В търсене на Христовия път (Из детството и младостта на молдавския старец архим. Паисий Величковски)

Руското манастирско старчество до Революцията е слабо познато и недооценено от руското общество. В последните пък години, благодарение на редица самозванци, лъжливо наричащи се „старци”, това понятие съвсем се замъгли, стана неразбираемо и противоречиво. Върху него се посипаха толкова лъжи и кал, че мнозина започнаха да употребяват самата дума старчество смутено и неловко, а други дори с презрение и отвращение, като нещо нечистоплътно.

Това забравяне на понятието за старчество впрочем не е учудващо – запознатият с подвижническата литература знае колко е трудно за неопитния да различи мнимия от истинския старец. Точното отсъждане изисква внимателен и близък поглед над манастирския живот, добро познаване на светоотеческата подвижническа литература, на историята на старчеството, на живота и дейността на истинските му представители.

Руското старчество, както и руското монашество, е във висша степен самобитно и своеобразно явление на руския църковно-народен живот, което е тясно свързано с духа и преданията на древното Православие. То произхожда от недрата на народния живот, от най-съкровените и свещени стремежи на руската душа.

В нашето старчество особено ясно е отобразен духът на руското православно благочестие. Погрешно е същността на това благочестие да се определя, както твърдят някои, чрез жестоките самоизтезания или обредния формализъм. Измъчена от греха и от суетата на света, руската душа иска да създаде за себе си такава обстановка, такива впечатления, които особено силно и нагледно да ѝ напомнят за светия лик на Христос, да съединяват с Него, да водят към Него. Идеалът на руското православно благочестие винаги е бил седенето в краката Христови, благоговейното слушане на евангелските повествования за Неговите дела и страдания, съзерцанието на Пречистия Му Лик. Нашето благочестие е повече съзерцателно, отколкото деятелно, повече индивидуално, отколкото обществено. То изобщо не е като благочестието, например, на лутераните, състоящо се в изучаване и съзнателно изпълнение на Божиите заповеди. Не е и като католическото благочестие, чиято главна черта е послушанието пред духовника. От тази жажда да сме около Христос произтича и потребността ни да сме около Пресвета Богородица, около св. угодници и всички останали особености на нашето благочестие – любовта ни към богослужението, молебените, акатистите, към чудотворните икони и мощите, обичаят да не лишаваме и малките деца от причастие със св. Тайни. Всичко това не е суеверие, нито е фетишизъм, а проява на жива и нежна любов към Христос. И вярваме, че Божията благодат свети и съгрява всички като слънцето и сама намира път към човешкото сърце, било то на дете или на престъпник, че освен съзнателно следване на Христос, което, разбира се, не отричаме, има и подсъзнателно, тайнствено общение с Него. С посочените характеристики на нашето благочестие са дълбоко проникнати и руското монашество, и нашето старчество.

Приело тази особеност от руската вярваща душа, руското старчество я осъзнава и чрез нея вече оказва своето обратно въздействие върху народа. Колко голямо е било значението на манастирското старчество за руския народ в дореволюционния период се вижда ясно от десетките хиляди хора от всички съсловия, отивали в манастирите не само за да се поклонят на светините или да се очистят чрез изповед и причастие със св. Тайни, нравствено да отдъхнат и да се освежат след всекидневните грижи и житейската суета, но и да разкрият души пред стареца, да получат от него съвет и наставничество, да чуят утешителни и ободрителни слова, да намерят указание за изход от трудни делови, семейни и лични трудности, чрез стареца да се приближат до Христос. Руските старци никога не са се ограждали от света с непристъпна стена, никога не са странели от живота с неговата тъга, нужди и грижи, и вратите на техните килии били отворени по всяко време за всички скърбящи и озлобени, търсещи помощта и милостта Божия, независимо към коя обществена класа са принадлежали. Оптинският старец йером. Лев, чиято килия непрекъснато е била пълна с болни и нещастни, висшето духовно началство укорявало за нарушаване на схимническите обети, а той винаги отговарял: „Елате и вижте тези нещастни, идващи при мен, и ще видите мога ли да затворя пред тях аз вратата на килията си!”. Близостта на старците до всички скърбящи и страдащи е прекрасно отразена върху надгробния паметник на друг оптински старец – йером. Амвросий: „За немощните станах като немощен, за да придобия немощните, щото по какъвто и да е начин да спася някои”.[1]

Разбира се, старците живеят в манастири, извън обичайната ни светска среда, и имат свой особен, своеобразен живот, но това не ги е отдалечавало от общия живот, а ги е издигало над него и им е позволявало в манастирската обстановка да постигат и да съхраняват в себе си онзи светъл, мирен, радостен и любовен, изпълнен с простота и смирение душевен строй, който така много липсва на светския човек, заради който той се стреми към манастирската килия. Руският манастирски старец, според точния израз на В. Розанов, като че ли е приближил килията си и до избата на селянина, и до палата на господаря, за да омекотява и преобразява техния живот чрез силата на своя мъдър, любовно-търпелив пример и наставничество.

Руското старчество, както и руското монашество не е някакво съсловно, кастово, тясно, затворено в себе си явление. То е своеобразен духовен център, където се събират и обединяват всички елементи на руския живот. От петимата старци в Оптинската пустиня, застъпващи по приемство един след друг, първият – о. Лев, е произхождал от търговци, вторият – о. Макарий, от дворяни, третият – о. Амвросий, от духовническо семейство, четвъртият – о. Иосиф, е бил селянин, а петият – о. Анатолий, от градската средна класа.

Макар че, както казахме, руското общество като цяло е било слабо запознато със старчеството и е имало смътна представа за неговото всенародно духовно значение, все пак сведения за него са прониквали и в обществото, и в руската литература, а отделни руски писатели отдавна са били и в непосредствено общение с манастирските старци. Гогол, например, е посещавал Оптина и е поддържал преписка с о. Макарий. Иван В. Киреевски е познавал Филарет Московски и Макарий Оптински и заедно с последния е издавал светоотеческите преводи на молдавския старец архим. Паисий (Величковски). Синът на московския лутерански суперинтендант, магистър по класическа филология от Московския университет, Константин Зедерхолм приема монашеско пострижение в скита на Оптина пустиня и съставя превъзходно жизнеописание на първия оптински старец йером. Лев. В Оптина под ръководството на стареца Амвросий често е живял и руският философ и писател Константин Н. Леонтиев, написал, освен всичко останало, и чудесна биография на о. Климент Зедерхолм. За да се запознаят с о. Амвросий, през 1878 г. в Оптина пристигат Владимир Соловьов и Достоевски и последният в романа си Братя Карамазови описва и Оптина, и намиращия се при нея скит, и съседното градче Козелск, създавайки художествен, макар и блед образ на стареца Амвросий в лицето на стареца Зосима. Непримиримият враг на православието, великият руски писател граф Толстой, много обичал Оптина, няколко пъти я посетил, бил при стареца Амвросий и в писмата си изказва като че непривичното за него съждение, че ако в сърцето на руския народ се е запазил жив и верен образ на Христос, то за това той е задължен единствено на манастирските старци. Малко преди смъртта си, в дълбока душевна криза, Толстой отива в Оптина и посещава сестра си – Мария Николаевна, монахиня в Казанската Шамородинска пустиня, основана от стареца Амвросий на 12 версти от Оптина, като че ли търсейки в обителите облекчение на душевната си драма и тъга. Прекрасна статия за о. Амвросий и същността на руското старчество е написал В. Розанов. Така между манастирските старци и руската интелигенция отдавна е установена духовна връзка. Руската интелигенция прави пътека до килиите на старците. В гробището на Оптина един до друг лежат философът Киреевски и оптинският старец йером. Макарий. На гроба на Иван Василиевич са написани знаменателните думи, които цитирам по памет и поради това неточно: От младостта си възлюбих и подирих премъдростта. Виждайки, че няма да я открия другаде, дойдох при Господа. И тази духовна връзка между руската интелигенция и старчеството е може би онова най-важно и необходимо, което ни е останало от дореволюционна Русия и от което може да израсне и да се развие нова духовно единна и просветлена Русия. За нея вероятно се отнася и пророчеството на Ф. Достоевски, че спасението на Русия ще дойде от иноческата килия.

Желаейки да приближим руското общество до руското старчество, предлагаме няколко очерка за основателя на съвременното руско старчество, молдавския старец архим. Паисий (Величковски), роден в гр. Полтава – истинският вдъхновител и водач на руското монашество от 19 в., оживил – чрез живота, творенията и дейността си – това монашество и предизвикал висок духовен подем. Той създава старчеството не просто като факт (такова има и преди в манастирите), но и като школа, твърдо основавайки го върху светоотеческата литература и установявайки, с помощта на своите ученици, правилата, методите и преданията на старчеството. Припомня на монасите целта на духовния живот, състояща се не във външни подвизи, а във вътрешно приближаване до Бога, в духовното делание и постоянно внимание върху себе си в борбата с греховните влечения, в осветяването и просвещаването на сърцето чрез умната молитва. Тази цел не може да бъде достигната без отричане от своята греховна воля, без себеподчиняване на ръководството на опитен духовен наставник или – ако такъв няма – на ръководството на Словото Божие и на писанията на св. Отци. Поради недостига по негово време на опитни в духовния живот наставници старецът Паисий предприема огромния труд да преведе от гръцки много светоотечески подвижнически книги и да поправи грешките в по-стари преводи. В този щателно изпълнен труд се състои и огромната му заслуга за руското монашество, представляващ неоценим принос в руската духовна литература. В основания от него манастир и под негово ръководство десетки преписват светоотечески книги според поправените и отново направени от него и учениците му преводи и тези книги, първоначално в ръкописи, а след това и в печатни издания, се разпространяват из руските манастири. С литературните си трудове старецът Паисий подбужда сред монашестващите интерес и любов не само към изучаването на отеческите книги, но и за разпространяване и издаване, в което особено много се е потрудила впоследствие и Оптина пустиня. В Молдавия той събира многобройно монашеско братство, поставено на строги основи, послужило като образец в руските обители. Притежавайки особения дар да организира и обединява, създава в манастира и своеобразен духовно-просветен център, опитна академия за духовен живот, където са възпитани немалко от бъдещите руски старци, разпространили учението и заветите на стареца из руските манастири.

Такива са трудовете и заслугите на стареца Паисий, възстановител на строгото общежително монашество и основоположник на руското старчество през 19 в.

***

Предлаганите на читателя очерци за стареца Паисий са извадка от пълното му жизнеописание, съставено по повод 200-годишнината от рождението му на 21.12.1922 г. въз основа на печатни, но и на ръкописни, непубликувани към момента материали.

„С велико усърдие търсех наставник за себе си и не намирах.

От това изпитвах голяма скръб.

Защото спасението на душата не може да бъде постигнато по никакъв друг начин,

освен с помощта на истински опитен духовен наставник,

който и самия себе си принуждава да живее според заповедите Божии”.[2]

Старецът Паисий е роден на 21.12.1722 г. в Полтава, в старинното, благочестиво и ползващо се с всеобщо уважение и любов семейство на прот. Йоан Величковски, настоятел на Полтавския Успенски събор. Кръстен е на св. митр. Петър, чиято памет се празнува на 21 декември. Петгодишен губи баща си, а на седем е даден от майка си в съборното училище, където изучава буквара, часослова и псалтира. Научил азбуката, Петър се отдал на ненаситно четене. По думите му, още като дете прочел цялото Св. Писание (Ветхи и Нови Завет), житията на светците, поученията на св. Йоан Златоуст и Ефрем Сирин. От малък се увлича от подвизите на светците, особено пустиножителите и мечтае да живее като тях – в пустинята, в уединение, в бедност, труд и молитва, като подражава на Христовата нищета и простота. Още тогава у него проличават основните качества на душата му: дълбока преданост към Бога, кротост, яснота и скромност, която понякога преминава в боязливост, но едновременно с това упоритост и непреклонност в достигането на поставените цели, постоянно самовглъбение, молитвена събраност и духовно умиление. Когато е на 12 умира по-големият му брат, настоятел на храма след смъртта на баща им. Тогава майка му го води в Киев при архиеп. Рафаил Заборовски, с молба да му бъде зачислено свещеническото място на баща му и на брат му. Момчето се харесва на архиепископа и той, по молба на майката, подписва резолюцията: Да бъде наследник. Нарежда още да дадат Петър в Киевското братско училище, т. е. в началното отделение на Киевската духовна академия. В академията в началото Петър се учи много прилежно, но сетне стремежът към монашеството започнал да надделява над желанието за наука. Следването на Христос и изпълнението на евангелските заповеди стават негова заветна цел. Само на 14 той си поставя правило: 1) да не осъжда ближния си, дори и с очите си да е видял как съгрешава; 2) към никого да не изпитва омраза; 3) да прощава обидите от цялото си сърце. В академията се сприятелява с единомишленици, с които се събират на тихо и усамотено място в Братския манастир и цели нощи разговарят за монашество и пустиножителство, обещавайки си да не се постригват и да не живеят в богати манастири, където е невъзможно да подражават на Христовата нищета и да спасяват душите си във всяко страдание и недоимък. По-добре е, казвали те, да останем в света, отколкото, отрекли се на думи от светските блага, да живеем безгрижен и спокоен живот в манастира за съблазън на миряните, за поругание на монашеския образ и за вечно осъждане в деня на Божия Съд.

На празници и в свободни дни Петър посещава киевските светини: Софийския събор, Михайловския манастир, Киевския скит и особено Печорската лавра. Там често остава да пренощува между странниците и богомолците или в близките пещери, или пък в двора на лаврата, близо до камбанарията. Когато камбаните биели за утреня, той заедно с останалите богомолци влизал в подобната на небе църква, където го умилявали красотата на богослужението и песнопенията. Посещавайки светите пещери, той се прониква от тяхното дълбоко безмълвие и сякаш на живо вижда пред себе си великите печорски угодници. В Братския манастир открива и първия си духовен наставник, йеросхимонах Пахомий, живял преди това много години в уединение и странстване. Пахомий дава на Петър светоотечески книги и с разказите си още повече събужда у него стремежа към монашеския подвиг. Увлечен от тези настроения, Петър прави опит да постъпи като послушник в Китаевския скит, но не го приемат поради опасения, че ще разгневят майка му.

Охладнявайки все повече към ученето, достигнал до синтаксисите, Петър съвсем престава да учи. Тогава един от приятелите му, негов земляк, съобщава на префекта на академията Силвестър Кулебяка, че Величковски нищо не върши и майка му напразно плаща за него. Префектът изпраща при Петър двама ученици и когато този се явява пред него, между тях се провежда следният разговор:

- Защо си престанал да учиш?

- Престанах да уча по три причини. Първо, че като имам неотстъпното желание да стана монах и помнейки неизвестността на смъртния час, желая час по-скоро да приема пострижение. Второ, защото от външното учение не чувствам никаква полза за душата си, тъй като там чувам само имената на езически мъдреци и богове – Платон, Аристотел, Цицерон… Учейки се от тях на мъдрост, съвременните хора съвсем са ослепели и са отстъпили от правия път; умни думи произнасят, а отвътре са пълни с мрак и цялата им мъдрост е на върха на езика им. И тъй като нямам полза от такова учение, а се страхувам и аз да не се развратя от него, затова го изоставих. Третата пък причина е следната: като виждам плодовете от това учение у духовните лица от монашески чин и как те, подобно на светските сановници, пребивават в голяма чест и слава и във всякакви телесни наслади, носейки скъпи одежди и возейки се на разкошни екипажи (не ги осъждам, да не бъде това!), се страхувам за себе си, че дълго пребивавал в училищата и обучил се на външна мъдрост, като стана монах, да не падна не просто в такива, а и в още по-лоши немощи. Поради тези причини изоставих външното учение.

Префектът се разгневява и го заплашва с телесно наказание. Тогава той решава да бяга от академията. Изчаква да дойде лятото и се връща в Полтава, да се прости за последно с майка си. Тъй като е единственото, останало живо, от единадесетте ѝ деца, е предмет на огромната ѝ любов и всички нейни надежди. Опитва се да говори с нея за постъпване в манастир, но това я довежда до такова отчаяние, че трябвало да замълчи, макар в себе си да не се отказва от това намерение. Майка му обаче е предчувствала предстоящата ѝ скръб и в края на лятото, като го изпратила до Решетиловка (на 36 версти от Полтава), със сълзи го моли да не изоставя ученето и да не я напуска. Плакал и Петър и като паднал на колене пред майка си ѝ целунал ръка, помолил за нейната благословия. Тя го благословила и така се разделили. Колкото и да било болезнено за него да се раздели с майка си, той все пак чувствал в душата си дълбок мир и радост, съзнавайки, че е преодолял най-здравите вериги, свързващи го със света и вече може свободен да се предаде на Единия Бог. След пристигането си в Киев започва да търси начин да осъществи желанието си. Цел та му е да започне живот на странник, да търси уединено и безмълвно място и като открие опитен духовен наставник, да се отдаде под негово ръководство на живот в бедност, труд, молитви и четене на Словото Божие и на светоотеческите книги. По това време е на около 18.

На първо място Петър решава да отиде в Чернигов, където живее споменатият вече негов първи наставник йеросхимонах Пахомий, и да подири съвет и наставления. Така той оставя вещите си в квартира в Киев и уговаря един възрастен лодкар, който го превозва с разбитата си лодка по Днепър и Десня до Чернигов. Наближавал октомври и на Петър трябва да претърпи доста неприятности и лишения по пътя. Накрая стига до Чернигов. Пахомий го приема с любов и го изпраща в Любечския манастир – на брега на Днепър, близо до полската граница. По това време в там е опитният и добър игумен Никифор. Той го приема ласкаво и веднага му дава и келарно послушание – да се грижи за манастирския склад. В този манастир Петър живее около пет месеца. Там изпитва и първите монашески радости и изкушения. Получил от игумена монашески подрасник от грубо сукно, износен и стар, той го отнася в килията си като съкровище и преди да го облече, няколко пъти го целува. За духовно ръководство игуменът му дава книгата на преп. Йоан Лествичник и тя толкова му харесва, че решава да я препише за себе си, използвайки свободното от послушание време през нощта. Като няма свещи, Петър си приготвя дълги лучини,[3] на светлината на които преписва книгата. Димът от тях изпълва килията и му пречи да диша. Тогава проветрява за кратко, след което пак продължава с преписването. За времето в манастира успява да препише повече от половината от книгата. Понякога игуменът назначава Петър да чете в трапезарията. И когато се случва да има особено трогателно житие и Петър го чете по начина, по който са го научили в училището, много монаси изпадат в умиление, просълзяват се и спират да се хранят. Някои дори стават от масата, струпват се около него и слушат със сълзи. Приятно му е било да живее в Любеч. Но идва изкушение и той изгубва душевния си мир. Някои монаси забелязали младостта му и неговата доброта и почти всички, не само обикновените, но и йеродякони и йеромонаси, идват при него и да измолват кой пшенично брашно, кой – просо, кой – масло, и т. н. Виждайки как се смиряват пред него, Петър не може да ги гледа в лицето и въпреки съвестта си не смее да откаже на молбите им. Започват да идват и готвачите и възползвайки се от слабостта му, да искат двойни порции, уверявайки го че така ще бъде по-добре за всички на масата. Братята били много доволни и го хвалели за неговата загриженост. Петър изразявал привидна радост, но в душата си се измъчвал, че раздава манастирските запаси без знанието и благословията на игумена. Как би завършило всичко това не е ясно, но по едно време добрият игумен Никифор е изпратен в друг манастир, а на негово място идва ученият мъж Герман Загоровски, започнал да управлява властнически. Разпознали характера на новия игумен, братята се уплашват и започват да напускат манастира. Идва редът и на Петър. За някаква малка небрежност той така е набит собственоръчно от игумена и така се изплашва, че решава да последва общия пример и да избяга от обителта.

На шестата неделя от Великия пост се уговаря с друг послушник и двамата през нощта прекосяват по леда Днепър, успешно промъквайки се покрай полските патрули и започват странстването си из Украйна откъм десния бряг на Днепър,[4] отправяйки се на юг. По онова време положението на православните там е било тежко. Преследват ги униати и полски помешчици. Започва и хайдамашкото движение. Навсякъде обикалят полски отряди, преследващи въстаниците. Когато Петър и спътниците му стигат на юг и в едно село питат местния клисар как да се доберат до Молдовлахия, той им разказва: „Не ви съветвам да вървите натам. Заради разбойниците по пътищата сега навсякъде обикалят войници и ако ви видят, ще изпаднете в беда. Те ненавиждат православните. Неотдавна в селото ни имаше такъв случай. Моят предшественик, тъй като се страхуваше от доносите на враговете на православната вяра, като четеше на литургията Символа на вярата, в осмия член вместо униатските думи и сина казваше думата истина и така известно време прикриваше православното си четене. Обаче след време все пак донесоха на местния помешчик, че не чете униатски. Тогава помешчикът взе войници и дойде в църквата на литургия. Когато клисарят излезе в средата на храма за Символа на вярата, помешчикът се приближи до него и внимателно го заслуша. Този разбра каква е целта му и започна да чете особено бавно, високо и тържествено, а достигайки до осмия член, като се изпълни с Дух Свети, още по-високо и ясно възгласи: И в Духа Светаго, Господа Животворящаго, иже от Отца изходящаго, премахвайки думата истина, която преди това прибавяше от малодушие. Като чу това, помешчикът се разяри и без да го дочака да завърши, се нахвърли върху него като див звяр, събори го и започна да го рита. После заповяда на войниците да го извлекат от църквата и да го бият с палки. За ставащото казаха на майка му, а тя дойде при сина си и, плачейки, го увещаваше да не отпада духом, но ако трябва, да даде и живота си за православната вяра. След дълъг и тежък побой доблестният мъченик за вярата предаде душа в Божиите ръце…”.

Разказът изплашва Петър и другарите му и не се решават да продължат пътя си. Тръгват на изток, към манастирите, разположени по брега на Днепър. По пътя Петър среща отшелник и си решава, че най-сетне е намерил желания духовен наставник. Този отшелник живее на речен остров и се казва Исихий. Отличавал се с голяма ревност към четенето и преписването на светоотечески книги. Веднъж, като разбрал, че в отдалечен манастир от Черниговската епархия има все още нечетена от него светоотеческа книга, отишъл там пеш, измолил от игумена книгата, занесъл я на острова си, преписал я и отново я отнесъл обратно в манастира. Виждайки високия духовен живот на стареца, Петър го моли да му позволи да остане да живее с него на острова. Исихий обаче не се съгласява да го приеме: „Чедо – казал той – аз съм грешен и недостоен човек. Не мога да накарам и собствената си бедна душа да върви по Божия път, а как ще се осмеля да приема и теб! Моля те, не ме натоварвай с молбата си!”. Напразно Петър цели три дни не се отделя от стареца и, обливайки се в сълзи така, че лицето му подпухнало от плач, го моли да не го отблъсква. Исихий обаче остава непреклонен. С любов изпраща Петър и му предсказва, че когато му дойде времето и на друго място, ще открие своя път към спасението. Простил се със стареца, Петър стига в Медведовския манастир на името на св. Николай Чудотворец, където е приет радушно от игумена. След месец е постриган в първата степен на монашеството, расофорен монах, и му е дадено ново име – Платон. Игуменът посочва на Платон и старец за духовно ръководство. Но когато моли стареца да му даде килийно правило, онзи му отвръща: „Ти, брате, си човек учен, затова няма да ти дам правило, а както Бог те научи, така и дръж правилото в килията си”. Като споменава това в записките си, старецът с тъга заключава: „Така останах като заблудена овца, без пастир и наставник, и целия си живот след това изкарах в самочиние и своеволие. И никъде не ми се случи да поживея в послушание при някой отец, макар че, както виждам, в младостта ми душата ми беше готова на послушание”.

В Медведовския манастир Платон остава около половин година. Манастирът е затворен от униатите, а църквата – запечатана. Богослужението прекъсва. Монасите се пръсват. Не знаейки какво да прави, Платон се присъединява към двама послушници, отиващи към Киево-Печорската лавра, и след много трудности заедно с тях пристигна в Киев. Вместо бедния и уединен живот, който от детството си е желаел, той се оказва в голямата, богата и шумна Киевска лавра. Тогава там живеят мнозина високодуховни подвижници, за които старецът Паисий подробно разказва в записките си. В лаврата обикват Платон и му дават послушание в гравьорната, като на празници пее на десния клирос и чете акатисти и канони за богомолците. Там той срещна и свои роднини от Полтава, дошли в Киев да се помолят, и от тях разбира за съдбата на майка си.

След заминаването му от Полтава майка му, понеже дълго не получавала писмо от него, се вълнувала много и често плакала. Когато до нея стигнала новината, че е напуснал и Киев, тя тръгнала да го търси в суровата зима. Обиколила всички киевски манастири и скитове, но никъде не намерила и следа от него. Изморена, разбита и измъчена, тя се върнала вкъщи и цели дни и нощи прекарвала в тъга и плач. Накрая в отчаянието си решила да се самоубие с глад. Никакви уговорки не можели да я накарат да хапне и късче хляб. Достигнала пълна изнемога и дори не можела да се повдигне от леглото си. По това време имала и видение. Била заобиколена от зли духове, които се готвели да вземат душата ѝ. В ужас потърсила акатиста на Божията Майка и започнала да го чете. Като погледнала с молитва нагоре, видяла над себе си ангел и чула думите: „Безумнице, какво правиш! Заради безразсъдната любов към сина си ти се отвърна от Бога, своя Създател, и реши да се умориш от глад и така навеки да погубиш душата си. Знай, че синът ти не без волята Божия избра монашеския път. И недей да скърбиш за това, но се подчини на Божията воля и сама иди в манастир!”. Чувайки това, болната възкликнала: „Ако такава е Божията воля, никога повече няма да скърбя за сина си!”. От този момент тя се успокоила, дошла на себе си, започнала да се храни и постепенно съвсем се оправила. След оздравяването си постъпила в Полтавския женски манастир, където живяла мирно и спокойно до смъртта си.

След неуспеха в търсенето на безмълвие и духовно ръководство Платон започва да свиква с живота в лаврата и в записките си казва, че никога не би и помислил да я напусне, ако не била неочакваната среща с приятел от училището, с когото някога разговаряли цели нощи край оградата на Братския манастир и си обещавали да не се заселват и да не живеят в богати и шумни манастири. Този приятел му припомнил техните клетви и го уговорил отново да започне да странства.

Взели предохранителни мерки, с помощта на опитен водач, бегълците тръгват към полската граница. Обаче водачът се оказва предател и предупреждава за бягството им майката на приятеля на Платон, която с помощта на роднини го задържа на границата, оставяйки на Платон сам да продължи пътя си. Във Великия пост на 1743 г. Платон пристига в Мотронинския манастир. По това време там живее молдовлашкият старец, по рождение руснак, йеросхимонах Михаил, който обиква Платон и често разговаря с него, давайки му книги за четене, а накрая, след Пасха, го изпраща с други свои ученици в Молдвлахия, където и сам смята да отиде. Със страх пътниците вървят през полска Украйна, опасявайки се от среща с военни патрули. Все пак всичко минава благополучно. Достигнали Днестър, те го преминават с лодка и влизат в Молдовлахия.

Първото пребиваване на стареца Паисий в Молдовлахия продължава около три години. Те могат да бъдат определени като най-доброто и щастливо време от неговия послушнически живот. Там намира и желаното от него пустинно безмълвие, и опитни наставници в духовния живот. Вследствие на неприятните тогава условия за монасите в Русия молдовлашките манастири и скитове са пълни с руски монаси с висок духовен опит. Обикаляйки разни обители, Платон вижда живота на старците, слуша техните беседи, учи се от тях. В скита „Долгоуци” среща стареца Доситей, живеещ встрани от скита, в уединена килия в живописна местност. Старецът има малка градина, от която се изхранва заедно с живеещия с него брат. Приветлив и благочестив, старецът поучава Платон здраво да се придържа към заповедите Христови и в нищо да не отстъпва от правилата и учението на Църквата.

В скита „Трейстени”, където е пратен от йеросхимонах Михаил, Платон заварва 12 братя, живеещи общежитийно, и още 15, пребиваващи уединено около скита, всеки в отделна килия. Всички те се хранят и обличат със собствен труд. Тук за пръв път чува и църковна служба, извършвана строго по атонския чин с велико благоговение и страх Божи. В този скит Платон открива и свой земляк, роден в Полтавския край, схимонах Протерий, голям любител на птиците. Той ги бил научил да се събират около неговата килия и когато отварял прозореца, те влитали вътре и кълвяли приготвените им зърна. Когато Протерий отивал в църквата, птиците летели след него, а някои кацали по раменете и главата му и звънливо пеели. Щом влезел в църквата, птиците излитали на покрива и там го чакали. После отново го съпровождали обратно до килията. Старецът Паисий разказва как се е научил там да готви и да пече хляб. Междувременно от Мотронинския манастир пристига и йеросхимонах Михаил, а с него, за учудване и радост на Платон, и неговият приятел, уговорил го да бяга от Киево-Печорската лавра. Оказва се, че след като успял да приспи бдителността на майка си, преплавал на лодка надолу по Днепър, а след това се добрал до Мотронинския манастир. Пристигането на стареца Михаил донася голяма радост. Всички го обичали. За тях той бил общ духовен наставник. С неговото присъствие животът в скита става по-одухотворен. Старецът има обичай в неделя и в празници след обяда да събира братята около църквата, на тревата под дърветата, и да разговаря с тях. Тук всеки можел да се обърне към него със своите въпроси и да получи отговор. Старецът беседвал с голямо въодушевление, а понякога и със сълзи. Особено обичал да уговаря братята да не се поддават на духа на времето, да не живеят безстрашно, а свято да пазят закона Христов и заветите на древните отци.

Понякога беседи се водят и вечер – в светлите лунни нощи братята се събират на същата поляна до църквата и слушат стареца до среднощ. Разговорите оказват голямо влияние върху Платон. Въодушевяват го, подбуждат и укрепват у него решимостта за цялостно служение на Христос. Но разбира, че християнският живот не се изчерпва с разговори, колкото и те да са духовни и искрени. Христос иска решенията и желанията ни непременно да бъдат осъществявани с живи, макар и малки дела: Извършилият и научилият велик ще се нарече в царството небесно. Верният в малкото и в многото ще бъде верен, а неверният в малкото, и в много ще е неверен. Затова Платон се старае всичко чуто веднага и според силите си да осъществи в живота и по този опитен и животворящ път все повече да възраства духовно. Обаче мирният му живот е нарушен от неочаквано изкушение. Началникът на скита го изпраща в близка уединена килия, която обаче е достатъчно далеч от храма. Живеейки там, един път Платон толкова дълбоко заспива, че не чува камбаната за утреня, а денят е неделя. Събудил се и пристигнал в църквата, разбира, че вече са прочели Евангелието и пеят канона. От срам Платон не посмява да влезе и се връща, плачейки, в килията си. Не отива и на литургията. Отдалечава се още повече, ляга на тревата и плаче. Когато след литургията братята се събират на масата, всички се учудват на неговото необичайно отсъствие. Накрая старецът Михаил казал: „Отци и братя, моля ви заради Господа, нека изчакаме малко с обяда и да изпратим някого да разбере какво се е случило с нашия брат Платон”. Изпратеният монах (Атанасий, преписвач на книги) не без труд открива плачещия Платон и го разпитва какво се е случило. Вместо отговор Платон почва още по-силно да плаче. Накрая, след дълги увещания, едвам успява да обясни на монаха причината за сълзите. Тогава онзи започва да го успокоява и го убеждава да отиде на трапезата, където без него не желаят да седнат на масата нито старецът, нито началникът, нито братята. Платон обаче не се съгласява да отиде и моли да го оставят: „С какво лице – казва той – ще се покажа пред очите на братята след всичко случило се!”. Но монахът все пак не го оставял и накрая го склонил да отиде на обяда. Влезли в трапезарията, когато Платон вижда пред себе си стареца и всички братя, седящи на масата и чакащи го, пада на пода и отново започва да плаче. Разбрали от монаха причината за сълзите му, старецът и братята го вдигнат и започват да го успокояват. Слагат го да седне на масата и го уговарят да се храни. Но Платон от срам, тъга и плач едвам успява да хапне малко хляб. Когато след обяда се прибрал в килията си, старецът задържал братята и им казал: „Вижте каква ревност и каква огнена печал има този наш млад брат! Неволно му се е случило да пропусне молитва и как се е опечалил! Как скърби и плаче! Молете се и вие на Христа Бога от цялата си душа, принуждавайки себе си да спазвате всички заповеди, да ви даде Господ и на вас такава ревност и огнена печал по Бога!”. След този случай Платон си поставя за правило, докато живее в скита, да не ляга, а да спи седнал.

Докато старецът Михаил е в „Трейстени”, при него, от отдалечения планински скит „Кярнул”, идва да се видят старецът Онуфрий. Той разказва на братята за живота си в пустинята, красотата на мястото, чистотата на въздуха и вкусната вода. Разказите му събуждат у Платон силно желание да види скита и с благословията на стареца той и още няколко братя тръгват заедно с Онуфрий към „Кярнул”. Преминавайки през гъсти гори, високи планини и дълбоки пропасти, на третия ден стигат до скита. Онуфрий живее в отдалечена килия в планината, на около час пеш от скита. Платон и неговите спътници остават в скита и оттам всеки ден ходят при стареца. Килията му е на ръба на планината, откъдето се разкривала прекрасна гледка към околните планини, долини и гори. Под килията имало извор с чиста вода, до който старецът слизал по стъпала. Той прекарвал времето си в молитви, четене, пеене на псалми и труд, изработвайки хубави чашки, чинийки, лъжици и кутийки от липова кора. Платон и спътниците му слушат разказите му за живота в самотата на непристъпните планини и дълбоките пропасти, където през лятото трябва да събира припаси за зимата, тъй като осем месеца поради непроходимостта на пътищата не е виждал човешко лице. Разказва им за душевните и телесните страсти, за страшната и непрестанна мислена борба с бесовете, за техните невъобразими козни и хитрости… „Ако човеколюбецът Христос – казвал той – не защитаваше своите верни, наистина никой не би могъл да се спаси. Но който дойде при Христа Бога с вяра и любов, със смирение и сълзи, скоро му се дават неизречима утеха, мир и радост в Господа и гореща любов към Бога: за това свидетелстват нелицемерните сълзи от голяма любов, самоукорението, смирението и непрестанната благодарност към Христа Бога, така че от любов към Бога човек става безчувствен към благата на тоя свят”. Слушайки стареца Онуфрий, у Платон още повече се разгаря любов към Бога и желание за пустиннически живот. Под влияние на тези чувства той отива дълбоко в гората, пада на земята, удря се в гърдите и проси помощ от Христос, давайки своите обети. В килията непрекъснато се моли, чете Словото Божие и отечески писания, ежедневно внимателно изпитва съвестта си, кае се за греховете си и всеки ден полага началото на своето поправяне и духовно възрастване.

Изглеждало, че животът на Платон най-сетне се е получил така, както е искал – обкръжавало го дълбоко пустинно безмълвие, имал опитен духовен ръководител и предан и единомислен приятел. Но… пътищата Божии не са човешки пътища и мислите Божии не са човешки. Предстояло му да преживее още един подготвителен период, да бъде временно оставен сам и в тази самота и, привидно, пълна духовна безпомощност окончателно да съзрее за бъдещата си духовна дейност, като от срамежлив, отстъпчив и слаб юноша се превърне в самостоятелен, твърд и мъдър водач на живота и съвестите на търсещите духовната му помощ. За тази промяна в живота му съдейства следното обстоятелство.

До него достига тревожният слух, че старците – независимо от неговата младост – мислят за въвеждането му в свещенически чин. Строгият блюстител на църковните правила, старецът Доситей от скита „Долгоуци”, пръв чува това, отива в скита, където живее Платон, и като го извиква при себе си, му казва: „Ако искаш да чуеш от мен един добър съвет, то позволи ми да ти кажа няколко думи”. Платон отговаря, че ще приеме думите му като внушени от самия Бог. Тогава старецът Доситей му казва: „Искам да ти кажа, че нашият общ духовен наставник, който скоро ще дойде, схимонах Василий имаше ученик на име Паисий. Той от дете бе израснал при стареца и старецът много го обичаше. Паисий превъзхождаше всички и по разум, и по живот. Заради недостига при нас на свещеници старецът го убеди против волята му да приеме свещенически чин преди установената от църковните правила възраст. Преди три години Паисий почина. Старецът още не е престанал да скърби за него отчасти защото загуби любим ученик, а отчасти защото се лиши от свещеник. Когато пристигне и те види, несъмнено ще поиска да те вземе в скита и чрез твоя духовник ще иска да разбере дали няма някое препятствие пред това да станеш свещеник. И ако такова препятствие няма, той ще те уговаря да отидеш при него, а ако отидеш, ще те убеждава да станеш свещеник. И ако го послушаш и приемеш свещенството преди определената от църковните правила възраст, цял живот след това няма да намериш душевен покой – като нарушител на църковната заповед, постановена от св. апостоли и св. събори”.

Изслушвайки стареца, Платон му благодари за предупреждението и казва, че като знае своето недостойнство, има намерение въобще да не приема свещенство през живота си. Тези думи харесват на стареца и той с радост му казва: „Бог да ти помага, брате!”.

Предупреждението на стареца Доситей не е напразно. Наистина скоро в скита идва особено уважаваният старец схимонах Василий, който още в Русия е наставник на гореспоменатия старец Михаил. Схимонах Василий обръща внимание на Платон и поръчва на началника на скита да разбере дали няма някакво значимо препятствие да стане свещеник и като разбира, че такова няма, моли началника да уговори Платон да отиде да живее при него в Поляномерулския скит. Началникът започва да го убеждава, но той, помнейки думите на стареца Доситей, решително отказва. Тогава Василий, догаждайки се за причините за отказа, казва на началника да предаде на Платон, че в никакъв случай няма да го кара да приеме свещенство преди положената възраст. На това Платон отговаря, че е решил и след достигане на съответната възраст да не приема толкова страшен и отговорен чин. Чул този отговор, Василий спра да настоява. „Тази е причината – отбелязва в записките си старецът Паисий – поради която не можах да поживея със стареца Василий в неговия скит, макар и много да ми се щеше”.

За Платон този случай има решаващо значение. Той вижда, че старците имат намерение да го направят свещеник, и това крайно го смущава, тревожи и плаши, тъй като ще разруши всички набелязани от него цели в живота му. Дълбоко съзнавайки недостойнството си, стремейки се към скромен и незабележим живот, искайки да бъде ученик, а не наставник, Платон разбира, че свещеническото служение ще е непосилен подвиг за него и ще му попречи да осъществи лелеяния от детство път в живота.

Това го кара да се замисли дълбоко. И продължил да води външно предишния начин на живот, да слуша беседите и наставленията на старците, да изпълнява своето послушание, той в душата си вече набелязва и обмисля следващата стъпка. Решава се да напусне молдовлашките скитове и да отиде на св. Атонска гора, където да открие дълбокото и ненарушимо спокойствие.[5]

Превод: Марио Коев