Гробът на Патриарха Евтимия

Известието за намерването гроба на Патриарха Евтимия неусетно извиква в душата, вярвам, на всеки българин едно особено чувство – чувство на скъпа, мила, дивна личност из нашата минала история. То неусетно възкресява в нас лика на най-видния, най-достоен в ония времена църковен мъж, що е бил гордост и авторитет не само за нас, българите, но и за цялото славянство, даже за целия православен свят. Всеки българин с някаква наслада ще си спомни за последното наше църковно, литературно и народно светило, което тъй чудно, тъй неподражаемо ни е оставило своя деен свещен народен завет: обич към светата ни Православна църква и неуморна любовна христианска дейност в тържеството на светите ѝ истини; обич към родното ни слово и литература и труд на себеотричане за доброто и напредъка на народа ни. Тоя сега мълчащ в Бачковския монастир гроб толкова столетия е крил скъпите останки на оня българин, към когото, да кажа с Цамблака, от всички страни, говорещи език, подобен на българския, са се стичали, за да възприемат плодовете на неговите трудове, за да се напоят от чудните негови речи… Значи там, в Бачковския монастир, е намразила неумолимата смърт оня език, за когото съвременникът на Патриарха Евтимия – Видинският митрополит Йоасаф – с ентусиазъм казва: „… не малко са ония, що по-скоро биха пожелали да видят слънцето да угасне, отколкото езикът на Евтимия да замлъкне!“.

Но да преминем към по-същественото, гроба на тоя последен и при това пръв наш патриарх. Какво значение може да има за нас туй тъй неочаквано откритие? Аз мисля, не малко. Наистина, още от сега да се правят смели заключения, е малко прибързано. Туй по-късно ще се направи от учените и специалистите по въпроса. Но преди това, ние все пак още от сега можем да си направим една представа за туй значение.

Преди всичко за датата на смъртта. Колкото личността на Патриарха Евтимия и да е била от първостепенно влияние и важност, за съжаление ние до сега не сме знаели ни една от най-важните дати из неговия живот: ни датата на рождението, ни датата на възкачването му на патриаршеския престол, нито, най-после, даже датата на смъртта му. Учените слависти, що се касае последната дата, до сега я поставяха между 1396 и 1419 г. По-рано от 1396 г. той не е можел да умре, тъй като една година преди тая Видинският митрополит Йоасаф е съчинил похвалното слово за св. Филотея, в Глава 9 на което той за Евтимия говори още като за жив. По-късно пък от 1419 г. той не е можел да умре, защото в началото на следующата подир тая година е бил вече между неживите и Цамблак, що е написал известното свое похвално за Евтимия слово. Но това определяне на датата на смъртта на Патриарха Евтимия собствено не може да се нарече определяне, щом за нея се поставя един интервал от цели двадесет и пет години. Днес обаче, после направеното откритие, ние положително знаем, че Евтимий е умрял в 1404 г., т. е. единадесет години подир превземането на Търново, и е живял приблизително десет години в заточение.

Също с пълна достоверност ние вече трябва да приемем, че мястото на неговото заточение и смърт е бил Бачковският монастир или околността на Бачковския монастир. Тук вече не може да се допуска възможността, какво той е умрял негде другаде, а после останките му са били пренесени в Бачковската св. обител. Защото фактът, че останките (костите) на Патриарха Евтимия са били намерени в гроба в най-пълен ред, – т. е. тъй наредени, както се това констатира при всяко непобутнато стопило се тяло, – е най-силното доказателство, какво още при самото умиране на патриарха тялото му е било веднага заровено в открития сега гроб в Бачковския монастир, гдето то е лежало до сега съвсем непобутнато. Това приемане, от друга страна, изменя или, по-точно казано, пояснява и географическата карта на Балканския полуостров. Известно е, че Цамблак нарича мястото на Евтимиевото заточение – Македония. А с туй дохожда да се потвърди, струва ми се, Иречековото мнение, какво под името Македония в по-старо време, в случая във времето на Патриарха Евтимия, се е разбирала Македония не само в сегашните си граници, а далеч простираща се зад Рила и Родопите и включваща и Бачковския монастир.

От национално гледище с откриването гроба на Патриарха Евтимия именно в Бачковската св. обител, в претенциите си над тоя монастир гърците остават от историческо гледище съвсем обезоръжени. Защото, ако монастирът е бил във времето на Евтимия наистина гръцки, то как да се обясни съхраняването в него на останките на Патриарха Евтимия? Няма съмнение, че един чисто гръцки монастир никога не би приел в него да гостуват останките на оногова, който е живял и умрял като непреклонен проповедник на самостойността на Българската църква. Тая същата страна на въпроса хвърля една ясна светлина и върху тогавашната етнография на околността на Бачковската св. обител и Станимака, т. е. че гърците в тия места са по-късно нашествие.

На всеки случай, после по-подробни известия на комисията, натоварена от Св. Синод за разследвание, и после по-детайлни изучавания на откритото, нашите и чужди археолози, историци и слависти ще направят своите по-точни и по-нататъшни разсъждения и заключения. Но и гореказаното е достатъчно, за да се разбере, че въпросното откритие прави цяло събитие в изследване историята на нашето минало. Ние поне вече не блуждаем в датата и мястото на смъртта на най-видния на времето си познавач на църковнославянския език и писмо, и на най-представителния в това време български и славянски архипастир. Но аз искам да обърна внимание и на нещо друго. В настояще време ние, българите, блуждаем в нещо, може би, по-важно. Блуждаем в разбирането духа, идеалите на българина, в неговата висша задача и цел. Като че ли трябваше осезателно да зине гробът на един от нашите най-достойни предци, да заговори духът на олицетворението на идеен работник и страж на народно-христианските ни задачи – Патриарх Евтимий. Като че именно в сегашния религиозно-обществен момент на нашето народно развитие „нещо“ отново ни спуска онова кандило, що, по свидетелството на К. Костенецкия, със своята светлина и блясък е осветявало цялото славянство. Изпраща ни се, казвам, туй кандило, за да освети тъмните пътеки и тъмните кътища в блуждающите души на своите потомци; за да съживи в нас ония високи чувства и идеи, оная самоотвержена христианска любов и съзнание, що са запалили самото туй светло кандило – Патриарха Евтимия. Дано, пренесели в светлото минало на тоя Божи и народен работник, в светлите негови идеали, ние съживим сърдце и усилим ум във вървение по неговите благородни стъпки. Дано в тоя момент, кога се покланяме на светлия дух на Патриарха Евтимия, побързаме да вземем и пример от него: как и в що трябва да се съсредоточи дейността ни, като на души, родени не безцелно да блуждаят, а да градят Божието царство в българската земя, както това е вършил и ни е свято завещал Патриарх Евтимий.

* За първи път този текст е публикуван във в-к Църковен вестник, бр. 50, 1905, с. 596-597; в Живо Предание се публикува при съзнателно частично съхраняване на особеностите на изказа и езиковата норма от времето на написване (бел. ред.).