Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Евхаристийното формиране на тайнствата

Петък, 06 Април 2012 Написана от Ненад Милошевич

chalice Ivrion 16vЛекция, изнесена пред Академията за богословски изследвания, Волос, 2008 г.

„Защото не е възможно някой да извърши йерархическо чинопоследование, освен в Божествената евхаристия”.[1] С тези характерни думи авторът на Ареопагитския корпус обозначава древното църковно разбиране за св. тайнства, свещенодействията и тяхната връзка със св. Евхаристия. Това негово мнение се основава върху преобладаващото литургично предание през епохата, когато са били съставени неговите съчинения (5 век). Преди време се опитахме да покажем, че св. тайнства са се формирали в рамките на св. Литургия и дълго време са били неразривно свързани с нея. Тази връзка потвърждават по-ранните църковни текстове, на първо място Новият Завет, както и свидетелствата на Отците на Църквата, но и много ръкописни молитвослови. При това литургичният акт на извършване на св. тайнства през последните векове – в определени случаи и през последно хилядолетие или преди неговото начало – се различава много от древния църковен опит и предание. Св. тайнства и нарастващият брой на свещенодействията sacramentalia с тяхната обредна форма са на път да станат равносилни на св. Евхаристия.

Днес литургиката е категорична, че св. тайнства имат смисъл само ако имат връзка със св. Евхаристия, което означава, че те трябва да се извършват по време на св. Литургия, както и че след тяхното извършване посвещаваният трябва да се причасти с пречестните Дарове. В по-ново време последицата от това в рамките на обновения литургичен живот е наблюдаваният опит за извършването на някои св. тайнства – обикновено Кръщение и Брак – в рамките на св. Литургия. Подобни усилия обаче неизбежно срещат много практически проблеми и затова свещениците, които ги извършват, измислят прибързани решения. Въпреки че тези поводи са спорадични, те се оценяват от участниците в тях като специални събития само за привилегировани, а присъстващите ги преживяват изключително като зрелище и обикновено не са в състояние да вземат дейно участие в тях.

Заключението е, че днес, най-малко за литургистите и за много литургически и богословски просветени клирици, не съществува дилема дали св. тайнства трябва да се извършват във връзка със св. Евхаристия, а основният въпрос е именно кои тайнства, кои свещенодействия и по какъв начин те могат да се извършат под тази форма? Нашата цел тук не е да дадем отговор на този въпрос, а да набележим изключително големите проблеми, които съпровождат подобни усилия, както и опасностите, които възникват, ако не поставим началото на едно систематично и методически смислено изграждане на литургична среда, в която ще бъде възможно прилагането на тази толкова важна и толкова наложителна за литургичния живот на верните литургическа практика.

При изследването на тази тема първият въпрос, който се поставя, е кои св. тайнства и кои свещенодействия могат отново да се свържат със св. Литургия и, второ, кои критериите са приложими при този избор? Нима и в този случай и занапред ще настояваме за определен брой на св. тайнства, които ще се извършват в св. Литургия, а от друга страна, ще набележим поредица от второстепенни свещенодействия, които по различни причини не са свързани със св. Литургия? В рамките на дискусията относно названието, – тайнство или последование – както и относно броя на тайнствата, от най-голямо значение е нещо, на което не обръщаме внимание, но което трябва да бъде най-важният фактор при определянето на мистагогийния характер на всяко тайнство и свещенодействие. С други думи, иде реч за връзката, която искаме да постигнем с тайнството и самото Тайнство на Църквата, тоест с Евхаристията. По-конкретно, нима св. тайнство изпълва целта и смисъла си само по себе си, т.е. човек се кръщава, за да може да сключи Брак, да му се опростят греховете, да се освободи от своята вина и така нататък, или всичко това се прави заради съзиждането на Църквата? Не е необходимо да мислим много, за да стигнем до заключението, че предвид съвременната ситуация в Църквата много често става дума за първия случай.

Днес да си християнин означава да имаш право да се ползваш от „свещените услуги”, които Църквата предоставя на своите „последователи”, за да удовлетвори различни техните потребности в зависимост от случая. Можем да вземем като пример Кръщението, Брака и Опелото – три св. тайнства и свещенодействия, които се извършват над почти всеки християнин. Немислимо е дете, което е родено в християнско семейство, да не бъде кръстено, или кръстена двойка да не сключи Брак в Църквата или погребението на християните да не е съпроводено от опелото над мъртвеца. От това можем да разберем, че много честото извършване на тези последования е главното препятствие за тяхното свързване със св. Литургия. Смятаме, че този неоспорим факт е основен фактор за този проблем. Непосредствено следва въпросът: каква е ролята на тези свещенодействия, на св. тайнства, които смятаме за необходими в християнския живот, ако те се извършват над всеки един пристъпващ човек, както и какво е значението на последованията, които близките поръчват без да вземат предвид литургичният опит на човека?

Веднага обаче ще се съгласим, че повечето хора от тези, над които се извършват св. тайнства, нямат предварително изисквания църковно-литургичен живот. Голяма част от тях понякога идват на богослуженията, но други от тях никога не са стъпвали в храма освен в ролята си на поканени на Кръщение, Брак или като близки и познати на някой починал. Затова броят на онези, които се кръщават или сключват брак поради някакъв литургичен опит, е относително малък, както е малък и броят на онези, над които Опелото се извършва поради това, че са водели църковен живот.

Към всичко това можем да добавим и съвременната практика на Елеосвещението, освещаването на жилище и други сгради и вещи, което става по нареждане на поръчителя на свещенодействието и по неосъзната принуда като последица на неговия нелитургичен живот. От друга страна, истинските християни, които водят литургичен живот, чрез своята жертва и личен подвиг освещават всичко, с което влизат в съприкосновение. Във връзка с това трябва да подчертаем, че повечето свещенодействия, които срещаме в требниците и в свещеническата ни практика, – без значение дали става въпрос за тези, които са се формирали при откъсването на св. тайнства от св. Литургия, или тези, който са се появили впоследствие – са допринесли за по-нататъшното откъсване и ускоряване на отделянето и на онези тайнства, които дълго време са били неразривно свързани със св. Литургия.

Като констатираме тази ситуация, пред нас изниква въпросът: какво следва? От една страна, историческо-богословската констатация на зависимостта на тайнствата от Евхаристията, както и от друга страна практически трудното връщане към древната традиция, която е единственото правилно и здраво състояние, ни принуждава да търсим по-добро решение на настоящия проблем. В опита си да отговорим на този въпрос и да изложим нещата по по-понятен и ясен начин, ще се спрем върху две тайнства – Кръщението и Брака.

***

Още през вековете кръщаването на възрастни е било рядко и спорадично явление.[2] Това е довело до изчезването на оглашените от живота на Църквата. Кръщаването на младенци се установило като постоянна практика и задължението за тяхното оглашение се пренесло върху родителите и възприемника, които вече били „длъжни” да възпитават детето в християнски дух. Днес кръщаването на възрастни изглежда странно и се смята за нещо извънредно, което става по икономѝя. Кръщаването на младенци се е наложило най-вече поради естеството на последованието, в което централна роля заема младенецът, а като последица от този обичай св. тайнство Кръщение се е отделило и е станало независимо от св. Литургия. В нашите енории честото извършване на Кръщението и превръщането му в частно действие окончателно е довело до неговото откъсване от св. Литургия.

Откъсването на Кръщението от св. Литургия не означава автоматично откъсване от св. Евхаристия. Съзнанието за взаимната зависимост на тайнствата е допринесла за появата на обичая, при който новопросветените младенци се причастяват с пречистите Тайни в по-късен етап от техния църковен живот – на Литургията след тяхното Кръщение, с преждеосвещените Дарове или през следващите дни. Днес родителите в по-голяма степен спазват това, при условие, че те самите водят деен литургичен живот. Много голяма част от децата обаче остават без Причастие след Кръщението, тоест те остават непричастни на Църквата. За съжаление, става въпрос за факт, който не можем да пропуснем. В съвременната литургична практика точно тук се вижда, че съжителстват два „вида” Кръщение или конкретно две различни цели на тайнството Кръщение. Първата цел е младенците непосредствено, от самото началото на живота си да се съединят с Църквата, естествено с помощта на техните родители, докато втората е младенците да се кръщават по традиция или поради суеверието на техните родители и всъщност в този случай те стават християни само по име, а тяхното единение (общение) с Църквата остава тяхно решение и то когато пораснат и са в състояние сами да вземат подобно решение.

Не е тук мястото да анализираме духовните последици от това всекидневно явление, но трябва да отбележим, че в един момент пастирите на Църквата ще се изправят пред този голям и неприятен проблем. След всичко, което казахме, смятаме, че разпространяването на кръщаването на младенци и неговото затихване при възрастните е краеъгълният камък на проблема с правилното и плодотворно[3] извършване на Кръщението, т.е. на тайнството на Посвещението. Това не означава, че сме против кръщаването на младенци, а най-вече искаме да отбележим, че кръщаването на младенци не е оправдано, погледнато през призмата на неговата връзка със св. Литургия. Безспорен факт е, че налагането на кръщаването на младенците има решаващо значение за разделянето на тези две тайнства.

Като доказателство за всичко казано добавяме следното нещо. Въпреки че при масово кръщение на младенци Църквата по практични причини използвала малък баптистерий,[4] тя е въвела и други дни за Кръщение: Рождество Христово, Богоявление, Лазарева събота, много вероятно и Петдесетница,[5] но в Църквата никога до днес не е имало специално последование за кръщаването на младенците. В крайна сметка, начинът, по който днес се извършва Кръщението, несъмнено предполага, че пристъпващият към това тайнство е възрастен човек. Трябва още да отбележим, че докато от самото начало в Църквата са се кръщавали деца,[6] в изворите няма свидетелства за масово кръщение. Младенците били кръщавани заедно с възрастните по време на бдението на Велика събота.[7] От друга страна, това се вижда в съответните литургически свидетелства.[8] Въз основа на практиката на Църквата от този период, чиито свидетелства датират между 8 и 16 век, масовите кръщения на децата са се извършвали в утрото на гореспоменатите празнични дни, преди началото на св. Литургия и независимо от нея. На следвалата св. Литургия обаче новопокръстените деца са влизали в храма и са се причастявали.

Историческите обстоятелства, които са довели до редовния и почти задължителен обичай за кръщаване на децата малко след тяхното раждане,[9] са станали причина за мълчаливото отменяне на кръщаването на възрастните. Тази реалност представлява голям проблем в целия живот на Църквата, на който тя трябва да обърне внимание. Днес, когато е оправдана потребността от преразглеждането на кръщелната практика на Църквата и от връщането на правилния църковен чин, трябва да се осигури подходяща литургична среда, която ще допринесе за правилното извършване на Кръщението и на други тайнства. Нашата основна грижа трябва да бъде най-вече да запознаем вярващите със смисъла, съдържанието и значението на Тайнството на християнското посвещение. По този начин отлагането на Кръщението на младенците до втората или трета им година[10] може да улесни Църквата при организирането и връщането на масовите кръщения.

В този случай кръщаването на младенците на родителите със здраво християнско съзнание би могло да се извършва на Велика Събота, а останалите биха могли да се кръщават в дните, определени от Църквата за подобни случаи. Спазването на този ред и в двата случая би създало една по-естествена връзка между Кръщението и Евхаристията, тоест с евхаристийната общност, в която влизат новопросветлените. Този ред би придал на тези празници, особено на Пасха, първоначалния смисъл, свързан с преданието на кръщелната практика. Тази църковна практика би улеснила Църквата по отношение на третата категория хора, за които Кръщението е всичко друго, но не и влизане в Църквата и единение с Христос. В този случай предполагаме, че мнозина ще оставят децата си да се кръстят, когато пораснат.[11] По този начин връщането на оглашението в Църквата би било много по-лесно, което от друга страна би върнало кръщелната практика към нейния корен.

Значението на това връщане за качеството на църковния ред и богослужение е известно от богатата история на ранната Църква. Като следват този път, вероятно някои хора ще имат възможност да преживеят Църквата по един нов, непознат досега за тях, начин.

Несъмнено съвременната кръщелна практика не е удачна в контекста на извършваното литургично обновление в Православната църква. При това е сигурно, че честото извършване на отделни тайнства по време на св. Литургия би предизвикало по-големи проблеми и усложнения. Едно значително препятствие би била липсата на желание от страна на родителите кръщаването на децата им да стане заедно с други деца, тъй като това би попречило да го преживеят като семеен празник и социално събитие. Тази ситуация обаче може да доведе до появата на частни кръщелни Литургии. Такива Литургии биха задоволили формалните условия, тоест правилния чин на Кръщението ще бъде спазен, но, от друга страна, Литургията като събитие на събранието би загубила своя съществен характер. При това св. Кръщение би се извършвало като частен акт на една малка семейна група, събрана на семейна проява, а св. Литургия би била съпровождащ елемент на Кръщението.

В крайна сметка, смятаме, че в постоянното търсене на правилното литургично решение за извършването на св. тайнство Кръщение, чрез което то би придобило пълен и правилен богословски смисъл, не трябва да забравяме богатия литургичен опит на Църквата, който е плод от преодоляването на различни предизвикателства в течение на много векове. Църквата винаги е намирала най-подходящото решение в конкретната ситуация. Църквата винаги е настоявала твърдо върху запазването на съществения смисъл и характер на св. тайнство, а съответните практически решения са обхващали съществения и богословски смисъл на св. тайнство Кръщение.

***

Случаят със св. тайнство Брак е най-сложният проблем на Църквата, по-сложен и от този на Кръщението, и бих казал, повече от всички други св. тайнства. Тайнството на живота и спасението на човека във връзка с регулирането на социалния живот е било особено предизвикателство за Църквата от 10 век нататък. Когато Църквата придобила законови правомощия върху брака, т.е. с поемането на властта на държавата върху брака, са се появили трудности в отношенията между Църквата и социалната институция на брака. По-конкретно законовите правомощия на Църквата върху всички аспекти на брака намалели значително и почти изцяло оставили в периферията мистагогичния характер на брака и живота на съпрузите в него. Тук имаме предвид най-вече двете противоположни на църковния живот страни на брака, които се свързват с неговите социални светски параметри: развода и втория брак. Задължителният църковен брак, разводът и вторият брак се явяват главни елементи в развитието на извършването на св. тайнство Брак от 10 век до днес.

Преди да продължим с изследването на връзката на Църквата със св. тайнство Брак и съвременната светотайнствена практика на Църквата, мисля, че ще бъде полезно да отбележим няколко аспекта, които са присъщи за това тайнство.

А) Бракът като естествена връзка между мъжа и жената е установление на Божественото право, след като тяхното свързване е било установено в рая непосредствено след сътворението на първите хора.[12] Бидейки такова установление, Църквата приема брака като тайнство, което отобразява отношението между Христос и Църквата, поради което св. ап. Павел пише: „Тази тайна е велика”.[13] Светотайнствената връзка на мъжа с жената показва окончателното връзка на Христос с Църквата „но аз говоря за Христа и за църквата”.[14]

Б) Бракът по своята природа е нещо напълно различно от другите св. тайнства. В Брака изчезва биолгичната реалност на общия живот и есхатологичната несигурност за личното спасение. Това явление отличава Брака от другите тайнства и го прави нещо напълно различно. Другите тайнства откриват своята пълнота в есхатона, докато Бракът се извършва заради този живот „но ония, които се сподобиха да получат оня свят и възкресението от мъртвите, нито се женят, нито се мъжат”.[15]

В) Независимо дали искаме да признаем или не, съвременните социални обстоятелства представят брака в неговото естествено-биологично измерение.

От тези три възгледа за брака по примера на връзката между причината и следствието извира и връзката между Евхаристията и св. Литургия с тайнството Брак. Следователно бракът в Църквата се разглежда като връзка между мъжа и жената, която се извършва тук и сега по начина, по който Христос осъществява връзката Си със Своята невеста, Църквата, бидейки Глава на Своето тяло. Църквата разглежда това събитие в тази перспектива изключително като светотайнствено преживяване на двама души, които приема и признава като съпрузи. Поради тази причина на евхаристийното събрание Църквата се моли за тях: „Боже светий… съчетай раба Си и с рабинята Си… Съедини ги в съгласие, венчай ги да бъдат една плът”, отбелязвайки светотайнствения характер на Брака, който се открива в евхаристийното общение на съпрузите. Когато обаче бракът се преживява по много други начини, които не го разкриват като образ на Христос и Църквата, тогава и самият начин на неговото извършване се приспособява към подобни възприятия, докато стигнем накрая до чина на Венчанието като последица от някакво юридическо регулация или като удобна фолклорна проява.

Тук има сходни случаи както при св. тайнство Кръщение, но за разлика от него при Брака трябва да признаем, че това тайнство е било секуларизирано и подменено повече от всяко друго. Извършването на тайнството Брак в рамките на св. Литургия, макар и да изглежда лесно, създава големи проблеми. В епохата, когато бракът е бил в правомощията на държавната власт, църковният Брак не е имал почти никакво обредно съдържание. Според свидетелството на св. Игнатий Антиохийски съпрузите първоначално сключвали брак „със съгласието на епископа”,[16] т.е. по време на евхаристийното събрание.[17] Когато Църква получила пълни правомощия върху брака, е било съставено ново последование, което е било независимо от св. Литургия. В тези случаи младоженците са имали възможност да се причастят с преждеосвещени Дарове, но ако били смятани за недостойни, тяхното причастяване се пропускало.

Интересно е наблюдението, че в ръкописната традиция на Молитвословите в периода 8-16 век откриваме само едно свидетелство за извършване на св. тайнство Брак в рамките на св. Литургия в Синайския кодекс 973 от 10 век. Във всички други случаи Бракът е трябвало да става по време на Преждеосвещената Литургия.[18] Този факт потвърждава, че Църквата е била много внимателна по отношение на причастяването на новобрачните. Съвременната форма на извършване на тайнството Брак се е наложила през 16 век.

За да открием правилния начин на извършване на св. тайнство Брак трябва да вземем предвид обстоятелствата, които са довели до различните форми на извършване на това тайнство. Нашето усилие да върнем (извършването на) Брака в рамките на св. Литургия налага да открием причините, които са допринесли за разделянето на тези две тайнства. Нашето личното мнение е, че институцията на брака трябва да се завърне в пълномощията на държавата, с други думи църковният брак да зависи от гражданския брак. Вторият значим момент за нормалното извършване на брака по време на св. Литургия е задължителното свързване на брачните тържества с извършването на гражданския брак, а не с църковния брак. Само при тези предпоставки може да бъде възможно нормалното и безпрепятствено извършване на Брака по време на неделната св. Литургия или в някой празничен ден.

Всеки друг случай на извършване на брака по време на св. Литургия е неприемлив и не виждаме никаква причина за прилагането на каквато и да е форма на икономѝя. В случай че младоженците не биха били готови да приемат решението, което Църквата предлага, или не биха били готови да се причастят с пречистите Тайни, тогава не би съществувала възможност за извършване на брака.[19] Непослушанието към Църквата и недостойното приемане на св. Тайни сами по себе си са пречки за брака. В този случай младоженците могат да сключат граждански брак и когато се подготвят, да станат причастни с Църквата; тогава техният брачният съюз ще придобие светотайнствен характер, а чрез тайнството Брак ще бъде „според Господа, а не по прищявка”.[20]

***

Накрая се връщаме към основния въпрос пред нас, който е връзката на св. тайнства със св. Евхаристия. Тъй като съвременната богословска мисъл подчертава, че истинността на св. тайнства се открива в св. Евхаристия, изниква въпросът доколко са дейни и валидни св. тайнства, които се извършват извън св. Литургия. Богословската истина за неразривната връзка между св. Евхаристия и другите св. тайнства не трябва автоматично да става основа за свещенодействена връзка. Видяхме, че Църквата, която има подобно разбиране за св. тайнства, винаги е намирала различни начини за извършването на тайнствата, за да не остават никога несъвършени в благодатта.

Най-добрият начин за извършването на св. тайнства е в рамките на св. Евхаристия. Видяхме, че безсилието за спазването на такъв ред е позволило на Църквата да използва алтернативни решения като причастяването на новопросветения с преждеосветените Дарове след извършването на тайнството или на първата св. Литургия след това. По този начин Църквата е запазвала пълнотата на извършеното тайнство. В случая, когато новопросветеният не се причастявал, а щял да го направи по-късно, когато имал възможност, след няколко месеца или година, тогава Кръщението, „бидейки несъвършено”, „не извършва нашето окончателно приобщение и събиране с Единното”.[21]

Превод: Константин Константинов



[1] Св. Дионисий Ареопагит, За църковната йерархия, 3, 1 – В: ΕΠΕ 3, 366. Подобни схващания имат и св. Максим Изповедник (Върху св. Дионисий Ареопагит, 3, 1 – В: ΕΠΕ 14Ε, 362), св. Николай Кавасила (За живота в Христос, 4, 6 – В: ΕΠΕ 22, 416-417), св. Симеон Солунски (За честния и законен брак – ΣΗΒ, ΠΓ 155, 512) и др.

[2] След падането на комунистическия режим в православните страни внезапно се увеличи броят на Кръщенията на възрастни. Всичко това напомня за епохата на св. Константин Велики, когато с промяната на държавния режим (и с предоставянето на религиозна свобода на християните) много хора са влезли в Църквата. Но след няколко години, за които беше характерна еуфорията на масовите кръщения, чинът на св. тайнство се завърна към „нормалното си състояние”.

[3] „Ει τοίνυν εκάστη των ιεραρχικών τελετών ατελής μένουσα, την προς το εν ημών κοινωνίαν και σύναξιν ου τελεσιουργήσει και το είναι τελετή δια το ατέλεστον αφηρημένη”, Διονυσίου Αρεοπαγίτου, Περί εκκλησιαστικής ιεραρχίας, Γ α – ΕΠΕ 3, 366.

[4] Със сигурност малкият баптистерий е бил използван не само за кръщаване на деца, а и за малък брой оглашени, които са се кръщавали в дни, определени за Кръщение.

[5] Алтернативните дни за Кръщение са се появили в Църквата като алтернативно решение за тези, които не са можели да се кръстят в нощта на Пасха, както например децата, старите хора, болните. Най-ранното свидетелство за Кръщение на Петдесетница и Богоявление намираме при св. Григорий Богослов (Λόγος 40, 24 – ΕΠΕ 4, 326).

[6] Когато говорим за оправданото кръщаване на младенци, трябва с особено внимание да отбележим свидетелствата в Деян. Ап. 16:15, където се говори за кръщаването на Лидия с целия ѝ дом, както и 1 Кор. 1:16, където се говори за кръщаването на Стефан и целия му дом. Тези свидетелства редовно се използват като най-очевидно свидетелство за кръщение на деца от началото на християнството. Въпреки че тази информация не дава пълни и ясни подробности, ако при кръщаването на дома на Лидия и Стефан е имало младенци, един или повече, това се превръща в значително свидетелство за ранния период, където грижата на Църквата се е съсредоточавала в значението, което е имала вярата на някой от членовете на семейството, който въвежда цялото семейство в Църквата. А, от друга страна, неговата вяра е давала на Църквата гаранция за вярата на цялото семейство и още повече за малките деца. Повече виж в: Jeremias, J. Infant Baptism in the First Four centuries, London 1960.

[7] В ранната Църква, и особено през първите два века, до твърдото установяване на празнуването на Пасха, Кръщенията са се извършвали в неделните бдения, (…) докато според Тертулиан Кръщението е можело да се извършва през всички дни на годината. Почти е сигурно, че при кръщаването на цялото семейство, заедно с възрастните, в Църквата са се кръщавали и децата. За това свидетелстват най-ранните литургично-канонични паметници: „Πρώτον τα παιδιά βαπτίζετε” (Αποστολική Παράδοσις, 21, SC 11bis, 82; Αιγυπτιακή Διάταξις, 46), „Όσοι αντί των μικρών παιδίων αποκρίνονται, εκδύουσιν αυτά των ενδυμάτων των” (Κανόνες Ιππολύτου, 113; Πρβλ. Testamentum Domini nostri Jesu Christi, II,VIII).

[8] В Типика на Великата Църква от 10 век откриваме ясно свидетелство за отделно кръщаване на децата от родителите, не по време на св. Литургия, като единствено възрастните са се кръщавали по време на св. Литургия. Този Типик определя за последованието на Велика Събота „ευθύς μετά την απόλυσιν (της τριτοέκτης) γίνονται εις το βαπτιστήριον το μικρόν τα φωτίσματα υπό του πατριάρχου”, докато Кръщението в големия баптистерий – тоест за големите – се свързва с пасхалната Литургия.

[9] Тук трябва да отбележим големия процент смъртност при децата, което е в сила и до днес и което е било съпроводено от страха на родителите да не би детето да умре без да бъде кръстено и с това да не се спаси.

[10] Св. Григорий Богослов съветва отлагането на Кръщението на децата до третата година. Виж: Слово 40, 24 – ΕΠΕ 4, 338.

[11] За по-късното кръщаване на децата на езичници говори и Тертулиан. Виж: De Baptismo, XVIII, 3-6 – SC 35, 92, 12 – 93, 12.

[12] Бит. 1:27-28.

[13] Еф. 5:32.

[14] Пак там.

[15] Лука 20:35.

[16] Ιγνατίου Αντιοχείας, Προς Πολύκαρπον, 5, 2 – SC 10, 150.

[17] Περί την έκφράσης του Ιγνατίου και ερμηνείας της ως λειτουργικής σύναξης βλ.: Νέναντ Μιλόσεβιτς, ενθ’ ανωτ., σ. 142-145, του αυτού, „Evharistijsko bogoslovlje Svetoga Ignatija Bogonosca na primeru tajne braka”, στο Vidoslov, αριθ. 42, έτος 14 (2007) σ. 109-114. За израза „μετά γνώμης επισκόπου” на св. Игнатий Богоносец и тълкуванието му като литургично събрание виж: Νέναντ Μιλόσεβιτς, ενθ’ ανωτ., σ. 142-145, „Evharistijsko bogoslovlje Svetoga Ignatija Bogonosca na primeru tajne braka”, στο Vidoslov, αριθ. 42, έτος 14 (2007) σ. 109-114.

[18] Затова в почти всички ръкописни Молитвослови относно последованието на Брака преди издигането на преждеосевещния св. хляб се отбелязва „ει δε άξιοι κοινωνήσαι”.

[19] Като говори за св. тайнство Елеосвещение, папа Инокентий I (402-417) смята, че недостойните да се причастят със св. Тайни не могат да участват и в другите тайнства. Виж: Epistolae et decreta, XXV – PL 20, 559-561.

[20] Св. Игнатий Антиохийски, Послание към Поликарп, 5, 2.

[21] Св. Дионисий Ареопагит, Пак там.



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/kkrur 

Наши партньори

Християнство и култура

Полезни връзки

 

Препоръчваме