Похвално слово за йеросхимонах Спиридон от Габрово, радетел и просветител за българския народ

Чудни и удивляващи са били всякога великодушието, мъжеството, търпението и равноапостолното призвание на людете, отдали се на Бог и отечество, на род и вяра, на упованието в Православната църква. Тяхното пламенно и непоколебимо влечение към Истината – към Светата Троица, несравнимата им любов към Богочовека, Господ наш Иисус Христос, и начинът на духовна прослава посредством всеоръжието на писмеността ги отъждествява непосредствено с първите последователи на Спасителя. Него те са имали „пред очи“ като „началника и завършителя на вярата“ (Евр. 12:2), Него са следвали и на Него едничкия са се уповавали.

Та кой от тях не изповядва Въплътилото се Слово? Кой от тях не Го проповядва? Кой от тях е забравил за род и произход, мисълта за родината? Кой е загърбил вяра и отечество, семейство, съпруга и чеда, или, дори когато се е посветил Богу като монах, не съвместява великата истина на православието с ценността на семейство и грижата за поколението? Та нали само привидно чудни са за нас великодушието и нежната любов към Христос на тези равноапостолни труженици на Божието Слово.

„Никой няма любов по-голяма от тая, да положи душата си за своите приятели“ (Иоан 15:13). И няма по-достойно дело от това – духовно да просвещаваш ближните си, пишейки и спомняйки за вярата на предците – за царете и патриарсите на поробеното си отечество, за незабравимото величие, допринесло за просветата на целокупния род, наричащ себе си православен и български.

Примерът на отците и учителите на Църквата е като пътеводен лъч светлина за духовно извисените, приелите Словото и продължилите да сеят просвета чрез словото и перото. Както отделните православни църкви огряват небосклона на благочестието и чертаят по него името Христово (Евсевий Кесарийски), така и тружениците на Истината – на Светата Троица, доблестно приемат примера, завещан им от вековете, и продължават да поучават и да излагат наяве истината за Бога, отечеството, народността. Това е завещано българското: завет от великите просветители на българския народ. Такова е делото на светите братя Кирил и Методий и техните непосредствени ученици. Такъв е примерът на духовните отци и люде Божии – пътят на написаното, защото единствено и само то остава.

Много може да се говори за силата на буквите, за величието на писаното слово. В историята на страната ни има немалко примери за подражание. На един измежду тях, който е разпръсвал особено властно тъмата на иноверното иго, защото е блестял с ярка светлина, посвещаваме и тази наша похвала. На един всеотдаен йеромонах и схимонах, отдал се на Бога, отечеството и семейството, който вярно е следвал пътя на своя събрат преподобния Паисий Хилендарски, който е говорил ясно на българите, че сме народ славен, с царе велики и достойни патриарси, и че не бива истината за България да бъде затъмнявана и оставяна в забрава. Оставеният ни от него пример е наистина достоен за похвала. Името му се знае само като такова, каквото то е било в монашеския подвиг, и затова го зовем йеромонах Спиридон от Габрово: човекът, който тридесет години след преподобния отец Паисий пише История во кратце о болгарском народе, словенском.

О, благочестиви и боголюбиви отче, йеромонаше и схимонаше Спиридоне! Кой си ти и от де си? Какъв е произходът ти и какъв е пътят на написаната от теб история за българския род? Кой ти даде сили да надигнеш глава, за да покажеш на света, че в него има един велик и боголюбив народ, на който и ти принадлежиш и който няма от какво да се срамува, но ясно трябва да свидетелства, че е български и че от него тръгва цялата славянска грамотност и просвета? Та нали и ти си един от тези, които светят в марка по примера на Спасителя Христа, понеже тъмнината не превзема светлината (Иоан 1:5), и думите ти са пътеводителни лъчи за прослава на земната ни родина България.

Благочестив и скромен по произход, твърд и уповаващ се в православната вяра и в Църквата Христова, боголюбив по дух българин, Спиридон от Габрово е родолюбив и богобоязлив книжовник – свещеник и съпруг, монах и схимонах. Роден е през първата половина на осемнадесетия век в китното българско поселение, назоваващо се Габрово: място с традиции, съхраняващи духа, историята и корените на вселенски утвърдилата се православна вяра.

Още твърде млад, този христолюбив мъж се венчава за вярна и честна, доблестна и следваща Бога жена. По-късно ще напусне семейството си, челяд и съпруга, в търсене на Бога, без обаче да забравя нито родното си място, нито че има семейни задължения. Отдал се на иноческия живот, отива на Света гора – Атон, където приема монашеското поприще. Защото не е невъзможно животът на подвижника да бъде съчетан с дълг към християнското семейство, но дългът към Бога и отечеството надделяват над житейските задължения, без да ги отхвърлят или отричат, изисквайки себеотдаденост. Така и този габровец пребивава дълги години в „Зограф“ и „Хилендар“. Несъгласие между братята го принуждава да премине в Илинския скит на манастира „Пантократор“ – при самия негов основател преподобния отец Паисий Величковски (1722-1794), който става учител и наставник на младия йеромонах Спиридон.

В Градината на Божията майка отец Спиридон се среща със своя съотечественик, съратник по дух и просветител на българския народ, преподобния наш отец Паисий Хилендарски, както и с неговата написана вече история за българския народ. Това запознанство повлиява за повдигане на народностното му чувство и на стремежа му да разгласи истината за славната история на поробеното ни отечество. И той започва да пише за майка България, за по-важните моменти от нейната история, вече известни и открили му се в хода на изследователската му дейност като манастирски подвижник.

Спиридон от Габрово живее около деветдесет лета. За неговата кончина знаем, че е починал през 1824 г., така че неговото раждане в днешно Габрово следва да отнесем през или около 1734 г. Както вече се каза, млад и венчан, той напуска родното си място и отива на Атон, дето приема великото монашеско житие, за да дири и изследва Бога, да Му служи и да укрепява народностното достойнство и интегритета на православния български род. Запознавайки се с видния духовник и книжовник Паисий Величковски, който след дълги скитания и лутания из руски и влашки манастири също се установява на Света гора (първоначално в манастира „Пантократор“, а след това и в основания от него Илински скит към същия манастир), отец Спиридон започва своята подготовка за литературно-книжовна дейност. Тази му дейност, която е повлияна от примера на отец Паисий Хилендарски, принася своите плодове най-вече в появата по-късно на неговата История во кратце о болгарском народе, словенском.

В Илинския скит богослуженията са се отслужвали както на старобългарски (или църковнославянски) език, така и на влашкия (румънски), което допълнително прибавя благочестив повод за следване примера на отците и книжовниците ни от Търновското българско царство. Илинският скит не е бил голям и в него са пребивавали немного на брой иноци. По желание на мнозина от монасите, за да се насладят на пустинническия живот, отец Паисий Величковски, заедно с всички братя от скита – на брой шестдесет и четирима – на два кораба (един, за старобългарско говорещите, и друг – за влашко или молдовско-румънски говорещите братя), напускат Илинския скит и потеглят на път, по море, към място, където да се цени и тачи старобългарската книжнина. Първоначално стигат до Константинопол, а от там, през Черно море и по устието на Дунава, до Галац в днешна Румъния.

Напускането на Света гора и отпътуването на отец Паисий Величковски, заедно с неговите ученици, става през 1763 г. В крайна сметка пътуващите монаси пристигат във Влашко. Същата година се установяват в скита на име „Варзареща“, но скоро го сменят и се местят в манастира „Съшествие на Светия Дух“, наричан още и „Драгомирна“. Тук под ръководството на отец Паисий Величковски се слага началото на ново възраждане на старобългарската книжнина и култура. След четиринадесетото столетие и падането на България под османско иго – епохата на свети Евтимий Търновски и неговия учител свети Теодосий Търновски, на Търновската книжовна школа и исихазма – започва нов подем на българската църковна книжнина. Този литературен подем, който е свързан с името на отец Паисий Величковски, е известен като възраждане на славянската книжнина в Молдова. По времето на това ново духовно възраждане на старобългарската книжнина монасите се занимават и с преводи на богослужебните книги от гръцки на молдавски и на старобългарски.

След продължителното странстване из споменатите манастири, през 1775 г. отец Спиридон и отец Паисий Величковски отсядат в богатия манастир „Нямц“ – в близост до Яш. Причината те да напуснат манастира „Съшествие на Светия Дух – Драгомирна“ е политическа. След руско-турската война от 1768 г. и Кючюк-Кайнарджийския мир от 1774 г. този манастир и област Буковина, в чиито предели се намира той, попадат под властта на Австрия и на папската институция, която преследва уния с православието. Догматическите противоречия с Римокатолическата църква е причина монасите да не искат да имат нищо общо с Папството. Затова в 1775 г. първоначално те се преместват в манастира „Секул“. По онова време броят на братството достига триста и петдесетима монаси. За да може така голямо монашеско общество да се издържа материално – и по препоръка на молдавския княз Константин Мурузи – монасите се местят в „Нямц“. По-голямата част от братята, говорещи на молдовски, остават в „Секул“, а тези, служещи на старобългарския или църковнославянски език, се преместват в „Нямц“. Това става през 1779 г. Тук, в „Нямц“, до смъртта на учителя си – отец Паисий Величковски, живее и работи, твори и пише своята история йеромонахът от Габрово Спиридон.

През време на престоя си в „Нямц“ отец Спиридон използва богата манастирска библиотека, като допълва знанията си от Атон за историята на българите и вследствие от това през 1792 г. завършва труда си История во кратце о болгарском народе, словенском. Заедно с историята на българите той превежда богослужебни книги на български език. Пише за България и за българите – за поробеното от османските турци свое отечество. В своето предисловие към История во кратце… сърдечно умолява четящия да вникне в неговия беден и скромен ръкопис, като чете и преписва без да го одумва и да го хули за грешки, защото целта е да се споменава вече забравящото се от хората и от учения свят знание за великото царство на българите и неговото патриаршеско достойнство.

История во кратце о болгарском народе, словенском представлява самостоятелен и космополитен исторически труд на родолюбив българин, който тачи своите корени и предци. Този труд обаче става достъпен много по-късно. Понастоящем ръкопис на това съчинение се съхранява в Държавната публична библиотека „Салтиков-Шчедрин“ в Санкт Петербург, попаднал там чрез колекцията на изследователя и събирач на славянски старини Александър Хилфердинг. Ръкописът е открит след посещението му в Рилския манастир през 1868 г., като през зимата на 1869 г. Хилфердинг представя ръкописа на благотворително събрание в Санкт Петербург. Една българска старина, която – насред мрака на иноверното робство и фанариотската завист от страна на гърците – осветява истината за великия православен български род, за неговата култура и книжнината, преминавайки в употреба към славянския род.

Отец Спиридон начева своя исторически труд, пишейки за библейската история на света, като отбелязва произхода на българите. Той подчертава, че след кончината на патриарх Ной човеците отхвърлят страха от Бога и, като следват подир своите похоти, предизвикват Божия гняв. Следвайки повествованието от книга Битие и сказанието за преселението на народите от синовете на Ной – Сим, Хам и Йафет, след Вавилонското стълпотворение, отец Спиридон Габровски отбелязва, че потомците на Йафет заселват Европа и че от неговия син и внук на Ной Мосох произлизат кападокийците, мисените, илирийците и след това целият славянски народ. От брата на Мосох Тирас произлизат траките и тарсините. Пишейки за Александър Македонски, отец Спиридон отбелязва, че, завърнал се от Индия в годината от сътворението 5038-а – сиреч 470 пр. Хр., той дава на илирийците своето отечество Македония, където местните жители се зоват българи.

Отец йеромонах Спиридон пише за великото дело на светите братя Константин-Кирил Философ и Методий, като споменава, че техен баща е вардарският воевода Лъв. Дава сведения и за известните въпроси на светия княз Борис-Михаил – Покръстител до папата, както и за папските легати и техните имена, във връзка въпроса за приемането на християнството от светия княз – дали да е от Рим, или от Константинопол? Та нали Христовото име е за прослава, а православието е хранител на това име! Монахът дири Бога, изследва писанията и споменава блажените люде, отдали себе си за Бога и вярата. Той подчертава, че за три години – до 871 г., когато свети Константин-Кирил Философ е съставил българската азбука, от гръцки език на български са били преведени всичките богослужебни книги, както и светата Библия.

Величието на България е важно и за него трябва да има ясен спомен. Йеромонах Спиридон говори за цар Симеон и за неговото време на царуване като благочестиво за България. Той пише и за сина на Симеон – светия цар Петър, и за свети Йоан Рилски. За богомилите и легендата за Боян Мага обаче не споменава. Днес това митологичното поверие се отстоява от последователите на Петър Дънов и Бялото братство, наричащо се новобогомили. Изявата на съвременни историци, представящи богомилството като алтернатива на православието в България, има за цел главно подронване авторитета на Българската православна църква. Многократно, но без научна обосновка, се повтаря и се защитава и митът за Боян Мага, сочейки негова връзка с руския княз Игор от десетото столетие и с Киев. Този факт се подкрепя столетия след йеромонах Спиридон, който, от своя страна, отстоява интегритета на българското и православното, наблягайки на историята за българския цар Самуил и неговите братя – Арон и Моисей, за техните потомци и за падането на България под византийска власт.

Величието на Българската държава йеромонах Спиридон свързва и с църковната изява на православието на българите. България е пример за синхрон на вярата, ръка за ръка с държавността. Отец Спиридон пише и за въстанието на болярите Асен и Петър и освобождаването на България от византийска власт. Той подчертава ролята на техния брат Калоян, зовейки го Кало-Йоан, който, като цар, разгромява рицарите на Балдуин Фландърски, постигайки една конкретна победа на православието над домогванията на Западната църква и кръстоносците в полза на Папството. Отбелязва и превземането на Константинопол от латиняните през 1204 г.

Написаното в История во кратце о болгарском народе, словенском е предназначено да повдигне духа на българите. В нея се споменава за края на Търновското царство и за османските султани, за българския цар Йоан Шишман и битката при Косово поле със султан Мурад Първи. Йеромонах Спиридон пише и за Крали Марко и унгарския крал Сигизмунд. Пише и за Баязид – син на Мурад Първи. Баязид е наречен Йълдъръм, ще рече – „мълния“, или Перун. „Този Баязид – пише йеромонах Спиридон – отиде срещу Търново и го завзе в година 6901-ва“, сиреч 1393 г. сл. Хр.

Отец Спиридон отбелязва и друг важен факт за България: това, че султан Мурад Втори взема за жена Мария, сестра на българския цар Георги, Видински деспот. Мурад е пленил цялата сръбска земя, достигайки до България, и е изгорил българския град Скопие. Не е важно, че отец Спиридон обърква видинския владетел Йоан Страцимир с личността на сръбския деспот Георги Бранкович и че Мария е пожертваната от брат си Йоан Шишман негова сестра, оженена за султан Мурад Първи. Та нали още в самото предисловие йеромонахът умолява читателя да му се простят грешките. Същественото е в подчертаването на историческата истина, че тогава географската област Македония е била част от територията на българската държава.

Йеромонах Спиридон пише и за историческите събития в българско от средата на осемнадесетото столетие до 1789 г. Значи неговите сведения са до три години преди да завърши своята История во кратце… Това е епохата и времето, на които самият той е бил съвременник, и написаното от него е собствено, а не е почерпено от исторически, богословски или литературни източници, и като такова представлява неговият личен принос към българската историография.

Когато отец Паисий Величковски се упокоява през 1794 г., ученикът му напуска манастира „Нямц“ и, заедно със своя ръкопис – с историята на българите – заминава за родината си. Първоначално пребивава в Троянската света обител „Успение на Пресвета Богородица“, след което се премества в Рилския манастир. През това време преписва житието на преподобния Теодосий Търновски, пише и служба в негова чест. В Рилския манастир превежда Пророчеството на Йероним Агатангел. От Рила отива на Света гора, където в 1815 г. става трети настоятел на Илинския скит към манастира „Пантократор“.

След 1815 г. отец Спиридон се завръща в България, където вече окончателно се установява в Рилската света обител. В една приписка в църковна богослужебна книга на гръцки език от Рилския манастир, вероятно писана от неговия роден син, за когото се предполага, че също се е подвизавал в тази всебългарска света обител, разбираме, че „в лето 1822 априлий 29 светающую суботу… представися матер моя Йова презвитера… в село Габрово“, както и другото сведение – че „в лето 1824 септември 10 предствися отец мой по плоти Спиридон йеросхимонах, Бог да успокоит его с праведнами“. Посочено е и точното място на земната кончина на йеромонах Спиридон от Габрово: „Представися в скита Чернерлском в Рилском монастире“.

От същата приписка научаваме и факта, че отец йеромонах Спиридон наистина е имал споменатия син, автор на горната приписка, както и че същият този Спиридон е бил някога венчан, а съпругата му се е казвала Йова. Живяла е в Габрово, където се е и споминала, две години преди отец Спиридон.

За съжаление онова, което е сигурно известно за живота и за кончината на отец Спиридон, не е много. Съществуват две версии за свършека на дните му. Съгласно вече цитираната приписка от Рилския манастир, в младостта си йеромонах Спиридон е бил женен за Йова от Габрово, с която имат син. Впоследствие той приема монашеско призвание на Атон. Посочено е, че той се упокоява в Господа на 10 септември 1824 г. в един Рилски скит – постницата „Черней“, която вече не съществува. Това свидетелство дава повод да не се взима под внимание по-ранната и различна версия – съгласно едно предание за йеромонах Спиридон, а именно че през 1815 г. той е бил удавен от гръцки монаси от манастира „Пантократор“.

Известно е също така, че в рилския скит „Черней“ той се е подвизавал и е творил като схимник, сиреч схимонах. Така, на млади години венчан, имайки син, също монах от Рилския манастир, презвитер и съпруг – женен за Йова от Габрово, баща и след това монах, преди края на дните си той приема най-голямото в монашеството схимническо призвание: да служи единствено и само на Бога. Наистина, за живота на йеросхимонах Спиридон се знае твърде малко, ала оставеното от него като подбуда на цял един народ е дело боголюбиво, равноапостолно и велико – дело на нов просветител на целокупния български род. Освен със своята История во кратце о болгарском народе, словенском, този наш книжовник от края на осемнадесетото и началото на деветнадесетото столетие е известен и с преписа на житието на преподобния наш отец Теодосий Търновски, което е било написано от Константинополския патриарх Калист. Оригиналът на този препис се намира в обемистия Рилски панегирик на Владислав Граматик от 1479 г, съхраняван в Рилския манастир. Съществуват и други ръкописи от отец йеросхимонах Спиридон от Габрово. Един от тях е споменатият превод на пророчествата на Йероним Агатангел, а другият е Видение Амфилога царя Аравие. Цялото послание на Видение Амфилога царя Аривие свидетелства за една висока начетеност и отлично познаване на патристичната и екзегетическа книжнина, както и за високото за времето си богословско образование на един голям полемист и книжовник за своята епоха. Богословието на отец Спиридон от Габрово е завидно ерудирано, защитаващо устоите на православния български род.

История во кратце о болгарском народе, словенском е основен труд на йеросхимонах Спиридон. Написан е тридесет години след историята на отец Паисий Хилендарски и е втора история за българите, написана от българин. Така отец Спиридон оставя диря в българската историография, път, преплетен с написаното от неговия съвременник по перо и монашеско звание – светия преподобен Паисий Хилендарски. Двама достойни да се наричат православни българи и монаси, вторият от които е и схимник. Висотата на написаното от него е отклик на насъщната за онова време нужда от припомняне на величието на България като просветителка на славянските народи.

Делото на просветителя е несравнимо с нищо друго, а стореното от нашия отец йеросхимонах Спиридон от Габрово е наистина достойно за похвала. Въпреки че няма данни за чудеса, свързани пряко или косвено с неговата личност, житейският му път на труженик на Бога поставя делото му като просветително и равноапостолно. Такъв друм извървяват малцина, а още по-малко са тези, които докрай отдават себе си и дома си на Бога и отечеството. Прославата за родения в Габрово йеросхимонах Спиридон е нужна за нас, българите, за да знаем и тачим будителите за православната вяра и за родината, един от които е и габровецът йеросхимонах Спиридон. Неговото дело е забележителна прослава на Светата Троица и на Въплътилия се заради нас и нашето спасение Син и Слово Божие – нашия Господ и Спасителя Иисус Христос. Амин.

* Настоящия труд посвещавам на този, който ми даде най-ценното – упованието в Христа, на моя учител проф. д-р Иван Денев Георгиев (1934-2014).

** Освен История во кратце о болгарском народе, словенском от отец йеросхимонах Спиридон от Габрово, за написването на това Похвално слово са използвани и следните източници:

Златарски, В. Н. История во Кратцѣ о болгарскомъ народѣ словенскомъ въ лѣто 1792 – В: Спиридон Йеросхимонах. История во Кратце о болгарском народе словенском 1792, С. 1992.

Минчев, М. Г. Стряха над Янтра (Антология), Габрово 1993.

Христова, Б. Спиридон и неговата история во кратце – В: Спиридон Йеросхимонах. История во Кратце о болгарском народе словенском 1792. С. 1992.

Цончев, П. Из общественото и културно минало на Габрово, С. 1934.