От парасинагога към схизма (каноничноправни определения-отграничения)

„Моля ви, братя, в името на Господа нашего Иисуса Христа, да говорите всички едно и също, и да няма помежду ви разцепления (σχίσματα), а да бъдете съединени в един дух и в една мисъл“

(1 Кор. 11: 16)

„Битието на Църквата е общение“[1] според лаконичната, но точна формулировка на приснопаметния Пергамски митрополит Йоан (Зизиулас). Единството на Църквата не е монолитна, недостъпна, затворена, унифицирана и капсулирана тоталност, а общение на неразделни, неразлъчни и неслитни лица. Природата на всички обединяващи и съединяващи елементи на църковното Тяло е общностна[2] тъкмо в смисъла на свободно благодатно общение на лица. В тази перспектива еклисиологията следва да се разглежда не като монадология, а по-скоро като просопология. Начинът на съществуване на Църквата е общението. Самото ѝ битие е събитие на общение. Църквата винаги пребивава в общение и никога извън общение (excommunicatio). Всяко прекъсване на общение, акинонисия (ἀκοινωνησία), е относително, но никога абсолютно (поне в земното измерение на незавършилия все още подвиг тук-и-сега). При все това прекъсването на общението води към постепенното разцърковяване на поместната църква, на отделилата се общност или на отделна личност. Но как и по какви критерии можем да разграничим дали една църква се намира в акинонисия? Отговорът е ясен: това се установява винаги съборно, чрез съборна диагностика, по съборен път.

Схизмите и разделенията поразяват и накърняват любовта, доколкото Църквата Христова представлява еротично общение (Хр. Янарас). Схизмите не само че не спомагат и не умножават Тялото Христово (Еф. 4:16), но и ерозират присъствието на Църквата тук-и-сега в света, което води до обезцърковяването на членовете на съответния разкол.[3] Неслучайно в множество древни каноничноправни извори Църквата се определя като καθολικὴ тъкмо в противовес на партикуларизма, приватността и капсулираността на отделилите се от нея общности (срв. правилата на Картагенския събор).

В хода на моите научни дирения около каноничната валидност, богословското съдържание и историческо значение на решенията на Светия и Велик събор от 1872 г.,[4] свикан по повод на българския църковен въпрос, установих, че в неговите решения няма единна, ясна и напълно еднозначна терминология. Същото се отнася в голяма степен и за последващи решения, окръжни писма, коментари, канонически становища или доклади на Вселенската Константинополска патриаршия относно определението на каноничния статус на Българската екзархия (Българската църква). Напротив, наблюдава се „вавилонско“ стълпотворение както в езиково, така и в смислово отношение. Един от пунктовете, в който установих, че понятията често пъти се смесват, бяха каноничноправните определения за парасинагога и за схизма, които се срещат много често в текстовете от онази епоха. Това ме накара да обърна внимание на употребата на тези понятия в каноничноправната литература и да се опитам да получа повече яснота за тяхното конкретно съдържание. Моят интерес към съпоставителния анализ на каноническите термини парасинагога и схизма се засили още повече през последните месеци по повод на възникналия казус с легитимирането и регистрирането на т. нар. Старостилна църква в България.[5]

Междувременно в хода на изследването достигнах до извода, че в съвременната наука канонично право (19-21 в.) разграничението между схизма и парасинагога невинаги е достатъчно ясно. Доколкото ми е известно, и в специализираната каноничноправна литература от по-ново време липсва изследване, посветено тъкмо на съпоставката на двете понятия с оглед на тяхната употреба в изворите. Тъкмо на това изясняване на понятията, което ги превръща в термини-определения, е посветен настоящият текст, който следва да бъде разглеждан като една първа стъпка, която не претендира за изчерпателност и окончателност.

1. Парасинагога

Понятието парасинагога е по-трудно за дефиниране и за проследяване от сходния нему термин схизма – както поради по-рядката му употреба,[6] така и поради липсата на еднозначно, консенсусно определение в науката. Думата παρασυναγωγὴ произлиза от глагола παρασυνάγω, означаващ „събирам по незаконен, нелегитимен, лъжовен начин“. Също така означава и „събирам тайно“,[7] т. е. παρασυναγωγὴ означава квазисъбрание. Така съществителното παρασυναγωγή, което се появява по-късно от глагола (вече във византийския гръцки език), се употребява обикновено в следните две значения: 1) в реториката се е използвало по смисъла на съпоставяне, съпоставка, сравнение между два предмета или две лица, а 2) в църковния език – за неканонично или протвоканонично събрание на клирици или миряни,[8] в съпоставка с каноничното, католично-съборно събрание на Църквата. Такова е значението на думата παρασυναγωγὴ във византийския гръцки: паралелното на каноничното църковно събрание, частно събрание,[9] за разлика от католичното-съборно събрание. Който участва в подобни самочинни неканонични събрания или ги организира, се нарича παρασυνάγωγος, превеждано като „самочинен“, „самочинник“. Затова обикновено думата παρασυναγωγὴ се превежда на славянските езици като „самочинно сборище (събрание)“.[10] На латински език обикновено терминът се запазва, както е и на гръцки – парасинагога (parasynagoga), или пък се превежда като ecclesia separata. Понякога се среща също като synagoga falsæ^[11] или дори като conventiculum (малко събрание, често с отрицателния смисъл на тайна или нелегитимна сбирка).^[12] В свещените канони на Църквата (1-9 в.) глаголът παρασυνάγω се употребява веднъж в гръцкия текст на Правило 93 на Картагенския събор[13] и четири (4) пъти като съществително в Правило 1 на св. Василий Велики. В своето тълкувание на Псалом 14 св. Василий Велики обяснява, че онзи, който желае да почита истински Бога, не трябва да излиза извън „свещения двор“ на Църквата, т. е. извън границите на Църквата („да не излиза от системата на Църквата“), нито пък самоволно да създава парасинагоги и схизми („да не начева сам от себе си парасинагоги и схизми“).^[14] Сократ Схоластик (края на 4 – началото на 5 в.) в своята Църковна история, като говори за Новациан (един от вдъхновителите на катарството), употребява причастие на глагола παρασυνάγω, за да опише отношението, в което се намират представителите на новацианството спрямо каноничния епископ, т. е. това е състояние на квазисъбрание, на лъжовно паралелно събрание.[15]

В полемиката на св. Йоан Дамаскин (7-8 в.) срещу иконоборците също се използва терминът парасинагога, в противовес на Събора на Пентархията на патриарсите, който, според него, представлява истински и автентичен събор, докато парасинагогата е по определение лъжесъбор. По същество – и това е особено важно – парасинагогата никога не представлява събор в строгия еклисиологичен смисъл на думата. Според този отец на Църквата, парасинагогата е „събрание на суета и надменност“.^[16]

В посланието си до Римския папа Лъв Трети (750-816), в борбата си срещу иконоборците и визирайки незаконния втори брак на имп. Константин Шести,^[17] св. Теодор Студит (759-826) използва думата парасинагога по смисъла на незаконно събрание. В този контекст думата не функционира като каноничноправен terminus technicus, а по-скоро в по-широкото значение на недопустима, противозаконна сбирка, която потвърждава, приема и се съгласява с незаконния брак на императора и влиза в евхаристийно общение с него („παρασυναγωγὴ διὰ προτέρας συνελεύσεως, ἐν τῇ τοῦ μοιχοζεύκτου παραδοχῇ καὶ συνιερουργίᾳ, κατὰ τὸν θεῖον Βασίλειον, χρηματίσαντες“).^[18]

Подобно на този термин е понятието παρασύναξις, което срещаме при византийските коментатори от 12-13 в.,[19] но което в по-ранни текстове се използва по-скоро за обозначаване на еретически събрания (виж, например, Константинополския поместен събор от 536 г., осъдил антихалкидонското движение на Севир Антиохийски, където се говори за παρασυνάξεις αἱρετικῶν[20]).

Първия засвидетелстван случай на употреба на понятието παρασυναγωγή, съответно παρασυνάγωγοι, като канонически термин откриваме в Правило 1 на св. Василий Велики, представляващо откъс от негово писмо до св. Амфилохий Иконийски, което е датирано ок. 374 г. В това свое правило кападокийският отец разграничава три канонически категории: парасинагога, схизма и ерес. Той определя парасинагогите като „събрания, съставяни от непокорни презвитери или епископи и непросветен народ“.[21] В своя коментар към правилото св. Никодим Светогорец, като говори за тези, които създават парасинагоги, т. е. за самочинниците, за „парасинагозите“, подчертава, че става дума за частно дело, за опит за автономизиране на извършителите от общността на католичната Църква. Това са непокорни презвитери и епископи, които отказват да се подчинят на истинските канони и осъществяват свещенодействия и други архиерейски и свещенически действия самостоятелно, частно, приватно. „Те били последвани, пише св. Никодим в своя Пидалион (1801 г.) и от други, които са се отклонили от съборната църква“,[22] т. е. в парасинагогата има елементи на приватност, на частно дело, но също така има и елемент на тайност, на скритост – поне в началото на процеса по откъсване от съборната-католична Църква. Става дума очевидно за простъпка, която представлява първата стъпка на отделяне на група вярващи от каноничната Църква.

Според съвременния гръцки канонист, изследовател на каноническото творчество на св. Василий Велики, архим. Кирил (Костопулос), парасинагогата е „незаконно събиране на лица с общи убеждения или стремежи, противно на разпоредбите на Църквата“.[23] Според друг гръцки канонист от миналия век, проф. Панайотис Панайотакос, парасинагогата представлява преднамерено неподчинение и непослушание към заповедите и разпоредбите на компетентната висша църковна власт, изразяващо се чрез самоволно отделяне от каноничната и административна зависимост от нея и осъществявано чрез самоволно свещенослужение, т. е. чрез поставяне и служене на алтернативен, паралелен жертвеник.[24] За възникване на парасинагога е необходимо наличието на поне един клирик, който да свещенодейства. Парасинагозите се събират около свой частен жертвеник или завземат, приватизират жертвеник, извършвайки свещенодействия без каноничното разрешение и благословение на своя епископ („καταφρονεῖν τοῦ ἰδίου ἐπισκόπου“ – Апостолски правила, 31). В свещените канони на Църквата се подчертава фактът, че участниците в самочинното събрание са мотивирани от властолюбие и тираничност.[25] Следователно става дума за форма на неподчинение, на автономизиране въз основа на частно мнение, което претендира да бъде обща позиция, но засяга предимно административно-дисциплинарни въпроси, като по своето съдържание все още не се отнася до верови, доктринални, догматически различия, нито пък въпросните алтернативни, паралелни, приватни свещенослужения са придобили институционална структура и гражданскоправно признание.

2. Схизма

Думата σχίσμα произлиза от глагола σχίζω, който се превежда като „цепя“, „разцепвам“, „разделям“, „отделям“, „разкъсвам“.[26] На български език е прието съществителното σχίσμα да се превежда като „разкол“.

В каноничното и църковно право обикновено схизмата се определя като отделяне от единството на Църквата посредством създаването на отделна религиозна общност.[27] Същността на каноничната простъпка в случаите на парасинагогата и на схизмата се състои в разцеплението на единството на църковната общност, което, според учението на Църквата, се изразява в личността на нейния епископ,[28] т. е. те възникват като пренебрежение и неподчинение към каноничния епископ или епископи. Главна причина за схизмата е не нарушаване или отстъпване от догматическото учение, а преди всичко и на първо място на църковното управление, дисциплина и ред. Така например византийският канонист Зонара нарича схизматици онези, които, бидейки здрави във верово отношение, поради някаква причина са се откъснали и създават алтернативно антисъбрание (ἀντισυνάγονται).[29]

Но каква е разликата между парасинагога и схизма?

Според сръбския канонист еп. Никодим (Милаш) разликата между схизма и парасинагога (falsa synagogal, illicitus conventus) не е съществена. Той твърди, че в по-късни източници обикновено се говори само за схизматици, но не и за парасинагози.[30] Това твърдение на Милаш не е съвсем точно, като се има предвид, че и при автори като канониста преп. Никон Черногорец (11 в.) се говори за парасинагога.[31] Според Йерусалимския патриарх Доситей (1641-1707) между парасинагогата и схизмата разликата не е голяма, но при парасинагогата никога нямаме налице еретическо учение, докато разколът може да се съпътства и от ерес.[32] Според проф. Анастасиос Христофилопулос разликата между парасинагога и схизма е по-скоро количествена, т. е. в броя на участниците, а не качествена,[33] т. е. в характера на отцепническия акт.

В своята докторска дисертация „Престъпленията ерес и схизма през първите осем века“ прот. Евангел Маджунеас твърди, че разликата между парасинагога и схизма се състои в характера на участниците в единия и в другия случай. В парасинагогата участват единствено презвитери, докато схизма, според него, възниква с участието и по почин на епископи.[34] Това мнение повтарят – напълно безкритично и без особена аргументация – Спиридон Троянос и Георгиос Пулис в своя учебник по църковно право, като просто се позовават на Манджунеас.[35]

Не споделям мнението на прот. Евангел Манджунеас, повторено неколкократно и безкритично в литературата, че в парасинагогата не участват епископи. Неговото твърдение противоречи на ясните думи на св. Василий Велики (Правило 1), според когото парасинагогата е събрание, организирано „от неподчинени презвитери или епископи“.[36] В същия дух е и тълкуванието на византийския канонист Теодор Валсамон, който пише: „Парасинагози са епископи или презвитери, осъдени за определени грехове, отстранени от служението и отказали да се подчинят на каноните, които самоволно са си присвоили предстоятелството и служението, поставили са си друг олтар и са привлекли към себе си някои, за да ги следват и да напуснат съборната църква“.[37] Към това следва да се добавят и свидетелства от по-късно време. Например, срещаме термина παρασυναγωγὴ в деянията на Седмия вселенски събор (787 г.), където се говори за παρασυναγωγὰς ἐπισκόπων, т. е. за самочинни събрания, съставени от епископи.[38]

Твърдя, че разграничението между схизма и парасинагога е оправдано и необходимо с оглед на точното научно определяне, означаване и диагностициране in concreto на степента и стадия на отцепническото движение. Разликата между двата стадия на отделяне от Църквата не се състои в участието на епископи в първия случай и липсата на епископи в каноничната простъпка на парасинагогата – както твърдят споменатите канонисти, а по-скоро в степента на организираност, структурираност и завършеност на отцепническия акт, т. е. в резултата от едното или другото деяние. Всъщност смятам, че парасинагогата трябва да се разглежда като преддверие към схизмата, като преходен етап към схизмата, като подготовка за схизма, като предсхизматичен стадий на схизмата. Св. Василий Велики, както коментират и византийските тълкуватели, провежда разграничение между парасинагога и схизма въз основа на последствията за каноничното Тяло на Църквата, т. е. с оглед на зрелостта и сериозността на деянието. В този смисъл неструктурираната, нелегализирана (непризната все още от държавата за субект на правото) и съборно неосъдена от каноничната Църква схизма може да бъде окачествена като парасинагога. Ако ми бъде позволено да използвам известния хегелиански израз, парасинагогата е схизма в процес на ставане.[39]

На това място трябва да отбележим, че в науката се провежда разграничение между административна схизма и догматическа схизма.[40] Схизмата във вярата е отделяне от съборната Църква поради различно мнение и разбиране относно определени пунктове на църковното учение, които са по-маловажни или представляват лесно разрешими въпроси в сравнение с еретическото отделяне, но при все това засягат доктринален проблем. Това я различава от ереста, но тя води тъкмо към ерес, нейната телеология е дълбинно еретическа.[41] Докато за Милаш църковно-административната схизма е отказ от подчинение и послушание на каноничната църковна власт.[42]

3. Епитимиите

Разделенията в църковното Тяло водят по необходимост до последствия, засягащи не само конкретната евхаристийна общност, от която се откъсва съответната група, но слагат отпечатък и върху историческия ход като цяло. Всяко прекъсване на църковното общение, независимо дали се извършва под формата на „свободен неканоничен избор“ (простъпка, която отдалечава или отделя отделната личност от каноничното Тяло), или като следствие от наложена със съборно решение епитимия („наказание“), представлява трагедия и за двете страни: както за „виновника“, така и за „жертвата“; както за „отлъчения“, така и за „отлъчващия“. Тъй като по дефиниция sine qua non условие за общение е наличието на поне две страни, налагането на прекъсване на общението засяга и двете, като по този начин представлява своеобразно поражение и разстройване на реда за цялото църковно Тяло. Би могло да се твърди, че официалното канонично отлъчване се предхожда от своеобразно духовно самоотлъчване. В православното богословие това се описва обикновено в терминологията на болестта и лечението,[43] а като своеобразен методологически ключ за разбиране на дълбинните основания за възникването на разделения във всяка общност, на тежнението към разцепление, на центробежните сили като такива, може да послужи учението за гномичната воля на св. Максим Изповедник.[44] Доказателство за дълбинните, драматични последствия от разколите са всички големи разделения в християнството, като започнем от дохалкидонските църкви и изповеданията, през разделението между Източната и Западната църква, та до задълбочаващото се разделение в Православната църква, на което сме свидетели днес.

Предвидените от свещените канони наказания („епитимии“) за преминаване, организиране или участие в парасинагога[45] и схизма[46] са, общо взето, идентични. Това са низвержение (за клирици) и „пълно отлъчване“ (μέγας ἀφορισμὸς за миряни или за вече низвергнати клирици). „Пълното отлъчване“ (голяма анатема, отлъчване) представлява откъсване на вярващия от тялото на Църквата и трайно лишаване от общение с църковната общност.[47] Налагането на тези епитимии се урежда от общия канонически принцип: „там, където клириците се низвергват, миряните са отлъчват“.[48] Тези две канонични наказания според свещените канони се налагат от епархийския (митрополитски, патриаршески) събор на епископите (митрополитите), но никога от един-единствен епископ, т. е. необходимо е мнозинството на компетентния поместен събор, тъй като епископ, презвитер или дякон не могат да бъдат низвергнати без съборно решение.[49]

Следователно може да се твърди, че в строг канонически смисъл не съществува простъпката схизма там, където не е взето съборно „осъдително“ решение за отцепилите се. За да се квалифицира дадено отцепническо движение като схизма, е необходимо да има съборна преценка от компетентния каноничен орган (поместен събор = синод).[50]

При все това и в контекста на посоченото в самото начало твърдение, че няма и не може да има абсолютна, безусловна акинонисия, следва да отбележим, че в редица случаи (например, при старостилците в Гърция от 1924 г., които Гръцката църква до днес се въздържа да определи официално за схизматици[51]) каноничната Църква избягва да окачествява като схизматици дадена група вярващи, които са се отделили от административното единство на Църквата посредством осъществяване на частно и отделно свещенослужение. Това се налага от пастирски съображения и е израз на любов и надежда. На любов към грехопадналия човек, но и на надежда за завръщането в лоното на каноничната Църква на християните, които поради една или друга причина се намират в заблуда. Разделенията на парасинагогата и схизмата са изцерими – и това е дълбоко и неизменно убеждение на Църквата.[52] Неслучайно в църковното съзнание разделението от 1054 г. се окачествява като велика схизма, а не като ерес.[53] Що се отнася до понятието парасинагога, самочинно събрание, то е израз тъкмо на убеждението, че разделението е временно, т. е. че участниците в самочинното събрание продължават да бъдат членове на Църквата в един дълбинен и същностен смисъл.[54]

В заключение, употребата на понятието парасинагога за определяне на началния предсхизматичен етап на отделяне от каноничното Тяло, при който нямаме налице обособена структура и институционализирани органи на управление на отделилата се общност, нито държавна легитимация, може да послужи както в пастирско отношение за насърчаване на завръщането на отделилите се, така и в методологическо отношение за по-прецизното разграничаване на стадиите, които предхождат схизмата. Въпросното разграничение следва да се има предвид и при налагането на съответните църковни епитимии с оглед на тяхното степенуване. Защото „отбележи, … че епископите са длъжни да налагат епитимии, но не и да измъчват съгрешилите“, съгласно думите на византийския канонист Теодор Валсамон.[55]

* Настоящият текст представлява редактиран, разширен и допълнен вариант на доклада, прочетен на „Евтимиевите научни четения“, организирани от Православния богословски факултет на ВТУ „Св. Кирил и Методий“ на 20 и 21 януари 2025 г. В Живо Предание се публикува в още по-разширен вариант.
За първи път този текст е публикуван в сп. Християнство и култура, бр. 3 (200), 2025, с. 61-70 (бел. ред.).