Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Психотерапията в служба на Църквата

Неделя, 12 Август 2012 Написана от Владета Йеротич

vladeta jeroticПсихотерапия наричат всички методи, действащи върху психиката или тялото чрез средства, чийто действия се постигат по психически път. Тя има дълго минало и кратка история. Ако се обърнем към историята на медицината и особено на психиатрията и психотерапията, ще видим, че векове наред е било напълно естествено не само психически разстроеният, но и всеки друг болен да се разглежда в неговото психофизическо единство, в индивидуалното му и обществено положение, при което още не се е стигало до острото и все по-остро разделение на телесно и душевно лечение, което започва от т. нар. ново време. На прага на това ново време великият европейски лекар Парацелз (1493-1541) изразява това единство на тялото, душата и духа в здравето, както и в болестта, по удивителен начин: „Болестите произтичат от царуването на природата, а оздравяването идва от царуването на духа”.

С напредналия разпад на формата и съдържанието на живота, донесен през втората половина на нашия век от техническата и все по-обездушевена цивилизация, когато, наред със сензационните успехи на модерната наука, най-много е страдал и страда болният човек (преди всичко заради обърканото отношение на лекаря спрямо болния), все повече се чувства нуждата – отначало като стремеж, а днес вече и като императив – за възстановяване и обновяване на изначалното единно разглеждане на болния в телесно-душевно-духовното му единство. Добрите лекари, както и добрите духовници в Християнската църква, са и психотерапевти, защото точно са забелязвали неразкъсваемата връзка между тялото, душата и духа – забелязвали са, че ефикасното лечение може да се проведе в болния човек само чрез успоредните или едновременни действия, както върху телесните, така и върху психичните му функции, комбинирайки вещо медикамента с психотерапевтично слово или позиция. Макар в идните векове това единно лечение донякъде да е нарушено и дори разрушено (поради преобладаването на дуалистичния над монистичния възглед за човешката природа), експерименталното и спекулативно изучаване на тялото и психиката в наше време, за щастие, отново ни връщат към някогашното цялостно и хармонично разглеждане на човешкото същество. Съвременните постижения и преди всичко тези в психосоматичната медицина дават надежда, че лечението на болния човек в бъдеще ще е много по-ефикасно и успешно благодарение най-вече по-доброто познаване на отношението между тяло, душа и дух, както и на по-доброто взаимно опознаване и сътрудничество между психотерапевтите и духовните лица, отговорни да изповядват вярващите.

Според известния съвременен психотерапевт и психосоматик д-р Артур Йорес психотерапевтичните отношения между психотерапевти и духовници, от една страна, и клиентите[1] от друга, са трояки: магически, прагматични и психотерапевтични. В магическото отношение, което е най-старото и най-дълго се е задържало, лекарят играе авторитативна роля, като използва вярата на клиента за своята сила, като и за двамата терапията е по-важна от диагнозата. Прагматичното отношение е строго рационално, като лекарят заема неутрална (в негативни случаи равнодушна) позиция към клиента, вербално е издръжлив и остава медикамента да действа. Самото психотерапевтичното лечение е ефикасно каузално лечение, което има и голямото предимство да не апелира към пасивността на клиента, а да се стреми от самото начало на лечението и той, и психотерапевтът да са в активната позиция заедно да изследват психофизическите причини за болестта и съответно да търсят най-успешния начин за овладяването ѝ, при това с комбинирано лечение от психотерапия, автопсихотерапия и медикаменти. Това е лечението на бъдещето, защото, според Йорес, днес хората все още са недостатъчно психически зрели, за да се освободят от магическото мислене.

Макар духовникът също да може да се отнася към духовното си чедо магически или прагматично, правилната позиция отново е психотерапевтичната, като духовникът има предимство пред психотерапевта, защото, приел тайнството Свещенство, е станал възможен проводник на Светия Дух – по-малко при воденето на духовни разговори, където би се проявило познаването му на психотерапията, и много повече в тайнството Изповед.

Началото на научното развитие на психотерапията отнасят към края на 19 век и трудовете на Зигмунд Фройд във Виена, който революционно поставя основите не само на динамичната психиатрия, но и дава нов поглед към човешката природа. Не трябва да се забравят и съчиненията на френските психиатри – особено Шарко и Жане, които няколко години преди откритията на Фройд донякъде подготвят пътя му. В началото на Фройд във Виена доста помага и д-р Й. Брауер – чрез заниманията си с хистерията.

Най-добре е психотерапията да бъде разделена на индивидуална и групова. Днес индивидуалната най-често си служи с теоретични и практически методи: директивния, бихейвиористичния и дълбинно-психологическия.

Директивни методи на психотерапията

Персоазия (лат. рersuasio – уговаряне, убеждаване) е всяко сугестивно убедително пренасяне на позицията на психотерапевта върху клиента във връзка със симптомите му, което в по-леки случаи на неврози действа успешно, а понякога е и достатъчно. На практика всеки добър психотерапевт или духовник си служи съзнателно (по-рядко несъзнателно) със скрита сугестия.

Под хипноза или хипнотерапия се разбира изкуственото довеждане на клиента (съгласен на такова лечение) до състояние подобно на сън, при което съзнанието му е ограничено, а волята отслабена, но е запазено специфично отношение към терапевта. Хипнозата е обогатила психологията, откривайки по-голяма възможност за връщане на подтиснатите чувства, които не са на разположение на съзнателната личност, докато постхипнотичната сугестия като принуда за извършването на работа, чийто мотив не е известен за съзнателната личност, е доказателство за съществуването на несъзнателен психичен живот. Хипнозата може да бъде: 1) директивна с постхипнотична сугестия; 2) хипнокатарзис – съживяване, чрез катарзисно афективно изпразване, на травматични емотивни събития от миналото и 3) наркоанализа – достигане до хипноидно състояние чрез бавно интравенозно инжектиране на хипнотично средство. Знаци за промяна на хипнотерапията са моносимптоматичните конверсивни феномени като конверсивни[2] парализи, онемяване, след това заекване, тикове и форми на сексуална импотентност.

Автогенният тренинг е метод, разработен и публикуван през 1932 г. от немския психиатър д-р Й. Шулц. Основава се на разбирането за единствеността на мускулния, вегетативния и психическия тонус, предпоставяйки, че мускулната релаксация може да помогне на психическата. Упражненията, които принадлежат към нисшата степен на автогенния тренинг са много прости, теоретичната им основа е логична и могат да се приложат с успех от всеки психотерапевт, овладял техниката на извършването им.

Психотерапия на подкрепата (психодинамика на супортативната психотерапия)

Според едно широко възприето определение, супортативната или супортивната психотерапия има ограничена цел: отстраняване/облекчаване на актуално работещи симптоми, без съществено умаляване на базисната структура на личността.

Според Стеуърд и Левин, тази психотерапия предлага подкрепа (support) от авторитетното лице по време на болест, безпокойство или декомпенсация. Въпреки разликите в целите, както супортативната, така и откриващата психотерапия имат за цел да разширят съзнанието на клиента за самия себе си. При това супортативната психотерапия е насочена към увеличаване на разбирането и контрола на мислите и чувствата, които клиентът поне отчасти или само неясно осъзнава.

А. Витури е прав, че авторитетният терапевт не трябва да е и авторитарен, което обикновено се отъждествява. Авторитарният терапевт или има собствени неразрешени садомазохистични проблеми или погрешно разбира терапевтичната си задача и играе такава роля. Посредством авторитета си в супортативната терапия терапевтът помага, приема, уважава клиента си и се грижи за него, така както здравият родител се грижи за децата си, без да има нужда да властва над тях или да ги управлява. Той помага на клиента чрез идентификация с него, чрез подкрепа той да стигне до себе си и накрая да прерасне в авторитет. В този смисъл терапевтът е повече освобождаващ, отколкото ограничаващ фактор. Затова много повече ще зависи от вербалното и невербалното поведение на терапевта – от неговото държание, поглед, израз на лицето, внимание и качества, присъщи и придобити, тъй като това са важни форми на терапевтична интервенция. Пациентите са особено чувствителни към невербалната интервенция и към евентуалната им несъгласуваност с вербалните интервенции.

Чрез терапевта пациентът преживява различен терапевтичен опит – че е приет и ценен или поне потенциално, че не е нито осъден, нито отхвърлен. Идентифицира се с терапевта или с негови аспекти, преживява спонтанно корективен емоционален опит, доколкото терапевтът не реагира на него и не отговаря невротично.

Струва ми се, че заслужава особено внимание преживяването на пациента във връзка с това как той бива приет от страна на терапевта. Това му дава възможност и сам да се приема по-лесно, да се толерира и разбира. Това е така, защото докато човек не се приеме какъвто е,[3] не може и да се промени. Само упражнява върху себе си натиск за промяна, иска да се освободи от онези си части, които не обича или мрази, но така само задълбочава собствената си фрагментираност и конфликтите в себе си.

Ако терапевтът принуждава пациента към промяна, се съюзява с критичните му настроения и осъждащия свръх-аз, който и без друго му казва че е лош, че не притежава ценност, че е неприемлив, понеже е такъв, какъвто е. Като го приема, терапевтът модифицира либидния му свръх-аз, облекчава чувството за вина и страха от наказание, помага за интеграцията на различни мисли, чувства и форми на поведение.

Интервенциите, които посочихме досега, не винаги ще бъдат приспособени към ситуациите и целите на терапията. В такъв случай терапевтът ще използва по-сложна интервенция във формата на конфронтация (confrontatio – изправяне лице в лице, очна ставка) или интерпретация, макар супортативната психотерапия да не е в основата си интерпретативна. За разлика от другите терапевтични интервенции, интерпретацията се занимава с несъзнателния материал. С нейна помощ терапевтът се стреми да обясни нещо на клиента, а не само да опише поведението му. Доколкото разкрива на клиента нещо ново за самия него или за поведението му, то той трябва да изостави нещо старо в себе си, за да може да приеме новото. Затова интервенциите са предизвикателство към дотогавашния му интегритет, от което той се защитава.

Основна интервенция в психотерапията, а и в супортативната психотерапия, е готовността на терапевта да слуша внимателно, да дава поводи на клиента да говори се изрази напълно. Може още и да му повлияе да вербализира съзнателните си ментални процеси и реакции. Всеки път той трябва внимателно да се прецени, докъде да стигне.

Понякога клиентите имат нуждата да изхвърлят чувствата си на неприятелство и сръдня. Най-добре е това просто да се приеме, да не се тълкува като противопоставяне на терапевта. Много често клиентите са до такава степен обхванати от обърквания, от проблеми и страдания, че не успяват да видят конструктивната страна на личността си, отслабват способностите си или не ги осъзнават. Така, важна форма на терапевтичната интервенция е съвкупността от средства, с чиято помощ се изгражда егото на клиента. Но преди всичко е необходимо да се открият здравите физически и психически части и свойства на личността, за да могат те да бъдат култивирани и заздравени в този процес.

Спрях се малко повече на обяснението на психодинамиката на супортативната психотерапия, тъй като тя е достъпна за всеки образован духовник, в нея той би открил ценен помощник при изповядване. Когато в края на представянето на психотерапията на поддръжката се казва, че в клиента трябва да се открият здравите психични части и свойства на личността, за да можем да ги култивираме и заздравим в този процес, тогава, по време на изповед, за духовното лице е по-лесно отколкото за обикновен психотерапевт (психиатър или психолог) да открие и посочи на вярващия, кои са здравите психични сили и свойства на личността, върху които и с които може да се изгражда по-здрава и по-добра личност.

Недирективното консултиране на Карл Роджърс (Теорията на Роджърс, насочена към клиента)

Съгласно теорията на Роджърс,[4] човешкото същество показва фундаментален стремеж за израстване – осъществяване и разпростиране. Този стремеж на движението напред може да действа само когато изборите са ясно набелязани и приспособено символизирани. Лицето не може да се осъществи докато не бъде способно да различи прогресивни от регресивни начини на поведение. Роджърс обръща особено внимание на две потребности – от уважение и от самоуважение. Първата се развива в детството като резултат от любовта и грижата за децата, докато втората възниква благодарение на това, че детето бива уважавано от другите.

В конкретния психотерапевтичен метод на недирективното консултиране на Карл Роджърс, психотерапевтът от Роджърсовото направление се отнася към клиента така, че не го ограничава, нито принуждава, с една дума – не засяга автономията на неговата личност. С клиента се постъпва като с равноправна личност, носеща в себе си силата да се излекува сама, без да е необходима дълбока зависимост от страна на авторитета.

Към клиента психотерапевтът трябва да се отнася: 1) топло и заинтересовано; 2) емоционално ангажирано (да го остави да покаже чувствата си, особено негативните, приемайки ги така с времето като свои, без да ги проектира върху другите) и 3) като признава ценността не само на здравата, но и на болната личност.

Целта на психотерапията на Роджърс е клиентът да придобие: 1) познаване на чувствата си, да ги осветли и да ги приеме; 2) такова познаване на положителните и отрицателните чувства, че да стане по-свободен при възможните избори и 3) по-голямо доверие в себе си и така да снеме зависимостта от други личности, а с това да намали и нуждата от психологическа помощ.

Накрая, Карл Роджърс посочва качествата на личността на психотерапевта: да бъде топъл, хармоничен, интегрален, отворен към себе си и другите, към промените и новото учение. Такива лични качества би трябвало да притежава и добрият духовник.

От гледна точка на православната христоцентрична психология и психотерапия (която още не е осъществена в православния свят като съзнателна и опитна територия на съвременната психотерапия с основа в православното учение), психотерапията на Карл Роджърс може да бъде полезна на нашите духовници, посветени на практиката на изповедта, както и на православните психотерапевти (психиатри и психолози), тъй като е утвърдена в практическата работа с младите хора и с хората на средна възраст с психически проблеми и е засвидетелствана в психотерапевтичната практика на наши белградски психолози (Владимир Петрович, Ксения Кондич, Тамара Попович и др.). Няколко основни теоретични предпоставки на учението на Роджърс и на неговия психотерапевтичен метод като изтъкване ценността на човешкото същество като такова (здраво и болно), превъзмогване на анормалните и патологичните емоции, така че след успешно овладяване на ирационалността в чувствата свободният избор между добро и зло наистина да е свободен, както и ненатрапчивостта на личността на психотерапевта спрямо клиента, изцяло лишават психотерапевта от нуждата индоктриниране – всичко това прави метода приемлив и в психотерапевтичните педагогически консултативни центрове на Православната църква. Като всеки метод, заслужаващ овладяване, така и методът на недирективното консултиране на Роджърс в психотерапията се учи и може да се овладее с няколко месеца интензивна работа и от белградските ни специалисти.

Бихейвиоралната терапия, която започва да се развива активно и експанзивно от 1958 г. с появата на труда на Дж. Волпе За психотерапията на реципрочната инхебиция, смята, че истинският предмет на психологическото проучване е човешкото поведение, т. е. това, което може обективно да се наблюдава. Терапевтът трябва да се постарае да промени това поведение, доколкото то е изопачено или объркано, а не да променя дълбоката структура на личността на пациента. Така с динамичната психотерапия (психоанализата, аналитично ориентираната психотерапия, неоанализата и т. н.), откриваща методите, които чрез анализата и самоанализата навлизат в дълбоките несъзнателни пластове на личността, откривайки скритите, потиснати конфликти и така постигайки не само промяна на личността, но и самопознание, бихейвиоралният метод, ограничен до наблюдаването и промяната само на човешкото болно поведение, остава отворен метод на лечение.

Основата на техниката на бихейвиористите води до обуславяне и необуславяне, модифициране и потискане на придобитите условни рефлекси и съответно създаване на нови. Техниката на този метод се основава върху важните открития, направени в началото на нашия век от руския философ Иван Павлов в проучването на условните и безусловните рефлекси.

Ще споменем няколко от най-известните техники на бихейвиоралната терапия: систематика на десентивизацията, подкрепа, учение по пример.

Макар в основата на тази терапия да стоят определени материалистически концепции за човешката личност, нейната успешност в психотерапевтичната практика при някои обърквания на човешкото поведение (обсесивно-компузивни смущения, фобийни неврози, някои сексуални дисфункции) е засвидетелствана многократно, включително и от страна на нашите психотерапевти. Там, където различните духовни обърквания не могат да се преодолеят, нито да се излекуват с други психотерапевтични методи, включвайки винаги и духовните разговори (когато става дума за православен вярващ, който е невротичен), изповедта и молитвата за излекуване, остава методът на избора – бихейвиоралният метод, който, подобно на метода на Роджърс, може да се научи и да прилага и при нас.

Дълбинно-психологическите методи са: психоанализа, аналитично ориентираната психотерапия, неоанализата (на Шулц-Хенкеловата аналитична школа), Адлеровата индивидуална психология, американската културалистична школа (на Хорн, Фром, Съливан), комплексната психология на Карл Густав Юнг, екзистенциалистката и персоналистичната психотерапия и логотерапията (на Виктор Франкъл).

Тук няма да става дума за психоанализата на Зигмунд Фройд, за индивидуалната психология на Алфред Адлер, за комплексната или аналитична психология на Юнг, както и за други психотерапевтични школи (освен логотерапията на Франкъл), защото у нас върху всички тези известни и разпространени учения на дълбинната психология съществува многобройна литература, достъпна за всички.

Логотерапията на Виктор Франкъл

В нашите среди логотерапията е все още малко известен и ползван метод, макар в най-голяма степен да съответства (заедно с малко известната у нас екзистенциалистка и персоналистична психотерапия) на християнската концепция за човешкото битие.

Логотерапията има за задача клиентът да осъзнае собствената си отговорност. Това може да се постигне с активирането на духовно несъзнателното, което съществува у човека като реално и екзистенциално измерение в противоположност на нагонното несъзнателно. Това духовно несъзнателно е необходимо за всички лични действия на човешкото съществуване като любовта, вярата, доверието, свободата и отговорността. Ролята на терапевта е да разшири зрителното поле на клиента без да поставя като условие налагането на собствените си мнения или доказателства. Теоретичната основа на логотерапията се отнася към откриването на ноогенните неврози (гр. νόος, дух), които В. Франкъл определя като „специфичен невротизъм, основаващ се не на комплексите и конфликтите в обичайния смисъл, а на конфликтите на съвестта, на колизията на ценности, на екзистенциалната фрустрация (например фрустрациите на човешката воля за смисъл) и екзистенциалния вакуум, създаден по екзогенни причини”. Франкъл смята, че ноогенните неврози са специфични за нашето време и са характерни за западноевропейската култура. Неговото предупреждение е наистина важно и напълно оправдано от християнска гледна точка, тъй като се потиска не само нагонът, но и съвестта и духът. Следователно ноогенните нерози не произтичат от психологическото, а от ноологичното измерение на човешката личност.

Според Франкъл пред човека има три пътя: осъществяване на някакво действие, преживяване на някои ценности и търпение (човек търпи при условие, че търпението има смисъл). Накрая, неговата формула – Първо философствай, след това живей (Primum philosophare, deinde vivere), придобита в трудния личен опит от концентрационния лагер през Втората световна война – преминава през целия свят и намира добър прием и в трите изповедания на християнството.

В началото казах, че е най-добре психотерапията да се раздели на индивидуална и групова. В последните няколко десетилетия на Запад успешно се разви и днес вече бързо пусна корени брачната и семейната психотерапия, а от доста по-рано особено успешна е и детската психотерапия. Предбрачните и брачните педагогически стаи, педагогическите стаи за деца и възрастни, за родители, за специфичните разстройства като сексуалните смущения, наркоманиите, зависимостта от лекарства и особено алкохолизма, днес са нормални явления, приети във всички християнски изповедания в цял свят, но за съжаление слабо или съвсем слабо развити в православните страни на Балканите.

Групова психотерапия

Развитието на груповата психотерапия през първата половина на нашия век, първо в Америка, е последица от засилващите се усилия на все по-усамотения човек на технократичната цивилизация днес отново да намери изгубената комуникация с другия, да се социализира по-добре като човек, но и да се приспособи по-добре към обществото и колективните му идеали. Груповата психотерапия се оказа възможна и ефикасна помощ във времето, когато процесът на индивидуация на човека, духовните му ценности и нуждата от емотивни преживявания на житейските събития са занемарени несправедливо. Подобно на разделението при индивидуалната психотерапия, можем да разделим и груповата психотерапия на аналитично ориентирана и неаналитична групова терапия.

Аналитично ориентираната терапия започва в 1934 г., с груповата психотерапия на С. Славсон с деца и младежи с различни психически разстройства.

Нейната същност е в събраната група от пет до осем члена на приблизително еднаква възраст, ниво на образование и диагноза, където динамиката на разговора се развива на основата на психоаналитичната теория, при което психотерапевтът не е в центъра, но все пак внимателно следи работата на групата, като осуетява безполезните прояви на отделните ѝ членове. Той периодично предлага предпазливи и навременни интерпретации и се опитва да избегне безполезното фамилиарничене на членовете на групата извън психотерапевтичната среща. Доколкото при груповата психотерапия на практика не може да се стигне до реконструиране на живота на всеки болен индивид по начина, по който това се прави в индивидуалната психоаналитична психотерапия, обработката на симптомите става преди всичко на принципа тук и сега, но не се бяга и от това, – когато има условия или стане необходимо – да се анализира и там и тогава. Индикациите (знаците, ориентирите) за групова аналитична психотерапия са на практика същите както и за аналитичната индивидуална психотерапия.

Към неаналитичната групова терапия, още повече отговаряща на потребностите на съвременника за групова принадлежност, но и за придобиване на непосредствен трансперсонален и интерперсонален опит, спадат encounter групите (групи за срещи), тренинг-групите, трансакционната анализа, Гещалт-терапията и психодрамата. Тези групи могат да бъдат по-големи или по-малки, отворени или затворени. Винаги се анализира това, което е тук и сега в човека, при което трябва да се добави, че тези неаналитични групи не са преди всичко терапевтични, тоест не се състоят от душевно болни членове, нито пък от тежко невротични или характерово променени, а преди всичко от относително здрави индивиди, които се чувстват усамотени в живота и биха искали по някакъв начин да ускорят процеса на своето индивидуално съзряване.

Всеки от споменатите методи на индивидуална и групова психотерапия има своите особени (но и общи) причини за приложение, което означава, че изисква особен вид клиенти с определени симптоми или синдроми. Когато става въпрос за дълбинно-психологическите методи на индивидуалната психотерапия, например, тогава трябва да се разгледат няколко фактора в отношението към клиента, съобразно които можем предварително да оценим успешността на евентуалната психотерапия. На първо място ни интересува качеството и количеството на провокативната ситуация, предизвикала появата на невротични симптоми в човека, при което трябва да се започне от факта, че никой не е съвсем неуязвим срещу различни външни и вътрешни предизвикателства, защото никой не е, макар и в незначителна степен, лишен от латентни невротични (понякога и психотични) черти. Освен това се интересуваме как клиентът в миналото е отговарял на подобни или други провокативни ситуации, оценявайки по този начин онова, което в психологията се нарича сила на аз-а. Като критерий за силата на аз-а, между другото, психоаналитично ориентирани автори сочат относителната способност за понасяне на отрицание и конфликтите на клиентите, както и създаването на между човешки отношения и потвърждаването на себе си в реалния свят – независимо от симптомите и без деструкция спрямо другите и себе си.

Съвсем не са без значение интелигентността, наличието на скрити или проявени таланти, както и житейския опит на клиента. Като най-сполучлив израз за аналитичен вид психотерапия се смята времето между двадесетте и петдесетте години на живота. С напредването на възрастта след четиридесетте, и особено след петдесетте, условията за успеха на психотерапията се влошават главно по три причини: а) в по-напреднала възраст човек е по-ригиден и съответно по-малко способен за промяна; б) с годините невротикът вече има доста закостеняла форма на структурата на личността, по-жилав е и по-здраво остава свързан с житейските лъжи и илюзии на неврозата, в сравнение с младия човек и в) с напредването на възрастта истинският натиск на страданието по причина на неврозата, както и емотивната готовност за катарзисно реагиране по време на терапията чувствително отслабва. Въпреки това, днес не се придържаме строго към правилата, отнасящи се до възрастта. Практиката на психотерапията показва, че има клиенти и след петдесет годишна възраст, които не са загубили способността си да се формират, които все още показват жив интерес към динамичните събития в себе си и в своята среда, които чувстват натиска на неврозата като трудно поносимо бреме и имат предимство пред младите, тъй като имат по-голям житейски опит, независимо, че той е бил възпрепятстван от неврозата. Ориентираната към християнството психотерапия (христоцентричната психотерапия) няма достатъчно причини да ограничава този вид психотерапия, защото винаги се надява, че с помощта на Божията благодат, с любов и с професионално знание, чрез водената от християнския психотерапевт психотерапия невротично, характерово или психотично промененият е способен на прераждане. Безбройните примери на разкаяни грешници след изповед и причастяване в цялата дълга история на Християнската църква са достатъчни, за да повярваме в духовното и душевно прераждане и на болни хора (болестта също е форма на греха).

Много важно е да се прецени не само реалната социална ситуация на клиента (семейна и обществена), която допуска или не възможността за промяна в позицията му (защото в някои ситуации цялото усилие и на клиента, и на терапевта да завършват успешно психотерапията, се срива пред здравите, а и нездрави, крепостни стени на семейството или на обществото), но е необходимо също и добре да се прецени общото чувство на собствените му ценности, които са в тясна връзка със структурата на неговия свръх-аз и аз-идеал. И едната, и другата структура функционират у всекиго съзнателно и несъзнателно, като несъзнателната част има известно предимство при клиентите с невротични заболявания.

Има и други по-важни критерии, които изискваме от клиента да изпълни преди да се реши на психотерапия. На първо място бих посочил способността да преживее страдание. Всеки случай не всяко страдание заради болест е полезно и плодотворно. Затова и различаваме истинското и плодотворно страдание, което се преживява заради симптомите на болестта и нейните последици, още повече заради причините за тези симптоми, когато тези причини – спонтанно или с нечия помощ – се открият, от безплодното и безполезно страдание, което често се явява от горделивото безсилие на клиента, заради невротични смущения, да осъществи прекомерно своите амбициозни, а понякога и нравствено не съвсем оправдани цели и желания. Накрая, по въпроса, кой ползвател на услугите ни ще отговори най-добре на изискванията на психотерапията, се интересуваме от позицията на клиента спрямо собствените му симптоми. Докато той упорито настоява за органичната, съответно физическа причина за симптомите, и едновременно с напълно естествените лабораторни и други анализи, не може успешно да се започне дълбинна психотерапия. Очевидно е, че клиентът има голяма нужда и не по-малко силен страх (който психотерапевтът трябва да разпознае), поради което за него е от голямо значение болестта му да не бъде нервна или психогенна. В тези нередки случаи, когато клиентът упорито отхвърля факта, че болестта му има психически, а не физически произход, най-често поради страх от изправяне пред себе си, грешника, е нужна голяма опитност на добрия психотерапевт (а в негово лице и на присъстващия изповедник) или на добрия изповедник (а в негово лице и на присъстващия познавач на психотерапията), а и общо усилие на единия и другия (оттук и нуждата от колкото е възможно по-здраво сътрудничество между психотерапевта и духовника-изповедник за в бъдеще в православния свят), щото клиентът бавно и предпазливо да бъде доведен до онази форма на християнска съвест, която ще отклони страха му да разпознае в своята болест много свои грешки (грехове) от по-близкото и по-далечното минало.

Клиентът показва своите симптоми най-често по три начина, с това, че един от тях преобладава, а това са: телесни, душевни и прояви на характера на клиента. Както беше казано, телесните прояви на болестта на пациентите, които иначе са най-чести, не трябва да бъдат знак за органични болести. Телесните страдания най-често маскират душевните ни конфликти, но в същото време са и сигнал, напомняне за човека, че нещо в неговото душевно-духовно равновесие не е в ред. Но дори и органично потвърдените болести като язвата на стомаха, хроничният колит, високото кръвно налягане, астмата, заболяването на щитовидната жлеза и много други психосоматични болести (от обикновения грип до рака), независимо дали външният причинител е потвърден или не, се развиват върху нарушеното имунно-биологично равновесие на организма, което на първо място зависи от нашата психична, т. е. душевно-духовна съгласуваност. Още в началото на Новото време великият лекар, богослов и философ Парацелз вижда в болестта последица от душевна заблуда, която свързва с моралните свойства на човека.

Накратко можем да изразим казаното досега така: в оценяването на степента на тежест на знаците, причиняващи дадена невроза и можещи да послужат за правилно решение, дали клиентът е подходящ за психотерапия (делението се прави главно на аналитично и неаналитично), трябва да се обърнем към следните критерии: 1) вид и продължителност на симптомите; 2) поставяне на клиента във връзка със симптомите; 3) социална ситуация на клиента, т. е. обществено положение, както и отношението на по-близката му среда към неговата невроза; 4) натиск на истинското страдание заради симптомите и 5) биологична ситуация на клиента, възраст и интелигентност.

Структура на белезите на клиента

Изразът структурен взимаме в значението на характерните структури на някой клиент, т. е. всички онези отлики, специфични за структурата на дадена личност. Към структурата на личността във всеки случай принадлежат нагонните детерминанти на човека, по някакъв начин емотивното реагиране в различните житейски ситуации, т. е. афективната предиспозиция или това, което в по-старата литература се нарича вроден темперамент (да си спомним Хипократово-Галеновото деление на типовете реакция, а в по-ново време Кречмеровата, Шелдъновата и Юнговата типология). Всички прояви, които произтичат от изначалните дадености на клиента, са постоянни прояви, винаги отново се връщащи се и влияещи върху хода на анализата, позитивно или негативно, за което също трябва да си даваме сметка при вземането на решение за психотерапия.

Когато анализираме достъпността на клиента за решаването на неговата невроза, трябва да се има предвид, че не всички конфликти оставят възможност за решение, а често това не е възможно и с основния конфликт при неврозата. Още Фройд мъдро показва, че неврозата понякога е най-лесният изход от някой конфликт, а Александър (1946 г.) – че понякога тя е единственото решение на житейските трудности на човека. Такава предпазливост обаче не трябва да обезкуражава, да ни прави резигнирани или равнодушни към психотерапията на неврозата, защото все още е много по-голям броят на онези невротици, за които тяхната болест не е единственото възможно решение, но е решение в активната борба с проблемите, които първо се разпознават, а след това и решават така, че се разширяват хоризонтите на личността и става възможен по-нататък ходът на индивидуация, временно изоставена в задънената улица на неврозата. Такава борба със самия себе си, която формира и насочва психоаналитикът, е успешна, само когато клиентът чувства натиска на страданието, което може да се сравни с жилото в плътта на апостол Павел.

Що се отнася до аз-функцията, не се оценява положително следното поведение на пациента в живота и в психотерапията: неспособността му да разреши напрегнатите ситуации, до които го води някоя неприятна външна или вътрешна ситуация (до която сам достига), различно от приемане на алкохол, храна или по-силни седативи; честите и безплодни бунтарски разположения и поведение към авторитета, неразличаването на позитивния авторитет от негативния; относителната бедност на междучовешките отношения, недостигът на близко приятелство, честото и бързо рушене на установени приятелски отношения; нарцистичното преживяване на себе си, властно, без добър и достатъчен пример в своята Сянка, тъмната страна на личността и редицата очевидни житейски демонстрации на противоположното. Всичко това са знаци на гордостта на човека и се забелязват не само при невротичните хора (на които, за щастие, неврозата напомня и по някакъв начин ги води при психотерапевта и духовника), но и при т. нар. здрави и то както при богоборните суетни атеисти, така и при неукрепнали християни.

Освен оценяването на здравината на аз-а като същностен фактор в индикациите за психотерапия, важно е и оценяването на функцията на свръх аз-а. Както е известно, към нея принадлежат: необходимостта от наказание, склонността към самообвиняване, самосъжаление, самоидеализирането и замяната му с агресия, омразата към себе си, нуждата от страдание, идеологическата рационализация. Някои (или почти всички) тези функции на свръх аз-а са нормални и общоприсъстващи. Често те свидетелстват за нравствено правилна, морално-чувствителна и социално отговорна личност.

Когато Н. Бердяев (в книгата си Философия на неравенството), подобно на руския религиозен философ Максим Тареев, провъзгласява християнството за аристократична религия, той веднага добавя: „Аристократизмът е синовство… религия на свободните синове Божии… чувствата за вина и за съжаление са аристократични. Чувствата за обида и завист – плебейски… Християнството е проникнато от тази аристократична психология”.

В неврозата всички тези свойства или само количествено се заздравяват или получават друго и то патологично качество. Да вземем споменатата и много важна нужда от страдание. Чак когато натискът на страданието и истинското му преживяване подтикнат клиента да потърси корена на симптомите, които е причинил, с желание и воля болестта да бъде понесена, можем да бъдем сигурни, че подобно страдание е положителен фактор в лечението, защото увеличава фрустрационната толерантност на клиента, което дава смисъл на съществуващото страдание, но и го подбужда да не иска да векува в него, а да се освободи. Някой беше казал: „Страданието е най-бързото животно, което ни носи към съвършенство”. То наистина е това, но само когато сме се очистили от невротичното страдание, което несъзнателно иска вечността си, привидно съзнателно борейки се против това. И още – натискът на страданието от неврозата е винаги плодотворно и стимулиращо в терапията, когато е по-голямо от придобитото от болестта. Несъзнателната, а и съзнателна спекулация на клиента за ползите, които може да извлече от нещастието си, е най-лошият неприятел на човека, естествено и на неговото християнско съзряване.

Интересува ни още много от това във връзка с клиента: дали, например, той е свръхчувствителен и лесно уязвим, затворен в себе си и слабо разговорлив, или живо заинтересован за лечението си, за неговата теоретична основа, ход и продължителност? По-различно ще оценим изгледите за успех на психотерапията у клиент, запазил част от доверието в себе си и в терапевта, който влиза в анализата активно и проспективно, с желание и намерение да се научи как сам да помогне на себе си, отколкото у клиент с пасивно-зависима и нарцистична позиция спрямо живота и хората, или пък смятащ, че психотерапевтът ще му помогне, ако той се държи като послушно и добро дете или се отнася магически към терапията, очаквайки от терапевта да направи всичко за него по магически начин.

Във всеки случай казаното досега за психотерапията, за клиента, подлагащ се на психотерапия, за здравите и болни части на личността му, както и за изгледите за успех на психотерапията може и трябва да занимава и добрия духовник-изповедник. Във втората и заключителна част от тази глава ще се спра на някои типове и черти на личността, които се откриват по време на изповед пред православния духовник и ще посоча алтернативните възможности на религиозността въобще.

С риск да се повторя, ще посоча първо някои желателни черти на личността на изповядващия, които правят възможна творческата комуникация между духовник и духовно чадо: 1) относителната автономия на аз-а; 2) не прекомерно силния натиск на страха; 3) липсата на склонност към прекаляване на агресивните и самоагресивните действия; 4) любознателност, учудване и удивление пред тайната на Бога и живота.

Нежеланите черти на личността, утежняващи тази комуникация биха били: 1) нарцистичните черти на личността – охолните и горди хора, изпълнени със себе си, с голяма необходимост да са важни, да доказват своите права и налагат собственото си мнение; 2) лица, прекалено доволни от себе си; 3) твърдоглави, слабо чувствителни лица, които трудно учат от опит и са неспособни за промяна.

Пълнолетните вярващи могат да се разделят по два начина. Според първото деление вярващи може да бъде: 1) здравият, уравновесен човек, чийто ум и сърце почиват, който успешно примирява чувства и разум, който е търпелив, чувствителен и скромен; 2) скрупульозният, който поставя себе си в духовния поглед на нереалните изисквания, склонен към самоизмъчване, винаги недоволен и унил; 3) отчужденият от света човек – идеалистът, който не намира място нито в живота, нито в манастира; 4) позитивистки ориентираният човек, който в религиозните си чувства и действия е склонен към прагматизъм, утилитаризъм и морализаторство; 5) типът празноверен човек (срещащ се често сред нас), който търси чудо, задоволява се със сурогатите на вярата и винаги е на границата на православието – против лошия паганизъм, магията и врачуването и 6) хиперемотивният, интроспективен мистик, който се чувства най-добре в манастира, ако игуменът и останалите имат разбиране за такъв тип вярващ.

Според друго деление вярващите биват: 1) хора с нормален душевен състав и с невротични или психотични проблеми със себе си и своята среда; 2) вярващи, които имат проблеми със своята вяра и 3) хора, които са в търсене на вярата, като в случая ни интересува с какви подбуди я търсят: здрави, болестни, светолюбиви, прагматични, въображаеми или искрени и спонтанни.

Вярата може да бъде мотивирана по екстринзиран и интринзиран начин. В първия случай у човека, който е в търсене на вярата, тя е водена отвън и се основава на човешката нужда от принадлежност и общение. В случая с преакцентирането на такава нужда, човекът търси в нея или чрез нея зависимост и групова идентичност, тъй като не е достатъчно индивидуализиран. Преобладава и нуждата от сигурност (вследствие силното чувство за малоценност) и материална полза, която такъв индивид очаква да получи в религиозната общност. Такава мотивираност на човека за вярата е по-силна от онова възпитание в семейството, което култивира социално-емотивната зависимост на децата от родителите и другите, създавайки условия за слабост на самостоятелното аз, и награждава външни прояви на децата като послушанието и показаното знание, т. е. успехът в училище. Винаги когато родители успяват да развият у децата си външния, а не вътрешния човек, се акцентира повече върху формалното, фасадното, персоната (маската), а не върху вечното, дълбокото и съдържателното в човека. Такива родители, дори когато са религиозни, развиват у децата религиозност без радост, мотивирана от страх от наказание, от страх от ада, религиозност в строго послушание (авторитарния тип на родителя според Ерих Фром). Когато пораснат, а понякога и още по време на детството, психически лабилните деца често проявяват симптомите на принудителната невроза (например, принудителна ритуализация на някои църковни обреди) или на депресията. Всъщност, в такива често срещани случаи на възпитание в нашата среда, винаги има недостиг на уважение към достойнството на човека (и на детето като човек), на онова уважение, в чието име Иво Андрич вижда недостатъкът на народите от бивша Югославия, главната причина за повечето, ако не и за всички въобще народни неволи в балканската история.

При мотивацията по интринзиран начин става дума за по-индивидуализирани лица, водени от вътрешна нужда от вяра, от необходимост от интериоризиране чрез преживяване и знание на всичко, което такива хора достигат от външната среда. Към тях може успешно да се отнесат думите на владика Николай (Велимирович): „Когато научим нещо от Евангелието, веднага да започнем да го осъществяваме”.

Следователно човешката религиозност бива автоцентрична или алоцентрична. В първия случай е насочена към себе си, носи следите на себичността, защото е насочена към изпълняването на лични желания и мисли за това, каква трябва да бъде вярата. От вярата тези хора очакват награда и защита (отново като последица от отношението на родителите към децата). В случая с алоцентричната вяра човек е насочен към другите, готов е да дава, а и да се жертва, отговорен е и съзнава това, което Бог очаква от него.

Освен това човешката религиозност може да представлява: 1) религиозност като знание и нужда на човека от значимост (мисловен тип религиозност); 2) религиозност като преживяване (емотивен, опитен, понякога и мистичен тип вярващ) и 3) като поведение (съзнателен, нравствен тип). Образецът на идеалния вярващ, който напълно би съответствал на онова, което Бог е възложил на човека и очаква от него, би съдържал или би обединявал в себе си всички три споменати качества на религиозността: знание (като познание) за религията, т. е. за християнството и за православието, лично опитно преживяване на Бога и засвидетелстване на религиозното знание и дейно преживяване, практическо живеене на християнския живот.

Накрая, във връзка с мотивацията към религиозност, ще откроя споменатата в литературата и потвърдена в практиката преддиалогична и диалогична религиозност. Първият вид се отличава с недиференцирана духовност, която включва ученията на всички световни религии, по фаустовски е неспокойна и често се среща сред учените, философите и художниците, но също и сред обикновени хора, склонни към анимизъм, магия, астрология и всякакъв вид утопии. В диалогичната религиозност, изхождаща от факта, че християнството е персоналистична религия, в която трябва на първо място да се развива отношението Аз-Ти, трансцендентността се преживява като активен център, от който се разпростират концентричните кръгове на съборността, осъществявани в евангелската свободна среща с Другия, с когото не се свързваме от страх или заради полза, а от уважение и любов към него като Божие битие.

Накрая бих посочил следното:

1) От зачатието човекът е цялостно битие, което съдържа в себе си соматично, психично-ноетично, социално и духовно измерение. Всички тези части, както и човекът като цяло, не са статично представени, а всяко от тези измерения е в непрестанен процес на движение и промяна. Този постоянен процес създава развитието на човека, в чиято основа се намира Божият план за него.

2) По време на духовен разговор или изповед духовното лице (свещеник или монах-изповедник) се обръща предимно към духовното пространство в човека. Като се обръща към богоподобната част в него, православният духовник иска да доведе своето духовно чадо до Христос и Църквата, укрепвайки в него вярата, надеждата и любовта.

3) Във всекидневната работа с вярващите и с търсещите вярата духовникът се среща с различни психологически, но и психопатологични структури на личността. Такава религиозност на хората, които все по-често и повече идват в днешно време при духовника за разговор и за съвет, изисква от него стабилна личност, с дълъг житейски опит и познаване на хората – не само здравите, но и онези, които са психично болни. За такова състояние, освен интуиция (развита у някои известни духовници чак до прозорливост) и житейски опит, е необходимо и знание в областта на психологията и психопатологията, т. е. познаване на пастирската психология и медицина.

4) Доколкото и най-добрият духовник не е в състояние винаги да отиде докрай с психично болния човек, който се обръща към него, пред него стоят две възможности: или сам да се образова в някакъв вид психотерапия или да се обърне за помощ към психотерапевт, в когото има доверие.

5) Образованият психотерапевт се обръща предимно към психично-ноетичното измерение в човека с цел да отклони или облекчи различните смущения в развитието на тази даденост. Макар днес в световен мащаб в психотерапията да доминира полипрагматизмът (оттук и обръщането на хората с психични смущения към специалистите от различни психотерапевтични направления), е достатъчен броят психотерапевтични школи и психотерапевти, които са отворени към духовното в човека, за да се обърнат ненатрапчиво към него и в психотерапията. Оттук е и голямата полза от взаимното опознаване и тясното сътрудничество между духовните лица и психотерапевтите от определен профил.

6) Макар помощта на духовника да е помощ във вярата, докато психотерапията е помощ при развитието на човека, тези дисциплини не се изключват, а се допълват и взаимно се подкрепят. Христоцентричната психология, както и пастирската терапия, посочват възможностите за плодотворно сътрудничество (включително във формата на екипна работа) между духовника и психотерапевта и в нашата, православна сръбска среда.

Превод: Свилен Тутеков



Jеротић, В. Хришћанство и психолошки проблеми човека, Београд 2000, с. 350-378.

[1] Под клиент или довереник разбираме и пациентът при психотерапията, и лицето, което води духовен разговор и изповед със своя духовник, изповедник.
[2] В психопатологията конверсия е пренасянето на психическите конфликти в телесни симптоми.
[3] „Промяната е възможна, едва когато някой приема себе си такъв какъвто е” (Арнолд Бейсър).
[4] Карл Роджърс (1902-1987) е доктор по психология от Рочестърския център за психологическа за работа с деца. Професор в Охайо. В Чикагския университет разработва своя метод насочване на клиента.



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/ky9pp 

Редакционни

Наши партньори

Християнство и култура

HK 191Андрей Зубов
Енигмата Русия

Гилбърт Кийт Честъртън
Въведение към Книга на Йов

Ардялски митрополит Антоний (Пламадеала)
Жива вода. Слово в Неделя на самарянката

Свещ. Ивайло Борисов
Стих, преливащ във вечност

Полезни връзки

 

Препоръчваме