Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

За паметта

Сряда, 21 Ноември 2012 Написана от Прот. Александър Шмеман

2 Fr_Alexander_SchmemannЗа паметта, за този тайнствен, присъщ единствено на човека дар са написани – от всевъзможни гледни точки – хиляди книги и тук би било невъзможно дори само да изброим всички дадени за нея обяснения, всички създадени теории. Това обаче не е и необходимо, тъй като – колкото и да се старае човек да разбере и да си обясни смисъла и механизма на паметта – този дар си остава в края на краищата необясним, тайнствен и дори двусмислен.

Едно е несъмнено: памет – това е способността на човека да възкресява миналото, да запазва в себе си знание за него. Тъкмо за тази способност обаче може да се каже, че е двусмислена. Действително, не е ли в това нейната същност, че, ако, от една страна, в паметта миналото наистина възкръсва, – ако чрез нея, в нея, аз виждам човек, напуснал отдавна живота и чувствам във всички подробности онова утро, когато съм се срещнал с него, или пък в което за последен път съм го видял, и мога, по този начин, някак да събера своя живот – то, от друга страна, не възкръсва ли то именно като минало, т. е. безвъзвратно, така че осъществяваното от моята памет знание за това именно минало е заедно с това и осъзнаване на неговото отсъствие в настоящето. Оттук и присъщата на паметта печал. Защото, в края на краищата, паметта в човека не е нищо друго, освен свойствено единствено нему знание за смъртта, за това, че смъртта и времето царуват на земята. Ето защо дарът на паметта е двусмислен. Чрез нея човекът едновременно и възкресява миналото, и познава разпокъсаността на живота си, който кръжейки, изчезва в мъглата, чрез нея постига и разпокъсаността, и невъзвратимостта на времето, в което – рано или късно – помръква, отслабва и гасне и самата памет, и където се възцарява смъртта.

И ето че единствено по отношение на тази природна памет, на най-човешкия, но затова и най-двусмислен от всички човешки дарове, благодарение на който още преди смъртта човекът познава своята смъртност, а живота си – като умиране, може да бъде не толкова разбрана, колкото почувствана цялата новост на тази именно памет, на това възпоменаване, които трябва да бъдат наречени нова същност – нов, даден ни в Христос живот.

Тук е уместно да си припомним, че в библейското, във ветхозаветното учение за Бога памет се нарича самото обръщане на Бога към Неговото творение – онази сила на божествената промислителна любов, чрез която Бог държи света и животвори света – така че самият живот може да бъде наречен пребиваване в паметта Божия, а смъртта – изпадане от тази памет. С други думи, паметта, както и всичко в Бога, е действителна – тя е този именно живот, който подава, който помни Бог, тя е вечното преодоляване на онова нищо, от което Бог ни призовава в чудната Своя светлина.

И този дар на паметта – като сила, която претворява любовта в живот, в знание, в общение и в единство – е даден от Бога на човека. Паметта на човека – това е ответната любов към Бога, среща и общение с Бога, като с живота на Самия живот… От цялото творение единствено на човека е дадено да помни Бога и с тази памет действително да живее. Ако всичко в света свидетелства за Бога, възвестява Неговата слава и Му въздава хвала, то единствено човекът Го помни и чрез тази памет, чрез това живо знание за Бога постига света като Божи свят, приема го от Бога и към Бога го и възвежда. На Божията памет за самия себе си човекът отговаря със своята памет за Бога. Ако паметта Божия за човека е Дарът на живота, то паметта на човека за Бога представлява приемането на този животворен дар, постоянно придобиване на живот и възрастване в него…

Тогава обаче става разбираемо и това, защо самата същност и дълбочина, и ужас на греха са изразени най-добре, най-точно не във всевъзможните „научно-богословски” определения, а в често употребявания народен израз: човекът забрави Бога. Защото по отношение на току-що посоченото, библейско разбиране за паметта – разбиране, така да се каже, онтологично, не просто психологическо – да забравиш означава преди всичко да изключиш забравеното от живота, да престанеш да живееш с него, да отпаднеш от него. Не просто да престанеш да мислиш за Бога, – тъй като войнстващият атеист често е просто победен от ненавистта си към Бога, пък и на земята живеят много хора, които са искрено убедени в своята религиозност, макар да търсят в религията това, което на тях им трябва, но не и Бога, – а именно да отпаднеш от Него, като Живот, да престанеш да живееш с Него и в Него. А именно в подобно забравяне на Бога се е състоял и се състои и основният – първородният – грях на човека. Човек е забравил Бога, тъй като е обърнал любовта си и, следователно, своята памет, самия си живот към друго и, преди всичко, към самия себе си. Отвърнал се е от Бога и е престанал да Го вижда. Забравил е Бога и Бог е престанал да съществува за него. Защото ужасът и непоправимостта на забравата се състоят в това, че – подобно на паметта – забравата е онтологична. Ако паметта ни животвори, то забвението е смърт или, още по-вярно – начало на смъртта, отрова на умирането, която отравя живота, която неумолимо, неотвратимо превръща самия него в умиране. Отсъствието на някого, когото съм забравил, е за мен нещо действително, в моя живот него действително го няма, няма го като мой живот, умрял е за мен и аз – за него. Ако пък Този, Когото съм забравил е Бог, т. е. Подателят на живота, то и самият живот се превръща в умиране и тогава паметта, която иначе е знание и сила за живот, се превръща в знание за смъртта и в постоянно вкусване на умирането.

Както човек не може да унищожи себе си, да се върне в онова небитие, от което Бог го е призовал към живота, така не му е и дадено да унищожи в себе си паметта, т. е. идващото от нея знание за своя живот. Но както животът на човека, откъснат от Бога, се е изпълнил със смърт и се е превърнал в умиране, така и паметта му е станала знание за смъртта и за нейното царуване в света. С помощта на паметта той иска да преодолее времето и смъртта, да възкреси миналото, да не му дава да бъде без остатък погълнато от бездната на времето, но именно самото това възкресяване се оказва и горестно знание за невъзвратимостта на това минало и мириса на изпълващото света тление. В религията, в изкуството, в цялата култура на този действително изпаднал от истинското живот на предишния човек животът, като застреляна птица не иска и не може да се изправи… Тези опити за полет могат да бъдат безкрайно прекрасни и на земята истински прекрасна е само печалта по истинския живот, само паметта за изгубеното и тъгата по него, само високата тъга. Те могат да останат в паметта на човека като жажда, призив, разкаяние, молба – и все пак, в последна сметка, и тях ги поглъща забвението, подобно на тревата, която започва да обраства гроба след смъртта на последния родственик, на последния помнещ, за когото неотдавна са пели „Вечна памет”. И се разпада паметникът, и вече е невъзможно да откриеш изтритите букви на името, а забравеният от всички и никому ненужен вече живот остава само в две страшни и безсмислени дати.

Ето защо спасяването на човека и на света, ето защо обновлението на живота се състои във възстановяване на паметта като животворна сила, на възпоменанието – като преодоляване на времето, на извършващия се в него разпад на живота и възцаряване на смъртта. Това спасение се извършва в Христос. Той именно е въплъщението в човека и за човека, в света и за света, на паметта Божия, на онази божествена и животворяща любов, която е обърната към света. Той е съвършеното явяване и изпълване в човека на паметта за Бога – като съдържание, сила и живот на самия живот.

Въплъщение на паметта Божия: дори и човекът да е забравил за Бога, то Бог не е забравил човека, не се е отвърнал от него. Самото паднало и смъртно време на мира сего Той отвътре е претворил в история на спасението, открил е смисъла му като очакване на спасението и подготовка към него, като постепенно възстановяване на паметта на човека за себе си и – в тази памет – на знанието, очакването, предчувствието, любовта. За да може човекът, при настъпването на пълнотата на времето, т. е. при завършването на това приготовление, да познае в идващия Спасител Бога, да си спомни забравеното и – в него – да открие изгубения си живот. Възстановяване – в паметта Божия за човека – на паметта на човека за Бога: ето го смисълът на Ветхия Завет и Христос не може да бъде отделен от този смисъл, не може да бъде познат по друг начин, освен чрез Ветхия Завет, защото целият този Ветхи Завет не представлява нищо друго, освен постепенно разкриващо се познаване на Христос – памет тъкмо за Него и за Неговото пришествие във времето. И когато Симеон Го приема в старческите си ръце и Го назовава спасение пред лицето на всички човеци, когато Предтечата Го посочва в Йорданската пустиня като Агнец Божи, вземащ върху си греховете на света, когато по пътя за Кесария Филипова Петър Го изповядва като Христос Син Божи, това не е загадъчно и необяснимо „чудо”, а връх и изпълнение на тази памет за Спасителя и за спасението, на това разпознаване, в което паметта Божия за човека се изпълва като памет на човека за Бога.

Спасението се състои в това, че в Христос – съвършения Бог и съвършения човек – се възцарява и възстановява паметта като животворна сила и, като си спомня, човекът вече не се приобщава към опита на разпада, умирането и смъртта, а, в преодоляването на този разпад, към живеещия живот. Защото Сам Христос е това въплъщение и дар за хората на паметта Божия, в цялата ѝ пълнота – като любов, обърната към всеки човек и към цялото човечество, към света и към цялото творение. Той затова и е Спасител, тъй като в Своята памет Той помни всички и с тази памет приема като Свой живот всички, и Своя живот отдава на всички човеци – като техен живот. Бидейки обаче въплъщение на паметта Божия, Христос е също така и явяване, и изпълнение на съвършената памет на човека за Бога, защото в тази памет – в любовта, себеотдаването и общението с Отца – е целият Му живот, цялото съвършенство на Неговата човешкост.

В паметта Христова, осъществявана в нас от нашата памет за Христос, се състои и същността на нашата вяра. В тази памет е и даряваният ни нов живот. Та нали още от първите дни на християнството да се вярва в Христос е означавало да се помни за Него, Той да бъде спомнян. Не просто да знаем за Него и за Неговото учение, а да знаем Него – Него Живия, Пребиваващия сред онези, които Го обичат. От самото начало вярата на християните е била памет и възпоменаване. Но памет, възстановена в животворната си същност, защото – за разлика от нашата природна, паднала памет с нейното илюзорно „възкресяване на миналото” – тази нова памет е радостно узнаване на Възкръсналия, на Живия, а затова и присъстващ и пребиваващ, и не само узнаване, но и среща, жив опит от общението с Него. Насочена към миналото – към живота, смъртта и възкресението при Понтий Пилат – на човека Иисус, вкоренена в това минало, вярата вечно узнава, че Възпоменаваният е жив, че и е, и ще бъде сред нас. Тя не би могла да бъде това узнаване, ако не беше и възпоменаване, ако не беше и знание за Възпоменавания. Не сме живели в дните на плътта Му,[1] при Понтий Пилат, и поради това не можем нито да помним, нито да възпоменаваме онова, което се е случвало тогава.

Ако пък не само знаем за случилото се – от достигналите до нас текстове, – но и действително помним и възпоменаваме това, което се е случило тогава, ако, свръх това, в тази памет и в това възпоменаване се състоят в действителност нашата вяра и нашият живот, това е така, защото Възпоменаваният е жив, защото всичко онова, което Той е извършил заради нас и заради нашето спасение,[2] Своя живот и смърт, Своето възкресение и прослава е дарувал и вечно дарува на нас, защото чрез него вечно ни приобщава към Себе си. И точно затова ние си спомняме не просто някакво минало, а Него Самия, и затова Неговото възпоменаване се превръща в наше възхождане към Неговата победа над времето, над разпада на това време на минало, на настояще и на бъдеще, възхождане не към някаква отвлечена и неподвижна „вечност”, а към живеещия живот – онзи живот, в който всичко е живо и всичко живее в животворната памет Божия, и всичко е наше: „… било свят или живот, или смърт, било сегашно, или бъдно…” – всичко е наше, тъй като ние сме „Христови, а Христос – Божий” (1 Кор. 3:22-23).

Такава е същността на това възпоменаване, което съставлява основата на живота на Църквата и което се осъществява преди всичко останало в нейното богослужение – в това възхождане на Църквата в новото време на новото творение, събрано от паметта за Христос, претворено от Христос в живот и в дар на живота, в спасение от разпада на миналото, на настоящето и на бъдещето. В богослужението на Църквата – на това Тяло Христово, което живее Неговия живот, Неговата памет – ние трябва отново и отново да си спомняме, а това означава да постигаме и узнаваме – като за нас самите, като в нас и с нас извършващо се, нам дарувано – творението на света и неговото спасение от Христос, и идващото в слава, но в Христос вече и открито, вече дарувано Царство Божие. С други думи – да си спомняме и миналото, и бъдещето като живеещи в нас, като нам дадени, в наш живот претворявани и правещи живота ни живот в Бога.

Превод: Борис Маринов



 

Шмеман, А. „О памяти” – В: Литургическое Богословие Отца Александра Шмемана, составитель Александр Чех, СПб.: „Библиополис” 2006; настоящият превод е извършен според: http://shmeman.ru/modules/myarticles/article_storyid_120.html (бел. прев.).

[1] Евр. 5:7 (бел. прев.).
[2] Символ на вярата, чл. 3 (бел. прев.).



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/a3dc9 

Наши партньори

Християнство и култура

Полезни връзки

 

Препоръчваме