Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Вселенски събори и съборност

Четвъртък, 31 Януари 2013 Написана от Антон Карташов

A KartashevВселенски събор! – това не радва, а плаши мнозина в руското вярващо общество. Толкова са отвикнали да го мислят за възможен. Хилядолетната съборна летаргия ги е научила да гледат на вселенския събор, като на нещо неповторимо, като на чудото на Петдесетница или на апостолските писания. Тук се разкрива и смирената психология на характерното за руснаците вечно ученичество във вярата. Нея те само са я опазвали, но не са я творили. Такова поне е било субективното осъзнаване на добродетелите ни във вярата. Малко по-различно е било и остава съзнанието на нашите учители, гърците – въпреки епохата на крайното им национално и културно принизяване. Те осъзнават, че апостолите са учили и писали на техния език, в родната им страна; че светите отци – творците на богословието, на съборите и на целия култ – са техни еднокръвни праотци; и те са техни деца, със същите права и отговорности в Църквата – съзнание на свободни синове на Сарра, не на Агар. В църковния дом те са господари, не деца или наематели. И ако там нещо трябва да се направи или обнови, то те дерзаят, без да се замислят над правото си, с пълно хазяйско самосъзнание, разбира се, без да излизат от вечния предел поставен от отците. Своята златна дворянска грамота – наследството на светоотеческото богословие и каноните, макар и покрити с прах и паяжини от времето – те усещат като собствено наследство, дадено им за живо ползване и разпореждане – като талант, който не трябва да бъде заравян, а увеличаван. Затова и не е случайно, че именно от гърците, покрай общоизвестните обстоятелства на момента, идва сега призивът за благородното дръзване да бъде организиран вселенски събор. Отсъствието на подобно дръзновение от векове тегне над руската богословска мисъл, забавяйки нейния бъдещ, неизбежен и във всяко едно отношение разцвет. Творейки безсъзнателно благочестив живот и култ, изпълнен с несравнима красота, руснаците обаче се препъват на пътя на богословското творчество, раждайки болестта на старообрядчеството, без да има гаранция, че няма да я повторят в нови форми, във връзка с нови, повдигани от църковния живот, въпроси. Своеобразен богословски агностизицъм: слабото ни място пред лицето на неотложните изисквания на времето.

Гледайки вселенските събори чисто археологически, възникват и недоуменията. Например: кой сега има правото да свика такъв събор? Безспорно, всичките предишни седем вселенски събора са свикани от православни императори, по силата на свещено право, включено и в действащото канонично право на Църквата. Това е общоизвестно. Дори папите, извоювали си правото на някакво допълнително признание от съборите, под предлог утвърждаването на гласовете на техните легати, никога не са се осмелявали да свикат вселенски събор, въпреки че много пъти са искали да го имат на територията на Запада, но винаги са измолвали свикването му от императорите. Пък и самото име вселенски събор (οἰκουμενική σύνοδος) изразява тази външна черта на съборите: тяхното свикване с императорски указ, в границите на подвластната на императора империя и при превръщането на техните определения в закони, валидни за цялата империя, тъй като οἰκουμένη е синоним на империя, а вселенски – на имперски. Ако не е била тази държавна черта на вселенските събори, на тях по-скоро е следвало да бъде присвоено чисто църковното наименование католични, както се случва с титлите на патриарсите извън границите на Ромейската империя. Именно „католикос” назовават патриарсите арменски, грузински и сирийски. Патриархът пък на Константинопол, получил своето преимущество и обем власт от империята, се прочува като „οἰκουμενικός”– вселенски, в смисъл на имперски. Вселенските-имперски събори обаче, влезли в църковния обичай с леката ръка на Константин Велики, придобиват в опита на Църквата не само имперско, но и много по-дълбоко и по-широко, и в църковен смисъл универсално, т. е. католично значение. И в действителност биват мислени от Църквата не е като вселенски, а като католични. Империята е преходна, тя изчезва. Църквата обаче е вечна, тя живее вън от империята. Така вселенското в съборите се запазва само като археологична обвивка. И остава католичното. С изчезването на вселенските императори, отпада от католичната същност на съборите и привнесеното им отвън вселенско-имперско право. Остава едно единствено църковно право – католичното. Римската църква, останала извън границите на ромейската икумена, инстинктивно и правилно продължава да свиква своите consilia generalia и universalia, без попрежнему да се съобразява с гражданската власт. Така и ние – източните, – пред необходимостта от свикването на вселенски събор ни най-малко не сме ограничени от външния образ на бившите имперски събори. Вече не живеем в една империя, като група от отделни народи и автокефални църкви. И в действителност ни е дадено само идеално единство, под председателството на най-старшия от йерарсите. И тъкмо той ще свиква събора, който няма да бъде вселенски, а чисто католичен.

Разбира се, отношението към този нов католичен събор на държавните власти в страните, където живеят православните църкви, не може да бъде без значение. Съюзът между църквите и държавите, макар и коренно подкопан от изключително светската природа на новата държавност, все пак в отслабнала форма продължава да съществува. Върху основата на конституционното разделение църква-държава навсякъде между тях съществуват своеобразни конкордати или, просто видоизменени, старите – не докрай отстранени – исторически връзки. Контролът на светските правителства над живота на църквите – в различните страни различен в степента на близост и притеснителност – не може да не се проявява и в сферата на междуцърковните отношения и на решенията на отделните църкви. Пък и самите национални църкви често са заинтересовани да са солидарни с гражданските власти за обезпечаване на своите собствени интереси. Оттук и неизбежността и необходимостта от присъствието на вселенския събор на специални представители на заинтересованите от това държави. Ролята на тези най-нови светски участници, не може по никакъв начин да бъде сравнявана с ролята на императорската власт на древните събори. Там и тогава в системата на църковното управление, и дори в системата на самия събор, императорите са имали не външно-, а вътрешно-църковно положение, което в прав текст следва да бъде наречено канонично. По силата на онова единството във висшата им цел, което е съществувало между държавата и Църквата, те теократично, по jure divino, са участвали, а понякога и председателствали вселенските събори. Оставяме настрана всички фактически злоупотреби на царската власт с тези ѝ права. Като чисто правно положение обаче то е било признато и узаконено от всички църковни авторитети, включително от римските папи. Когато Константин Велики, още некръстен, активно и водещо е участвал, макар само в едно, но догматически решаващо заседание на Първия вселенски събор, той е направил това по силата на теократичното си право, създавайки така каноничен прецедент за своите приемници. След Четвъртия вселенски събор техническото председателстване от светски императорски наместници се превръща в правило, особено ярко изявено на Шестия вселенски събор. Но в нашето време на изчезване на старата теокрация за нещо подобно не се и налага да се мисли. За него няма нито идейно, нито морално, нито правово основание. Самата държава – раз-кръстила се и секуларизирана – е изоставила позициите си в Църквата. Светската власт се намира единствено около Църквата и около нейните дела. В това си качество тя може и да заеме своето осведомително и контролиращо положението около събора – не като негов член, а като наблюдател.

Всеки случай, това външно представителство на държавните власти не вътре, а около събора, няма нищо общо с острия и в наше време едва ли не парещ въпрос за представителството на самия събор, наред с йерарсите, и на миряните – в качеството на членове и участници в неговите решения и отсъждания. Държавните представители от православните и въобще от извънконфесионални държави могат да бъдат дори лица, непринадлежащи на Църквата, назначени по силата на тяхната чиновническа годност. Очевидно за тях няма място вътре в събора. Съвсем друг смисъл е имало участието на древните православни императори в съборите. То им е принадлежало канонично, като на особен орган в управлението на Църквата – като епистимонарси, т. е. блюстители на правоверието и благочестието: представителство по църковна длъжност, по църковен чин или, ако щете, по особен църковно-мирянски чин, несводим нито до йерархичните категории, нито до тези на обикновения мирянин. Императорите са представлявали самата християнска държава, която покорно служи на Църквата. Някои са склонни да мислят, че на съборите фигурата им е представяла миряните като членове на Църквата и че мирянското представителство е законно само именно в тази форма. Но това вече е погрешно, защото православните империи и императори изчезват и са изчезнали от историята, а църковният строй, основата на конституцията на Църквата, към която се отнася въпросът за правата на клира и миряните, не може да се изменя в зависимост от политическите промени. Не трябва да се мисли, че поради липсата на царе членовете на Църквата са загубили пълнотата на своя живот в нея, в съборната ѝ дейност. Това би означавало, че в нещо портите адови са надделели над Църквата, че Църквата сама по себе си не господства, а зависи от външни случайности. Погрешно е и затова, защото, ако православният цар се е мислел като глава на православния народ, то го е оглавявал именно като народ – в етническия, натуралния, гражданския и държавния смисъл, като граждани на държавата, не на Църквата. Оглавявал е мирската стихия като държавна, а не като духовна и лична, не като този и този раб Божи, синове (граждани) на Църквата. Църковното гражданство на миряните по-скоро се представлява от духовните им отци, от техните пастири, т. е. потъва в йерархическото представителство, а не в чуждото на стихиите на Църквата държавно оглавяване. Представителството на царя е от общ, а не от специален характер. Странно би било той да представлява отделни свои граждани като художници, инженери, поети или учени, освен ако случайно сам не е художник и т. н. В специалния си живот гражданите имат нужда от съответстващо професионално представителство. Така и миряните в Църквата – в случай че не са безлична и инертна маса, а са тъкмо деятели и съработници в църковното дело – имат нужда от специално, по своеобразен начин също „професионално” представителство на съборите, отделено от държавното представителство – именно като членове на духовното общество, което е Църквата, като особен чин членове на Църквата – чина на миряните. Така стигаме до спорния въпрос за правото на участие на миряни на съборите на Църквата.

Това право или, по-точно, тази възможност, уместността на участието на миряни в съборите, дори във вселенските, може да се обясни разумно само при разкриване на самия принцип на съборността. Само в светлината на този принцип, имат смисъл и позоваванията на пъстрите примери от древността. Самата дума, понятието съборност е крайно абстрактен термин. Той е продукт на новата руска мисъл и на късната фаза на развитие на руския език от 19 в. Термини като църковност, йерархичност, благодатност, тайнственост, иконност и др. не съществуват в древността, все още не познавала такава степен на абстрактност и на гъвкавост на езика. Съответстващите им обаче конкретни съществителни и производните прилагателни са, разбира се, традиционни. Такова е и определението за Църквата като католична в Символа на вярата. Славянският език в много случаи е проявявал своята оригиналност в тълкуването на гръцкия. На мястото на свидетел (μάρτυς) той превежда мъченик; вместо къпя (βαπτίζω) – кръстя; вместо ден Господен (κυριακή) – неделя; вместо литургия (λειτουργία) – обèдня и т. н. Вместо всеобща (καθολική) – съборна, което буквално би съответствало на гръцкото συνοδική. Всеобщите пък, т. е. адресирани до всички, еднолично апостолски послания (καθολική ἐπιστολή), са преведени също като съборни, сякаш са писани колективно. Оттук в славянския ум и ясното асоцииране на идеята за Църквата с идеята на събора като форма на църковен живот, което по същество е щастлив коментар към доста бледото и широко значение на καθολική. Във функцията на съборността като акт на съборите особено нагледно се въплъщава тъкмо това дълбоко и широко, съществено свойство на Църквата – нейната католичност. Църквата е католична, т. е. съборна не само според териториалната си повсеместност, вселенскост, всемирност (на земята и на небето), но и по всичко изобщо – καθ' ὅλον, т. е. качествено съборна, вътрешно всичко съобщаваща, свързваща, взаимно проникваща за всички съставящи я елементи. Както човешкото тяло е съборно, както то цялостно преживява своето здраве и благосъстояние или болест и страдание – във взаимна свързаност на всички свои части – така органично съборно в живот и действие е и мистичното тяло на Църквата, тъй като не е метафорично, а реално Тяло Христово. Боледува ли един член или се радва – съчувстват му или се радват и другите. Както тази съборност на физическото човешко тяло се осъществява и се обединява чрез личното съзнание на духа, който го оживява, така и съборността на църковното тяло е от единия Дух Христов, Който го животвори и го просвещава. Всички трябва да се осъзнаят като органи и съсъди на Светия Дух; Вие сте храм Божий и Дух Божий живее във вас. Ето защо са разбираеми и всички блестящи коментари на А. С. Хомяков към мъдрото и почти чудесно определяне на идеята на съборността в Посланието на източните патриарси от 1848 г.: При нас нито патриарсите, нито съборите не са могли да възвестят каквото и да било ново, защото пазителят на благочестието при нас е самото тяло на Църквата, т. е. самият народ, който желае всякога да запази своята вяра неизменена. Тук – казва Хомяков – дарът на познанието на истината рязко се отделя от йерархическите задължения… Дарът на неизменното знаене (което не е нищо повече от вяра) не се приписва на отделни лица, но на съвкупността на църковното тяло… Епископът едновременно е и учител, и ученик на своето паство, казва съвременният апостол, епископът на Алеутските острови Инокентий. Всеки човек колкото и да бъде високо поставен в йерархията или обратно… поред поучава и приема поучение: защото Бог дарява когото иска с даровете на Своята премъдрост и не гледа на звания, нито на лица. Поучава не едното слово, а цялостният живот… Който превръща учителството в чиято и да било изключителна привилегия, той изпада в безумие; който го прикрепва към някоя длъжност, допускайки, че с нея неразривно е свързан божественият дар на учителството, той изпада в ерес.

Като не споделяме неточните изрази на Хомяков, признавайки привилегията на учителството и на йерархията и прикрепвайки учителството към нейната длъжност, ние същевременно не изчерпваме така църковната функция на учителството и я разбираме също толкова широко и съборно-любовно. А от тук и самото вероучително творчество на съборите разглеждаме във връзка с корените на всенародната му съборна мъдрост.

Църквата е съборна в целия си живот и борба, в изнемогванията, страданията и достиженията си, в светостта и славата. Всичко е чрез всички и за всички. Възможно ли е това необятно начало да бъде строго организирано и формализирано в проявленията си? Разбира се, не докрай: Духът вее, където пожелае. Относително погледнато обаче, в историческия опит на Църквата, нейната съборност се е въплъщавала и се въплъщава различно, според възможностите, и поради това подлежи на историческо наблюдение и систематична канонизация. За вярващия наблюдател-историк особено вълнуващите моменти на въплъщаване на съборното начало съвпадат с моментите на изпитания за вероопазващата и вероучителна непогрешимост на Църквата, и особено в случаите на проявяване на това неотнимаемо свойство и дар на Църквата във формата на съборите.

За богословите и за истинските християни обаче би било непростима, смъртно-археологическа грешка да свеждат неизчерпаемата дълбина от съборни сили и таланти на Църквата само до формите на исторически проведените от нея събори. Съборността в Църквата е не само мистично дадена в Христос и в Светия Дух, но е и исторически, опитно зададена на всички църковни поколения за осъществяване и за изпълнение по мярата на техните сили. Както и другото мистично свойство на Църквата – светостта. Светостта също така е дадена в Христос и в Светия Дух, въпреки греховете на членовете на Църквата. Но обективната и неподвижна святост задължава членовете на Църквата, непрестанно да осъществяват зададения идеал във всички възможни, достъпни степени и видове. Както светостта, така и съборността на Църквата не е само нещо статично, но и динамично. Не бива да се слага предел пред съборното творчество на Църквата и да се твърди, че цялата вероучителна дейност на съборите е приключила по съдържание, а самите събори са достигнали до съвършенството в своето конституиране. Методът на едното позоваване на факти и примери от миналото не е изчерпващо разрешаване на осъществяването на съборното призвание на Църквата. Пътищата на съборния ѝ живот в настоящето и в бъдещето не трябва да се превръщат в механично счетоводство и като с мъртви кокалчета за смятане да се тропа с цитати от древността. Църквата не е чак толкова умряла и вкочанена, че и темите, и формите не нейните събори да са веднъж и завинаги кристализирали и превърнати в кръговрат от механични повторения. Колко страшен би бил сънят за такава мъртва църква, но Бог е милостив: тя е жива и макар да остарява, вечно младее по думите на славянския Златоуст. Формите на съборност са били едни в едно време и други – в друго, в зависимост от температурата на съборността.

„А всички вярващи бяха заедно, и всичко им беше общо” (Деян. 2:44) – ето го краткият, максималистичен, останал като образец и символ за всички времена, миг на новородената съборност. „Когато вие се събирате – пише Павел (1 Кор. 14:26) – и всеки от вас има – кой псалом, кой поучение, кой език, кой откровение, кой тълкование”. Казано е за всички и у всекиго. Изчезнала е в Църквата границата между учещ и учещ се. Температурата на благодатното въодушевление е била висока – постоянна съборност, без събор. Но ето го и формалният събор, когато това е необходимо: „Апостолите и презвитерите се събраха, за да разгледат тоя въпрос” – за обреда според закона. „Тогава апостолите и презвитерите с цялата църква намериха за добре … и написаха следното: от апостолите, презвитерите и братята поздрав до братята от езичниците в Антиохия … ние, като се събрахме единодушно намерихме за добре … Защото, угодно бе на Светаго Духа и нам…” (Деян. 15:6-28). Ето го идеалът и типът на събора. Там е цялата Църква, без отделяне на пастирите от пасомите, но и без смесване. Всеки – в своя чин. Разсъдили и написали всички заедно, защото заедно живеели с това. Общото участие не е застинала форма на възползване от някакво право, а естествено изпълнение на жив дълг на всеки и на всички. Братя, т. е. миряните, не се добирали до правото на глас, не се вмъквали там със сила. Там, около презвитерите, те били у дома си – като деца около своите родители.

Патриархалният момент обаче отминава. Топлотата на първоначалния съюз на любовта естествено намалява. От семейство Църквата се превръща в многомилионно човечество. По естествен път йерархическото представителство притегля към себе си съборната активност на отделните единици сред вярващите маси. Когато, след повече от столетие, църковните тревоги принуждават християните отново да прибягнат до съборната форма на самозащита от еретическите опасности, съборите ще започнат да се очертават и формират като йерархически – естествен и напълно обоснован процес. Но е забележително, че съборните двери никога не се затварят за участието на всички елементи на Църквата, понеже това се изисква от същността на нещата.

Първоначално съборите се появяват в Мала Азия, в борбата с новопоявилия се около 160-170 г. монтанизъм, очевидно все още в архаичната и патриархална форма: не йерархически, а на цялото братство. Евсевий, използвайки някакъв древен източник, се изказва така: „Верните, живеещи в Асия, често и на много места в Асия се събирали по този повод и, изследвайки това учение, намирайки го за мерзко и провъзгласявайки го за ерес, на това основание изгонвали от Църквата и лишавали от общение” (Църковна история, 5, 16).Действие властно, йерархическо, но съборно и проведено с участието на всички. Две десетилетия по-късно в тези същите области на Изтока възникват редица събори за пасхалните спорове и те вече се означават като събори епископски: „За това се свиквали събори и съвещания на епископите” (Пак там, 18, 2). Сякаш контраст в една и съща епоха – ту всички са участници на съборите, ту само епископите. След още 60 години в Рим (251 г.) по повод спора за отпадналите, се събира „много голям събор от 60 епископи и голямо число презвитери и дякони” (Пак там, 6, 43). Никакъв установен шаблон. Относно западната практика от онова време, и особено относно африканската, имаме скъпоценно свидетелство в лицето на св. Киприан Картагенски. Най-големият идеолог на благодатните права на епископа принципно мотивира регулярно съучастие в управлението на Църквата и на съборите и всички степени на клира и миряните. От мястото на бягството той пише до своя клир: „От началото на своето епископство аз съм постановил: никакви решения да не обявявам без вашия съвет и без съгласието на народа. Затова, когато по Божия милост се върна, ние всички съвместно ще обсъдим” (Писма, 14, 4). За делото на отпадналите той предлага „да подложим на внимателно и предпазливо обсъждане, съвещавайки се с всички епископи, презвитери, дякони, и с изповедниците и с най-твърдите миряни” (Пак там, 31, 6). Това правило св. Киприан повтаря особено настойчиво и многократно. Повтаря го и римският клир, а практиката на африканските събори го осъществява. В предисловието към подписите на 87-те епископи на Картагенския събор от 256 г. се казва: „В началните дни на септември се събраха на събор много епископи, заедно с презвитери и дякони и в присъствието и на голямата част от народа”. Очевидна е както главната роля на епископата, така и живата пълноценна роля дори на миряни, разбира се, в мярата на тяхното лично достойнство и религиозна годност. В края на 3 в. на съборите вече не виждаме миряни, но все още ги има презвитерите. Начело с Малхион, те играят видна роля на големия Антиохийски събор от 269 г. против Павел Самосатски. Същата мисия, като презвитер, изпълнява и Ориген – на събора в Бостра Аравийска. В началото на 4 в., на Елвирския събор от 306 г., за последен път забелязваме народа, заедно с дякони и презвитери. Следва епохата на държавния протекторат над Църквата, когато присъствието на миряните като членове на Църквата, е подменено от сложното светско представителство на имперската власт. На Арлския събор от 314 г. по делото на донатистите, по африканска традиция не само участват, но и се подписват заедно с епископите още презвитери и дякони. На Първия вселенски събор едно от главните действащи лица е св. Атанасий в сан дякон. Кулоарно и по делегиране там зачитали дори гласовете на некръстени философи.

Съборите след времето на Константин и многобройните събори от арианското половин столетие се оказват вече чисто епископски. Откъде е това и какво ознаменува? Заграбване на властта, отмъкване правата на по-малките братя? Нищо подобно, няма и следа от обиди и протести. Ако монтанистите през 2 в. са симптом на някакъв протест, то това не е в полза на миряните като такива, а на харизматиците. Ако изповедниците от Дециевото гонение от средата на 3 в. са се съпротивлявали на епископата, то е само по специалния въпрос за отпадналите. Миряните изчезват от съборите безболезнено и по естествен път. Никой не ги е измествал. Те са изпаднали сами. С края на героичния период на гоненията, с колосалното количествено нарастване на състава на Църквата, с вливането в нея на обикновените езически маси се понижава и качеството на нивото на мирянина, отслабва съответно и покайната дисциплина, изменя се даже самият обред (например, причастяването вече не е от чашата, както е удобно в малък интимен кръг, а с лъжичка), естествено се увеличава и представителната тежест на епископите. При устройването на новия тип събори-колоси, свиквани от всички краища на империята, стесненото представителство чрез епископите, при това само чрез най-старшите от тях – митрополитите – се диктува от само себе си. Не бива да се отрича, че с признаването на Църквата като държавна и на епископите – в ролята на своеобразни бюрократи или началници, съответно на техните събори като държавни конгреси, ролята на миряните логически отпада от събора. От времето на Диоклетиан империята се е управлявала от бюрокрация, а общественото самоуправление принципно е отменено. На фона на тази централистична система дори самите събори са някакво изключение: Константиновият идеализъм, противопоставен на разпада на старата езическа гражданственост, с цената, разбира се, на вдъхването в тях на частица бюрократизъм и на външно-принудителен авторитет. Епископатът се бюрократизирал отвън, при това без каквато и да било зла воля. Бюрократизацията на епископа и съборите укрепва особено при арианстващите императори, полагали в основата на политиките си ту една, ту друга шепа епископи – точно като при политическите партии. Епископите пък се осъзнавали като силните на деня, заточвали инакомислещите си колеги, подменяли ги на техните катедри със свои привърженици, понякога с военно-полицейска борба против народа: в Александрия, в Константинопол, в Анкира… Църковният народ станал quantite negligeablie (нещо, не заслужаващо внимание) не само в очите на светската власт. Самите епископи вече били отвикнали да градят върху него чисто църковната си политика. Забележително е, че св. Василий Велики, поставил си за задача на своя живот да изведе Източната църква от мрака на арианските смутове, никъде не включва в сметките си влиянието на народа и гради целия си план само върху подбор и организация на ядро православни епископи. Вярващият народ, духовно отслабен от многото доскорошни, далечни на истинските християнски интереси езичници, бил и морално обезкуражен от споровете за вярата, и дотолкова объркан, че да стане безразличен и равнодушен към битките на епископите. Дребните улични спорове в Константинопол от 381 г., фотографирани от св. Григорий Богослов, прозрачно отразяват вулгарната агитация на аномеите, а не здравата съборна психология на миряните. Арианският смут аристократизира в лошия смисъл Църквата като отделя народа от неговите епископи. Изпъстрен със събори, той в този смисъл е и най-безсъборният, в сравнение с предшестващите столетия, период.

Всички вселенски събори като цяло са събори епископски. Но ето че в живота на Църквата, в първите редици по своята религиозна живост и съзнателност, се появяват монасите. По чин те са миряни, а не клирици. И все пак те изпреварват клира. Монаси обкръжават Третия вселенски събор. На Ефеския събор от 449 г., свикан като вселенски, те вече са включени като членове. Разколебавайки обаче с това участие репутацията си, монасите не се допуснати на следващите Четвърти и Пети вселенски събор. На Шестия събор вече гласуват шестима монаси. А на Седмия вече са мнозинство – 131 от тях, при специално разяснение за правото на техния решаващ глас. Това е, защото те са героите на иконите, триумфиралите над ереста.

Какъв е изводът, който се налага от този очерк върху еволюцията на състава на съборите? Извод за подвижността на този състав, съответстващ на тежестта на дела и степента на живост на отделните елементи в Църквата. Идеалът на съборното участие на всички, заедно с епископите, зависи от вътрешните сили на участниците в общия църковен живот. В Църквата няма абсолютно неподвижни шаблони. Монасите, които мъченически са се борили за иконите – ето че те, миряните, на вселенския събор съдят епископи, при това съдят строго, придирчиво. Така че, ако приложим към монасите от Седмия вселенски събор аналогията с правото на глас, то може да се каже, че в борбата те са придобили своето право. Но не в борбата за това право, а в безкористната борба за догматичната истина, в подвига на благочестието. Ето го пътят на всеки мирянин, на всяка нейерархическа величина в Църквата към право на глас на събора. Не търсене на голото право, а заслужаване на това право чрез подвига на вярата и на благочестието. Хлопайте и ще ви се отвори. Бъдете вътрешносъборни и истинноцърковни и ще бъдете и външно на събора. Такъв е пътят и законът на съборността.

Същата подвижност в състава на съборите се наблюдава и в епохата на гръцкото средновековие, че и по-късно. В епохата на Фотий на съборите изразително фигурира държавното светско представителство. При Лъв Мъдри и споровете за четвъртия брак, където е засегнато свещенството, на събора от 920 г. съборното решение е постановено и подписано от архиереи и свещеници. На съборите от епохата на Палеолозите, когато се е вълнувало монашеството, като членове на събора виждаме монаси и чиновници от патриаршеското управление. В унионалните стремления на Палеолозите, противни на народните настроения, императорите можели да се опрат само на отделни йерарси. И затова съборното оформяне на униите – Лионската от 1274 г. и Флорентийската от 1439 г. – се прокарва само чрез епископи. Но тук с пълна сила и поучителност се открива и вътрешната лъжливост на тази епископска съборност. Оказва се, че тя е без-съборна, че е откъсната от тялото на църковния народ, чисто интригантска. Подписани от царе и патриарси на тържествени вселенски събори на Запад, на константинополска и гръцка почва тези унии се превръщат в празни късчета хартия. Същността на съборността не е в нейната форма, а в реалността на нейното съдържание. При пълна хармоничност на епископата с паството, той сам на събора истинно изразява гласа на Църквата. Той е пълнокръвно съборен. В случай на различие обаче и според степента на това различие той става недостатъчен и несъборен, нелюбовен, а затова и трябва да бъде допълван от гласа на заинтересованите слоеве от църковното тяло. Именно така е било в историята на Изтока – без скрупульозни канонични предопределения, според верния инстинкт на истината и на духа на съборността. Така е било и при коригирането на всевъзможните авторитарни режими. Авторитарната власт, задоволяваща се със себе си при нормално протичане на нещата, в минути на съмнения и колебания прибягва до националното представителство, до народните събрания – извънредни и дори регулярни. Така е и в Църквата: обикновеният събор е, разбира се, епископският. Той е и отразен в нашите канонични схеми, които впрочем никъде не са авторитетно кодифицирани. Разбира се, в преломни и критични епохи като нашата, тази обикновена и авторитарна форма на събор рискува да бъде опразнена от съборност. Да не успее да отрази цялата сложност на общоцърковните потребности, да не удовлетвори и да не успокои Църквата.

Поначало в Руската църква чинът на съборите не може да бъде просто копие на гръцкия обичай. Още по-характерни са неговите жизнени варианти, създаващи се тук, под влияние на условията на средата и момента. Откъслечните сведения за съборите от домонголско време по-скоро дават представата за събори само на епископския състав. Но ето го, например, и съборът в Переяслав Залески от 1309 г. по спорния въпрос за налозите и обвиненията срещу св. митрополит Петър в симонѝя. На събора участват множество нисши клирици и миряни. И това едва не води до въоръжен конфликт сред княжеските партии. Ясно е, че въпросът засяга обикновеното свещенство и миряните – ктитори на множество църкви, така че се решава съборно с участието на представители от тези точно заинтересовани кръгове. Тази форма на съборност ще я наречем условно демократична, но ето го и обратният тип – на автократичната съборност. През 1437 г. мирна и консервативна Русия е озадачена от въвличането на гърци във Флорентийската уния. Великият Московски княз Василий Василевич, самосъзнавал се като теократична светска глава на руското православие, по подобие на гръцките царе, не се и замислил за никакъв събор на своите епископи. Той просто сам решава да изпрати натрапеният ни гръцки митрополит Исидор на събора в Италия. И когато онзи се връща в Москва с акта на унията, зашеметяващата изненада води съборната мисъл на руските епископи до вцепеняване и парализа: всички руски епископи се умълчаха и задрямаха, и замряха. И тогава самият великият княз, с еднолично решение отхвърля унията. След което всички руски епископи се развълнуваха и започнаха да наричат Исидор еретик. Ето го моментът на кристализиране на московската теокрация, когато психологическият фокус на руското религиозно общество се събира в сърцето на московския самодържец. Намалена – ако можем така да се изразим – съборност, събираща се в една точка, но тъкмо съборност, а не личен произвол. Понеже изхожда отново от този център, в който се е събрала, тя е била приета от епископата, от клира и от целия народ като истинна съборна мисъл на всички. Духът вее, където желае.

Обичайният състав на съборите от московско време – 1490, 1503, 1504, 1547, 1549, 1551, 1553 г. – се състои, освен от епископи, още и от архимандрити, игумени, старци, свещеници и пълномощници на великия княз. Многобройните (около 20) събори на Руската църква от патриаршеския период на 17 в. са включвали като правило – освен епископи, които в Руската църква са сравнително не много на брой – превъзхождащите ги по брой монаси и представители на бялото духовенство, често съвместно със самия цар, с неговите боляри и чиновници. При това формална разлика в изчисляването на гласовете на тези членове на събора никъде не е отбелязана. Съвременното различаване на решаващи и съвещателни гласове тогава не е съществувала. На практика всеки глас е можело да се приеме за решаващ. Ето например изказване на Никоновия събор от 1654 г.: Великият господар, цар и велик княз Алексей Михайлович и преосвещените митрополити, архиепископи и епископи, и свещените архимандрити, и игумени, и протопопове, и целият свещен събор, всички заедно отговорили: достойно и праведно е да се изправят пергаментите и гръцките книги. Под съборните деяния се подписват всички чинове в йерархията. Само епископи участват единствено в съда над епископи и над патриарси.

Също такъв широк обичай украсява съборната практика и на отделилата се през 1459 г. от Москва Киевска митрополия в Литовско-Полската държава. Там към съборно участие привличали, като задължително подчинение, всички чинове от духовенството, дори под заплахата от църковно наказание. Там обаче ролята на мирянския елемент в съборния живот и на съборите на Православната църква се разгръща особено пищно. Драматичната история на това разклонение на Руската църква, както е известно, е в това, че, попаднало под гнета на иноверно правителство, то е подложено на системно полатинчване и въвличане в уния с Рим. А проводниците на тази измяна на народната вяра са произведени в епископи, които прокарват правителствения план чрез заговори и противонародни интриги. Естествено, инстинктът за самосъхранение е подсказал на миряните, дворянството, търговците и еснафството пътя за контрол над изменницата-йерархия – път на самодейност в създаването на школи, духовна просвета, богословска литература и организирането на братства. И всичко това без съдействието и дори при противодействие от страна на архиереите. Православието отстояла, опазила и довела през вековете – до времето на неговото възстановяване – цялата тази организирана маса от миряни. Ето защо, до въвеждането на унията в края на 16 в., на всички събори на Руската църква виждаме миряни – както представители на земството, така и дейци на братствата. А съдбоносният Брестки събор от 1596 г. е трябвало вече да се състои пред вражеското събрание на цялата сила на православната руска нация, начело с княз К. К. Острожски. В този сложен момент източните патриаршески екзарси много тактично са организирали огромно събрание за двете успоредно действащи единици: духовната и мирянската. Така, пред вид особените обстоятелства на момента, е бил създаден нов, дотогава все още не съществувал, съборен порядък, който – трябва да се отбележи – се оказва практически използван и на последния всерусийски събор.

Народната обществена стихия не е могла да не проникне на събора в Москва от 1917-1918 г., резултат от безмерно затегнати очаквания, реализирал се едва при общото активизиране на революцията. Както и да е, щастливият прецедент от организирането на православния Брестки събор във вида на двата кръга, дава прекрасен практически и каноничен изход от трудностите в построяването на събора с голямо претоварване от страна на светските елементи. Създадено е архиерейско присъствие, под вида на особен контролиращ орган, вътре в самия събор. Появява се построение, донякъде сходно със системата на двата палата, макар че това, трябва да се признае, е само приблизително. Взаимоотношението на двата съборни кръга може да има много разнообразни видове. Така например, Полската православна църква в наши дни се готви за събор, също по плана на двете единици: архиерейската и духовно-мирянската. Но предлаганата от нея конструкция далеч не е тъждествена с бившата московска. Не засягаме подробностите. Искаме само да утвърдим принципа, че – приложено към съвременното състояние на умовете – поместни и по-широки събори в православните църкви, та чак до вселенски, могат да удовлетворят общото съзнание, само при условие че привлекат към себе си, в една или друга форма, по една или друга система, всички кръгове в Църквата. Странно и непоследователно би било сега да отстранят миряните от активна роля на съборите, когато в много църкви тази роля исторически вече се е вкоренила дори в самото висше църковно управление. На Изток самата борба за църква и за православие с иноверните власти и иноверните пропаганди, отдавна е подбудила йерархията към тясно свързване с народните мирянски сили, заедно с които да отстоява битието си. Така например, по духа на управлението си Гръцката църква, в условията на ислямския режим, е могла да бъде само народна. И мирянският национален елемент там е утвърдил влияние около самия патриаршески трон. Затова, когато в средата на 18 в. реформира патриаршеския си синод, Константинополският патр. Самуил I само оформя създалото се положение на нещата, между другото и в тези отношения, че въвежда там четири светски членове-архонти за ръководене на икономическите и на някои административни въпроси. По същия начин и в пределите на някогашната Австро-Унгария Сръбската църква е била управлявана до голяма степен от светски национални елементи. И това я е спасило от бюрократизиране и от поддаване на волята на нейната йерархия на натиска от страна на католическото правителство. От средата на 19 в. на върховете на висшето вселенско патриаршеско управление е учреден – редом със Синода – и висш „Постоянен народен смесен съвет” от четирима епископа и осем миряни. Подобно на този съвет и в новото ни руско патриаршеско управление, редом със „Свещения Синод”, е учреден и „Висш Църковен Съвет”, при наличието в него на няколко мирянски члена. По своите корени и дух това участие на миряни в православното църковно управление няма нищо общо с протестантството. То е естествен плод от каноничната практика на Източната църква. В него го няма онова уродливо засилване на светски архиерейски чиновници, от които столетия наред са страдали старата Московска митрополия и старата Патриаршия. И след като това е така, то принципният, формален и практически въпрос за участието на и духовенство, и на миряни на предстоящия все-източен събор, е неизбежно. Целият въпрос е само в степента, в такта и техниката на неговото осъществяване.

При ясната светлина на историята сега вече не може, въпреки очевидностите, да се твърди, че въпросът за участието на всички слоеве на църковното тяло на вселенския събор е неправославна новост. Не, това е стара практика и хронологически и по дух е православно. Дълбока, органична старина. Ако, да кажем, през 2 век изповядващите противо-историческия мит за неподвижността на Църквата ги бяха попитали, дали в епохата на гоненията би било възможно да се построи „Св. София”, с нейните мозайки и икони, с блестящите ѝ облачения и богослужебни чинове?, то те биха отговорили: не, не е възможно, това е чуждо и е езическо. Сега обаче това се приема наравно с другата, разбира се, по външност също апостолска старина. Животът в Църквата, колкото и да е консервативен, е все пак живот, и непрестанно движение, и непрестанно творчество. И неговият темп е съвсем различен в сравнение със света на природата и на профанната култура. Вековен, хилядолетен, но все пак темп, все пак с промени и с някои новости – в благия смисъл. И тъкмо в този благ смисъл, в този благ дух се съдържат и ключът и гаранцията за творческо усъвършенстване на формите на църковния живот. Вземаме най-консервативната форма – епископското тяло. Ето, при гърците на Флорентийския събор и при киевските руснаци на Бресткия събор то формално приема уния. Въпреки обаче своята външна законност, този епископат не представлява изцяло своите църкви. Непредставената на събора мирянска маса законно и праведно отхвърля вота на своята йерархия като неблаг вот. По същия начин каноните познават същия този неблаг вот и при народните маси и го отхвърлят като смут на „ὄχλος”-а – на тълпата. Трябва да се признае, че при съвременната ни обстановка благото начало на мирянската активност на съборите често бива отравяна от неблаги инстинкти – ако не на уличната тълпа, то от тълпата на политическата и на националистическата идеология. Ако съборността на епископския глас, действително представляващ гласа на цялата Църква, трябва да бъде истинска и здрава, то и съборността на клира и миряните трябва да бъде също духовно чиста, здрава и църковно оправдана. По този въпрос над нас е надвиснала опасността от изкуствената съборност и, още по-лошо, от нейното фалшифициране. Борбата за участие на съборите на миряните и на клира често се подхранва от хитро маскирани, класови шовинистични стремежи, а не от ревност по Божията слава. А за събора това не е придобивка, а утайка и отрова, която унижава и изкривява самата идея за това, как нашето историческо поколение ще въплъти в православието по-висши и по-добри от преди форми на съборност. Както ние, миряните изискваме от епископите си някаква мяра на съответствие в тяхното служение и призвание, така трябва да предявим и към самите себе си, предвид събора, тази строга мяра на църковната съборна истинност. Да бъдем истинска съборна сила и тогава почти автоматически ще се окажем и в събора.

Проблемът за участието на миряните във вселенския събор, може да се покаже някому несъизмерим с идеята за непогрешимост и с идеята за висшата власт на този църковен орган. Затова е необходимо да се направи кратко пояснение и на тази страна на вселенския събор. Може да възникне противоречие с историческите факти и нищо да не бъде разбрано от тези свойства на съборите, ако те отново не бъдат поставени във връзка с живата идея на съборността. Откъснат от дълбините на съборността, даже да е формално, външно правилен, вселенският събор, както видяхме, не веднъж се е оказвал и невселенски, и погрешен. По чий обаче съд? По съда на дълбоката общоцърковна съборност, която понякога не се разкрива изведнъж. Следователно, критерият тук не е в самия събор като такъв, а в нея – в съборната дълбочина на Църквата, т. е. в самата Църква. Тя знае всичко необходимо за спасяването на истината и тя всичко проверява. Но за какво тогава е съборът, какво може да добави той?

Тази непогрешимост на църковното съзнание св. Викентий Лерински се опитва да определи така: Поддържаме това, което навсякъде, винаги и от всички се е вярвало – ето какво е действително и истински католичното. Външно погледнато обаче, това не е така. Определенията на Първия вселенски събор за единосъщието, на Шестия за двете воли и двете действия, на Седмия за иконите са били изповядвани винаги, навсякъде и от всички. Следователно западният църковен отец е искал да каже, че и тези нови догматически формули затова са станали непогрешимо-католични, защото са възприемани така от цялата Църква като изконно нейни, повсеместно и всеобщо, защото са осъзнавани като извлечени от корените ѝ. Така че и другият признак за непогрешимост на учението на Църквата, формулиран като съгласие на всички отци, не може да се разбира буквално, защото отците, като всички хора, са си противоречали един другиму и даже сами на себе си. Ако във всичко са се съгласували, ако би било възможно в произволна минута да виждат и разбират кое навсякъде, винаги и от всички се е вярвало, то и съборите биха били излишни и нищо нямаше да могат да добавят. До изследването на събора и от събора обаче, до споровете и търсенето на истината и нейните форми, нито всеобщото вярване на Църквата е ясно, нито е видно съгласие на отците. Когато обаче в духовно напрежение е свършено необходимото, когато на осенения от милостта Божия събор е намерена най-добрата формула и тя, след опитната проверка от църковното съзнание, се окаже истинна, тогава се разкрива, че и отците всъщност са съгласни с всичко в нея, а така са и съгласни един с друг, че тя е съгласна и с всеобщото, всякогашно вярване на Църквата. Този привиден логически кръг и е признакът за хармония между съборното новотворчество и съборното охранително подсъзнание на Църквата. Следователно, под критерия на consensus omnium partum и под формулата на св. Викентий, всъщност ще трябва да се подразбира тъкмо това подсъзнание и съзнание на Църквата, слети заедно, т. е. самото лоно на съборността. В него е и критерият на непогрешимостта, а не в самия събор. И няма непогрешимост нито ante synodum (до събора), нито ad synodum (на събора), но само post synodum (след събора). Т. е. възвръщаме се към същата тази рецепция – към приемането на събора от цялата Църква или като погрешен, или като непогрешим. А в този тайнствен, инстинктивен акт участва – по думите на източните патриарси – цялото тяло на Църквата, самият църковен народ. Така че въпросът за участието на този народ, носител на самата непогрешимост на Църквата, в дейността на вселенските събори не само не съдържа в себе си нищо нескромно, но напротив: ражда се обратният въпрос: скромни ли са тези събори, които са се стремили да бъдат непогрешими отделно от интегралните пазители на непогрешимостта?

Същото трябва да се каже и за висшите власти на вселенските събори. Да, това е висшето учително, законодателно, съдебно и разпоредително учреждение в Църквата. Не и за римокатолиците, впрочем. При тях то се нуждае още и от утвърждаванията на папите. У нас този невидим папа, стоящ над или под събора, е отново самата Църква, във всичката нейна цялост, във всичката ѝ съборност. Тя е онази истинска висша власт, която приема или отхвърля и самите събори.

И така, в православното разбиране, и властта, и непогрешимостта на вселенските събори се освобождават от грубия юридически, принудителен и магически смисъл. Не може тайнството на събора да бъде осмислено без разбиране на съборността. Нито пък трябва изкуствено да бъде свикван истински вселенски събор, без той да бъде преживян рано или късно от цялата Църква. Вселенският събор не може да се извърши извън нас, той е във всички нас.

Превод: Яни Янев

„Вселенские Соборы и Соборность” – В: Карташев, А. В. На путях к Вселенскому Собору, Париж 1932, с. 41-71 (бел. прев.).



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/arcww 

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме