Плът и дух

„… древното премина; ето, всичко стана ново“

(2 Кор. 5:17)

Един от най-популярните възгледи е, че когато св. апостол Павел използва думата „плът“ (σάρξ) в по-широк смисъл, тя обикновено има негативно нравствено значение. Половината от контекстите, в които откриваме тази дума, внушават значение, което описва непокорната на Бога човешка природа,[1] и затвърждават тенденцията противопоставянето на плът (σάρξ) и дух (πνεῦμα) в апостол-Павловите послания да се разбира като указващо на някакво напрежение в човешкото устроение между това, което е зло (аморално), и онова, което е добро (морално).

Безспорно св. апостол Павел е предоставил „рамката“, в която по-късно ще се вмести съдържанието на различни разбирания за плътта като похотлив, неконтролируем, срамен аспект на тялото, за разлика от ефирните качества на духа, които се явяват като бъдеще за възкресените тела. Тази „рамка“ обаче, както ще покажа, задава перспектива към друга, различна и далеч по-мащабна интерпретация на апостол-Павловото разбиране за σάρξ и πνεῦμα.

„Плът“ и „дух“ като образи на старото и новото

В контексти, които откриваме в Рим. 7:5-6; 8:1-16 и Гал. 5:16-25, „плът“ и „дух“ могат да се разбират като обозначаващи контраст между две есхатологични реалности в историческото време.

Този контраст се забелязва лесно в Рим. 7:5-6. Фразата „бяхме в плътта“ (ἦμεν ἐν τῇ σαρκί)[2] е в несвършено време (ἦμεν), за да подчертае, че греховните страсти (τὰ παθήματα τῶν ἁμαρτιῶν), „узнавани чрез закона“, действат в „телесните ни членове“ (ἐν τοῖς μέλεσιν ἡμῶν) и принасят плодове, които водят до смърт (ст. 5). Ст. 6 започва с „но сега“ (νυνὶ δέ), създавайки времеви контраст със ситуацията, описана в ст. 5: „… сега сме освободени от закона, след като умряхме за това, в което бяхме държани и служим на Бога по новостта [новия начин] на духа, а не по стария начин на буквата“ (ст. 6, мой превод).[3] По всичко личи, че в Рим. 7:5-6 σάρξ обозначава стария начин на живот, подчинен на закона. С πνεῦμα е описан новият, есхатологичен (спрямо времето на закона) начин на живот, който черпи сила от животворящия Дух; „… както Законът, така и плътта принадлежат на миналото, от пред-Христовата, пред-духовната страна на есхатологичните реалности“.[4] В стария начин на съществуване хората разчитат на разпоредбите на закона (σάρξ), за да бъдат оправдани пред Бога, докато в новия начин на живот (πνεῦμα) те са водени от Божия Дух, Който действа в тях и чрез тях.

Освен че обозначават две различни епохи, σάρξ и πνεῦμα определят и две идентичности – в Христа (ἐν Χριστῷ) и без Христос (χωρὶς Χριστοῦ в Еф. 2:12-13). Идентичността „без Христос“ е описана чрез човешки характеристики, обвързани с плътта: етническа принадлежност, ритуали и празници (обрязване, спазване на съботата, придържане към законите за храните).[5] Идентичността „в Христа“ се определя от „Духа на Христос“ (Рим. 8:9), чрез който нашият дух получава знание, че сме чеда Божии (Рим. 8:16).

Същия контраст между „плът“ и „дух“ откриваме и в Рим. 8:1-16 и Гал. 5:16-25. Новата, есхатологична епоха на „живот в духа“ отново е посочена от наречието „сега“ (νῦν) в Рим. 8:1. Ако с думата „плът“ е обозначен начинът на живот в отминалата епоха на закона, а с „дух“ – начин на живот под ръководството на Духа Божи (Христовия Дух в 8:9) и свободата, тогава контрастът между „плът“ и „дух“ в Рим. 8:1-16 не е само между две противоположни наклонности в човека, а и контраст между два различни еона. Така например, да не живеем по плът (ст. 9) означава, че сега сме в Христа, ръководени от Духа Христов. Контрастът между „плът“ и „дух“ тук има още едно измерение: между настоящите слабости и страдание (присъщи на нашата телесност и смъртност заради греха) и бъдещата слава, видима във възкресението на същите тези смъртни тела, както е била позната във възкресението на Христос.[6] Духът Христов е свидетелство за нова идентичност, която вярващите получават в Христа (особено в Рим. 8:16), докато „плътта“ е белег за онези, които не са в Христа (особено ст. 9).[7]

В Гал. 5:16-25 „делата на плътта“ (ἔργα τῆς σαρκός в ст. 19) са описани като възпрепятстващи наследяването на Царството Божие (ст. 21), а за християните се говори като за „разпнали плътта с нейните страсти и похоти“ (τὴν σάρκα ἐσταύρωσαν σὺν τοῖς παθήμασιν καὶ ταῖς ἐπιθυμίαις в ст. 24). Тук сякаш на плътта се приписва онова зло начало, което води борба против духа. Но по-широката рамка на посланието ни кара да се замислим дали начинът на живот на „плътския човек“ не може да се разбира и като предхристиянска реалност (наречена „немощните и оскъдни стихии“ в Гал. 4:9), докато духовният човек (духът) е ново творение в Христа (Гал. 6:15; срв. 2 Кор. 5:17), в което плодовете на Духа са видима реалност в тленното тяло тук и сега, преди то да възкръсне като „духовно тяло“ (виж 1 Кор. 15:44). Контрастът между епохата на плътта и сегашното време, в което действа Духът Христов, е абсолютен и представлява два взаимно изключващи се начина на живот от двете страни на „пълнотата на времето“ (Гал. 4:4).

Очертаното есхатологично разбиране на дихотомията плът-дух хвърля светлина върху това как св. апостол Павел използва тези думи в разширен смисъл, но не е валидно за всички контексти, в които те се срещат в неговите послания. Това, което, струва ми се, можем да кажем обобщено за тези случаи, е, че, дори в по-широки смислови граници, той не се отклонява много от основното значение на думата basar: „плът“ („месо“) – например, Бит. 41:2; Лев. 13:10), „тяло“ – например, Бит. 2:23; Лев. 6:3, „човек“ – Лев. 13:18.[8] От различните контексти на употреба в старозаветните текстове се вижда, че плът никога не се свързва със зли желания, а обозначава смъртност и слабост.[9] Изглежда, че св. апостол Павел не използва σάρξ по начин, който обозначава определена част от човека, която е в конфликт и напрежение с друга част от него (дух). Той по-скоро е склонен да използва σάρξ като обозначаваща цялото телесно съществуване на човека (например, 1 Кор.7:28; 15:39) в неговата човешка ограниченост (например, Рим. 3:20; 1 Кор. 1:29; Гал. 1:16), слабост (например, Рим. 6:19; 8:3; 1 Кор. 7:28; 2 Кор. 1:17; 5:16; 7:5; Гал. 4:13-14) и смъртност (например, 1 Кор. 15:50; 2 Кор. 1:22, 24).

В Гал. 2:19-20 четем, че ап. Павел е бил разпнат с Христа, че вече не той („аз“ – ἐγώ) живее, а Христос живее в него. Животът, който той сега (νῦν) живее в плът (ἐν σαρκί), е живот чрез вяра в Божия Син. Тук σάρξ, в съчетание с ἐγώ, посочва цялостния телесен живот на земята, а не само аспект или част от този живот. От гледна точка на св. апостол Павел промяната на идентичността, през която е преминал, не е просто нова социална конструкция, а ново битие, създадено от живеещия в него Христос. Разбираме, че, тъй като той е умрял с Христос, не самият Павел („аз“) живее, а Христос живее в него. Така неговият естествен телесен живот се оживява от Христос в него чрез действието на Христовия Дух, чиято сила действа мощно в него (виж Кол. 1:29). За тази реалност ап. Павел говори, когато упреква галатяните, че започват живот в Духа, но „завършват сега в плът“ (σαρκὶ ἐπιτελεῖσθε в Гал. 3:3), като се връщат към предишната си идентичност на хора, подчинени на закона. Делата по закона са наречени плът (виж Гал. 5:18), защото са част от отминалата епоха, която е използвала закона като педагог (ὁ νόμος παιδαγωγὸς ἡμῶν в Гал. 3:24-25). Ап. Павел се връща още по-назад във времето, в епохата преди да има закон, във времето на Авраам, който е постигнал (била му е „вменена“ според Рим. 4:22) праведност, без да познава закона. В Послание до римляни дори още по-назад – до времето на Адам, в когото са събрани всички следващи поколения. Всички хора са в Адам по плът. Да бъдеш в плътта се противопоставя на това да бъдеш в Духа – по начин, който е ясно паралелен и взаимосвързан с контраста между това да бъдеш в Адам и да бъдеш в Христа;[10] да принадлежиш към настоящия еон, който е продължение на миналото, но върви към своя край, и да принадлежиш на новата есхатологична епоха, настъпила с възкресението на Христос и присъстваща в този еон чрез даровете на Духа (Рим. 5:12; 8:27), но също движеща се бързо към окончателния си завършек в Парусията на Сина Божи.

Показателен за нашата интерпретация е контекстът в 1 Кор. 15:44. Тук са противопоставени „естественото“[11] (ψυχικός) тяло и „духовното“ (πνευματικός) тяло. Духовното тяло, казва св. апостол Павел, е възкресеното тяло, което е оживявано от Духа. Когато в ст. 50 четем, че „плът и кръв“ (σὰρξ καὶ αἷμα) не могат да наследят Божието царство, става дума за същия контраст. С други думи, сегашното естествено (ψυχικός) тяло в настоящата му физическа форма не може да наследи Божието царство. Еврейският идиом плът и кръв обозначава естествения човек като смъртно същество, което е тленно и склонно да се противопоставя на Бога. Подобно разбиране откриваме и във Фил. 3:21: „А нашето живелище е на небесата, отдето очакваме и Спасителя, Господа нашего Иисуса Христа, Който ще преобрази унизеното наше тяло (τὸ σῶμα τῆς ταπεινώσεως ἡμῶν) тъй, че то да стане подобно на Неговото славно тяло (σύμμορφον τῷ σώματι τῆς δόξης αὐτοῦ), със силата, чрез която Той може и да покорява на Себе Си всичко“. Тълкуването на плът и дух (съответно – Дух) в светлината на есхатологичната перспектива към историята като история на спасението може да се види и в множество ракурси и метафори, чрез които ап. Павел описва процес на нарастване към пределната точка на „пълнотата на времето“ (τὸ πλήρωμα τοῦ χρόνου в Гал. 4:4) в историята: от първия Адам до последния Адам (Рим. 5:12-21; 1 Кор. 15:20-28); от детството, което се нуждае от възпитател (закона), до зрелостта на Божиите синове във вярата (Гал. 3:23-4:7); от Авраам до закона, „който се яви след четиристотин и тридесет години“ (след Авраам), но не отменя „утвърдения по-преди от Бога завет за Христа“[12] (Гал. 3:15-22); от царството на тъмнината към Царството на Неговия възлюбен Син (Кол. 2:13-14); от тайната на Христа (μυστηρίῳ τοῦ Xριστοῦ) към езичниците-сънаследници (τὰ ἔθνη συγκληρονόμα) (Еф. 3:1-13). Използването на перспективата σὰρξ-πνεῦμα като леща към този процес на растеж до „тези последни дни“ (Евр. 1:2) е отчетливо и лесно проследимо (виж, например, Гал. 3-6; Рим. 7-8; Фил. 3:3-4; 1 Кор. 3:1-3). Ние живеем в това есхатологично сега, за което ап. Павел често говори, не по плът, а по дух, „само ако Духът Божи живее в нас“; „Ако пък някой няма Духа на Христа, той не е Христов“ (Рим. 8:9). Това битие в „Духа на Христа“ е есхатологично битие в историческото време. Това означава следното: ти вече не си във властта на стария еон, той необратимо е преминал, а сегашното време е времето на действието на Христовия Дух. За св. апостол Павел епохата на Духа е епохата, която започва след Възкресението на Христос, когато животворният Дух се излива[13] над онези, които вярват в Него (Тит 3:6).

Знанието „по плът“ е несъвършено спрямо „ума Христов“

Ограничаването на употребата на думата „плът“ в посочените по-горе пасажи до историческия период преди Боговъплъщението е твърде опростено представяне на разбирането на св. апостол Павел за историята като история на спасението. Действал ли е Христос в старозаветната история? За ап. Павел отговорът е положителен. Благословението на Авраам е вменената[14] (виж Рим. 4:11, 22, 24; Гал. 3:6) праведност на Христос заради вярата на патриарха. Тази вяра е дар на спасителното действие на Духа върху Авраам. Към това можем да прибавим и христологичната историческа ретроспекция в 1 Кор. 10:4 и в Послание до евреите.

Преди да се изобрази в нас Христос (μορφωθῇ[15] Χριστὸς ἐν ὑμῖν в Гал. 4:19) – процес очевидно мъчителен и продължителен според ап. Павел – ние (цялото човечество, всяка плът) сме в Адам (в 1 Кор. 15:22) и живеем според плътта. Разбирането относно живота по плът в Гал. 5:16-18 няма само референции към отминала исторически епоха, а и към живота, който живеем, когато свободата в Христа е или отречена, или с нея се злоупотреби (Гал. 2:4; 5:1, 13, срв. Иак. 1:25; 2:12). В плът безспорно не обозначава само живота на евреи и езичници преди Христа. Фразата ни насочва и към есхатологичното настояще, върху което отминалата епоха все още оказва влияние чрез своите стихии, макар че бъдещата слава също присъства чрез даровете на Духа. Този конфликт ще определя есхатологичното сега на християните до Деня Господен – Денят на „пришествието (τῇ παρουσίᾳ) на Господа нашего Иисуса Христа“ (1 Сол. 5:23).

В 1 Кор. 1:26-31 откриваме контекст, в който се говори за живота κατὰ σάρκα през гледната точка на едно есхатологично напрежение между старото, което все още е и настояще, и бъдещето, което осезаемо прониква в настоящето, но не е достъпно в пълнота. Св. апостол Павел казва на коринтяните: „не мнозина сте мъдри по плът“ (ὅτι οὐ πολλοὶ σοφοὶ κατὰ σάρκα в ст. 26). Той твърди, че Бог е избрал „онова, що е безумно на тоя свят, за да посрами мъдрите, … та никоя плът да се не похвали пред Бога (в ст. 29)“. Той завършва, като заявява, че Бог е източникът на живота на вярващите в Христос, Който стана за нас премъдрост (σοφία) от Бога, и правда (δικαιοσύνη), и освещение (ἁγιασμὸς), и изкупление (ἀπολύτρωσις).[16] Тук да бъдем „мъдри според плътта“ (σοφοὶ κατὰ σάρκα в ст. 26) ни насочва към естествена човешка мъдрост или чисто човешка гледна точка, т. е. към знанието, което хората могат да получат със свои усилия, без откровение от Бога. Изразът πᾶσα σάρξ („всяка плът“) в ст. 29 показва човечеството като цяло и в този контекст препратките към σάρξ очевидно принадлежат към естествената човешка сфера: „духа на този свят“, който е противопоставен на „Божия дух“ (1 Кор. 2:6, 8). Тук е различима една нова и напълно различна[17] от „мъдростта по плът“ епистемологична гледна точка: знанието за Бога и духовната сфера е възможно за човеците чрез (в) Христос, който е „Божия мъдрост“ (ст. 30 – срв. Кол. 2:3), с всички лесно разпознаваеми референции към старозаветни книги (виж, например, Ис. 11:2; 28:29; Прит. 8:22-30).

Затова и в 1 Кор. 2:13-16 св. апостол Павел заявява, че нещата, които той говори, не се основават на човешка мъдрост (ἀνθρωπίνης σοφίας), а са научени от Духа (διδακτοῖς πνεύματος). Част от неговото служение е „сравняване на духовни неща с [тези, които са] духовни“ (πνευματικοῖς πνευματικὰ συγκρίνοντες в ст. 13). След това, в ст. 14 той твърди, че естественият човек (ψυχικὸς ἄνθρωπος) не приема нещата от Божия Дух. Те са глупост (μωρία) за този човек, защото той не може да ги разбере (γινώσκω), тъй като те са духовно изследими (πνευματικῶς ἀνακρίνεται[18]); „духовният изследва всичко (ὁ δὲ πνευματικὸς ἀνακρίνει [τὰ] πάντα в 2 Кор. 2:15), а него никой не изследва. Защото, кой е познал ума Господен, та да го обясни? А ние имаме ум Христов (νοῦν Χριστοῦ в ст. 16)“. Основният контраст в този пасаж отразява текста в 1 Кор. 1:26-29.

В 1 Кор. 3:1 („И аз, братя, не можах да ви говоря като на духовни, а като на плътски, като на младенци в Христа“) ап. Павел преминава към контраст между σάρξ и πνεῦμα, за да порицае коринтяните, и отразява контраста между ψυχικός и πνευματικός от 2:13-16, т. е. между това, което е в естествената човешка сфера, и знанието, което идва от Божия Дух и е неразбираемо за душевния (естествения) човек (ψυχικὸς ἄνθρωπος). И неговият епистемологичен извод е, че без да имат ума на Христос, хората нямат знание за духовните неща.

Тази тема ще остане актуална и във Второ послание до коринтяни. Във 2 Кор. 5:16 ап. Павел казва, че ние не познаваме (οἶδα) никого по плът (κατὰ σάρκα) и, макар че някога сме познали Христос „по плът“ (ἐγνώκαμεν κατὰ σάρκα Χριστόν), вече не Го познаваме по този начин. След това веднага казва: „И тъй, който е в Христа, той е нова твар (καινὴ κτίσις); древното премина; ето, всичко стана ново“ (ст. 17). Изразът κατὰ σάρκα в ст. 16 е неясен. Дали той ни насочва към познаването на Христос от човешка гледна точка? Дали тук става дума за това, че ап. Павел не се интересува от земния исторически живот на човека Иисус?[19]

Познаването на Христос по плът би могло да включва познанието за Него от гледна точка на Неговия произход по плът (виж Рим. 1:3; 4:1) и от гледна точка на еврейските разбирания за Христос. Споменаването на новото творение в ст. 17 хвърля светлина върху значението на κατὰ σάρκα: познаването по плът обозначава стария (по отношение на сегашното есхатологично време) начин на мислене и познание, който не е съвместим с новата идентичност и новата гледна точка за живота, според която Христос е едновременно източникът на живота (подразбира се от ἵνα οἱ ζῶντες) и негова цел (τῷ ὑπὲρ αὐτῶν в ст. 15). Изводът е, че новото творение фундаментално променя епистемологията на християните. Сега те не само имат естествено историческо знание за Христос, но Го познават чрез Божия Дух, който създава в тях новия Христов ум, способен да познае Божията премъдрост – Христос.

Според Рим. 8:5-9 онези, които живеят „според плътта“ (κατὰ σάρκα), насочват ума си (φρονέω[20]) към нещата от плътта, докато онези, които живеят „според духа“ (κατὰ πνεῦμα), насочват ума си към Духа. В ст. 7 четем, че насочването на ума към плътта е „враждебно“ (ἔχθρα) към Бога, а онези, които са в плътта (ἐν σαρκί), „не са в състояние“ (οὐ δύνανται) да угодят на Бога (в ст. 8). Според ап. Павел, когато Духът обитава в някого, такъв човек не е „в плътта“ (ст. 9). Както може да се види от този пасаж, особено от споменаването на враждебността към Бога, основният контраст остава между естественото човешко познание и познанието, което е дар от Божия Дух. Животът според плътта предполага живот, основан на ограниченото знание за Бога, докато животът според Духа предполага живот, подхранван от Божията сила и знанието, което получаваме от Духа.

В Рим. 12:1-2 четем, че заради тези велики Божии милости трябва да представим своите тела (σώματα) като жива жертва на Бога и да не се съобразяваме с този век (αἰῶνι τούτῳ). Тогава ще бъдем „преобразени чрез обновяването на ума си“ (μεταμορφοῦσθε τῇ ἀνακαινώσει τοῦ νοός), така че да можем да изследваме (δοκιμάζω) Божията воля, за да знаем какво е „добро, угодно Нему и съвършено“. Тук νοῦς вероятно означава „практическия ум“, а σῶμα насочва към обвързаността на човека чрез този ум със света. Тялото е подвластно на това, което е естествено, ограничено и смъртно. То трябва да бъде предоставено като жива жертва (θυσίαν ζῶσαν) на Бога, за да се разбере Божията воля. Практическият човешки ум е податлив на силата на човешката телесност, която, ако бъде предоставена на Бога, т. е. стане достъпна за силата на Духа чрез свободното и осъзнато решение на човека, ще освободи ума му и ще го направи възприемчив за действието на Божия Дух, който ще го претвори в ум Христов.

*   *   *

Контекстите в посланията на св. апостол Павел, в които се говори за σάρξ и πνεῦμα, са натоварени с тежка риторика и език, който често ни препраща към закона на Моисей, старозаветните жертви и оправдаването пред Бога, изкуплението, смъртта и възкресението на Христос. Колкото и сложни да изглеждат тези контексти и да дават възможности за различни интерпретации на дългите изречения в гръцкия текст на посланията, едно нещо бихме могли да твърдим със сигурност: ап. Павел никога не говори[21] пряко за плътта като за „греховна природа“, както се среща в някои преводи, или за нещо, което по своята същност е зло и греховно. Смисълът на „плът“, „плътски“, „според плътта“ трябва да се търси в семитския начин на изразяване, т. е. σάρξ обозначава цялостния човек, не само част от него, посочвайки заблудите и слабостта на телесния човешки живот. Дух (πνεῦμα), от своя страна, насочва към новата твар – обновения в Христа човек, който е възприемчив за действието на Божия Дух; към Христовия ум в този обновен човек, чрез който той познава Бога в „Божиите дарове“ (Рим. 11:29). Трябва да признаем, че разделителните линии на преходите между човешкия дух и Божия Дух в посланията невинаги са релефно очертани; в древните ръкописи, написани само с големи букви, тези преходи са още по фини и трудно различими за тогавашните читатели. Това обаче едва ли е проблем за апостол-Павловия дискурс. Защото „Самият Дух свидетелства заедно[22] с нашия дух, че ние сме чеда Божии“ (Рим. 8:16). Христовият Дух разширява земния живот към живот вечен, скрит с Христа в Бога (κέκρυπται σὺν τῶ Χριστῶ ἐν τῶ Θεῶ в Кол. 3:3).

Какво значение има всичко това в нашата делничност днес? Не е ли твърде елитарно, твърде риторично, твърде далече от грижите на нашия ден? Докато се опитвах да разбера какво ми казва ап. Павел, осъзнах, че ми липсва нещо съществено. Липсват ми неизказаните думи, чути в Рая, които човек не може да изговори. Липсва ми и силата, която мощно действа в него, Христос, Който говори в него. Мистерията на съразпването с Христа и яснотата на Ума Христов, който разпознава говоренето на Духа в делничния живот на плътта. Вярвам, че този опит са имали всички онези човеци, които през изминалите векове след времето на апостолите са били оживени и осветени от Духа Христов в своя делничен живот, в своя деятелен живот, в своя съзерцателен живот – всеки в своето време и място на подвиг в преходността на своята телесност.

За нас днес остава усилието да разбираме реалността на Духа. Колкото и тромаво и неуспешно да изглежда понякога това усилие, то е нашето вървене с вяра (2 Кор. 5:7) в един свят, в който по-лесно разпознаваме делата на плътта, отколкото даровете на духа.

* За първи път този текст е публикуван в сп. Християнство и култура, бр. 3 (200), 2025, с. 25-33 (бел. ред.).