Църковното положение на Екзархата на Вселенския патриарх в Западна Европа. Заветът на митрополитите Евлогий и Владимир

През 1931 г. митрополит Евлогий, тогава в подчинение към митрополит Сергий, Заместник на Патриаршеския местоблюстител, се оказа в критично положение. Той получи от митрополит Сергий открито запрещение, причина за което бе участието му в общохристиянския протест против гоненията срещу Църквата от съветската власт в Русия. В това особено трагично за Руската църква време бяха невъзможни нормалните отношения с Москва. Тъкмо тогава, в 1931 г., митрополит Евлогий реши да се обърне към Вселенския патриарх Фотий ІІ и да потърси там канонична опора. Без колебания Вселенският патриарх го назначи за свой екзарх за руските енории в Западна Европа.

Следва също така да се напомни, че митрополит Владимир, тогава все още в сан архиепископ, пребиваваше в Ница и се подчиняваше на митрополит Евлогий. От Москва до архиепископ Владимир пристигна назначение да поеме управлението на Западноевропейския митрополитски окръг на мястото на запретения митрополит Евлогий. Но Архиепископ Владимир предпочете да последва стъпките на митрополит Евлогий и да бъде негов викарий в Ница. На подчинение към Москва остана само малка група енориаши на rue Petel. По това време правилността на нашето подчинение към Вселенския престол все още не бе съвсем ясна. Разривът с Москва се преживяваше и оправдаваше повече само с тъжната необходимост.

*   *   *

Църковното устройство като цяло се изгражда върху каноните на Православната църква. Каноните обаче се освещават от църковното съзнание, от познаването на историята на Православната църква и нейното учение.

Още от първите векове Християнската църква се е обединявала в отделни местни епископии. В началото на второто столетие, при св. Игнатий Богоносец, в посланията му, писани до различни поместни църкви, вече виждаме във всеки град християнската община да се събира около своя епископ, обкръжен от презвитери и дякони. „Всички следвайте епископа – пише св. Игнатий до Смирненската църква – така, както Иисус Христос – Отца! И презвитера, все едно апостолите! А за дяконите внимавайте като за Божия заповед. Нито един да не върши без епископа нищо от нещата, които се отнасят до Църквата. Нека [ви] води онази сигурна Евхаристия, която [се отслужва] от епископа или от онзи, на когото той я е поверил. Където и да се яви епископът, там да върви множеството, също както където е Иисус Христос, там е вселенската Църква. Защото не е възможно да се прави без епископа нито кръщение, нито събранието на любовта. А каквото одобрява той, това и на Бога е благоугодно, за да е здраво и сигурно всичко, което вършите”.[1]

В своите канони Църквата не веднъж е потвърждавала поместния характер на епископската власт. Юрисдикцията на епископа по най-строг начин се ограничава до областта, за която същият е наречен. Тази норма на църковната организация изразява съвкупността от всички канони. „Към запазването на този именно принцип [т. е. на поместността на всяка епископия] – пише отец Александър Шмеман – неизменно е насочена каноничната дейност на вселенските и на поместните събори – към това, щото никога „да не се смесват църквите” (Втори вселенски събор, Правило 2) … [щото] намиращите се на едно място християни, сплотени под благодатната власт на един епископ, да съставляват органично единство на това място, да показват и да въплъщават католичната и вселенска същност на Църквата”.[2]

Същността пък на съборната Църква е в единението на всички в едното тяло Христово чрез Светия Дух. Съборността се осъществява в единението на епископа с народа и на народа с епископа, в едно стадо с един пастир.

С течение на времето изсред отделните поместни църкви започват да изпъкват първенствуващи църкви, около които започват да се обединяват останалите. Раждат се митрополии, архиепископии, патриаршии, автокефални поместни църкви. Никога обаче дори патриарсите не са били „епископи над епископите”. Оставали са епископи на своите си градове – на Рим, на Константинопол, на Антиохия, на Александрия… И само като епископи на тези най-древни или столични катедри са притежавали някакво предимство, първенство сред равните им съседни епископи.[3] Към патриаршеските им титли и до днес неизменно се присъединява името на онзи град, в който е утвърдена тяхната катедра и едва после името на патриаршеската им област. Когато Московският митрополит е получил патриаршеството в Русия, той започва да се титулува Патриарх Московски и на цяла Русия. Единствено Римският епископ, и то единствено по силата на постановленията на Ватиканския събор (1870 г.) е получил епископските права във всяка от подвластните му епархии, което вече е явно нарушение на древното учение за единствеността на епископа във всяка поместна църква.

Разбира се, в процеса на обединяване на поместните около първенствуващите катедри, последните, поради чисто исторически причини и от съображения за явното административно удобство на централизираната власт, неизбежно са се стремили да заемат не само първенствуващото положение сред равни, но и направо да началстват. Източната православна църква обаче никога не е издигала догмат, подобен на ватиканския.

По същия начин, както епископите имат властта си в границите на определени, географски установени епископии, така и патриарсите и другите глави на автокефални църкви и митрополии, са ограничени до строго установени области, отвъд пределите на които тяхното първенство не може да се разпростира. Имало е изключения, но само като изключения – съществували са мисии, посолски и домашни църкви и т. н.

От най-древни времена патриархът на Рим – като патриарх на столицата (а не по силата на думите, казани от Христос на апостол Петър) се е ползвал с привилегии сред останалите патриарси. На Втория вселенски събор (381 г.) обаче Константинополският епископ получава второ място след Римския, а след Четвъртия вселенски събор – и първенствуващо. Константинопол получава първенство като столица на Икумената, т. е. на Империята, като нов Рим. Епископът на този град получава титлата Вселенски патриарх не защото окръгът му се простира във Вселената, а защото той е патриарх на столицата.

Това първо място сред главите на автокефалните църкви Константинополският патриарх заема и до днес. Дори след падането на Константинопол, когато вече няма вселенска Империя, патриархът на бившата столица продължава да бъде пръв сред равните нему патриарси. Така например, „при даването на Московския митрополит на патриаршеската титла, томосът, подписан от Константинополския патрирах Йеремия, от Йоаким Антиохийски, Софроний Йерусалимски и 81 митрополита гласи: и да има той (Московският патриарх) за глава и начало апостолския престол на Константиновия град, както и останалите патриарси”.[4]

Нека сега, нахвърляли само в най-общи черти картината на общата структура на Православната църква, се запитаме по съвест: какво е пък църковното положение на нашите задгранични руски енории? Поради различни причини, понякога и небивали досега сътресения, на територията на страните от Западна Европа живеят православни от най-различни националности – гърци, руснаци, сърби, араби, румънци, украинци… Те обаче, уви, не са в единство помежду си. И тук вече се открива явното несъответствие с основните принципи на всяка поместна църква, която, по разбиранията на древните християни, включва представители на всякакви националности. Основната трудност на нашето положение е в това, че, в собствен смисъл, на Запад ние живеем на територията на Римската патриаршия. Да не беше разколът ни с нея, на Запад би съществувала тази поместна църква, в която бихме се включили, съставяйки вътре в нея отделни енории и единици по езиков признак.

Още преди вълните от руски емигранти, на Запад се образуват големи гръцки колонии. Гърците обаче не се подчиняват на Атинския архиепископ, стоящ начело на Църквата в Гърция. Неговата юрисдикция не може да се простира отвъд границите на областта му. Гръцките енории се подчиняват на Вселенския патриарх и това съвсем не е защото той е грък по националност, а затова, защото на него, като на Първойерарх на Православната църква, най-много прилича да поеме грижата за църковните единици, живеещи вън от пределите на установените поместни църкви. За гръцките си енории Константинополският патриарх има екзарх, който живее в Лондон и има свой викарий в Париж – епископ Мелетий. Да си спомним още, че новопокръстената Руска църква при св. Владимир започва да получава йерарси от Византия, не от други патриаршии.

На свой ред, когато за митрополит Евлогий вече бе невъзможно да продължава да бъде в подчинение към Москва, той се обърна към съда, поддръжката и защитата на Константинопол, към първойерарха на Православната църква.

Обвиняват ни, че сме „гърци”, но сме длъжни да разберем, както пише и отец Александър Шмеман, че ние сме „преминали” не към „гърците”, както често ни се налага да слушаме, а „към неоспоримо първия по старшинство патриарх в единната Православна църква, и то не поради някакъв наш каприз, а защото такава е обективната норма на църковността. Изгонени от територията на собствената си поместна църква, на територия, на която няма поместна православна църква, ние смятаме, че – в очакване на общоцърковното устройство в тези нови за православието страни – тъкмо Вселенският патриарх следва да обезпечи нашата включеност към вселенския църковен организъм. И от него ние никога не сме слушали, – както от нашите руски събратя – че сме станали „гърци”, дори напротив – винаги сме били свидетели на внимание и любов към нашите руски задачи и към нашите си руски особености”.[5] И митрополит Евлогий, и митрополит Владимир са се ползвали с особеното доверие и истинната братска любов и уважение от страна на Първойерарха, подчертани от знаци на внимание и високи отличия. Освен това, нашите митрополити Евлогий и Владимир, имайки званието екзарси на Вселенския патриарх, са се ползвали от пълна вътрешна автономия и са се обръщали към Константинопол единствено за ръкополагане на нови епископи – за утвърждаване и благословение.

Веднага след войната, когато митрополит Евлогий прецени, че отношенията с Москва могат да бъдат възстановени, той поиска отново да се присъедини към Московската патриаршия и направи няколко крачки в тази посока, наистина, без да скъсва с Константинопол. Подчиненото му духовенство, начело с архиепископ Владимир, се стараеха с всички сили да отклонят своя Владика от този път. За опелото на митрополит Евлогий от Москва пристигнаха двама йерарси, които поставиха пред архиепископ Владимир искане да се подчини на Москва. Смиреният, но твърд владика Владимир прие ходатайството им „за сведение, но не и за изпълнение”. Много бързо, вървейки по стъпките на своя предшественик, архиепископ Владимир стана екзарх на Вселенския патриарх в сан митрополит.

Както вече казахме, при митрополит Евлогий само едно малко стадо в Париж продължаваше да се подчинява на Москва. Съгласно със самата същност на каноните, правата на Московския патриарх са ограничени до неговата област и присъствието на църковни единици, признаващи Москва, на територията на Западна Европа едва ли е канонично оправдано. През последните години предстоятелят на енорията „Св. Трима Светители” (rue Petel) получи епископско достойнство, след това беше определен за екзарх на Московския патриарх, а днес получава и сан митрополит с подчинени нему викарии. С тези действия ясно се установява претенцията и на Московска патриаршия за емигрантски енории зад граница. Длъжни сме обаче ясно да разберем и твърдо да се придържаме към положението, че, в съответствие с каноните на Православната църква, именно на Вселенския, а не на друг, патриарх – като на първойерарх – принадлежи грижата за нашето църковно устройство. Московският патриарх има своя определена област, зад чийто граници няма канонична необходимост да въздига екзархат.

Нашите погледи трябва, също така, да са устремени към бъдещето. В Западна Европа расте ново поколение православни. Ние вярваме, че тези православни ще бъдат съединени в едно, че в Париж ще има едно стадо и един пастир.

Превод: Борис Маринов