Ретроспектива на една нова пропагандна война

Не можем да не признаем, че за голяма част от „църковните хора“ виртуалната реалност е важен компонент от църковния живот. Поне откакто има социални мрежи и откакто те станаха част от проповедта и живота на Църквата. Сайтове, страници, профили – мисията се разгръща отдавна и във виртуалната реалност, при това – доста активно. Всеки храм има своя страница, общува с християните чрез нея и неусетно социалните мрежи станаха част от църковния и енорийски живот, а Христовото слово стига до по-голям кръг от хора. Но като всяко нещо, което човекът използва чрез своята воля, тези мрежи могат да бъдат източници както на полезна информация, така и на измама и манипулация, която днес се превръща в откровена разрушителна пропаганда, разделяща църковната общност, и която започна от едно определено събитие.

От този момент насетне социалните мрежи бяха превърнати в места на виртуални боеве и разпри. Днес старите спорове за „турското робство“, за нашия произход или за социалистическото ни минало изглеждат като невинни и кротки дискусии на фона на днешната тревожна повсеместна и яростна пропаганда от всички страни. Това сериозно събитие, което последва цяла вълна от други събития и разделения, беше предшествано и съпътствано от жестока пропагандна война. То доведе до… война, насилие и смърт, а подкрепата на тази война е възможно да доведе и до разкол в Православната църква. И тъй като това събитие сложи началото на войната, насилието и смъртта, най-добрият начин да бъде предадено времето от неговото начало до днес, е този на Габриел Гарсия Маркес – чрез възприемането на сегашното от перспективата на миналото, дадена, на свой ред, от бъдещето.[1] Да си припомним как се стигна до това, което щеше да се случи.

1. Убийството на отец Павел Аделгейм (2013 г.)

Събитието, което предзнаменуваше всичко, което щеше да се случи, беше едно загадъчно убийство на свещеник в Русия – о. Павел Аделгейм, когото наричаха последния свободен човек в Руската църква.[2] Отец Павел говореше свободно и конкретно назоваваше проблемите в Църквата и в държавата, които засягаха вярата на хората и техните права. Той предупреждаваше, че общество, което е изоставило милосърдието в името на благоденствието, е изоставено от Бога.[3] Пишеше за дискриминацията на клириците в РПЦ[4] и за възраждането и границите на Църквата.[5] Беше смел проповедник и не се поколеба дори да защити девойките от „Пуси Райът“, които в един момент се оказаха най-опасните врагове на Руската федерация. Тялото му беше открито с прободни рани от нож близо до храма в Псков. Това беше знаково убийство, чийто извършител беше изпратен в психиатрия и никой повече не спомена за него. Така замлъкна един от най-значимите и смели проповедници днес.

Последвалите събития показаха, че там, на североизток, където започна онова, което щеше да се случи, има много свободни хора като о. Павел Аделгейм, особено сред свещениците. Имената на тези от тях, които търсеха свободата и справедливостта, десет години по-късно щяха да бъдат сложени от православните зилоти в списъци за „отстрел“ на всички клирици, които казват истината и следват Евангелието. Годината беше още 2013-та, вече бяха излезли досиетата на нашите митрополити,[6] но църквата ни все още се занимаваше с проблеми като стария календар, икуменизма, богослужебния език и обикновените местни църковни „неразбории“. А те, макар и важни за църковния живот, не можеха да предизвикат някакво голямо разделение.

2. Окупацията на Крим (2014 г.)

Със спокойствието в социалните мрежи рязко се свърши само няколко месеца по-късно, в началото на 2014 г., когато президентът на Руската федерация Владимир Путин нападна и окупира украинския полуостров Крим. Социалните ни мрежи изведнъж се превърнаха в антисоциални. Вместо приятелства започваха да създават врагове, смут и умишлени разделения. Невинните картинки в профили и страници бяха заменени от географски карти и снимки на танкове, разрушения и жертви. Изведнъж християните изоставиха Евангелието и се превърнаха в пропагандатори. Дотогава много сред нас не се бяха замисляли за политическата и идеологическа манипулация, наречена пропаганда, и че тя неминуемо е свързана с вредата от зилотизма и „православното“ талибанстване. След ситуацията в Крим обаче, особено след падането на онзи „Боинг“ с над двеста души на борда от „погрешно“ изпратена ракета, нямахме друг избор, освен да си отворим широко очите и да не ги затваряме повече. Положението беше сериозно, особено след Майдана в Киев, който според кремълската пропаганда бил не израз на свободната воля на украинските граждани, а „преврат от външна държава“. (Същото се повтаря и до днес и дори се разпространява с окръжни писма до свещениците от един наш архиерей.[7])

Преди да продължим с това, което щеше да се случи, може би е редно да си припомним какво точно се разбира под тази често употребявана дума – „пропаганда“. Пропагандата е съзнателно представена манипулирана информация с цел заблуда на обществото – вид послание, което цели да въздейства върху мнението и поведението на хората, и облагодетелства този, който я разпространява. За да въздейства, тя трябва да бъде предложена по такъв начин, че да бъде приета за истина.[8] Подобно е описанието на Гарт Джоует и Виктория О’Донъл в Пропаганда и убеждаване (2014 г.): „Пропагандата е умишлен, систематичен опит за оформяне на възприятията, манипулиране на познанията и директно поведение за постигане на отговор, който подпомага желаното намерение на пропагандиста“.[9] Действието ѝ може да обхваща всякакви общности, включително и църковни, източникът и целите ѝ да бъдат едни и същи, а най-добрата платформа за нейното „усвояване“ са безспорно социалните мрежи.

3. Посещението на патриарх Вартоломей в България и началото на бежанската криза (2015 г.)

През февруари 2015 г. беше убит Борис Немцов – знаково убийство за Руската федерация, с което беше „отстрелян“ един от най-големите критици на руския вожд – Немцов открито се противопоставяше на окупацията на Крим. Часове преди смъртта си в радиоинтервю той призова за спиране на руската война с Украйна: „Необходима е политическа реформа в страната. Когато властта е концентрирана в ръцете на един човек, който управлява еднолично, всичко завършва с абсолютна катастрофа“[10] – така предсказа Немцов. Убийството му беше знаково за зараждането на тъмната и клокочеща лава от насилие, която още не знаехме, че щеше да ни залее.

Междувременно военните действия в Сирия продължаваха, налице вече беше и възходът на „Ислямска държава“. През септември 2015 г. към Европа тръгнаха бежански потоци вследствие от Гражданската война в Сирия. Те предизвикаха бежанска криза, която щеше да ескалира и отново да се завърти през пропагандната машина.

В такава обстановка през месец ноември 2015 г. Константинополският Вселенски патриарх Вартоломей пристигна на посещение в България, което естествено предизвика и положителни, и отрицателни реакции. Очаквано не ни подмина и рехав протест на „чистоправославни“ люде, бързо сменили „Богородице Дево“ с викове „Анаксиос!“.[11] Подобно поведение пред архиерей на православна църква, с която сме в евхаристийно общение, остана без коментар от повечето от нашите духовници, но определено беше зле режисиран сценарий, който щеше да има своето продължение.[12] През същата 2015 г. сред мнозина наблюдатели на църковния живот се появиха тревожни съмнения, че предстои голямо разделение в Църквата, което наистина щеше да се случи. И продължението на „предизвестения скандал“[13] наистина не закъсня.

4. Критският събор (2016 г.)

В началото на 2016 г. папа Франциск се срещна с Руския патриарх Кирил в Хавана, но недоволните от Вселенския патриарх отминаха тази важна среща с мълчание, сякаш тя никога не беше се състояла. По-важно беше да се втълпи пропагандният наратив за „икумениста и еретика Вартоломей“, който наратив седем години по-късно щеше да се повтори в по-сериозен формат, но без особен успех.[14] Папа Франциск и Московският патриарх се срещнаха в кубинската столица Хавана и подписаха историческа съвместна декларация, в която изразиха съжаление от загубата на единството между християните, като пожелаха то да се възстанови.[15] Тази среща беше икуменическа, макар подписаната съвместна декларация да нямаше богословски характер, само че тук никой от бъдещите пропагандатори не провидя икуменизъм.

Пропагандният наратив за икуменизма трябваше да се наложи в обратна посока – към Всеправославния събор, който се подготвяше на о-в Крит и който Православната църква отдавна очакваше. Пропагандата се насочи към него с твърдения, които напълно според определението за пропаганда бяха предложени и целяха да въздействат по такъв начин, че да бъдат приети за истина. Тази пропаганда повтаряха дори преподаватели от богословски факултети, които – от висотата на богословския си капацитет – не успяха да обяснят защо една поместна православна църква не трябва да участва в събор, след като нейните членове изповядват Христовата църква в Символа на вярата като съборна. Това не можеха да обяснят и високопоставени и уважавани духовници, които се скриха зад отрицателната конотация на етикета „икуменически“, както можеше да се очаква у нас. Не дадоха обяснение и защо, след като в този събор участват само православни църкви, с които сме в евхаристийно общение, е толкова осъдително да се видиш с братя на събор, който освен историческо би трябвало да бъде и радостно събитие за Христовата църква.

Тези от нас, които искаха БПЦ да участва в събора, не можеха да разберат логиката на нейното отсъствие просто защото нямаше такава. По-важното беше, че настъпилото разделение между нас също не беше логично, то нямаше сериозен фундамент, който да го предизвика. То беше чисто и просто… наложено разделение. А беше наложено, защото църквата ни трябваше да бъде слаба, разделена, разкъсвана от всякакви междуособни и междуличностни спорове; защото духовниците трябваше да се подозират взаимно и да враждуват, да доносничат помежду си, а миряните – да се държат като врагове един с друг. Всъщност точно такава беше картината: уж бяхме църква, а се държахме като не-църква. В резултат от пропагандните внушения вече бяхме разделена, враждуваща църква. Ако въобще може да има такава общност на вярващите в Христос. Скоро стана ясно, че повечето от нас не си спомнят какво изобщо означава Църква.

5. Бежанската криза (2015-2017 г.)

Междувременно се задълбочи пламналата бежанска криза и спорът за събора на Крит премина в ново разделение и по отношение на бежанците. Според проевропейски настроената част от християните не трябваше да връщаме хората, тръгнали към нашите граници, и да не им помогнем, защото така ни повелява Евангелието, а антиевропейски настроените казваха: бежанците да се връщат там, откъдето са дошли. Сред духовниците имаше различни мнения: един от митрополитите ни публично призова България да не приема повече бежанци,[16] друг призова, заедно с извънредното тревожно обръщение на Св. Синод – които вече сме приели, да им се обърне внимание, само че да не се приемат повече, защо то „ще се промени въобще нацията просто като българи“[17] (каквото и да означаваше това). Трети митрополит излезе с обръщение, в което изказа загриженост и напомни за Евангелието: „И днес чуваме призиви от разни общественици и православни духовници, убеждаващи българската власт да постъпва дискриминационно спрямо прииждащите към родината ни емигранти, но същевременно трябва да се замислим дали, след като се отъждествяваме като „християни“, сме достойни следовници на Христа, Който бе най-гонен от човеците“.[18]

Стигна се до един особен случай – римокатолическият свещеник о. Паоло Кортези реши да приеме и подслони бежанско семейство от Сирия, с което предизвика толкова гневен протест сред местните жители, че беше принуден да напусне енорията си и да се оттегли временно в Италия, докато се успокоят страстите. Тогава излезе текстът: „Когато защитаваш истината, Бог винаги е на твоя страна“.[19] Всеки, който защити отец Паоло, попадна под ударите на всевъзможни обвинения и внушения – че който не е против бежанците, той иска да се обединява с римокатолиците, които щели да разрушат нашата църква, а бежанците щели да завладеят държавата ни и да ни превърнат в мюсюлмани… С една дума – загрижените за бежанците се оказаха „предатели“.

Така осъществяването на евангелската притча за добрия самарянин се превърна в предателство и липса на патриотизъм. Появиха се отнякъде „динковците“ – с огромните златни кръстове на дебелите си вратове, започнаха да ловят бежанци на границата, да ги връзват жестоко и да ги снимат и показват в медиите. Тези хора бяха „патриоти“ – освен кръстове размахваха трикольори, татуираха по прасците си Левски и Ботев, говореха за „отечество“ и „майка България“. Големите златни кръстове на мускулестите им вратове очевидно трябваше да оправдават беззаконието им и „динковците“ станаха герои заради страховете, с които пропагандата хранеше умовете. Насилието вече си проправяше път съвсем официално: през социалните мрежи, през медиите беше показвано и тълкувано като геройска постъпка и справедливо възмездие за „нахалните“ бежанци, дръзнали да потърсят помощ от нас. Накрая се оказа, че бежанците не само не харесваха България, а и искаха час по-скоро да я напуснат. Дори те разбираха и усещаха, че страхът, насилието и изолационизмът, който така се харесваше у нас, рано или късно щеше да се превърне във… фашизъм. Предизвестен, очакван и търсен.

6. Истанбулската конвенция (2018 г.)

„В края на 2017 г. вицепремиерът и министър на отбраната Красимир Каракачанов стана първият изразител на невярното твърдение, че в Истанбулската конвенция се прокарва приемането на еднополови бракове. В действителност документът е посветен на защитата на жени от домашно насилие“ – с такива бележки в текстовете си започнаха да публикуват материали различни български медии. В самото начало на 2018 г., докато още не бяха утихнали споровете за бежанците, върху България падна сянката на „знаменитата“ Истанбулска конвенция, заедно с нейното обществено „обсъждане“ в Аулата на Софийския университет, придружено от крясъци и викове, наподобяващи тези от протеста срещу патр. Вартоломей. Този път обаче виковете бяха по-силни, крясъците – по-остри и психотични, а брожението ставаше опасно. Чашата още не беше преляла, когато отнякъде се появи думата „джендър“…

Митичният джендър застрашително разпери сянката си над България като древен археоптерикс и днес, години по-късно, се подиграваме с тази дума, защото много хора и досега не успяха да разберат какво точно означава тя. Етикетът „джендър“ внесе известно разнообразие в родния пропаганден фолклор, успешно измествайки например доброто старо „соросоид“. България беше оставена в ръцете на една патриотична организация, която заради участието си в управлението беше добре дошла в телевизионните студиа и медиите и надълго и нашироко се грижеше българите да не попаднат под зловредното влияние на „джендъра“. Следвайки нейния пример, различни политически партии – от крайнодясно до крайноляво – влязоха в анти-„джендърския“ наратив, но политическият популизъм така и не успяваше да вдигне изборните проценти. „Православният език“ на популизма – също.[20] Всички политически субекти, които използваха риториката против „джендърите“ и либерализма, стопиха политическата си подкрепа. От идеологическото говорене изгубиха не само партиите, намалявайки своите избиратели, но и християните.

В същото време, докато българите разнищваха значението на думата „джендър“ и се обвиняваха в „либерализъм“, за „капак“ патр. Кирил дойде в България и се накара на президента Радев разочарован, че „ролята на Русия в Освобождението се размива“.[21] Полицията се погрижи да „респектира“ някои българи с посещения в домовете им и да забрани изявите им в интернет. Когато пък всичко това отминаваше, дойде новината, че Вселенският патриарх подготвя Томос за автокефалията на ПЦУ.

7. Автокефалията на ПЦУ и Стратегията за детето (2019 г.)

Началото на 2019 г. дойде с Томоса за автокефалия, който Вселенският патриарх даде на украинците. Окупацията на Крим вече беше факт, една част от християните я оправдаваха и казваха, че Крим е руски, а Украйна няма право на автокефалия (защото тя е руска територия). По-добре е да не си спомняме споровете, преминали в открити вражди и доказвания един на друг, че Украйна е самостоятелна държава със стар народ, който иска да бъде независим. Всякакви примери от нашата история, включително и от нашата автокефалия, станала възможна след толкова много църковни борби, дори след десетилетна схизма, бяха безполезни. Не чуваха, не виждаха, не разбираха. А може би не искаха да чуят, да видят, да разберат.

В същото време се появи проект за Национална стратегия за детето (НСД) 2019-2030 г., разработена на основание чл. 1, ал. 3 от Закона за закрила на детето от работна група с мандат от Националния съвет за закрила на детето. В нея имаше представители на всички заинтересовани страни (държавни институции, НПО, академична общност и др.), а стратегията беше предложена за публично обсъждане.[22] Документът се създаде още през 2000 г., обновен беше през 2008 и 2018 г., а промените в него целяха затваряне на всички домове за деца и по-добра координация в грижата и закрилата за децата.[23] Св. Синод излезе със становище по Стратегията, само че след бурна обществена реакция и изявление на митр. Наум[24] становището беше свалено от сайта на Синода, който обяви, че тази позиция не е съгласувана с патр. Неофит и е лична позиция на митр. Гавриил (а накрая се оказа, че становището е писано от служителка в синодната канцелария).[25]

Политическата обстановка даде тласък на такава мощна и яростна пропаганда, каквато едва ли се е срещала досега в най-новата ни история. И тази пропаганда стана основата, върху която щеше да се роди вълна от насилие. Започна се борба на много фронтове – в социалните мрежи групи с десетки хиляди членове организираха протести, на които се говореше, че норвежци ще отвличат българските деца, пък сетне ще ги дават на норвежки гей-двойки „за осиновяване“.[26] Появи се поредица от пропагандни клипове и „публикации“, които впоследствие журналисти разкриваха като изкопирани от руски пропагандни медии. Целият арсенал на пропагандата се изля върху тази Стратегия, като се стигна дори дотам родители от ромските махали на Сливен и Ямбол, подплашени, да хукнат да прибират масово децата си от училище, защото бяха чули, че „държавата ще взима децата на хората“.[27] А по улиците започнаха да се развяват пропагандни плакати, наподобяващи грижата за работническо-селското семейство през 50-те години на 20 в., точно копирани от стари нацистки плакати от началото на Втората световна война. Бяха сменени само надписите: антисемитският надпис на стария нацистки плакат „Евреите не са като вас! Изтрийте ги от лицето на света“ протестиращите смениха с „Да запазим децата от разврата“.[28] Влязохме в новините дори на френските млади националисти.[29] На същите протести се появиха и плакати с т. нар. „Ювенална юстиция“, копирани от руските пропагандни медии.[30] Обясненията на разни юристи по темата[31] нямаха никакво значение и протестите продължиха да бъдат изкуствено поддържани чрез страховете на хората. Пълзящият страх и ревът на тълпата роди бъдещото реално и виртуално насилие, което щеше да рисува еврейски звезди по витрините на магазините – точно като в онази Кристална нощ през 1938 г.

8. Пандемията (2020 г.)

Тогава дойде пандемията. Пропагандата вече не просто лъжеше хората, че ще им вземат децата, не. Тя убиваше. Бавно и методично тровеше умовете на хората, докато те сами престанат да се грижат за живота си и умрат заради това, че са ѝ повярвали. И ако пропагандата преди разваляше приятелства, сега тя вече отнемаше човешки животи. Можеше да се случи така, че днес да говориш с приятел по телефона, а на другия ден да разбереш, че вече е тежко болен, че е в интензивното или в… моргата. Така умряха много хора и на Църквата – духовници и миряни, които с трезво разсъждение и малко повече разум можеха още да са сред нас. Пандемията стана катализатор на явление, придобило истински застрашителни размери. Хора на науката и културата, които би трябвало да знаят как да търсят източници и да проверяват информация, потънаха в конспиративните теории, така обилно разпространявани в мрежата. Интелигентни на пръв поглед хора с усет към истината, приемаха, че „вирус няма“, а самолети ги „пръскат“ от небето и ги заразяват с болести. А в същото време хората умираха бързо и страшно, нелогично и нелепо. Ваксини, вируси, причастни лъжички… Тези обаче, които споделяха фейкове и вярваха на конспирации, бяха основно същите, които наричаха Вартоломей „еретик“, а Критския събор – „икуменически“, за които Украйна беше руска територия, които не искаха бежанци в България, плашеха с „джендърите“ и с „норвежците“, а сега говореха, че вируси няма и пандемията е световна конспирация, която цели да ни вкара чипове в тялото… Конспирациите станаха по-многобройни от вирусите, а пропагандата идваше от едно и също място. Накрая тя се „материализира“ – в парламента ни влезе българска партия, чиито членове и симпатизанти публично твърдяха, че вирус няма, а пандемията е измислена, докато собствените ѝ водачи бяха ваксинирани.

Началото на пандемията беше ознаменувано и с още едно събитие, което не беше отчетено подобаващо, макар медиите да съобщиха с подробности за него: Русия издигна свой „военен храм“. Всъщност военно капище, което смеси кръстовете и петолъчките на място, където се отслужваше св. Евхаристия.[32] Тогава все още не подозирахме, че това е предизвестено начало на смърт, разрушения, погубени животи и съдби, на много кръв и сълзи, оправдани от… новото руско „богословие“ на войната. А не подозирахме, защото широко затворените ни очи не виждаха очевидното.

9. Войната. „Предатели в расо и без расо“ (2022 г.)

Едва ли някой днес е мислел, че ще преживее война, започнала почти веднага след затихването на пандемията. Ако вирусът беше невидим и за някои не беше сигурно, че съществува независимо от смъртта, която причини, войната беше истинска и видима – с много насилие, кръв и жертви. С много разрушени съдби и отвлечени деца, масови гробове, унищожени храмове и цели градове. Под знака на думи като „денацификация“ (а в действителност нова съветизация) цели общности изчезваха от картата на Украйна. „Денацификаторите“ бяха решили да ги изпепелят, да ги изтрият от лицето на земята.[33] На практика властта в Русия просто убиваше, „чистеше“ земята от „грешни“ украинци, а църквата ѝ я подкрепяше. И братята и сестрите от „невинните“ спорове за бежанци, „джендъри“ и вируси за пореден път се наредиха на опашка за пропагандата, отровила и убила междувременно толкова много хора. Тя се беше превърнала вече в наркотик, от който умовете и сърцата им имаха нужда, а тези, които ѝ вярваха, се превърнаха в нейни потребители. Светът за тях беше невъзможен без опиата на пропагандните внушения – те даваха сигурност в „истината“, че живеем в една „голяма конспирация“ и че нищо не зависи от нас. Свободата на тези хора беше вече отнета – първом в техните умове, а сетне и в техните сърца. А тези, които не влизаха в тази „схема“, бяха врагове.

Войната изкара на повърхността като мръсна пяна „феномен“, който си мислехме, че сме забравили и никога повече няма да се случи: списъци с врагове за „отстрелване“, подобни на онези, които нацистите правеха с евреите, а комунистите – с интелигенцията и „враговете на народа“. Църковни публицисти в Русия изготвиха списък на „предатели в расо и без расо“,[34] който постоянно се актуализираше и попълваше според това кой свещеник, монах или мирянин ще си позволи да твърди, че руската „специална военна операция“ в Украйна е жестока война, която няма нищо общо с евангелските заповеди. В списъка попаднаха свещеници като Йоан Бурдин, Андрей Лоргус, Владимир Зелински и мн. др., някои от които бяха арестувани и низвергвани от сан заради позицията си.[35] Дори и тези абсурдни списъци обаче не се сториха на мнозина сред християните знакови за абсурдното положение, в което изпада една православна църква, подкрепяща война. Очите им бяха широко затворени, а идолът на пропагандата – новият Ваал – издигнат високо и недостижимо. Също като статуите на Ленин и Сталин от близкото минало – грамадни, грозни и безсмислени. Не биваше обаче да мълчим. Аз не можех да мълча, защото добре знаех, че ако мълчим, ние участваме в това зло, което се случва в света.[36]

10. Прайд и антипрайд. „Горди сме с нашия християнски морал“ (2023 г.)

Мислехме, че протести, на които се говори как „норвежци“ ще крадат деца, никога повече няма да се случат, докато не дойдоха „походите“. С участието на същите онези, които маршируваха на протестите срещу „Стратегията за детето“. Същите, които бяха и срещу бежанците. Същите, за които и Украйна беше „руска“ и за които и светът, и мирът беше само един – „русский мир“. Свят на война, на пропаганда и тоталитаризъм. Тези хора харесваха всичко това.

И всичко, което щеше да се случи в едно минало предвъзвестено време, започна.

За „мир и неутралитет“. За лева – срещу еврото. За антипрайда – срещу прайда. Казваха ни направо: „Няма да гледате този филм“. Ще гледате това, което ние ви кажем, защото ние знаем какво е морал и какъв трябва да бъде моралът. Ние сме горди с нашия християнски морал. И носителите на новия морал изправиха хората едни срещу други. Плакатите станаха реалност. Отлагаха се прожекции на филми, защото пазителите на новия морал ни „пазеха от разврата“ – също като в онзи плакат от 2019 г. По стъклата на витрините се появиха еврейските звезди. Рисуваха ги почитателите на ваксинираните антиваксъри, които държат спестяванията си в евро, докато агитират „за лева“. Онзи антисемитски плакат от 1941 г. с призив към насилие над евреите беше родил духа на днешните плакатаджии – последва омразен антисемитизъм в социалните мрежи, както и в медиите. Чуха се тревожни сигнали за заплахи към „различните“ (и не само към тях). Започна масова истерия като по време на „Стратегията“ – едни и същи хора, с едни и същи методи, родени от една и съща пропаганда, тормозеха обществото години наред по един и същи начин. Съществуваха вече ударни групи, които да бъдат задействани при всяка възможност, за да сеят омраза и разделение и да постигат съвсем определени цели и политики. Случаят с ромските махали на Сливен и Ямбол показа колко ефективни са тези партизански начини на действие.

За съжаление, Църквата стана заложник на тези хора. Някои сред нас, които бяха пренесли там страстите си, бяха решени да демонстрират, че именно моралът е център на нашата религия, на нашите „традиционни ценности“ (каквото и да означаваха те). За да видели всички останали нашата праведност, да покажем как „тачим“ традиционното християнско семейство.[37] Все същото „традиционно“ семейство, за което междувременно излизаха официални статистики, че се намира на първо място в Европейския съюз по броя на абортите,[38] че разводите у нас се увеличават неимоверно, че мъжете, които бият жените си, стават все повече и повече, че смъртността в семействата с домашно насилие се увеличава – не просто между мъжете и жените, а и изобщо, между членовете в едно семейство.

Оказа се, че в България живеем в условията на същинска „пандемия“ от домашно насилие. Че жени биват рязани с нож, пребивани и стригани като животни, без да се случи нищо на насилниците. Намирахме се в такава огромна клокочеща подземна реалност от безнаказано насилие, че беше невероятно дори да се приеме за вярно.

Но беше. Лъжата, пропагандата бяха родили омраза. Омразата роди насилие. А насилието започна да руши семейства, да подлага на опасност по-слабите, да убива. Пълзящата и наложена вече пропаганда в нашето общество се оказа нашата най-голяма война. Докато чужд агресор убиваше украинци на няколкостотин километра от нас, ние свободно и доброволно, с ожесточение водехме война помежду си и тя даваше жертви именно в семейството. Дългогодишната липса на справедливост, която разяжда всяка общност и общество и за която журналисти и общественици алармираха в медиите, по-голямата част от църковната общност у нас въобще не забелязваше като проблем.

Всички официални и тревожни статистики за българското семейство също не тревожеха стожерите на „традиционния морал“ у нас. Те не говореха за домашна църква, а за „традиционно християнско семейство“.[39] Показваха на всички как – употребявайки християнството – налагат „морал“ и „традиционно“ отърквайки се о Църквата, изкарват някой и друг процент за предстоящите избори. Не ги интересуваше Тялото Христово, еклисията, евхаристийната общност. Интересуваше ги… властта. Власт над хората и над умовете, за да получат и останалото. Постулатите на Великия инквизитор се повтаряха едно към едно: силата, тайната и авторитетът,[40] които се опитваха да присламчат към своите патриотични поход(т)и, им се струваше, че бяха налице. Силата на пропагандата беше на тяхна страна, тайната в лицето на Църквата и расоносците, подлъгали се да им слугуват, беше явно употребявана от тях, оставаше им само да си извоюват авторитет с идеята за семейството и „традиционните ценности“.

Единствено Христос Го нямаше в техните планове. Той им пречеше. Във всички пропагандни лъжи и манипулации за десет години те никога не Го назоваха. Вероятно защото все пак разбираха, че Църквата е нещо далечно за тях. Че тя не е патриотична формация, клуб по родолюбие, институт за измерване на чистотата на морала или на греховете на другия. Те смътно усещаха, че Евангелието е реалност, която продължава отвъд нашия земен живот – в бъдещия век, и вечните истини, чрез които се спасяваме, нямат нищо общо със земното царство, земната власт и националността. Знаеха го, тъй като бяха чували, че Царството Му не е от този свят, но не искаха да го признаят. И дори и не предполагаха, че Христос не е консерватор, изповядващ „традиционни ценности“, защото евангелските ценности са толкова парадоксални, че трудно могат да се вместят в човешките ни норми. А затова и не Го споменаваха по площадите и на плакатите си.

Идеологията и ние

Парадоксът на реалното и виртуално насилие, постепенно избуяло в последните десет години след окупацията на Крим, показа, че идеологизацията на „православието“ е пръв и най-голям проблем, който неговата църква трябва да реши. Идеологиите така са напъплили в Църквата, че идеологизацията се изроди в идологизация, пропагандата превърна православието в идол, изместващ от центъра на вярата Христос. Защото, ако вярата ни е христоцентрична, ако сме православни по вероизповед, трябва да помним винаги, че въпросът при Кръщението е: „Съчета ли се с Христос?“.

Пропагандното „православие на войната“ измести Христос от центъра на нашата вяра, опитвайки се насила да Го подмени със своя „православна“ идеология. Всички идеи и съвременни идоли, отделящи християнина от центъра на неговата вяра – от Христос, са отклоняване от пътя на спасението. Това прави почти невъзможна мисията на Църквата в съвременния свят, защото от тук нататък тя ще трябва да разяснява, че целите и задачите на една църква не са да бъде нечия идеологическа опора. Ще ни се наложи да доказваме на света, че Църквата е Тяло Христово, и да обясняваме защо сме допуснали тя да бъде употребявана в идеологическите доктрини на една или на друга държава или империя.

Нека не забравяме, че идеологията действа като наркотик, засягащ ума, сърцето и психиката, а тези поражения са огромни и трудно се лекуват, тъй като засягат сетивата. Най-доброто пък лекарство за тях е вглеждането в себе си, опомнянето и покаянието.

*   *   *

Междувременно излезе нова информация – че у нас близо четиристотин сайта разпространяват руска пропаганда.[41] Едва ли в тях са включени православните страници и форуми, където тази пропаганда упорито се налага под формата на някакво имперско „православие“, „консерватизъм“, „традиционни ценности“ и антизападничество.

Публикуван беше също така и бюлетин на Фондация за хуманитарни и социални изследвания – София (ФХСИ), изследваща пропагандата в интернет. Според този доклад броят на фалшивите сайтове е нараснал още повече в сравнение с предишната година, а основната теза в поникналите „сайтове-гъби“, които препечатват фалшива информация, е, че Русия печели войната в Украйна и руският президент Владимир Путин продължава да се радва на подкрепата на цялото общество. Докладът посочва не само сайтове, но и „живи говорители“, които „облъчват не толкова сетивата, колкото интерпретациите на събитията“.[42]

Както винаги обаче, у нас ще оставим всичко на Бога и на времето. Защото не друг, а Самият наш Господ Иисус Христос ни уверява, че „небе и земя ще премине, ала думите Ми няма да преминат“ (Марк 13:31). И аз Му вярвам.

* За първи път този текст е публикуван в сп. Християнство и култура, бр. 8 (185), 2023, с. 50-63 (бел. ред.).