Движението на коливадите и неговият принос

Великите учители на Църквата и на християнския род в Османската империя Макарий Нотарас, Никодим Светогорец и Атанасий Пароски (т. е. от о-в Парос), работили в края на 18 и началото на 19 век, са нова триада големи просветители – подобно на светите Трима светители. Те обаче, разбира се, разполагат с даденостите на своята епоха и с историческото време, в което живеят – с отликите и приликите спрямо епохата на големите древни учители и отци на Църквата.

Към гореспоменатите трима просветители можем да прибавим и Неофит Кавсокаливит – първенец в хронологично отношение в движението на коливадите. За разлика от него обаче останалите трима са се наредили в числото на светците поради несравнимо по-разгърнатата си и важна за обновата на Православието дейност. В онези години те всичките биват наричани от своите противници на Света Гора иронично „коливади”, тъй като се противопоставяли на нетрадиционната практика да се пренасят помените от събота в неделя. Техният довод бил, че тази практика помрачава възкресния и празничен характер на Господния ден.

Това, разбира се, е само един малък детайл в обновителното и просветителско дело на тези знаменити мъже. Този малък елемент обаче бива подчертаван и раздухван умишлено от техните противници, за да се внуши, че са се занимавали с дребнотемие и са спорели за незначителни неща каквито са помените и коливото. И до днес, за съжаление, съществуват изследователи, които подценяват тяхното дело и принос, гледайки го през изкривената призма на спора около помените. За щастие през последните десетилетия, когато гръцката богословска наука започна да се освобождава постепенно от оковите, от зависимостите и влиянията на западните изследователи, начена да се възстановява и картината на приноса на коливадите като едно широко филокалийно възраждане, ознаменувало 18 век.[1]

Това възраждане имаше решително влияние в подсилването на образованието на поробените православни християни и в съхраняването на тяхното самосъзнание не само спрямо османските нашественици, но и пред западните мисионери, които тогава разораваха православните страни, упражнявайки призелитизъм с безчестни средства и най-вече експлоатирайки неграмотността, робството и бедността сред православните християни.

Опасността от ислямизиране и латинизиране в онези векове е еднакво опасна, но втората като че ли е била по-застрашаваща, тъй като мнозина, благодарение на веровата близост, се поддавали пред високото културно ниво на Запада, даващо редица предимства в света, докато усещането за превъзходство и различие в сравнение с мюсюлманите предоставя редица възможности за предпазване от тяхното влияние сред православните. В това отношение е много показателна една мисъл на друг велик учител и светец от същата епоха – св. Козма Етолийски: „Триста години след възкресението на Христа Бог ни изпрати св. Константин и установи християнско царство. Християните имаха царство за 1150 години. След това Бог го взе от християните и го предостави на турчина; направи го за наше добро, а турчинът го държи вече 320 години (1453 + 320 = 1773). А защо ли Бог доведе турчина, а не някой друг народ? За наша полза, защото други народи щяха да ни гледат със зло във вярата, а турчинът, ако му платиш данъка, правиш каквото си щеш”.

За да се избегне ислямизацията и латинизацията, за да не пресъхне животворният извор на християнския народ, е било нужно образование. Тежки били последствията от предходните векове дълбока безпросветност и необразованост. Онова което св. Козма Етолийски е правил по време на своите пътувания – основаването на училища на нивото на обикновения народ, – това правят и коливадите, но на по-високо образователно равнище. Тези светци издават книги, тълкуват Св. Писание и отците на Църквата, издават жития и последования на светци, пишат и издават литургична поезия, занимават се с граматика, риторика, философия и дори със светски писатели – както източни, така и западни. Належащо било да се просвети народът, да се затвърди вярата, да се укрепи преданието на отците, да се спаси елинската православна култура. В училищата, никнещи тогава като гъби из Османската империя, трябвало да се подсигури образование, даващо възможност на учители, монаси, клирици да разбират по-архаичните гръцки духовни текстове на отците. За тази цел коливадите започват да издават такива текстове. Ръкописите осезаемо недостигали, скрити в манастирски библиотеки, или грабени от западни учени и пътешественици.

Човек може да открие в забележителната по мащаба ѝ образователна и писателска дейност на тези просветители и специфична тенденция, свързана с опасността от ислямизация и латинизация на православните християни. Това при тях е сериозно разисквана тема. Известно е, че мнозина от новомъчениците от края на 18 и началото на 19 век са имали за наставници светци-коливади. Бихме казали, че те са били техни духовни старци, които са ги насърчавали и подкрепяли по мъченическия им път. Такива са били св. Макарий Нотарас и св. Никодим Светогорец. Когато четем силните думи на такива новомъченици, смело говорещи за превъзходството на християнството и отказа да приемат религията на Мохамед, със сигурност чуваме ехото, отгласа от учението на светите коливади за християнската вяра. Самият св. Никодим Светогорец, в своя Нов мартирологий, е запазил в писмен вид диалозите на мнозина такива новомъченици с турските съдии, провеждащи разпитите; те поразитено напомнят древните мъченически дела от времето на ранното християнство. В същата тенденция се намират и антилатинските съчинения на Атанасиос Париос Антипапа, Небесен съд, Онзи Палама и всички останали по-малки съчинения, писани във връзка със заблудите на латинските християни.

Приносът на коливадите в областта на образованието и културата не се ограничава, разбира се, единствено с дейността им по запазване на самосъзнанието на православните християни пред заплахата от изток и от запад (понякога последната е много по-сериозна). Коливадите обаче отбелязаха и един исторически и голям неуспех в наследството на своята широка и иначе светителска дейност. Той не се състои в това, че учението им не е било прието и разпространено. Неуспехът им се състои в това, че елинизмът и православието, които създадоха една вселенска по мащабите си държава, една култура, имаща вселенско значение – ромейството на Византия, – идея, която държеше високо духа на християните дори под ярема на робството, след 1821 г. получи сериозни и дълбоки рани. Новата държава на гърците се откъсна от елиноправославното предание, изостави традиционното елиноправославно образование и култура, и се насочи, водено и насърчавано от Запада, против наследството на Византия, на светците и отците, на просветителите на християнския род в Османската империя.

Известно е, че коливадите, и особено св. Атанасиос Париос, бяха против „европействащите” представители на „новото елинско просвещение”, усвоили идеите на френското просвещение и на френската революция (дори на Волтеровия атеизъм). Те именно, тези „европеизатори” на елинизма го насочиха към класическата древност, поддържайки атеизма и развявайки като знаме светското мъдруване, светската наука, те подценяваха и дори потъпкваха божествената премъдрост. Рационализмът, науката, свободата станаха новите божества на движението на просвещението. Византийският синтез, където се осъществява запазването и засилването на здравите елементи на елинския дух в служба на божествената проповед на любовта, на смирението, на помирението, изхождащи от евангелската проповед на Кръста, бяха изоставени и подценени. По същността си това бе едно ново гонение против Църквата, но под друга форма, която е твърде сходна с тази, предпочетена от Юлиан отстъпник през 4 век, когато той се опитва да съживи стария елинизъм против християнството, но тя също прилича по някакъв начин и на опита на Варлаам Калабрийски от 14 век да внесе в православна Византия схоластиката и рационализма на Западното възраждане, отхвърляйки изпитания метод на просветлението и съвършенстването у отците на Изтока, които даваха предимство на божествената мъдрост, без обаче да отхвърлят и светската, човешката. Светите Трима светители на 4 век – св. Василий Велики, св. Григорий Богослов и св. Йоан Златоуст – с високата си елинска образованост, както, между другото, и св. Григорий Паламà (14 век) не позволиха назадничавото възвръщане към един болен класицизъм, който поставя тварното вътре в нетварното, човешката мъдрост над божествената, безбожните писания над божествените, както казваше св. монах Христофор (Папулакос), виждайки погрешния път, който поеха западнофилите-интелектуалци и клирици след 1821 г., усвоявайки в тяхната пълнота позициите на европейското просвещение.

Достоен за отбелязване е и фактът, че борците на революцията от 1821 г. като Колокотронис, Макриянис, Папафлесас и други, отгледани в духа на преданието на коливадите, се оказаха предадени в новата елинска реалност. Те се бориха, за да освободят телесно елините от турците, а видяха как Елада бива поробвана духовно и как се продава душата ѝ, духът ѝ на европейците. Латинизирането се възвърна под покривалото на европеизацията и озападняването. Западът не успя в свободна Византия да „просветли”, т. е. да убие, елините чрез Варлаам Калаблиеца, защото там бяха исихастите и св. Григорий Паламà; не успя и по време на турското владичество, защото там коливадите подеха т. нар. филокалийно или новоисихастко движение; той успя обаче да вземе реванш след 1821 г., като постави под духовен надзор новогръцката държава, нейното образование и култура.

Изглежда обаче той днес губи. Оклеветяваните дори с тяхното име „коливади” днес вече разпростират влиянието си в дълбините на православната вяра и живот като истински продължители на древното светоотеческо исихастко предание. Света Гора, която ги е родила и отгледала, подобно на самия св. Григорий Паламà, може да се гордее с тези велики учители на Православието и на целия християнски православен род.

Превод: Светослав Риболов