Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Християнството

Понеделник, 05 Ноември 2012 Написана от Преп. Мария (Скобцова)

St Maria_SkobtsovaРозовото християнство – къде е то, това розово християнство?

Християнството няма цвят, защото разтопената до бяло стомана няма цвят и не може дори да бъде гледана, за да бъде определен нейният цвят.

Като разтопена стомана, християнството се забожда в сърцето и го изпепелява. И тогава човекът извиква: Готово е моето сърце, готово е!

И в това е цялото християнство.

Но има безброй много подмени на християнството. Има я, например, религията на благодарственото и мирното житие, това сякаш хармонично съчетание на правилата с бита. Сърцето не се изпепелява, а тръпне в часа на богослужението. Светлината не ослепява, а гали. Какво пък? Вероятно блажени са галените, приласканите, мирните и безметежните…

Подобно на огромен ярък метеор християнството е паднало на нашата планета и я е разцепило на две.

Християнството пада в душата на всеки човек, на всяка нация, на всяка епоха и ги разцепва на две. Едната част спокойно продължава да живее както и по-рано, а другата започва да гори. И тази горяща душа изпълва всичко около себе си като зараза, като пожар, като поток, като огнена пещ.

Разтопената душа говори: Христос ме измъчва. Блажени измъчваните от Неговата тайна. Блажено е пламтящото сърце, защото то е готово.

Оттук е всичко и пак оттук произтича така неправилно разбираното от Розанов в Христос светът се вгорчи: оттук израстват монашеството и автентичната аскетика, оттук са всички наши кръстове, тук е и срещата лице в лице със смъртта, тук е и Христовият кръст, Христовата смърт.

Християнинът се кръщава в Христовата смърт.

Християнинът се венчава със смъртта.

Християнинът живее целия си живот редом със смъртта.

 

Характеристика на нашето време

Няма да повтарям за хиляден път характеристиката на нашето време. За всекиго, който не е сляп, е очевидна неговата гибелност. Всеки, който не е глух, чува подземните тътени на приближаващото се земетресение. Но има в нашето време една черта, чието доказване може да се окаже парадокс, макар на пръв поглед противоречивото там да е много. Парадоксът е, че нашето безбожно, при това не само нехристиянско, а по-скоро материалистично, нихилистично, логицизирано време, едновременно с това се оказва и сякаш преимуществено християнско – призвано да разкрие и утвърди християнската тайна в света. И този парадокс се доказва не от развитието на отделните направления в християнството, нито от днешните крупни богослови или икуменическото движение, а от самата същност на нашата епоха – с нейната гибелност и оголване.

Колко идеалистични ни се струват отминалите столетия. Колко установен, колко неприкосновен бил в тях животът, режимът, границите на държавите, икономическият строй, начинът на управление, на мислене, издръжливостта на философските системи, неприпряното темпо на живота, стабилността на професиите, подредеността и якостта на онези семейства, светостта и неприкосновеността на частната собственост, мощта на църковния организъм…

Тримерното пространство ни изглеждаше неразрушимо, а природните закони отрязаха всички пътища на чудесата. Прогресът на еволюцията бавно клатеше колела към планината, към общодостъпното щастие, към точно премерената справедливост, към пестеливото братство на човечеството. И този езически живот често проникваше – ту в груба, ту в по-изтънчена форма – и в християнското съзнание.

Но ето че се разклатиха и паднаха стените на нашите домове и зад тях се оказаха не познатите улици, с които сме привикнали, а необятна пустош, в която се разхождат всички ветрове на вселената. Животът се оказа кратък, чуплив и не толкова много скъпо струващ, а границите на държавите се изкорубиха и се изместиха, рухнаха въздушните замъци и човешката душа бе залята от първобитния хаос. Вместо самоувереността на нашия живот и верността към съдбата, към нас се втурна смъртта. Смъртта ни направи по-далновидни и по-прозорливи, заличи всички изображения и причудливи рисунки на живота и ги замени с простата и единствена рисунка на Кръста.

Човечеството се пробуди и, като се огледа, с удивление забеляза, че се намира на Голгота. И Голгота постепенно започна да се превръща в единственото място, където може да се намира човешката душа, защото всичко останало е изобличено, не е реално, призрачно е и не е достатъчно сериозно.

Епоха, в която човечеството стои в подножието на Кръста, диша в страдания и във всяка човешка душа Божият образ е унизен, задушен, оплют и разпнат – нима това не е християнска епоха!

Има времена, когато можеш и да си глух, и сляп, но сега човекът не може да не слуша и да не вижда. Езичеството чувства, как ръкотворните му идоли изгарят, напряга последните си сили и издига нови божества. Настъпва грозно утро, кой знае – може би последното утро в историята на човечеството. И който сега не се събуди няма да има време… мъчително, изпитващо, освобождаващо утро. В светлината на това утро ясно се съзира възнесеният над света Кръст. Човекът е разпнат на този Кръст. Това ли време не е християнско?

Илюзии изгарят, изгарят езически божества и колко кратък е списъкът на онова, което остава. Остава човешкият път, кръстният път. Остават смъртта, животът, любовта и честната правда… всичко друго изгаря. И този пожар прониква в недрата на нашите същества, изгаряйки в тях езическите навици и вярвания.

*   *   *

В стабилния езически свят на вчерашния ден християнството изпитва върху себе си огромното влияние на езическата атмосфера. Векове наред се проточвал този бавен процес. Сигурният полуезически бит се внедрявал в Християнската църква, а ритуалът бил мъртъв регистратор на отдавна забравени пориви. Но, разбира се, работата тук не е в постните кулебяци[1] и не в задължителността на формално възприеманите Тайнства. Работата е далеч по-дълбока и е в много по-тънките съблазни, които открай-докрай са пронизали християнското съзнание, врязали са се в самия център на християнството, разложили са човешката му сърцевина.

Иска ми се да приведа най-поразяващия пример. Ще говоря за монашеството. И дори съвсем не ми е важно да споменавам за фактите на пълното езическо извращение, което може да бъде наблюдавано в монашеството и че неговият истински смисъл е бил подменян от най-неукрасеното и открито служене на този свят.

За добросъвестния и любещ взор е ясно, че не тези извращения са определяли монашеството. Дори само повдигането на въпроса за въвеждане в монашеските обети на четвърто обещание: да не се пие (!!!!), може би, е знамение на упадъчното време. Макар по същество да не характеризира основното русло на монашеския живот.

Понякога ни обвиняват и отхвърлят възможността православието да има своето действено монашество. Казват ни, че православното монашество не е нещо действено, а съзерцателно. Мисля си, че това не е вярно! Най-малкото не е вярно, ако ще го говорим и отнасяме към последните векове от съществуването на православното монашество. И е важно, че подобно раздвояване на монашеството – на действено и съзерцателно – не е вярно, че по-правилно би било да говорим за тричленно деление.

Отчужденото, съзерцателно монашество винаги е съществувало, но по неговите пътища вървят единици. Само в редките епохи на огромно напрежение тези единици могат да бъдат определени като течение (пустинножители, стълпници, мълчалници). Напрежението отминава, огънят угасва и по този път продължават да вървят единици, особено призваните.

Действеното пък, обърнатото към света монашество, в последните столетия има крайно малко представители. Не би било правилно да го определяме като потапяне в стихиите на света, като докосване до християнската суета. Може би, именно в този вид монашество е особено силно усещането, че светът лежи в зло. А какъв е светът?

Какъв е сътвореният от Бога свят? Този, който Господ толкова много възлюбил, че за неговите грехове отдал на смъртни мъки Своя единороден Син. И дали пък това действено монашество, което е обърнато към света, не върви по този път, тъкмо защото обича този Божи свят, тъкмо защото обича Божия образ в човека, тъкмо защото вижда този Божи образ попаднал в греха и гнойта на историческата действителност.

Както в съзерцателното монашество, така и в това, централната насоченост е към вечността. Преодоляване на временното, Богообщение или непосредствено автентично общение с човека и света. И това, и другото монашество само тогава достига до своето развитие и своята автентична висота, когато е ориентирано към Апокалипсиса! Когато е насочено към есхатологията, към идещото Царство Христово, когато почитат не само пустинята и пещерата, но и своите странноприемници, когато не се боят да произнесат молитвата на първите християни: Дойди, Господи, Иисусе!

Призрачността на света е изобличена. Измъчващият се в смъртна немощ образ Божи в човека извиква пламенна любов, готовност към свиване и към жертва. Монахът се отдава на тази жертва без остатък, отрича се от себе си, от притежаването на своето, от своя си дял, от благополучието и устрояването на своята собствена душа, от светския начин на живот. И именно тук е дълбокият смисъл на монашеския обет за нестяжание. Не трябва да се мисли, че встъпвайки в този път човек се отказва само от някаква мечта за материални богатства, от сребролюбието – това се разбира от само себе си. То обаче не е всичко. Освен него, той се превръща в измет за света, отрича се от притежаването, от имането на свой собствен свят – като единно цяло. Не иска да притежава своето аз и колкото повече е той, толкова повече той се оказва слуга и в служение. Неговият дух, неговата святая святих, неговата молитва, целият той докрай иска да бъде само оръдие в Божията ръка и тухличка в Божието строителство.

Идолите му падат, изгарят – идолите на плътската похот, на чревоугодието, на сребролюбието, на култа към собственото семейство, към своето изкуство и творчество, надеждите за свой път, благополучие и благолепен живот – всичко това е изобличено. И самият човек става като трева, а дните му – като цвят… И няма нищо, освен любовта и молитвата: Дойди, Господи, Иисусе!

Вече казах, че върху тези фундаменти на апокалиптичните и общохристиянските настроения могат да израснат и двата тези типа монашество, но не те характеризират монашеството на последните векове. Това, което е било в тези последни векове и което вероятно все още не си е отишло окончателно, междинният тип, наречен общежително монашество. То отвежда човека от този свят с неговите грехове и скърби, огражда го с бели стени, но не го води до пустинята, до пещерата, до самотното стоене пред Бога.

Има един точен паралел на този монашески тип в света и това е семейството.

Колкото и да е странно, ние често слушаме, че пред човека стоят два пътя – на семейството и на монашеството. И излиза така, сякаш единият път може да подмени другия. Но по същество това е съвършено невярно.

Монашеството гледа към есхатологията, а семейството израства от природните, от под-законните корени на материалния свят. Обетът за целомъдрие привежда към монашеството предимно хора, които нямат семейство и не строят личен живот; хора, видели, че този личен живот по никакъв начин не може да отговаря на Апокалипсиса.

В основата на семейството също лежи изключително силен инстинкт – свиването на гнездо, организацията и строителството на свой собствен живот, често отделен със стени от света, заключен зад сигурни резета. Човекът строи начин на живот и се грижи не само за материалното си благополучие, но и за нравствената чистота, за вътрешното благолепие. Семейният човек огражда своята килийка от външната мръсотия, от всяко замърсяване, опазва я и утвърждава в нея своето лично семейно-колективно, което и противопоставя на всяко външно те. И ето я странността – хората, искрено приемащи обета за целомъдрие, се отказват от едната част на това, което заставя другите да строят семейство – не приемат плътската любов, нито раждането на деца, но приемат всичко останало, което е свързано със семейството, с духовното семейство, със семейния начин на живот.

Те също се стремят зад високи стени, където не биха прониквали мръсотията и скръбта на света, те строят духовно семейство и като светиня го ограждат и го опазват от всяко посегателство. Те много работят и се отричат от личните си изгоди в името на общото, и принасят жертви… и понякога е трудно да вдигнеш ръка и да извисиш глас против така прекрасната идея за монашеското семейство и за благолепието в светлия манастир. И вътрешният глас ни зове към нестяжание в тази област.

Има времена, когато казаното не може да бъде очевидно и ясно, защото самият въздух езичества и ни съблазнява с идолските си очарования!

И ти се иска да почнеш да викаш: пуснете зад вашите бели стени безпризорните джебчии, разбийте вашия уставен строй във вихрите на външния живот, унизете се, слезте, смалете се… И колкото и да се смалите, колкото и да слезете, нима можете да се сравните със смаляването, със самоунищожението на Христос! Даже не на Голгота и не на позорния Кръст, а във Витлеемските ясли, когато ангелите пеели Слава във висините Богу. Така приемете обета за нестяжание: в цялата му опустошаваща суровост, изгорете всеки уют, дори манастирския, изгорете сърцата си така, че те да се откажат от уюта и тогава кажете: Готово е моето сърце, готово е. Да, има времена, когато казаното не може да бъде очевидно… и самият въздух езичества.

Но нашето време – то действително християнства, дори в самата своя страдаща същност.

То разрушава всичко стабилно, всичко уталожено в нашите сърца и осветено от вековете… и затова нам скъпо. То ни помага наистина и докрай да приемем не начин на живот, а живот без начин.[2] Да приемем не манастирските стени, а пълното отсъствие и на най-тънката преграда от света, от неговата болка, от уталожения живот. Да приемем смъртта и гибелта, кръста на християнството, огъня, самоотречението и себеотдаването му, да приемем християнската есхатология, да приемем Апокалипсиса!

Накрая ще кажа, че не би ми се искало написаното да бъде отнесено изключително към монашеството и към неговите пътища в съвременния свят. Просто в монашеството всички противоречия се открояват по-ярко и по-рязко.

Превод: Борис Маринов



 

Мать Мария „Христианство” – http://mere-marie.com/creation/hristianstvo/ (бел. прев.).

[1] Кулебяка – вид затворен пирог с пълнеж (от месо, риба и др.) (бел. прев.).
[2] В оригинала игра на думи: „не образ жизни, а безобразие жизни” (бел. прев.).



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/3ck6d 

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме