – възклицава псалмопевецът (Пс. 73:16). Твои са и епохите, и годините, и часовете, и миговете – всички късчета, всички зрънца време. Твои ще пребъдат също и Вечерята Ти с Дванадесетте, и закуската на брега на Тивериадското езеро, и пътят към Емаус…

„Тези Твои дарове от всичко, което е Твое, принасяме на Тебе, за всички и заради всичко” – както казва Евхаристийният канон.

Ние Му принасяме всички образи, нарисувани и преживени в потока, създаден от Него, защото всичко, което чрез Него е започнало да бъде, е предназначено да стане Негов образ. Той е станал спътник на всичко, което се движи в този поток от началото на света до неговия завършек. Приближавайки се, Господ съпровожда всяко от Своите творения към онова царствено настояще, което е заключено в Него.

„Това, което съществува, зависи от Този, Който съществува, и нищо не може да съществува, ако няма своето съществуване в лоното на Съществуващия” – така пише св. Григорий Нисийски. Но как да намерим в Него началото на времето? Да си спомним за първите имена на Господа в Стария Завет. В момента на Богоявлението, откривайки се на Моисей, Той описва Себе си в сегашно минало време: „Аз съм Бог на баща ти, Бог Авраамов, Бог Исааков и Бог Иаковов” (Изх. 3:6). При пророците пък – когато Господ възвестява за приближаващите наказания и благословения – откриваме обръщане към сегашното бъдеще:

„Аз възвестявам отначало онова, което ще бъде в края, и от старо време онова, което още не е станало” (Ис. 46:10).

Миналото и бъдещето са поставени в настоящето като че ли върху дланта Божия – Неговото присъствие е скрито в самия източник на времената. И човекът е призван да направи това присъствие видимо, дадено му е да стане образ на настоящето, събрано в Бога, да направи от тази мътна постоянна промяна на дните икона на прозрачността, нарисувана от Словото. Когато Господ за първи път открива Своето име, Той хвърля светлина върху неговите две граници: Своята същност, която не може да бъде назована и включена в каквото и да било време и, заедно с това, съществото на Този, Който Сам Се назовава и открива Себе си именно в Своето присъствие пред човека:

„Аз съм, Който съм” (Изх. 3:14).

В европейските преводи изначалното име „Ehiéh-Ascher-Ehiéh” е предадено в на два пъти подчертано настояще: Аз съм, Който съм. По мнението на редица тълкуватели това себеименуване включва в себе си и ставането – ще стана Този, Който ще стана или пък ще стана Този, Който съм. Именно в това ставащо „съм” Словото е станало плът и е дошло „у Своите Си” (Иоан 1:11) и е споделило живота на Своите създания. Станало е настояще, което обхваща миналото на творението и бъдещето на спасението. Историята, на която Той спира погледа Си, се измерва в родове и раждания: „Авраам роди Исаака; Исаак роди Иакова; Иаков роди Иуда и братята му…” (Мат. 1:2). По степените на тези родства, от вечността Словото е вървяло във времето, което не забавя своя бяг – чак до изпълняването на пълнотата на времето (Гал. 4:4).

Такъв е ритъмът на Неговото снизхождане, на битието Му на човек, на Неговото превръщане в история. Синът Човешки идва, „като прие образ на раб” (Фил. 2:7), за да послужи на Своите създания, заключени в тъмницата на падналото време. Всяко едно творение – и преди всичко човекът – се превръща в място на посещението на Словото, което понизява Себе си като приема върху Себе си условията на преходността. Ако обаче човекът е създаден като място на продължителността на това посещение, той в същото време остава и стопанин на това пространство. Бог говори с него, но човекът е свободен да отвори или да затвори слуха си. Бог оставя образите на невидимото и който има очи вижда, как Бог проявява Себе си в плътта на времето, в диханието на образите, в гласа на съвестта, в зова на красотата, в чудото на всекидневните срещи…

Когато Бог сътворил небето и земята, Неговото творящо Слово, съществуващо от начало, вече изхвърляло Своята светлина из дълбините на тварните вещи. Заедно с това се докоснало и до времето още преди да е влязло в човешкото съществуване. Началото, протяжността и краят на времето били в Него настояще „още преди свят да се създаде” (1 Петр. 1:20). Или, както четем в книга Иудит (9:5):

„Ти си направил онова, що беше преди това,
и това, и което иде след него,
и си имал наум сегашното и бъдещото
и, каквото си намислил, това и стана”.

Божият Промисъл осиновява и съпровожда всяко същество във времето на пътя му. Всяко дихание е изпълнено и съгрято от Него, тъй като, само ако бъде отнета тази топлина, диханието гасне и отлита. Духът диша в това плътско време, за да можем ние да чуем диханието Му във всяка вещ, да изпълним с Него пространството на живота си.

Обикновено на земята човек постъпва по-скоро по обратния начин – просторът, който Бог ни дава за живот, ние стесняваме и съкращаваме, така че да го превърнем в наша частна собственост. И затова времето ни изглежда като причакващ ни грабител, а тялото ни се състарява. Животът не върви така, както би ни се искало. В протежение на цялата си история човекът само търси начини да забави бяга на своето съществуване, да го спре в египетските пирамиди, да го притежава в пари или в други натрупвания, да събира откъснати цветя в изсъхналите си хербарии, да го заключва в безсмъртните творения на изкуството, да го увековечава в утопии.

С една дума, ние искаме да се сдобием с божествената власт над нашето паднало, смачкано, изплъзващо ни се време или поне да успеем да избягаме от него – като Йона, който се опитал да избяга от заповядващия му глас. И този опит завършва с това, че се оказваме в утробата на морския звяр, породен от нашите фантазии и проекти. Нека се вгледаме в нашия 20 век – нима нацизмът не приличаше на грамаден кит, поглъщащ цялата нация? Нима комунизмът не бе друг звяр, още по-голям, който заби утробата си в множество страни, в безброй души? Днес глобализацията се самопровъзгласява за стопанка на дома, защото утробата на нашия кит стана действително планетарна. Ние въздигнахме около себе си стените на нашите собствени проекти, сънища, фантазии и комуникации и почти овладяхме изкуството да управляваме кита отвътре, така че да го вкараме в желаното, необходимото на нас самите направление…

И все пак продължаваме да запазваме някакъв смътен спомен за собствения си плен. Забелязваме решетките на нашата всемирна клетка. Човекът все още е способен да осъзнае, че пребивава в несвобода. И това съзнание вече носи със себе си надеждата за освобождение. „В тъмница бях, и Ме споходихте” – казва Христос (Мат. 25:36). Тук, в тъмницата, Той слиза в ада, гнездящ във всеки отделен човек. И ни извежда от плена на времето, правейки това време, време Христово – обърнато към вечността. Словото живя с нас и епохата на Неговото обитаване стана история на цялото човечество, започвайки от Адам.

Съгласно древното предание, Христос е бил разпнат на същото онова място, на което бил погребан Адам. И когато – в навечерието на самото разпятие – бил близо до това място, заплакал за Йерусалим, защото Йерусалим „не узна времето, когато беше посетен” (Лука 19:44). Не е ли бил този плач и за всички нас? Защото времето, което ни е дадено на земята, е времето на Неговото присъствие до нас. И ние сме само временни управители на този отпуснат нам срок.

Само рядко обаче ние признаваме, че нашето съществуване не е изцяло наше, но още и Негово. Струва ни се като че ли Стопанинът си е тръгнал и ние сме в правото да вършим онова, което ни е угодно, да удавяме живота в нищото, за да можем след това и да го наречем „нищо”, облечено в нашите дни-убийци. От дадения ни срок обаче ние можем да сътворим и пространство за срещата лице в Лице, в часа на Неговото идване – час, който ще се разкрие във вечността. От шепата години и часове, която ни е дадена, можем и да сътворим образа на Неговото пребиваване с нас. Един образ, друг, трети… Всеки човешки живот може да стане, подобно на иконостаса, среща с Живия Бог. И ние ще познаем в Него тайната на времето като икона на преображението.

„Тайната, скрита от векове и родове, а сега открита на светиите Му” – можем да кажем, заедно с апостола, – защото тайната на есхатологичното настояще се открива в Църквата, освещаваща тези, „на които Бог пожела да покаже, какво богатство на слава има за езичниците в тази тайна, именно, че Христос, упованието на славата, е във вас” (Кол. 1:26-27).

Превод: Борис Маринов