„Несъмнено е, защото е невъзможно“: Тертулиановият парадокс и неговото възприемане през историята

Раннохристиянският автор Тертулиан от Картаген е прочут, освен с пламенните си апологии на християнската вяра, и с някои парадоксални твърдения, добили широка популярност. Вероятно най-известното от тях е приписваното му изказване „вярвам, защото е абсурдно“ (credo quia absurdum) или „вярвам, защото е невъзможно“ (credo quia impossibile).[1] В този случай „абсурдно“ се разбира по смисъла на „глупаво“ и „нелепо“,[2] на нещо, което е в противоречие с логиката или „здравия разум“. От така предадените Тертулианови изрази излиза, че той вярва, понеже това, в което вярва, противоречи на разума, и че самата вяра, като такава, е противна на разума; или дори, че колкото по-невероятно и противоречиво с разума е дадено нещо, толкова по-заслужаващо доверие е то. Мнозина автори, настроени враждебно или пък положително към християнството, са започнали да тълкуват тези лъже-Тертулианови мисли с цел обосноваване на абсурдността на самия процес на вярването; започнали са да ги разбират като призив за отричане на разумността в процеса на вярата или като невъзможност за сътрудничество и съгласуваност между вяра и разум.

Автентичната мисъл на Тертулиан е изразена по различен начин, но още по-важното е, че той влага в думите си друг смисъл. Тертулиан пише: „Синът Божи бе разпнат; Аз не се срамувам, защото хората трябва да се срамуват от това. И умря Синът Божи; затова и заслужава вяра, защото е безсмислено.[3] И Той бе погребан и възкръсна; несъмнено е, защото е невъзможно“.[4]

Първоначално фразата е изопачена във вида: „вярвам, защото е невероятно“. Така става известна в традиция, която можем да наречем „английска“. Неин родоначалник през 1643 г. става енциклопедистът сър Томас Браун[5] в изключително известното си съчинение на религиозна тематика Религията на един лекар.

Английският философ Джон Лок през 1689 г. я споменава с неодобрение в същия вид, смятайки, че разумът трябва да се подчинява на вярата, но не и да се изключва необходимостта от него в религиозната област.[6] Джон Лок не посочва автора на фразата, но най-вероятно той я познава чрез своя споменат по-горе сънародник и можем да предположим, че има предвид Тертулиан.

През 1710 г. в своята Теодицея немският философ Готфрид Лайбниц показва, че познава оригиналната мисъл на Тертулиан, както и че тя говори само за привидна абсурдност на вярата, а не за същинска такава.[7] На думите му обаче няма да бъде обърнато необходимото внимание.

Същинският автор на credo quia absurdum е френският философ-деист Волтер, а след това мнозина несъзнателно го цитират, вярвайки, че цитират Тертулиан или бл. Августин. В своя Философски речник (1764 г.), който е изпълнен с остър сарказъм към християнството и който го представя изключително изопачено, Волтер определя вярата така: „Вярата… се състои в това да вярваш в нещо, което е невъзможно“.[8] По-късно той ще оформи това си виждане във фраза, в която ще замени „невъзможно“ с „абсурдно“ и ще я припише на бл. Августин.[9] Тъй като за християнството на Запад бл. Августин е изключително значима фигура, започва да се смята, че изразът отразява самото християнско разбиране. Възможно е това да е направено умишлено от Волтер като част от антихристиянската му полемика.

Английският естественик Чарлз Дарвин в своята автобиография от 1876 г. споделя: „Аз бих могъл с пълна сигурност да кажа, че нямам никакво желание да оспорвам тази или онази догма, но никога не съм бил такъв глупак, за да чувствам или казвам: credo quia incredibile“.[10]

През 1917 г. немският социолог Макс Вебер приписва на бл. Августин: „Вярвам, понеже е абсурдно“. Немският учен определя способността да се вярва, понеже е абсурдно, като „виртуозно постижение на жертва на интелекта, която е решаващият белег на позитивно религиозния човек“. М. Вебер гледа благосклонно на тази жертва, понеже тя е направена в полза на „едно безусловно религиозно отдаване“.[11]

Зигмунд Фройд през 1927 г. ще припише credo quia absurdum изобщо на „св. отци“. Според него значението на тази мисъл се изразява в изключване на необходимостта от осмисляне и разбиране на религиозните учения.[12]

Съвременният еволюционист атеист Ричард Докинс смело приписва фразата (според нейната английска традиция) на Тертулиан, с цел да се подиграе с християнството.[13]

Псевдо-Тертулиановият израз, в неговата френска (или Волтерова) традиция, се среща и в български академични среди, например във философски[14] или във филологически[15] трудове.

Автентичната мисъл на християнския апологет представлява парадокс,[16] каквито той има много.[17] Контекстът, в който Тертулиан я поставя, е възкресението, което еретиците гностици отричат. Той говори за невъзможността, за немислимостта на възкресението по чисто човешки критерии, а не за абсурдността на вярата или на възкресението изобщо. Християнският апологет разглежда възкресението като невъзможно не по смисъла на неосъществимо, а като немислимо за ума на човека поради свръхестествения си характер, като нещо, което надхвърля неговата способност да го проумее, като действителност, която човекът не може да възприеме без помощта на благодатта,[18] без разумът му да е просветен от нея.

Именно срамотата, безсмислеността и невъзможността на възкресението за „мъдростта“ на този свят според Тертулиан го прави да не е срамно, да заслужава вяра и да е несъмнено. Тези разсъждения са донякъде близки с тези на св. апостол Павел, засягащи псевдомъдростта на този свят: „Де е мъдрецът? де е книжовникът? де е разисквачът на тоя век? Не обезумѝ ли Бог мъдростта на тоя свят? Понеже светът със своята мъдрост не позна Бога в премъдростта Божия, Бог благоволи да спаси вярващите с безумството на проповедта“ (1 Кор. 1:20-21). В тези стихове апостолът не противопоставя мъдростта на безумието, а мъдростта и истината, принадлежащи на християнското откровение, на самонадеяната лъже-мъдрост, проявявана от имащите се за „мъдри“, които го отхвърлят.

Съчинението, съдържащо обсъжданата мисъл, се нарича За плътта на Христа.[19] Причина за написването му са вярванията на гностици като Маркион, Валент и Апелес, които отричат реалността на Христовата плът или твърдят, че тя има различна същност от човешката. Самият Маркион проповядва отричане на Стария Завет, на човешката природа на Христос и на възкресението, както и поддържа възгледа, че материята е зло.[20] Написването на произведението вероятно е мотивирано от опасения на Тертулиан, че позицията на лъжливия гносис претендира да е християнска, а същевременно е противна на учението за Изкуплението и за Възкресението.

Съществува вероятност изказването в антигностическия трактат да представлява Тертулианова интерпретация върху Аристотелова мисъл. В Реторика (2, 23, 22)[21] Аристотел пише, че от това, че дадено твърдение е смятано за невероятно и невъзможно, не следва, че то не може да бъде истинно. Напротив, именно „… като вероятно и възможно, то не изглежда такова“ [т. е. не изглежда истинно – б. м., А. В.]. Тертулиан е в по-голяма степен познавач на древногръцката философия, отколкото неин ценител, но е очевидна приликата между неговите разсъждения и тези на Аристотел. И след като „Философът“ не е разглеждан като противник на разума, няма причина това да се прави и с Тертулиан.

За патролога Йоханес Квастен важно обстоятелство при анализиране на обсъжданата мисъл е неспособността на Тертулиан да създаде богословска система. Неговата небалансираност и склонност към създаване, но не и решаване на противоречия му пречат за тази цел. Тертулиан „… не е загрижен със създаването на мост между религия и разум, а желае да подчертае, че дори и очевидният конфликт между фактите на Изкуплението и човешкия ум не го възпрепятства да вярва в тях… Той не е проявявал интерес към това да донесе хармония между вяра и философия“.[22] Затова в някои негови твърдения е налице несъгласуваност.

Склонността към противоречия и липсата на систематичност обаче не означават, че презира разума. Виждането, че съществуват определени въпроси, които не могат да бъдат схванати от ума, е доста различно нещо от отричането на неговата ценност и необходимост от употреба.[23] При Тертулиан наистина „няма никаква логософобия“.[24] Обсъжданата мисъл на християнския апологет засяга „не християнското отношение към разума“, а е насочена към „отношението на еретици и (или) езичници към вярата“ – за тях тя е безсмислена и невъзможна. Мисълта на Тертулиан предава отношението на невярващия свят към Кръста Христов, който е съблазън и безумство за юдеи и езичници (срв. 1 Кор. 1:23).

В своята Апология на християнството Тертулиан пише нещо, което напомня за анализирания сега негов парадокс: „Да допуснем за момент, че това, което отстояваме (т. е. християнското учение – б. м., А. В.), е наистина предразсъдък[25] (както твърдят езичниците – б. м., А. В.). Добре, но е необходимо. Да кажем, че е нелепо. Добре, но е полезно, ако повярвалите в него се принудят да станат по-добри поради страх от вечното наказание и поради надежда за вечното блаженство“.[26] Ситуацията, която Тертулиан представя, е изцяло хипотетична. Той не смята християнството за „предразсъдък“, нито за „нелепо“ – напротив, позицията му е точно противоположната. Но Тертулиан казва, че дори тези характеристики да му принадлежаха, той пак би виждал някаква полза от него – то би изпълнявало нравствено-възпитателна роля за хората. Тези мисли на картагенеца навярно означават, че за него привидната нелепост на християнството в очите на мнозина езичници има по-малко значение от същинската промяна, която то носи в нравствения живот на повярвалите. Църковният историк Х. Гонзалес пише: „Истината е, че Тертулиан не е сляп ирационалист. Той вярва, че има неща, които са просто твърде чудесни, за да бъдат разбрани – като Разпятието и силата на Кръщението. Нова обаче не е генерално твърдение, че вярата трябва да се основава на рационална невъзможност. Той по-скоро вярва, че необузданата спекулация може да отиде твърде далеч и че същинското Божие откровение е това, което е наистина важното за християнина“.[27]

Тертулиан не разглежда вярата като лишена от разумност и от познание. Напротив, самото приемане на християнството се разглежда като възприемане на вид познание. Ако Тертулиан беше строг фидеист,[28] за него би било достатъчно да покаже на своите опоненти, че техните учения противоречат на Св. Писание. Той обаче не прави единствено това. Неговите съчинения са плътно наситени с опити да ги убеди по рационален път, чрез аргументи, във верността на излаганите от него тези. А всичко това е немислимо, ако Тертулиан отрича стойността на разума.

В своята Апология на християнството, отправена до държавните лица, управници на Римската империя, Тертулиан обсъжда гоненията срещу християните и се стреми да запознае държавните мъже със същността на християнството, показвайки по този начин несъстоятелността на отправяните към него обвинения. Обвинява ги, че осъждат вярващите само по частни доноси, без да извършват специално разследване; че изпитват омраза към християнството, породена не от това, че не вярват в него, а че не го познават – тази липса на познание той нарича „невежество“. В противовес на определени хорски мнения, той определя християните като разумни хора, които се радват на познанието. А самото християнство свързва с края на споменатото невежество. Това разбиране добива израз в мисълта, че тези, които изпитват омраза към християнството, не го познават, а опознали го, слагат край на невежеството си, прозирайки истината, и стават християни.[29]

Тертулиан, за разлика от езичниците, не е изненадан, че интелигентни и добри хора приемат християнската религия. От една страна, той вижда като напълно закономерен процес, че такива хора се насочват към нея. Но е вярно и обратното: техните умствени и нравствени качества са резултат от приемането ѝ.[30] Очевидно и за Тертулиан съществува обвързаност между изповядването на християнството, разумността и добродетелния живот.

Критикувайки несъстоятелните упреци срещу християните, базирани на слухове, които съдържат неверни и недоказани факти или изопачение на истината, раннохристиянският писател показва, че цени критичното мислене и използването на надеждна информация. Слухът[31] има място там, където истината е подменена. В зависимост от това какво отношение имат към слуховете, дали ги отхвърлят или приемат, той поставя хората в две категории – разумни или безразсъдни. Според него Бог се грижи за това лъжливият характер на мълвите срещу християните да бъде разкрит, грижи се за това истината да пробие път.[32] В Евангелието Господ казва, че „няма нищо тайно, което да не стане явно, нито пък скрито, което да не стане известно и да не излезе наяве“ (Лука 8:17). Тертулиан е убеден, че рано или късно в земния живот или в живота отвъд лъжите на хората, заедно с истината, ще излязат наяве.

Оборвайки неверни обвинения срещу християните за действия, които обаче са вършени от някои езичници, Тертулиан – онзи, когото, както казахме, някои обвиняват в краен фидеизъм, понякога разглежда думата „вяра“ в един от светските ѝ смисли – като приемане на нещо без аргументи. При еретиците, смята той, за разлика от православните, се наблюдава склонност да се вярва в недоказани твърдения, които се различават от действителните факти.[33] „Вяра“ той нарича и склонността на властите да приемат непотвърдени клевети срещу християните, без да ги проучат. Вярата, която не е отражение на действителността, която не се базира на факти, нарича „слепота“. „Но – пише християнският апологет – има два вида слепота, които лесно се съчетават – тези, които не виждат това, което съществува, вярват, че виждат онова, което не съществува“.[34]

Очевидно е, че той отхвърля подобен вид неразумна вяра и се стреми към такава, която е свързана с изследване, с проучване на фактите и истината.[35] Определено Тертулиан не смята, че нещо, което е неразумно или противоразумно, си заслужава да бъде вярвано, и едва ли би се съгласил с оценките, че вижда „своя най-опасен враг в мисловността“[36] или че е „непримирим враг на всеки стремеж на човешката мисъл“.[37]

В съчинението си За покаянието Тертулиан отхвърля разпространени мнения за същността на покаянието, признавайки, че и той самият понякога ги е поддържал. Това предишно състояние той определя като да пребиваваш „в слепота, без Божията светлина“. Тертулиан казва, че имащите такива погрешни мнения относно покаянието са толкова далече от него, колкото са далече от източника на разума – Бога.[38] Изглежда, че апологетът поставя темата за заблужденията относно покаянието във връзка с неадекватното използване на мислещата способност. Неговото виждане е, че ако езичниците биха приели Бога, Източника на разума, те биха разбрали съкровения смисъл на покаянието; че ако бяха в Бога, ако следваха повеленията на разума, с който Бог ги е дарил, те не биха пребивавали в „слепота“, а биха били облени от Божията светлина.

В света битуват някои доста изкривени представи за християнството. Една от тях е, че мъдростта и знанието са несъвместими с приемането му. Християнският апологет обаче притежава друго виждане: отричането от светския живот и от греха е придобиване на „мъдрост и знание“.[39]

Тертулиан приема, че душата изгражда човека като разумно същество, в най-висока степен способно да съзнава и познава.[40] Грехът е проява на неразумност. Той произлиза от дявола, също както и неразумността. Дали Тертулиан иска да каже, че Сатаната, в бунта си срещу Бога, извършва първия грях и, съответно, първото неразумно дело, или пък подтиква хората към грешен живот, християнският богослов не уточнява. Факт е обаче, че определя неразумността като чужда на Бога.[41]

В За покаянието се наблюдават и други разсъждения, които отново показват високото значение, което апологетът придава на разума: „Разумът всъщност е дар от Бога, доколкото няма нищо, което Бог, като Творец на всичко, да не е предвидил, подредил и устроил с разум – няма нищо, което Той да не желае да бъде приемано и разбирано чрез разума“.[42]

Значи разумът има всеобщо значение в човешкия живот, включително и в един духовно-нравствен въпрос като покаянието – от което следва пък, че духовната сфера, според апологета, не е чужда на разума. Разбира се, той няма предвид, че разумът трябва да е върховният критерий за всичко, както твърди просвещенският рационализъм, а само че в нашия живот активно трябва да се ползваме от разума. Нещо повече, Тертулиан смята, че такова е Божието постановление за нас. И онези, които не желаят да приемат Бога, не искат и нищо Негово, включително и разума: „Следователно всички онези, които нехаят за Бога, нехаят и за всичко Негово, защото никоя съкровищница не е достъпна за непознати хора. И така, преминавайки през целия житейски ход, без помощта на разума те не знаят как да избягат от хаоса, надвиснал над света“.[43]

От казаното дотук установихме не просто, че изразът „вярвам, защото е абсурдно“ не принадлежи на Тертулиан, но и че той няма предвид нищо подобно. Фразата категорично не е и позиция, която определя отношението между вяра и разум в християнското богословие. Тертулиан не презира разумността, нито пък разглежда вяра и разум като несъвместими. Той смята Самия Бог за „Разум“ и вярва, че разумът в човека има божествен произход. Промяната в мисленето и живота на християните той смята за вразумяване, помъдряване, изпълване със знание. Тертулиан дори може да бъде поставен в редиците на онези християнски автори от първите три века, които биха се съгласили с това, че вярата в Господ Иисус Христос премахва фидеизма като възможен начин на християнско себеразбиране.

* За първи път този текст е публикуван в сп. Християнство и култура, бр. 6 (193), 2024, с. 77-84 (бел. ред.).