Евхаристийните богослужения на Запада и православната литургия

В западните църкви са известни много начини за извършване на евхаристийните богослужения. За всяка от християнските традиции – католическа, англиканска, както и за цялото многообразие от протестантски общности е присъщ свой, особен характер на богослужение, а във всяка от тези църкви се наблюдава освен всичко друго и голямо разнообразие от стилове. Западният християнин обаче, познаващ Евхаристията във вида, в който тя се служи в неговата енория, не се впечатлява особено, когато попадне на служба, извършвана според друга традиция. Благодарение на движението за литургично обновление започна преразглеждане на формите на евхаристийно богослужение в католическата, в англиканската и в много от протестантските църкви, а това доведе до значително сближаване и на формата на службите, на техните методи и стилове. Различията в детайлите се запазиха, но всички църковни традиции бяха повлияни от реформата, която от своя страна е плод на задълбоченото изучаване на първите векове от църковната история и на раннохристиянското богослужение. Редно е обаче да отбележим, че реформите се приемат по различен начин – на едни места с ентусиазъм, а на други с ропот.

Западният християнин е свикнал службата да има ясна и проста структура. След кратко встъпление, което често има покаен характер, следва Литургия на Словото, четене на Св. Писание и псалми, които възвестяват Благата вест на християнството. Често централната тема в богослужението получава развитие и обяснение в проповедта. В неделните дни, а понякога и в делничните, се произнася Никейският Символ на вярата. След това събралите се възнасят молитви за Църквата и за целия свят. Заповедта на Господа „Това правете за Мой спомен” се изпълнява в Евхаристийната Литургия. Внасят и поставят на олтара хляб и вино, а над тях се произнасят благодарствени, т. е. евхаристийни молитви. След това се казва Господнята молитва и почти всички вярващи приемат осветените хляб и вино в св. Причастие. Службата завършва с отпуст. Това е кратка служба, продължава не повече от час, дори когато се извършва с особена тържественост, придружена от музика и пеене.

Не тържествеността обаче, а по-скоро простотата е най-характерният признак на съвременната западна литургия. От цялото литургийно последование се избира само този минимум, които е абсолютно необходим за извършване на тайнството. Излишните движения и жестове се избягват, за да не обременяват допълнително същинската структура и общото движение на службата. Обстановката по правило също е семпла. Съвременните храмове също се стремят към простота на архитектурата, скромност на пространството и украсата, като по този начин подчертават, че храмът е само място на събранието на живата църква, където обаче тя може да се събира и за други цели, не само за богослужение. Олтарът напомня за трапезата, зад която учениците Господни продължават вечерята, започната от Иисус Христос и дванадесетте апостоли. Олтарът е фокусът, върху който се концентрира цялото богослужение и тази роля се споделя от амвона, откъдето църквата се насища с Божието слово в Писанието като в тайнство. С особен вид одежди се облича само този, който служи, докато четците и певците са облечени обикновено, с ежедневните си дрехи. Понякога дори самият свещеник трудно може да бъде отличен от енориашите по облекло. Това модерно увлечение по простотата на богослужението води до там, че днес не винаги е лесно да бъде различена една католическа служба от англиканската или протестантската.

Още една ярка отличителна черта на съвременната западна Евхаристия е ангажираността на цялата църква в нея. От молещите се се очаква всички, в пълнота, да участват в богослужението, а за това допринася строго спазваното правило цялото молитвено събрание да отговаря на възгласите на свещеника. Езикът, използван в съвременния обред, също е семпъл и последователен – вярващите искат веднага да разбират всичко, което се случва по време на службата. Често самите енориаши четат текстовете от Писанието и молитвите, помагат и при преподаването на св. Дарове. Новите храмове се строят, а старите се преобразуват така, че дистанцията между вярващите, от една страна, и свещеника и олтара, от друга, се скъсява максимално. Евхаристията трябва да бъде видяна и чута. Независимо от различията между свещенство и народ, именно народът е този, който служи активно. Особена важност се придава на участието на енориашите в акта на причастяването, което е центърът на службата. На римокатолическата меса се очаква всички да приемат причастие, както е в англиканското или протестантско богослужение Участието в тайнството не е просто неразделна част от Евхаристията – то е нейната връхна точка.

Западният християнин, който е свикнал с тази форма и стил на евхаристийното богослужение, влизайки в православен храм по време на божествената св. Литургия, се оказва сякаш в друг свят. Първо той влиза в храм, чиято форма, пространство и украса не само са подчинени на традицията, но имат и свое самостоятелно значение, напълно независимо от значението на обреда, за който са създадени. Преминал вътрешното крило или нартекса, западният човек се оказва в наоса, който има форма не на познатия му правоъгълник, а по-скоро на квадрат, който е изцяло празен, ако не се броят няколкото стола, предназначени за болни и слаби. Повдига глава, а от висотата на централния купол величествено го гледа Христос Вседържител. Около поддържащия купола барабан – пророци, апостоли, ангелоподобни изповедници на вярата, а на обкръжаващите купола сводове и по горните краища на стените на наоса – херувими и серафими, четиримата евангелисти, сцени от живота на Христос; от сцените обикновено са избрани тези, които са отбелязани в църковните календари. По-долу по стените са изобразени монаси и аскети, мъченици и воини, изповедници и учители; сомнът на светците се преплита по такъв начин, сякаш включва в себе си цялото молитвено събрание. Отзад, на западната стена на наоса е изографисано Успението на св. Богородица, а на източната негова част се възвисява украсената с икони олтарна преграда (иконостаса), разделяща наоса от олтара. Тази преграда може да бъде сравнително ниска, но може да достига и до самия свод. В центъра на иконостаса са двойните (царски) двери, а от двете страни – обикновени, единични. На горния край на иконостаса по правило са изобразени теми от фресковата или мозаична украса на наоса. В дясно от централните (царските) двери се разполага иконата на Христос Вседържител, отляво – на Божията майка с младенеца Христос. На самите царски двери е изобразено Благовещението, а на южните и северните двери – архангел Михаил и Гавриил или дяконите светци. Непосредствено над царските двери е представена Тайната вечеря. Вторият ред икони изобразяват спасителните деяния на Христос в Неговия земен живот, на който са посветени най-важните празници в църковния календар. Над тях, на трети ред се разполагат светите апостоли, обърнати в молитвено предстоене към центъра, където на трон седи Сам Христос, а от двете му страни двамата главни ходатаи за човешкия род, Пресвета Богородица и св. Йоан Кръстител. Понякога съществува и четвърти ред икони, на него са изобразени пророците, разположени от двете страни на св. Богородица с Младенеца, а целият иконостас се осенява от Кръст с иконописно изображение на разпнатия Господ с Пресвета Дева Мария и св. евангелист Йоан от двете си страни.

Когато царските двери са отворени, в средата на олтара, по правило построен във вид на полукръгла абсида, вярващите могат да видят богато украсен престол с кубична форма. На него стоят кръст, свещници и дарохранителница, често направена във вид на храм, в която се съхраняват осветени в Евхаристията св. Дарове. Може да се разгледа и изографисването на олтара. Най-долу – два реда епископи, облечени за извършването на св. Литургия и обърнати към св. Престол. Над тях, до самия Престол сам Христос причастява апостолите, като в едната Си ръка държи осветен хляб, а в другата – чаша. От полусферичния купол на апсидата, над престола гледа образът на Богородица, нейното изображение често може да се види и от наоса, когато олтарната преграда не достига до купола. За погледите на присъстващите в храма е почти недостъпен жертвеникът, на който се приготвят евхаристийният хляб и вино, достъп до който се открива от северната врата на иконостаса. Недостъпни за погледите остават и изографисаните в олтара сцени от рождението, смъртта и погребението на Христос. Също недостъпни са за погледите и южните части на апсидата, служеща за дяконик.

Типичният православен храм с всички негови лампади, кандила, свещи и всепроникващ мирис на тамян дотолкова се отличава от привичната за западния човек атмосфера на богослуженията, че той вече не се удивява, когато разбере, че за православните самият храм е тайнство. Храмът е несравнимо повече от място, където се провежда молитвеното събрание. Той е земен образ на небето. Ако долните части на наоса изобразяват видимия свят, то куполът и още повече олтарът са символи на небесата, където ангели, архангели и всички небесни сили се покланят на триединния Бог, Христос принася Себе Си на Отца във вечна жертва на любовта, и в тази жертва се въвлича всеки, който участва в литургията, която в духовната реалност прославя това, което храмовото съоръжение възвестява в образа на тайнство.

Западният християнин забелязва, че православният храм му внушава свещен трепет, а православните се чувстват там по-уютно, отколкото западните християни в своята собствена привична, много по-проста обстановка. Влизайки в храма, те го обикалят в кръг, целуват иконите, палят свещи пред тях, молят се. Могат да поднесат към северните двери малка кръгла питка, наречена просфора (приношение) и да я предадат, заедно с поименен списък на живи и починали, на дякона или олтарника.

Атмосферата в храма е изпълнена с благочестие и в същото време е неформална, за което още повече допринася фактът, че в православните храмове (с някои изключения) няма поставени в редица пейки за сядане. В западните храмове това е голямо изключение, там по принцип навсякъде има пейки или столове.

И ето, започва божествената св. Литургия и в хода на нейното развитие все повече се проявява тази йерархичност, на която все повече се противят църквите на Запад. Службата преминава без непосредственото участие на енориашите. Трябва да мине известно време преди намиращите се в наоса да почувстват, че още малко и ще започне да се служи на всеослушание. Вече, примерно час, свещеникът извършва в жертвеника Проскомидията, подготвя хляба и виното за Евхаристията. В западните обреди липсва подобна подготовка. Но и когато започне св. Литургия на всеослушание, за всички, по време на службата пеят предимно (или единствено) свещенослужителите и певците – пеят, защото цялата православна св. Литургия се пее и православието не познава съществуващото на Запад различие между разговорната и певческата форма на службата. Но това, което в православното богослужение изненадва западния човек, е почти пълното мълчание на енориашите. Западният християнин е възпитан да мисли, че участието в богослужението се състои именно в пеенето, в четенето на химни и молитви. В някои православни храмове в последните години вярващите започнаха да се присъединяват към пеенето, но в повечето това правят певците и четците.

По такъв начин западният християнин волно или неволно се учи да участва в служба, която се извършва по различен начин. На св. Литургия е невъзможно да присъстваш „със затворени очи”, така, както е прието на Запад. Стоейки цялата служба на крака, прав (а понякога и на колене), човек се моли трезво, защото всеки момент от богослужението има своето особено значение. Той се моли и с разума си, като внимава в песнопенията и четивата. Към молитвата с очи и разум той може да прибави и молитвата на тялото, като често осеня себе си с кръстното знамение, в знак на своята причастност към хода на св. Литургия, към нейното съдържание, или покланяйки се леко или със земни поклони. Тамянът въвлича в богослужението обонянието, музиката – емоционалността. За западния християнин, още не успял да усвои всички тези способи за участие в литургията, предстои поредната новост, още по-стъписваща: на призива за приемане на св. Причастие се отзовават съвсем малко хора или почти никой. Това, което за него е кулминация, тук може и да не е. Вместо причастие в самия край е поканен заедно с всички да вземе осветен хляб – наречен антидор (вместо дар, бел. прев.) – названието му показва, че това заменя св. Дарове.

Западният християнин не само трябва отново да се учи по новому да участва в литургията, но е длъжен и да се ориентира в порядъка на нейното последование (чина на службата), който значително се отличава от това, към което е привикнал.

Ако оставим настрана Проскомидията, св. Литургия се състои от две части – Литургия на оглашените (готвещите се за кръщение) и Литургия на верните. Като цяло те съответстват на Литургия на Словото и Евхаристийна Литургия, на които се делят всички съвременни евхаристийни богослужения на Запад, и, въпреки че основната структура на евхаристийните обреди на Запада е почти идентична с тази на Изтока, в процеса на развитието им са се появили важни разлики.

Западният човек е свикнал с кратко встъпление към Литургията на Словото (Начални обреди). Той може да изповяда грехове и същевременно да се подготви за службата. След отпускането (разрешаването) на греховете, той пее „Господи помилуй” или древния химн „Слава във висините на Бога”, или и двете. Началните обреди завършват с кратка молитва и се преминава към Четивата. Православната литургия напротив, започва с дълго последование от три ектении, една дълга и две кратки, като след всяка има антифон – псалом или някакво песнопение. Единствената точка на съприкосновение със западния обред е отговорът „Господи помилуй” (Кирие елейсон), откъдето собствено се е появило и западното Kyrie. След третия антифон, обикновено това са блаженствата, от северната врата на иконостаса излизат свещенослужителите с Евангелието. Като преминават през наоса, те влизат отново в олтара през царските двери. Следват три вида песнопения: призоваващо, основано на първия стих на Пс. 94 – Venite (приидите), кратки химни за съответния ден – тропари и кондаци и, накрая, трисагий – Трисвятое – „Свети Боже, Свети крепкий, Свети безсмертний, помилуй нас”, което западният човек може да чуе в своя обред на поклонението пред Честния кръст на Велики петък през Страстната седмица. Пригласителното песнопение има някакво сходство със стиховете на псалома, който се използва в западния обред като входен антифон или встъпителен стих: различните кратки песнопения от литургията може и да се отличават по форма и произход от кратките молитви в западната служба, но предназначението им е сходно. Трябва да отбележим, че Малкият вход (така се нарича току що описаната процесия на свещенослужителите с Евангелието) в евхаристийното богослужние на Запада просто няма паралел.

Едва когато започне четенето на Св. Писание западният християнин започва да се чувства повече или по-малко уютно. Благодарение на реформите през последните години, за западния християнин стават по-познати трите четения от Стария Завет, Деяния или посланията на апостолите и от Евангелието. Между тези четения той очаква да чуе откъси от псалмите или химни. В литургията той слуша само две Четения, при това винаги от Деяния или посланията на апостолите, и от Евангелието. И едното, и другото се четат напевно. Между тях звучат стихове от псалмите, повтаря се рефренът „алилуия”. Западният човек може да забележи, че още до първото Четиво са прозвучали стихове от псалмите и да се запита: а имало ли е въобще четене от Стария Завет? След Четивата не винаги има проповед. Западният християнин ще се удиви, а може и да се зарадва, че в структурата на литургията не е определено място за проповед, макар нерядко такава се произнася в края на службата, а когато литургията се извършва от много клирици – и по време на св. Причастие.

Тук западният християнин започва да се обърква.Той не се учудва, когато след прочитането на Евангелието следва просителна молитва под формата на ектения. За него е привично просителната молитва (т. нар. Молитва на верните) да следва четенето на Писанието и проповедта. Разбира се, може да зададе въпроса, защо не се прочита Символът на вярата (Credo) като отговор на събралите се при провъзгласяването на Словото Божие. Но той определено се озадачава, когато всички оглашени тържествено са призовани да напуснат и никой не излиза от храма, и когато на всички верни отново и отново се предлага да се помолят на Господа, но не им се дава възможност да го направят. Нищо в неговия досегашен опит не указва някакъв, дори и малък ориентир в тази ситуация. Привичният западен обред не му предлага никакво указание когато, след първата част на Херувимската песен, тържествена процесия от свещенослужители изнася през северните двери и преминавайки през целия наос, внася обратно в олтара приготвените на Проскомидията хляб и вино. За него може да е привична процесията с Даровете, когато енориашите носят на стоящия в олтара свещеник хляба и виното за Евхаристията, както и паричните пожертвования на вярващите. По време на Великия вход обаче в православната литургия св. Дарове от едната част на олтара се принасят в друга от самите свещенослужители, при това на хляба и виното се оказват почести, каквито на Запад е прието да се оказват само на осветените Дарове. И в действителност, когато се появява процесията на Великия вход хората се кланят и кръстят, мнозина дори падат на колене пред чашата и дискоса, покрити с богато украсен покров. Понякога на пътя на носещия съсъдите свещеник слагат малки деца и той пристъпва прекрачвайки ги. В същото време свещенослужителите поменават предстоятеля на своята църква, правителството, болните, тези, които са в нужда, присъстващите в храма и всички православни християни. Като благославя църковния народ с Даровете, той ги внася в олтара през царските двери и ги поставя на св. Престол. Тези минути, в които православната литургия достига кулминацията на своя церемониален блясък, както и Малкият вход, нямат паралел в евхаристийните богослужения на Запада.

За разлика от процесиите при принасянето на Даровете в западната традиция, Великият вход не предшества непосредствено Евхаристийната молитва. След него идва още една ектения, а след това – целувката на мира. При това не се извършва никакъв мирен поздрав, нито между свещеника и народа, нито между вярващите, а само между самите свещенослужители. Западните християни ще бъдат навярно огорчени, те са свикнали с това, че на всяка евхаристийна служба, макар и по различно време (при англиканите преди процесията с пренасянето на Даровете и тяхното освещаване, а при католиците – след освещаването на Даровете и преди причастието) хората се целуват един друг, разменят ръкостискания и прегръдки или правят други знаци на любовта и мира. В литургията за приветствието на мира е отредено съвсем кратко време, което предшества Символа на вярата, а самото негово произнасяне служи за непосредствена подготовка към Евхаристийната молитва.

Тази молитва, наречена Анафора (молитва на възношението), е предшествана от диалог, подобен на встъпителния диалог от Евхаристийната молитва в западните евхаристийни богослужения, с тази разлика, че в православието започва с думите „Благодатта на нашия Господ”. Последният от отговорите „Достойно и праведно е”, тук е по-продължителен в сравнение с Запада. За удивление на западния християнин веднага след това хорът започва да пее „Sanctus” („Свят, Свят, Свят”). Първата част на Анафората свещеникът вече е произнесъл тихо зад закритите двери, като извисява глас само за да даде знак, че е привършил и трябва да се изпее Санктуса. Всички останали частни молитви се четат (в повечето храмове, бел. прев.) по същия начин и само в ключовите моменти се повишава глас, за да се даде знак за певците.

Единствените изпълнени със значение думи, които чуват събралите се, това са Господните слова за хляба и чашата. Това може да се окаже познато само за онази част от католиците, които още си спомнят старата меса – до въведените от ІІ Ватикански събор реформи. Канонът на старата меса също се произнасяше тихо, докато хорът (ако месата е изпявана) е пеел мелодиите на Sanctus и Benedictus „Благословен идващият в името Господне”. За съвременния християнин, възпитан да смята Евхаристийната молитва за най-важната част от богослужението, с която трябва да се слее с цялата си душа и с целия си разум, е напълно необяснимо, защо тя трябва да се произнася, без да е чувана от вярващите, а при произнасянето ѝ свещеникът е скрит зад иконостаса.Все пак на някои места има известна промяна. В редица храмове царските двери остават открити в продължение на цялата литургия и част от Анафората се произнася на глас.

След Анафората идва ектения, която на първо място е посветена на Бога, осветил св. Дарове – хляба и виното, а след това се повтарят просбите, вече произнесени в предходната ектения, която се пее след Великия вход. След това е Господнята молитва. Възгласът „Светинята е за светите”, както и последващият отговор частично е познат на някои членове на Англиканската църква. Следва причастяване на свещенослужителите, които, когато приключат, призовават вярващите също да се причастят. Отначало, от името на вярващите, които пристъпят към причастие, свещеникът произнася част от причастните молитви, в които се изповядва вярата, има покаяние за греховете и молба, причастяването да принесе добри плодове. След това преподава на вярващите св. Дарове. Западният християнин сигурно ще се удиви да види, че родители причащават децата си, дори кърмачетата. Причастяването завършва с кратки хвалебствени и благодарствени песнопения и така завършва и самата св. Литургия. Свещеникът благославя хората със св. кръст, те се приближават към него, целуват кръста и получават антидор (нафора).

Западният християнин, попаднал за пръв път на православна литургия, ще бъде поразен от множеството различия – и в структурата, и в детайлите в сравнение със службата в неговата собствена деноминация. Ако положи усилия да изучи целия текст на литургията и се позаинтересува как самите православни я разбират, то най-голямо впечатление ще му направят две особености, които нямат аналог в неговия опит.

Първо, св. Литургия изглежда като две, едновременно извършващи се служби. Едната от тях се извършва от свещенослужителите в олтара и в значителна степен нито се вижда, нито чува от вярващите в наоса. Към тази част спадат: цялата Проскомидия, молитвите, съпровождащи ектенията, част от които са лични (за свещеника), други се вливат в структурата на обреда и накрая, най-главното, Анафората – най-важната част от цялата служба. Втората служба е видима и чуваема от всички вярващи, като по-голямата част от нея се води и изпълнява от дякона (ако в храма няма такъв – от свещеника), който стои при царските двери. В нея влизат: антифони и ектения, песнопения, четения, Велик и малък вход, Символ на вярата, отговорите, особено на Анафората, Молитвата Господня и причастяването и накрая заключителните молитви (отпуста) и раздаването на антидора. В някои точки тези две служби съвпадат – при Четенията, на Символа на вярата и молитвата Господня, в други се преплитат словесно – честите благословения и възгласи след тайните молитви, произнасяни от свещеника от олтара, зримо – процесиите и честите появявания на свещеника на царските двери. И въпреки това на западния християнин му се струва, че стоящите в храма вярващи само пасивно присъстват на най-важните части от богослужението, които се извършват зад иконостаса, че тяхното внимание е заето с второстепенни песнопения. Не може да се отърси от усещането, че св. Литургия се извършва заради вярващите, но че самите вярващи не я извършват.

На второ място, почти във всяко действие вярващите влагат символичен смисъл. Това се проявява в самия текст, най-съществено в Проскомидията. Хлябът и виното е необходимо да бъдат подготвени, но така, че във всичко казано и извършено да бъдат представени въплъщението и страданията Христови. В останалата част от св. Литургия това се проявява в по-малка степен. Но когато хлябът и виното в края на Великия вход се възлагат на св. Престол, свещеникът произнася някои текстове от песнопенията на Велики петък и събота, след като свещенослужителите се причастят, те четат някои от пасхалните текстове. Възлагането на даровете на св. Престол символизира Христовото погребение, а в началото на причастяването вече символично е представено и самото Възкресение.

Ако западният човек се опита да вникне още по-дълбоко в православната литургия, ще установи, че основните моменти от нейното развитие се съотнасят със събития от земния живот и служение на Христос Нещо повече, този символизъм се разпростира и върху самия храм и неговото вътрешно пространство и интериор. Проскомидията символично представя Въплъщението и Рождеството Христови, но също така, понеже Той се роди, за да пострада и умре за нас – и Неговите страдания и смърт. Затова и жертвеникът, на който се извършва самата Проскомидия, е Витлеем и Назарет, а също така и Голгота. Антифоните в началото на св. Литургия представляват началото на Неговия земен живот, когато Той още не е бил никому известен, а само предизвестен в пророчествата. В обреда на Малкия вход Христос излиза на проповед и носеното при този вход Евангелие символизира Неговото първо явяване пред хората. Посланията на апостолите условно представят апостолската проповед, а Евангелието – проповедта на самия Господ Иисус Христос. Великият вход символизира последното Му влизане в Иерусалим за страдания и смърт, а възлагането Даровете на св. Престол – погребението, извършено от Йосиф Ариматейски и Никодим. Престолът пък е гробът, покровът на потира и дискоса са погребалната пелена. Възкресението се символизира, когато след Анафората частиците от осветения хляб се влагат в чашата. Пренасянето на свещените съсъди от Престола на жертвеника след причастие представя Възнесението.

По този начин всеки път, когато се извършва св. Литургия, пред погледите на събранието на верните преминава целият живот на Христос. Да, малко са тези, които взимат участие в тайнството, но всички могат да участват в богослужението, да размишляват над спасителната тайна на Боговъплъщението, страданията и прославата на Господа. За западния човек, възпитан, че единствената приемлива форма за участие в службата е участието именно в тайнството, православната практика изглежда много странна. Възрастните католици помнят, че преди въвеждането на правилото за честото причастяване, тях също са ги учили да размишляват по време на меса над страданията Христови, всеки епизод от които е представен в действия и текстове. Тази традиция са следвали в еднаква степен, макар и с характерни особености, и на Запад, и на Изток, но от момента, в който в Римокатолическата църква правилото за честото причастяване отново става общовалидно, споменът за миналото постепенно избледнява. Докато в православието по-рядкото причастяване на много места се е съхранило и до днес.

Православната литургия дава на християните от Запада опита от евхаристийно богослужение, което в собствените си традиции те никога няма да познаят. Много от тях са привлечени от това богослужение. Обредите в техните църкви са обновени и доближени до онова, което според съвременната историческа наука се е практикувало в ранната Църква. В представите им вкоренените в православната литургия принципи на богослужението се различават много от тези, които те са свикнали да възприемат като главни. И въпреки това, за мнозина тя предоставя дълбок молитвен опит.

Запознаването с православната литургия поражда у западните християни най-малко два въпроса. Как е станало така, че обредът, който претендира да бъде пряк наследник на традициите на ранната Църква, е приел форма, така силно отличаваща го от раннохристиянското богослужение? Не могат ли църквите на Запада да почерпят нещо и за себе си от православната литургия? Изложеното в тази книга е посветено на отговора на първия въпрос. Впрочем, има някакви опити за отговор и на втория.

Източници на традицията

І век

Произход на Евхаристията

Апостол Павел, в обръщението си към християните в Коринт през 52 г., пише, че е приел от самия Господ Иисус Христос вестта за това, „че Господ Иисус през нощта, когато беше предаден, взе хляб и, като благодари, разчупи и рече: Това е Моето тяло, което е [разчупено] за вас; туй правете за Мое възпоминание. Така взе и чашата след вечерята и рече: Тая чаша е новият завет в Моята кръв; това правете всеки път, когато пиете, за Мое възпоминание” (1 Кор. 5: 23-25).

В деня на Пасхата, на Тайната вечеря, Неговата последна трапеза с учениците, Господ е направил нещо, което е преизпълнено с пророчески символизъм: чрез най-важното в човешката храна Той предсказва Своята смърт на кръста. Предстояло тази смърт да стане акт на доброволно самопожертвование – жертва на самия Бог, и чрез тази жертва между Бога и неговия народ се установяват нов вид отношения. Като дели хляба и чашата със Своите ученици, Христос предварително споделя с тях и това, което Неговата смърт е трябвало да постигне. От тази трапеза произлиза и християнската Евхаристия. Спазвайки заповедите на Христос, Църквата „прави това”, за да възпомене Него и да възвести Неговата Смърт във всички времена, до Неговото второ пришествие.

В първите десетилетия от живота на Църквата християните все още ходят в Йерусалимския храм и в синагогата. Освен това се срещат и на друго място и с друга цел, за да извършат особен акт – Евхаристията, която, както изглежда, първоначално е следвала образа на Тайната вечеря, т. е. на пълноценна по формата си юдейска трапеза. Във всеки случай в Коринт, когато ап. Павел пише на тамошната църква своето Първо послание, тя е била именно такава. В събота вечер, в началото на неделния ден, членовете на общината са се събирали в дома на един от тях. Вероятно се е събирал много народ и прекалено отпускане на трапезата не е било възможно. На някои дори се е налагало да сядат встрани от трапезата, като онзи юноша в Троада, който задрямал на прозореца поради дългата беседа на апостола и паднал от третия етаж. Стаята се осветявала с множество светилници. Всеки донасял по нещо за общата трапеза. Тези трапези не винаги изглеждали напълно благоприлично, за които свидетелства упрекът на ап. Павел към коринтяни. Някои преяждали и се опивали, не разпознавайки в храната тялото Господне. Като говори за това, апостолът може и да намеква за присъствието на Господа не само в тайнството, но и в самата община, в която на малоимотните членове се давало по-малко да ядат и пият, което не било справедливо. „Чашата на благословението, която ние благославяме, не е ли това да имаме общение в Христовата кръв? Хлябът, който пречупваме, не е ли да имаме общение в Христовото тяло? Тъй като ние, ако и да сме мнозина, сме един хляб, едно тяло, понеже всички в единия хляб участваме” (1 Кор. 10:16-17).

Скоро след описаното в 1 Коринтяни, възпоменанието за Тайната вечеря е било изглежда отделено от общите трапези. Много вероятно причина за това е желанието да се избегнат съблазните, които порицава ап. Павел. Но може да се е наложило от чисто практични съображения: църквата израснала от младенческото си състояние и пълноценните общи трапези ставали трудни за осъществяване. Към края на първи век възпоменаването се извършвало само с хляб и вино.

Службата, съпровождаща самото възпоменание, се отличавала с краткост. Не след дълго тя била присъединена към службата, която се изпълнявала в синагогите и която се е състояла от четения от Писанието, проповеди и молитви – християните продължили да я изпълняват и след като били изгонени от старозаветните синагоги. Тогава е станала и първата радикална трансформация на християнското евхаристийно богослужение.

Още в ранния период християнската синагогална служба, заедно с трапезата на възпоменанието са били пренесени от съботната вечер в утрото на неделята. Двете ѝ съставни части всъщност съответстват на това, което по-късно в традицията на Изтока става Литургия на оглашените и на верните, а в съвременната практика на Запада – на Словото и Евхаристийна Литургия. Тя продължавала да се извършва в частни домове, в най-голямата и подходяща за това стая. Но ако обстановката, в която се извършвала, може да се нарече „домашна”, то нейният ход (чин) отрано е строго регламентиран. В края на 1 век св. Климент Римски сравнявал служителите в храма със старозаветните служители в олтара. Ето какво пише той за Евхаристията:

„На първосвещеника (т. е. епископа – бел. авт.) е дадено свое служение, на свещениците е назначено свое място и на левитите (т. е. дяконите – бел. авт.) са възложени техни задължения, мирският човек е свързан с установеното за народа. Всеки от вас, братя, благодари на Бога за своето собствено положение, пази чиста съвестта си и с благоговение не нарушава определените правила на своето служение” (1 Клим. 40-41).

С други думи, Евхаристията е устроено съгласно „чина” богослужение, в което на всеки според „чина” на християнското съобщество е отредено свое място и роля. Да, Евхаристията вече е устроена и устроеността ѝ е корпоративна, тоест тя е колективна и йерархична. Да кажем с точност каква е била формата на църковната служба в онези далечни времена, е невъзможно. Ясно е едно: епископът, като глава на общността, председателства Евхаристията. Св. Игнатий, епископ Антиохийски, който пише почти по същото време, в което и св. Климент, казва, че епископът представлява самия Бог, презвитерите – апостолите, а дяконите – Христос. Ясни разлики между църковните чинове са съществували, но Евхаристията се е отслужвала от цялата община. В Новия завет никъде не е упоменат чин на служителите в състава на Църквата, който собствено да бъде наречен свещенически. Сам Христос, „нашият велик първосвещеник”, принася жертва на Бога – самия Себе Си на кръста – и от този момент я принася във вечността на небесата. Цялата църква е „царствено свещенство”, призвано да принася духовна жертва на Бога, приел нас в Себе Си. Всъщност, ап. Павел говори за своето апостолско служение с термините на свещенството и на жертвоприношението. Но ще мине още известно време, преди определена група служители на Църквата недвусмислено да се нарекат свещенство и това ще бъдат епископите…

Превод: Венцислав Каравълчев

* Wybrew, H. “Western Eucharist and Orthodox Liturgy”; “The Sources of Tradition” – From: Wybrew, H. Orthodox liturgy, Crestwood, NY: “St. Vladimir’s Seminary Press” 1990, p. 1-13; 13-16 (бел. прев.).