Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Един монах от Източната църква. О. Лев (Жиле)

Петък, 18 Май 2012 Написана от Прот. Владимир Зелински

Fr V_ZelinskyВсеки, който, не знаейки за този автор, прочете неговия Иисус, ще попита: та кой е написал тази книга? Книга твърде личностна, пределно интимна. И в същото време подчертано безименна. В оригинала пред псевдонима стои неопределителен член: не еди-кой-си монах, а „един монах”. Какво стои зад това обозначение? Иночески кеносис, особена христология, подчертана привързаност към източното християнство? Авторът не иска казаното от него да се покрива с неговата личност, име, известност или „място в литературата”. Това, което говори, трябва да преминава през читателското възприятие през призмата само на три реалности: монашеството, Изтокът и Църквата. Преди да се създаде обаче, такава книга трябва да бъде износена в нечий конкретен изживян живот.

Църквата, Изтокът, монашеството – три съставни на едно единствено призвание. Авторът на тези размишления е роден в градчето Сен Марселен в югоизточна Франция през 1893 г. Семейството му е достатъчно добре обезпечено и ревностно католическо. Баща му, Анри Жиле, вървейки по стъпките на своя баща, става съдия. Той ще остави поста си, когато ще разбере, че съдебната система е наводнена от франкмасони. При кръщението си детето получава името Луи в чест на Людовик ІХ – светия крал на Франция. Четири поколения по-късно, при погребението на архимандрит Лев (Жиле), по негова лична молба, освен православните молитви ще бъдат прочетени и латински. Същите, които той е слушал някога в детството си.

Семената на Изтока прорастват в него още в училището. Първата му любов – руската литература – ще остане с него за цял живот. Седемнадесетгодишен студент, той жадно следи в печата агонията на великия и размирен старец на станция Астапово. В неговото възприятие Толстой е пожелал да живее според заповедите от Блаженствата и от Проповедта на планината, но не е успял. На тази възраст на всеки му се струва, че той обаче ще успее. Наистина, на 20-годишна възраст в душата му пробягва друг огън. Получател на любовните му писма се оказва една българска принцеса. Така, завършил университета в Гренобъл, той се надява да получи място като преподавател по френски език в София.

На 1 август 1914 г. Франция обявява всеобща мобилизация. На 25 септември, на предните позиции, Луи Жиле получава две куршумени рани в ръката. Губи съзнание и попада в плен. В лагера за военнопленници се среща с руснаци и така му се предоставя неочакваната възможност да научи техния език. Благодарение на грижите на неговото семейство го преместват в Швейцария. В Женева, вече на свободни начала (войната все още не е свършила) той изучава психология и психоанализа. След войната, завърнал се в родината, възнамерява да продължи прекъснатото си образование. В онези години (наричани тогава „безумни”), опиянена от победата, след преживения ужас, Франция иска да навакса пропуснатото през войната. Луи Жиле се докосва до друго „безумие”. През януари 1920 г. семейството му получава писмо от бенедиктинския манастир Сен Морис де Клерво в Люксембург, в което синът и братът уведомява своите роднини, че става бенедиктински послушник.

Авторът на тези редове имà възможността да прекара в този манастир няколко дни, четейки лекции за православието. Седем богослужения дневно – по думите на 118 псалом („Седем пъти на ден Те прославям”, ст. 164 – бел. прев.), първото от които в 4 ч. сутринта, а в останалото време – строго безмълвие и физически труд. Луи Жиле коси сено и го събира на копи. В монашеството търси разрешение на вътрешната си криза. В паметта му на дело изплуват познатите думи, които веднъж му е повторил пасторът-реформатор в Женева: „Ако желаеш да вървиш след Мен, отречи се от себе си, вземи кръста си и Ме следвай”. Тогава, подобно на богатия юноша, той си тръгва опечален.

В Клерво той не се задържа дълго. От манастира излиза вече в подрасник. „Към мен се обръщат с „преподобни отче” – пише той в едно от писмата си, – обгръщайки дрехата ми, че и мен, недостойния, с почитание, което ме обременява”. През лятото на 1920 г. се отправя към друг бенедиктински манастир, в южна Англия – страна, с която по-късно ще бъде свързана по-голямата част от живота му.

В Рим, където Луи Жиле отива, за да допълни богословското си образование, той дава временни монашески обети. Там среща гръко-католическия митрополит Андрей (Шептицки) и бъдещия игумен на Шевтонския манастир от източния обряд Ламберт Бодуен. С тях ще се окаже свързан и първият период от неговия монашески живот. Университетът „Св. Анселм”, където той е изпратен да учи, е замислен като център за източни изследвания, предназначен за бенедиктинци. Папа Пий ХІ, избран през 1922 г., гледа на него като на интелектуална опора за придвижване на Римската църква към Изтока. От изучаването на източната монашеска традиция, от четенето на Достоевски и общуването с митрополит Андрей (Шептицки), но най-вече от вътрешното, растящо в него любовно привличане, в душата на Луи Жиле зрее „руската мечта”. Тя го завежда в Лвов и по-точно в Лаврата Уньов – мястото на служение на митрополита. Подрасника той сменя с расо, пуска си брада и се превръща в отец Лев.

По това време Лвов (Львив, Лемберг, Леополи…), пресечна точка на европейския Запад и европейския Изток, се намира на територията на Република Полша – почти на границата с СССР. Отец Лев изпитва особеното духовно обаяние на митр. Андрей, но преди всичко – непреодолим зов към тайнствената и необятна Русия, която е точно до него – достатъчно е само да прекрачиш границата. Късче брезова кора, откъснато при разходка в гората, предизвиква у него остра носталгия по страната, която никога не е виждал. Как обаче да попадне там? Единият му план е да получи виза в качеството си, например, на коректор на древни и нови езици, да намери работа в някое издателство. Другият, безразсъдно наивен, е да проникне там нелегално. Но неговият ангел-пазител се оказва на стража и нито един от тези планове не се осъществява. Междувременно се заема с изучаване на руските философи, особено Соловьов, и на гръцката патристика. И мечтае за „руския Христос”. За среща с Него в сърцето на страната на странниците, подвижниците, героите на Достоевски.

През 1925 г. Лев Жиле дава постоянни монашески обети. Митрополит Андрей го ръкополага за свещеник. Ръкоположението, както той пише на майка си, става „не по униатския обряд, а по правилата на големия схизматичен манастир, Киево-Печорската лавра”. С Лаврата, която иначе никога няма да види, отец Лев се смята свързан навеки. В този период идеята за обединение на църквите по пътя на срещата между източното и западното – преди всичко бенедиктинското – монашество го завладява окончателно. Мечта не просто за завръщане на източните църкви под покровителството на Рим, но за възстановяване на видимото, като на равен с равен, общение между тях; мечта, която изисква активна проповед и своеобразно мисионерско смирение, за което той настоява „навреме и не навреме”.

За Рим моментът съвсем не е „навреме”. През януари 1928 г. излиза енцикликата на папа Пий ХІ Mortalium Animos, в която открито, твърдо и еднозначно се възгласява традиционното католическо учение за единството на Църквата, папите, спасението и отцепилите се общности. „Икуменистите” от това време (все още неизбистрен термин), иронично наричани „панхристияни”, енцикликата осъжда безусловно. Движението на „панхристияните”, основаващо се върху съвременния хуманизъм, и криворазбраното понятие за любовта, се обявява за грях против Светия Дух. Не се предвиждат никакви пътища към единството, различни от завръщането към едното стадо и единия пастир, към Небето и Рим. (И днес цялата аргументация против икуменизма в православния свят понякога изглежда като повторение, в разреден вид, на същата тази така стройно аргументирана енциклика от 1928 г. При замяна на няколкото конфесионални думи и латинската отчетливост с полемиката „с пяна на уста”.)

Римската суровост предизвиква у отец Лев криза на вярата. Мечтата за единство е потъпкана и смачкана. Той обмисля да се откаже от всичко, с което дотогава е живял – свещенството, монашеството, расото – и да избяга в света на „свободно вярващите”. В Ница, където преживява тази криза, докарала го едва ли не до разрив с Католическата църква, отец Лев се среща с православния архиепископ Владимир (Тихоницки), близък сътрудник на митрополит Евлогий (Георгиевски), по онова време оглавяващ Западноевропейския Екзархат на Московската Патриаршия (принуден две години по-късно да се оттегли от Москва и да се присъедини към Константинопол). Най-сетне той вижда истински, т. е. не книжен, автентичен руски монах, който живее чрез молитвата. Често срещата с даден човек определя нашите най-съществени избори. Най-сетне отец Лев намира онази вяра, онази духовност, онзи тип хора, които винаги е търсил. Какво обаче ще каже за това неговият приятел и наставник, изиграл такава роля в живота му, митрополит Андрей (Шептицки)?

Противно на очакваното, митрополит Андрей сам развързва възела. В отговор на писмо на отец Лев, той пише: „Сто пъти Ви повтарям – не мислете за мен. Търсете само истината и благодатта. Правете това, което Ви бъде внушено от Бога”. На 25 май 1928 г. в неголемия параклис на княз Григорий Трубецкой в парижкото предградие Кламар, с благословението на митрополит Евлогий, отец Лев за пръв път служи с отец Сергий Булгаков, декан на института „Св. Сергий”, в качеството си вече на православен йеромонах. На службата, привлечени от необичайното събитие, присъстват Николай Бердяев, Лев Карсавин, Георги Флоровски, Марина Цветаева, Константин Балмонт. „От тук насетне нищо не може да ме отдели от моите братя – пише отец Лев в дълго писмо до майка си, която изборът на нейния син се очаква да порази и огорчи. – Намирам се в пълно общение с Източната католическа или Православната църква. От нищо не ми се е налагало да се отричам… Не съм изменил нито на йота от Кредото, което съм чел и по-рано… Предложиха ми дори да поменавам митрополит Андрей при отслужването на Литургията…”.

Не е лесно да се подберат точните думи, когато говорим за вътрешната промяна, станала с отец Лев (Жиле). Приемането на православието в никакъв случай не е било разрив с човека, който дотогава е бил, както сам той не веднъж подчертава. По никакъв начин той не възнамерява да обявява „мораториум” на католическото си минало. Даже терминът „обръщане” тук въобще не е уместен. Просто „душата се изпълнила”, както е казвала за себе си Марина Цветаева, намерила себе си и вътрешния си мир. Намерила в себе си старата и вечно младееща вяра, потулвана от предишната, с нейните човешки напластявания. „В Източната църква – пише той в друго свое писмо – открих по-чиста Христовата светлина, но това е същата тази светлина, съвсем не друга, която свети и в Западната църква”. Сам за себе си той така и ще остане в парадоксалната ситуация на „свещеник на Римокатолическата църква, в пълно общение с Православната църква”. По-лесно е утопията да бъде скрита в смела шега, отколкото в трактат или където и да било другаде.

През 30-те години Лев Жиле е енорийски свещеник в състава на Руския Екзархат на Константинополската Патриаршия. Митрополит Евлогий му възлага послушанието да посещава православните във френските затвори. На йеромонаха-французин се пада да съпроводи до ешафода Павел Горгулов – руския анархист, убил в 1932 г. президента на Френската република Пол Думер, да посещава в килията Надежда Плевицка – жена и съучастница на генерал Скоблин, замесен в похищението от страна на агенти на ГПУ на генерал Милер. Сега вече той е в руска среда, чаканият някога от него руски свят се открива пред него отвътре. Това обаче, което до неотдавна така силно го е привличало отдалеч, започва постепенно да го гнети. Отблъсква го емигрантската непримиримост, непонятни са му тези изкопани политически, юрисдикционни и догматически трапове и окопи, които разсичат руския Париж. На тях той гледа с онази ирония, който у него винаги е на върха на езика. Светът на бежанците по това време е пламенен и по своему притегателен в сравнение със западния хлад, но е разпънат отвътре от страсти, които се проявяват и наяве. В руските спорове той не чува евангелския дух, в техните изпарения му е трудно да диша.

В същата тази, повратна за отец Лев 1928 година митр. Евлогий го назначава за пръв председател на френската православна енория. Днес такова събитие вероятно не би привлякло особено внимание, но тогава на него с право гледат като на пръв кълн на френското и дори на европейското православие. Отсега нататък лицето на Източната църква вече няма да бъде само източно, няма да бъде само национално. Повява се и неговата първа книга Въведение в православната вяра (L’introduction à la foi orthodoxe, 1930), написана във вид на коментари към гръцкия текст на Символа на вярата. По мнението на автора, душите на мнозина от неговите съвременници отдавна са охладели и дори са се вкочанили за този Символ, произнасят го повече с ума, отколкото със сърцето. Отец Лев иска да го оживи, да стане този Символ преживявана истина, изразяваща не само умозрението на отците, но и „днешния Божи ден” – деня, в който Църквата и всяка вярваща душа живеят. Не обича да говори за „опита”, още по-малко за „мистическия опит”, но търси пределна честност и екзистенциална пълнота на всяка отделна дума в изповеданието, което се стреми да направи достояние на другите. При това, казаното от него не трябва да звучи твърде украсено от личността, притежаваща име, фамилия и биография. Даже публикуваният от него тогава френски превод на Православието на о. Сергий Булгаков, за съжаление на автора на книгата, остава анонимен.

През 1934 г. издателство YMCA-PRESS в Париж отпечатва в превод на руски език неговото изследване Иисус от Назарет според данните на историята – неголям, научно аргументиран полемичен трактат против излязло тогава във Франция съчинение, което оспорва историческото съществуване на Спасителя. До Иисус през очите на простата вяра това ще остане единствената книга на отец Лев, достъпна на рускоезичния читател. Иисус – като жива историческа личност – неизменно остава съкровената сърцевина на неговия духовен живот. Този, който следва евангелския Иисус, Го намира навсякъде. Без да престъпва каноничните граници, без да си позволява да причастява инославни, отец Лев Жиле чувства сърдечна близост с всички онези, в които чува отклик от такава вяра, независимо от тяхната конфесия. Тази близост не го довежда до „икуменизма на заседанията, декларациите и петминутките на общите молитви”, а до своеобразното негласно братство на онези ученици, които един в друг, в очите си, са познали Иисус. Отец Лев вярва, че Христос пребивава във всички църкви.

През май 1936 г. на брега на Тивериадското езеро го обзема изпълващо го до краен предел чувство за присъствие. Без да приема нито форми, нито образ, то го поглъща изцяло. Подобно на Савел по пътя за Дамаск, отец Лев усеща себе си покорен, пронизан от светоносна сила. Тази пронизаност и покореност ще се отрази сетне върху всичко, което той ще говори и пише. И ще стане невидима основа на неговата вяра. В различни моменти от своя живот Лев Жиле, по собствените му думи, чувства контакт с „трансцендентната реалност”, която му е дадено да чуе, без всякаква звукова форма, но абсолютно достоверно докоснал се до нея. И думите, възприети тогава от него, ще му указват пътя в решаващите моменти от неговия живот.

Принадлежал е към рода на „очарованите странници”, нямащи нито постоянно място на служението, нито собствено жилище, нито имущество. През целия си живот като свещеник отец Лев Жиле не получава никакви доходи от олтара, едва свързвайки двата края, най-често със символични доходи (редактор в списание, лектор, консултант в научен институт и др. под.). Завещава тялото си, след неговата смърт, на медицината, а всичките му лични вещи се побират в неголям куфар. С такова именно имущество през февруари 1938 г. той се оказва в Лондон. Пристига в качеството си на активен член на икуменическото братство „Св. Албан и св. Сергий”, един от чийто вдъхновители е прот. Сергий Булгаков, а председател – митрополит Евлогий. В отговор на призванието му към вселенското, митрополитът го благославя за икуменическо служение, на което той остава верен до края на дните си. Тук го заварва и войната. Пак тук открива новата духовна реалност, която, следвайки св. Юстин Философ, нарича „Диалог с Трифон”.

Диалогът с Трифон, това е двехилядолетния спор между Синагогата и Църквата. Всичко, към което отец Лев отваря себе си, започва с влюбеност. Нацистката лудост на Германия, захванала се с изтребване на евреите, го подбужда да се заеме с изучаването на юдаизма. Плод на диалога с тях е написаната на английски книга Общение в Месията (Communion in the Messiah, 1942), в която той, като свещеник на Руската православна църква, без да е нито евреин, нито хебраист, признава тежката отговорност на своята община за преследването на евреите. И иска поне малко да поправи и възмезди това с книгата си. Юдаизмът не се свежда, както мнозина християни мислят, само до Ветхия Завет, с който, волю-неволю, те все още са готови да се примирят; юдаизмът – това е хилядолетно предание, което е живо и днес. Отец Лев вярва в срещата между юдейския и християнския месианизъм. Също като Църквата, Израил ще остава завинаги corpus misticum. Също като Църквата, без да е от този свят, той ще остава в света. И в този свят винаги ще е инородно тяло, „смутител”, закваска на социални вълнения и провокации, не съзнавайки, че истинската му роля е в това да пробужда света за търсене и намиране на истинния Бог. В Неговата слава, в Неговото присъствие, на Кръста. Увлечен от този своеобразен духовен сионизъм, отец Лев по-късно ще осъди политическия сионизъм. „Очарованият странник” не може да не бъде самотен. На всички пътища.

По време на варварските бомбардировки над Лондон той помага за потушаване на пожарите. Посещава украинците в състава на полската армия в Англия. В рамките на „Св. Албан и св. Сергий” е въвлечен в интензивен диалог с Англиканската църква. „Поставих си правило – казвал той – да не изговарям нито една дума, която би могла да послужи на разделението, но да доведа Господа при онези, които жадуват за Него”. В този дух е написана друга негова английска книга – Православната духовност (Orthodox spirituality, 1945). Московската Патриаршия, към която той по това време принадлежи, го възвежда в сан архимандрит. Той се радва, няма да откаже и епископство, в случай че такова му бъде предложено. В Ливан обаче, за където заминава в състава на руската мисия след войната, непреходното очарование от Русия няма да му попречи бързо да проумее съществуването на определена църковна политика по отношение на Близкия Изток, която, на свой ред, е само инструмент на общодържавната политика на СССР. И че на него тук също е определена някаква роля. Той моли Московския Патриарх за отпустително писмо и, след като го получава, се присъединява към Гръцкия екзархат на Вселенската Патриаршия в Англия. На френски излизат неговите книги Отче наш, Бележки за Литургията, Бъди мой свещеник

Знаменателно е излизането от печат на Иисусовата молитва (La Prière de Jésus, 1951). Отец Лев си поставя задачата не само да разкаже за тази молитва – „душа” на православието, оставаща почти неизвестна на Запад, но и да приобщи този Запад към практиката на „умното делание”. Той прави смела стъпка – сближава призоваването на името Иисусово с латинското почитане на Светото Сърце, разпространено на Запад в последните три столетия. Готов е да отиде и още по-далеч, провеждайки аналогия между призоваването на името на Иисус и поклонението пред „неизказаното Име” в юдейското благочестие. Нашата душа е призвана да стане горница на Тайната вечеря, където името на Господа може да заеме мястото на освещаваните от Христос хляб и вино. Неговото Име е приношение, то носи в себе си целия Христос, заключава в себе си тайната и пълнотата на Присъствието… Словосъчетанието „един монах от Източната църква”, с което са подписани неговите книги и статии, става известно благодарение на Иисусовата молитва, но особено – на Иисус през очите на простата вяра (1960).

Тази малка книга ще направи от загадъчния „монах” почти знаменитост. На него обаче не му е нужна никаква слава, тя така и няма да разкрие истинското му име. Лев Жиле ревниво следи, щото близките му приятели да не издадат тайната. Авторските права на тази книга дава на Шевтонския манастир. И за света остава същия този чудат йеромонах без доходи, странстващ с износения си куфар от страна в страна. В Англия живее в мазето на сградата, където се помещава братството „Св. Албан и св. Сергий”. В дома, на който е дадено името на св. Василий Велики (Saint Basil’s House), сутрините той служи в малък параклис (изографисан от сестра Йоана Рейтлингер) – за общината, състояща се от две монахини, а дните си прекарва в библиотеката на Британския музей. По думите на митрополит Калистос (Уеър), служението на отец Лев се отличава с простота, свобода и откритост на словото. Отблъскват го всеки клерикализъм, всяка подчертана йерархичност, ритуалът, условността, помпозността. Дълго време прекарва в Ливан, отбивайки се в Кайро и Александрия, но най-много от всичко го привличат Светите Земи (където, в знак на солидарност с арабите, той повече няма да отиде след Шестдневната война от 1967 г.). В Париж, където се връща от време на време, се опитва да възроди френскоезичната православна енория и понякога води курсове в института „Св. Сергий”. Заедно с Оливие Клеман, Пол Евдокимов и др. основава православното списание Контакти,[1] организира „Православное братство”, което сам сравнява с нова Петдесетница. По примера на Симеон Нови Богослов говори за „вътрешно кръщение със Светия Дух”, към което трябва да се стреми всеки християнин. Почитта към Светия Дух и докосването до Него тайно ще се открие в книгата му Гълъб и Агнец (La Colombe et l’Agneau, 1979).

В същото това време ще може вече да твърди, че „… почти всичкото ми време и вниманието ми е посветено на християнството, на скритото християнство, бродещо във великите нехристиянски религии”. Избягва високото богословие, макар да настоява, че християнската вяра трябва да бъде отсечено изговаряна в понятия. Все пак, спорът за Filioque му изглежда недоразумение. Едновременно с това не обича „икуменическите спектакли” и не приема никакъв синкретизъм, никакъв синтез на всички вярвания, събрани под купола на някаква свръх-Църква. Следва своето призвание: да бъде с Онзи Христос, Който е открит в Своята вселенскост на Изток.

„В Пасхалното утро – пише той в едно от писмата си от 1960 г. – пред джамията на Омар, в оградата на древния юдейски Храм, аз, французинът, някога свещеник на Римската църква, пребиваващ в общение с гръцкото православие, чета на английски на група протестанти-европейци откъси от Корана, засягащи Иисус. Това е знамението на моя живот”. По собствените му думи, той се покорява на Духа, призоваващ го да върви към „неочаквания Христос”, Който е скрит в другите. Без да си позволява никакво „евхаристийно гостоприемство”, открива за всички своето „духовно гостоприемство”.

Неговата кореспонденция, както и разхвърляното по света събрание на многото му проповеди, оставащи, доколкото ми е известно, непубликувани – това е, може би, основната част от пастирската му работа. „Неговата енория – това бе целият свят”, ще каже за него отец Михаил Евдокимов. В последните си години продължава да служи в дома на св. Василий, до назначаването на свещеници от Москва служи и в енорията на Московската Патриаршия в Оксфорд, участва – доколкото му позволяват възрастта и болестите му – в регулярни духовни уединения с учениците си в Женева. Малко преди кончината си отец Лев ще каже: „Винаги съм говорил едно единствено нещо – inter et per omnia Christum unice dilexit quem” („Във всичко и чрез всичко винаги съм търсил и обичал само Христос”).

„В него имаше – пише Оливие Клеман в предисловието към неговата биография, написана от Елизабет Бер-Сижел – нещо от стареца, но от ироничния старец, понякога саркастичен – несъмнено поради съхраняваната дистанция и целомъдрие… Неговото доближаване до тайната – такова, каквото се разкрива в последните му големи трудове, бе едновременно до голяма степен и апофатично, и кенотично. За него Божествената реалност беше отвъд всяка концептуализация, достъпна може да ни бъде единствено изхождащата от нея светлина. Но Бог отвъд Бога е също така и Разпнатият, страдащият Победител…”.

В деня на кончината си, Лазарова събота, 29 март 1980 г., той, както обикновено, отслужва литургия в параклиса на своя лондонски дом, след което излиза за малко да се поразходи, а завърнал се взема книга от библиотеката и се потапя в четене… Една от монахините, живеещи в същия дом, го намира починал. Над гроба му, в гръцкия храм в Лондон, по време на православното опело звучат, съгласно неговата воля, откъси от Св. Писание (Псалтир, Йеремия, Йов, Евангелие според Йоан, ап. Павел), а след това – откъс от погребалната римска служба. Този откъс чете неговият отдавнашен приятел, митрополит Антоний.

„Всички усилия и борби, терзали личността му, понякога толкова поривиста и смущавана – казва той в надгробното си слово – бяха устремени към една цел: срещата с Господа, Когото неговото сърце бе познало и Когото той търсеше в толкова сложните пътища на живота си с цялата решимост и мъжество, които му бяха свойствени. За мен животът е Христос, а смъртта придобивка – тези думи би могъл да каже и той.

И ето, той завърши пътя. Престави се в своя Господ и Бог, пред своя Спасител в безмълвно поклонение, в тайната на причастието”.

Тайната, живяла в него, образува фона и тоналността на цялата негова книга за Иисус. На френски език тя буквално е озаглавена: Иисус, обикновен поглед (в оригинала в множествено число) към Спасителя (Jésus, simples regards sur le Sauveur). Както изглежда, обикновен означава онова, което апостолът е наричал „безумен в света”, т. е. неучен, не научил се на дължимото, на сложните „правила на вярата”, умеещ само да говори с Господа. Това дори не е и беседа, а писмо за любовта. Понякога то може да изглежда твърде чувствително, речовито, страстно – в католическия смисъл на думата. Нито една дума в него обаче не може да бъде заподозряна нито в изкуственост, нито в ритуално славословие.

Тук го няма рационалното богословие, от което той е странил, но има множество богословски прозрения, които всеки би могъл да открие сам за себе си. Тайната на тази книга е във въздуха на общението, който веднага, от първите редове изпълва белите дробове на читателя. Възможно е нейният тон не винаги да съвпада с онази интонация, с която самите ние се обръщаме към Бога. Монахът от Източната църква ни посвещава в своето обръщане. В това обръщане или изповядване има нещо плашещо детско. Ако не се обърнете и не станете като деца, няма да влезете в Царството Небесно. И всеки читател на минутата буквално се приобщава към Небето, превръщайки се в онова дете, което иска да каже нещо на личния Бог. Лесно е да се разбере, защо тази книга – сред морето от други книги за Иисус – е имала това, което в света се нарича „успех”. Защото християните искат да бъдат деца с Бога и да бъдат влюбени в Него. Само дето не искат да си го признават.

Има обаче и един особен дар, който се дава на автора, за да освободи от оковите езика на другите. Тук, на тези страници, авторът освобождава в нас онова, което думите избягват, което се е криело в „дълбоко личното”, за което въобще не говорят. Лев Жиле също не говори за това от себе си – та нали неговата реч принадлежи на един източен монах, търсещ едното потребно. Понякога съм имал усещането, че някои от думите не са мои – признава той. И това „не мое” пленява читателя, превръща се в „негово”. Така, както някога е пленявало и преводачите на Иисус.

И накрая – няколко думи за превода. Някога съществуваше духовен самиздат, който се създаваше единствено с цел просвещение, сближаване, общение в невидимите неща. За разлика от другия, правозащитния или художествен, нуждаещ се от гласност, самиздат, той се пишеше някак шепнешком, предаваше се от ухо на ухо и се създаваше от едно поколение хора, по своему мъжествени, дълбочината на чиито страх дори ние, някога навикнали с тежкото дихание на левиатана зад гърбовете ни, вече не можем да измерим. От такъв безименен самиздат веднъж се отскубна превод на Иисус – толкова почтителен, честен, любящ, колкото и литературно безпомощен. Почтителността на превода се заключаваше в неговия буквализъм. По това време, преди тридесет години – случайно или не – у мен се оказа френският оригинал и ми се прииска да редактирам превода, за да го направя пригоден за четене. За да може Иисус на монаха от Източната църква да стане достъпен за другите, макар по онова време и дума да не можеше да става за отпечатване. Редакцията се оказа по-сложна, отколкото ако се налагаше да се направи нов превод – почти нямаше фраза, която да не се налагаше да бъде разгъвана, подобно на жица, и на която да не трябваше да се придаде гъвкавост, „усвояемост”. От стария текст не остана практически нищо, освен заглавието. Този съвременен превод бе отпечатан през 1991 г. от издателството „Жизнь с Богом” в Брюксел.

За новото издание обаче всичко беше редактирано и сверено отново.

Сега тази неголяма книга излиза отново. Тя ще се влее в широкия поток на православната литература и ще се разтвори в него. Днес този поток предлага вероятно всички жанрове: строго догматическият, благочестивият, историческият, научният, художественият, детският, душеполезният, истинно-православният, либералният, популярният, старческият, светоруският, монархическият, мисионерският…

Нашата книга принадлежи към най-редкия жанр – жанра на беседата на душата с Иисус.

Когото сме слушали, Когото сме видели със собствените си очи…

С очите на простата вяра[2].

Превод: Борис Маринов



Зелинский, В. „Монах Восточной Церкви. Отец Лев Жилле” – http://www.bogoslov.ru/text/2500350.html (бел. прев.).

[1] Contacts – revue française de l’orthodoxie (бел. прев.).
[2] Този кратък очерк за живота на автора на книгата се излага според фундаменталния труд на френския православен богослов Елизабет Бер-Сижел Un moine de l’Eglise d’Orient. Le Père Lev Gillet, Paris: CERF, 2005.



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/ku6aq 

Наши партньори

Християнство и култура

Полезни връзки

 

Препоръчваме