Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Единството на Църквата – византийска и поствизантийска еклисиология

Неделя, 10 Септември 2023 Написана от Ренета Трифонова

Eucharist Fr John Meyendorff and Fr Alexander SchmemannЦърквата е Тяло Христово, което исторически живее и съществува под различни форми: от ранните християнски общини и местните евхаристийни събрания, през „Църквата на империята“ – до съвременните автокефалии. В този текст съвсем накратко ще бъдат маркирани принципите и границите на византийската и на поствизантийската еклисиология, във връзка с единството на Църквата като белег на нейната същност, водещ началото си от първите християнски общини. Това единство на местната (днес наричана „поместна“) църква се изразява, освен в мястото или територията, която обитава християнската община, също и в единомислието и единодушието (единоверността)[1] с всички останали местни общини (съответно – поместни църкви).

Съвършеното единство според еклисиологията на Лионския епископ св. Ириней, се осъществява между Църквата – като апостолско приемство и предание, Евхаристията – като богодадена вяра и богослужение (свещенодействие) на християните в кинонията, и православието (правата вяра).[2] Накратко казано: не съществува Църква без Евхаристия и православие (ὁρθοδοξία), нито Евхаристия без Църква и православие, нито Евхаристия – извън Църквата и нейната истинска, вярно изповядвана вяра.[3] Множествеността на местните църкви – според св. Ириней – не означава раздробяване на единството, защото Църквата е едно и също Тяло Христово в целия свят и има „една и съща вяра, едно и също предание, едно и също приемство на всички апостоли“.[4]

1. Византийската еклисиология

Византийската еклисиология представлява възглед за устройството на Църквата, в който нейната католичност (= съборност) се припокрива с имперския универсализъм. Това смесване на двата вида универсализъм – имперски и църковен (= есхатологичен) се заключава в синтеза на имп. Юстиниан – благосъстоянието на Църквата е крепостта на империята, а императорът е видимият представител на Бога и изпълнител на Неговата воля.

1.1. Единство и католичност

Преди да се разгледат накратко аспектите на византийската еклисиология, редно е да се посочи в какво се изразява същността на Църквата. „Същността на Църквата – пише протопрезв. Александър Шмеман – може да бъде изразена с една-единствена дума – единство. Самият гръцки термин ἐκκλησία (църква) означава, по определението на св. Кирил Йерусалимски, събрание на всички заедно в единство“.[5] След което о. Александър цитира архиепископа-изповедник Иларион (Троицки), според когото „… фактът, че от самото начало за означаване на Християнската църква е взет този имащ тясна връзка с ветхозаветната терминология термин, говори ясно за съзнанието за единство, което е присъствало в първенствуващата църква“.[6]

За това „събрание на всички заедно в единство“ пише подробно и прот. Николай Афанасиев – в книгата си Трапеза Господня относно евхаристийното събрание на ранната Църква: „винаги всички и винаги заедно“ за „едно и също“ (ἐπὶ τὸ αὐτὸ).[7] По-нататък о. Афанасиев добавя важната препратка за „един жертвеник и един епископ“, около който се събира Църквата,[8] и за това, че епископът принадлежи на Църквата, защото действа в Църквата, а Църквата е събрание на всички – ἐπὶ τὸ αὐτὸ.[9] Това единство на Църквата е немислимо без единство на вярващите.[10]

Единството на Църквата намира своя израз и в нейната католичност (съборност). Църквата е καθολικὴ ἐκκλησία – съборна, католична Църква. В историята тя преминава през различни форми: от местната църква – евхаристийното събрание на една конкретна територия, чиито граници са променливи и стигат до покрайнините на региона, в който живее нехристиянско население, до формирането на патриаршиите.[11]

Тази съборна, католична общност (καθολικὴ ἐκκλησία), това единство e догматична същност на Църквата, абсолютна норма на нейното устройство. За него о. Александър Шмеман пише, че „… именно то е, което се въплъщава и във външното, и вътрешното устройство на Църквата в цялата ѝ земна история – към него сочат и него неизменно опазват църковните канони“.[12]

1.2. Двата вида универсализъм – църковен и имперски

Една църква (едно евхаристийно събрание) с един епископ на една територия – този принцип се е развивал в историческия процес, той е основен принцип и във византийската еклисиология.

Приемането на християнството от имп. Константин и признаването на Римската империя за християнска е нов и решаващ етап от живота на Църквата. Тя вече започва да съгласува своята административна структура с държавната. На Четвъртия вселенски събор, например, е прието правило, което постановява „… гражданските разпределения да следват разпределенията на църковните дела“.[13] Римската империя събира хората по признак, който не е нито расов, нито национален, нито етнически. Тя обединява всички народи във „вселената“ (икумената), придавайки им християнски облик и превръщайки империята – в нейните граници – в християнска икумена. Тук е важно да се отбележи, че Църквата не абсолютизира определени форми, в които е съществувала през различните етапи от историческия процес, които не влияят върху същността ѝ, тъй като тя е в този свят, но не е от този свят (Иоан 18:36).

Католичността, за която споменаваме, не е толкова „вселенскост“ на Църквата, колкото цялостност, предоставяща ѝ възможност да съществува винаги и навсякъде. Всяка нейна част съответства на цялото и е тъждествена с него. Според о. Шмеман Църквата е католична в пространството, защото всяка местна църква е в единство със своя епископ и в нея народът получава пълнотата на благодатните дарове, узнава цялата истина и обладава неразделния Христос, а където е Христос, там е и Църквата.[14]

Византийската еклисиология, въплътена в живота на Източната Римска империя (Византия), е опит за съхраняване на единството на римската вселена (Pax Romana).[15] Това проличава особено при имп. Юстиниан Първи (527-565), който търси не само външната, но и вътрешната реставрация на Църквата, като не отделя римската държавна традиция от християнството. Той възприема себе си като император, призван да опазва чистотата на християнската вяра и да запазва Църквата от външните нападения и ересите. Външните граници на поместната църква, които в първите векове на християнството са достигали до покрайнините на мястото, населено с християни, разделяйки ги така от езичниците, постепенно се разширява до цялата империя, в която поданици са хора от различна вяра, раса и етнос. Така външната граница се преобразува във „вътрешна“ граница на самото християнско съзнание,[16] а универсализмът на Империята се припокрива с църковния (есхатологичен) универсализъм.

В този замисъл обаче се появява празнина, оставаща до самия край на Империята. Императорът може да изпълни законите с християнско съдържание и да ги наложи на своите поданици, може да свиква събори и дори да бъде изобразяван на стенописите из християнските храмове,[17] може да налага свои решения на църковната йерархия, дори и да издаде едикт, с който да обяви, че всеки, който иска да бъде лоялен гражданин на Империята, трябва да се съобрази с нейното официално вероизповедание,[18] но не може да влияе върху съдържанието на вярата.[19] Това е така, защото разбирането за църковната общност като κοινωνία съществува единствено в Христос – пълнотата на тази κοινωνία е дадена в Евхаристията, а единението с Бога в Христос не изисква от κοινωνία-та никаква географска универсалност.[20]

Тук прот. Йоан Майендорф допълва с важната условност на историческия опит на Църквата, а именно, че макар всяка местна евхаристийна общност да представлява в пълнота католичната Църква, макар фундаменталният християнски опит да е следствие от евхаристийното разбиране за тази κοινωνία, католичността на този опит се явява обаче „… основа и начало на една отговорна и наистина вселенска мисия, която на свой ред изисква съответните организация и структури“.[21]

1.3. Византийската еклисиология и ранната Църква

Ранната Църква живее със самосъзнанието за жив организъм – тяло, което не може да бъде сравнено с никое друго общество, тъй като в него християните общуват помежду си по начин, който ги преобразява. Те не просто са в единство, а всички са в Христа. Всички хора в света са призвани да станат част от това Тяло Христово и да се приобщят към един друг живот, който идва отвъд този свят.

Във Византия обаче самата държава се възприема като общество – установено от Бога, за да обхваща целия живот на човека. В него, както се каза, представител на Бога и изпълнител на Неговата воля е императорът, а благосъстоянието на Църквата е крепост на Империята.[22] В съзнанието на ранния Pax Romana Църквата е отъждествявана с йерархията, догматите, богослужението и храма. Впоследствие обаче тя „изпада“ от това съзнание – като тяло и общество – и бива подменена от държавата.[23]

Църквата развенчава мита за държавния абсолютизъм и погрешното схващане за „симфонията“ между църква и държава още в първите векове на християнството, когато гонените християни и мъченици за вярата показват, че държавата не може да подчинява човека и неговите убеждения и вяра. Затова Църквата не може да се слее с държавата, а точно обратното – трябва да се разграничи от нея. В юстиниановото законодателство Бог е дал на хората два велики дара – свещенството и имперското достойнство, при което първото служи на божествените неща, а второто – на човешките дела.[24] Проблемът с византинизма обаче, а оттам и с този възглед за Църквата, е неразбирането, че тя е другоприродна, че има онтологична независимост от света.[25] В учението на Църквата кесарят е разпоредникът с властта, но, тъй като държавната власт има склонност да преминава отвъд границите си и да навлиза в пространството на Църквата, тя може да възприема тоталитарен характер и да достига до обожествяване на самия кесар.[26] Така византийската еклисиология достига до нарушаване на евангелския принцип, даден в отговора на Христос на фарисеите и иродианите – „отдайте кесаревото кесарю, а Божието Богу“ (Марк. 12:17).

*   *   *

В своята критика на Антон Карташов и неговата защита на симфонията между църква и държава според Халкидонския догмат („неразделно, неразлъчно, неизменно и неслитно“), о. Шмеман нарича опасно съждение този теократичен принцип на държавата, в който Църквата се мисли като божествено, а държавата – като човешко, следователно техния органичен съюз – като необходимо съединение по образа на Богочовека Христа.[27] Той обаче прави и една важна забележка – точно в контекста на темата за византийския теократичен модел, а именно че Халкидонският докмат тук е неприложим – дори и само по аналогия, тъй като по същество и в точната си богословска употреба той е приложим само към Христос, а по аналогия – само към Църквата, която е богочовешка и притежава едновременно и дара на благодатта, и човешкото общество, което я „усвоява“.[28] В цялата християнска писменост, започвайки от св. апостол Павел, Църквата бива наричана тяло, общество, събрание. Това е и цялата „идея“ за Църквата – че тя е ново общество, ново човечество, а не просто нова религия, която според античния теократичен принцип, със своя „субект“ си има държава.[29]

Ако империята или която и да било държава имат своите териториални граници, които са непостоянни и изменящи се, Църквата има евхаристийните си граници, които са там, където се извършва Евхаристията и където има причастяващи се.[30]

1.4. Поместният принцип на църковното устройство

Заедно с единството и католичността, следващият важен признак на Църквата е нейната поместност – на едно място, на една територия може да съществува само едно събрание, една църква, която е изразена в единството на своето единоначалие, възглавена от своя епископ. Не може да има друг признак и принцип на устройство на църковната общност, освен териториалният, поместният принцип. Всеки друг такъв – бил той расов, идеологически или национален, заменя това надприродно, свърхестествено, благодатно единство в Христа.[31] И тъй като католичността не е просто „цялостност“ или „сбор“ от християни, а живо въплъщение на същността на Църквата във всеки неин член, затова и този принцип на поместността стои в основата на нейното единство.[32]

Това е причината през първото християнско хилядолетие единственият критерий за организиране на Църквата да е поместният принцип: от евхаристийното събрание на определена територия – до формирането на първите патриаршии. На този принцип са организирани първите църковни общини – той е въздигнат и до основен канонически и еклисиологичен принцип: една църква, с един епископ, на една територия. Това основно и от първостепенна важност за еклисиологията още на ранната Църква единство, което е свръхестествено, над-природно и благодатно,[33] се преживявава не само като форма, но и като съдържание на християнството.[34] То е, което свидетелства в пълнота за католичността на цялата Църква – в лицето на всички останали поместни църкви – не просто като части от Тялото Христово, а като Тяло Христово.

2. Поствизантийската еклисиология

Поствизантийската еклисиология е състояние на устройство на Църквата, което е предизвикано от историческите процеси на разпад на Римската империя (Източната и Западната), вследствие от който разпад каноническият и еклисиологичният критерий за организиране на поместната църква постепенно бива заменен с ритуален, вероизповеден или национален принцип (съответно при православни, римокатолици и протестанти), а църковните структури съществуват на принципа на съ-в-местяването.[35]

2.1. Рим vs Византия

Ако в първите векове на ранната Църква основен неин център е бил Йерусалим – Йерусалимската община, с времето постепенно се оформят и други църковни центрове. Основно значение в този процес играе Римската църква, с център – имперската столица, възприемана като църква на св. апостоли Петър и Павел. До четвъртото столетие това първо място на Римската катедра не е отричано от никого, още повече имайки предвид, че структурата на Църквата е вече оформена.[36]

Отрано обаче започват и претенциите на Западната църква, свързани с особените права на Римския епископ, само че, заета с догматическите спорове и съборите, Източната църква не отхвърля категорично тези претенции за първенство, които впоследствие ще променят необратимо еклисиологията на Западната църква. О. Александър Шмеман отбелязва:

„Още в епохата на вселенските събори в Рим открито се изповядва теорията за властта (potestas) на римския първосвещеник над цялата Църква, формулирана от един протестантски канонист по следния начин: Рим е глава на Църквата; без него тя не е Църква и единствено чрез присъединяването си към Рим отделните общини влизат в състава на католическата Църква“.[37]

Според о. Шмеман Източната църква също носи своята вина за разделението на Църквата, поради неразбирането и неразпознаването на този еклисиологичен проблем. Изтокът има своя съюз с Империята и, след обръщането на имп. Константин, Източната църква „… възприема неговата теократична мечта, а за самата Църква Империята се превръща в необходимата категория на земното ѝ съществуване“.[38]

Тази „теократична мечта“ впоследствие се сблъсква с римския папизъм и така се създават исторически и еклисиологически предпоставки за разделението на Източната и Западната църква. Причина за това разделение към онзи момент обаче са не толкова догматическите различия, колкото промяната в еклисиологията на Западната църква и неглижирането на тази промяна от Източната цъкрква.[39] Епохата на разделение бележи целия късновизантийски период и се отлива в оформянето на два различни свята и две традиции, които външно и видимо са продължавали да стоят заедно, но чието вътрешно единство е било отдавна нарушено.

Епохата преди разпадането на Източната Римска империя (Византия), е време на началото на постепенен „разпад“ и на еклисиологията на ранната Църква. Ако в първото хилядолетие Църквата е решавала своите проблеми от всякакво естество на събори, през второто хилядолетие това не се случва. Причината за това отсъствие на съборността на Църквата е разделянето на Източната и Западната църква, повлияно и от историческите събития, а впоследствие и от завладяването на Византия от войските на султан Мехмед Втори. Самият разпад е обусловен от много причини, но главното, което ни интересува тук, е промяната на учението на Църквата за нейното устройство и същност, залегнало в основата на еклисиологията на св. апостол Павел.

На практика това разделение, предшествано от прекъсването на евхаристийното общение между Рим и Константинопол, формира постепенно три нови еклисиологии, които архим. Григорий (Папатомас) разделя по следния начин, според обусловилите ги исторически събития: еклисиология на Кръстоносните походи (13 в.), еклисиология на Реформацията (16 в.) и еклисиология на национализма (18 в.), наричайки ги с общото название следцърковен период.[40]

2.2. Кръстоносните походи (13 в.)

Характерното за това политическо движение, е че то провъзгласява прекъсването на евхаристийното общение между Рим и Константинопол за схизма, като по този начин обуславя съществуването на паралелни църковни структури – отначало на територията на източните патриаршии.[41] Започва процес на образуване на тези паралелни църковни общности, които според поместния принцип се намират извън своята територия, но са юрисдикция на Римския епископ. Така принципът на съ-в-местяване, както го нарича о. Григорий, предполага съществуването на две или повече църковни структури на една и съща територия, нарушаващи каноничния еклисиологически принцип за организиране на поместната църква.

2.3. Реформацията (16 в.)

Принципът на „съвместяване“ на църковните структури се пренася и в Централна Европа, но с началото на Реформацията получава друга основа: вероизповедното различие – нов признак за възникването на църковна общност, формиращ нов тип еклисиология, която няма нищо общо с поместния принцип. Това е обусловено от необходимостта тези нови християнски общини да получат лице, различно от вече съществуващата църква, като единственият начин е промяна в принципа на възникването ѝ: в случая поместният еклисиологичен и канонически принцип е заменен с такъв от вероизповедно значение.

2.4. Националните автокефални църкви (18 в.)

Външно Православната църква запазва еклисиологията на св. апостол Павел – една църква на едно място, бягайки от принципа на съвместяване на римокатолическите и протестантските общности, но тук започва друг принцип на съществуване, на вътрешно роене в самата Православна църква, обусловен от националността. Епохата под османска власт, установила се на територията на голяма част от Византия, се характеризира с религиозен национализъм, чиито корени идват от византинизма и от идеята за свещената държава,[42] която сега е доведена до крайност. Османското нашествие разрушава не само границите на Империята, но и теократичната мечта на римския универсализъм за съ-съществуване на църква и държава. Ако до този момент Империята е била многонационална и всеки в нея е бил част от тази християнска икумена по своята вяра, независимо от етноса, сега този универсализъм е разрушен – заради отпадането на западната част на Империята и превръщането на нейния универсализъм във византийски патриотизъм, преобразувал се впоследствие в национализъм.

Раздробяването и завладяването на Империята влияе непосредствено и върху учението за Църквата, което с историческите процеси започва да променя самите принципи на своята еклисиология. Поместният принцип се превръща в национален признак.

Тук има един важен момент, който е в основата на този последващ национализъм: „В контекста на османската неволя императорската власт преминава към границите на Църквата и Царството, които, отдавна слети във византийското съзнание, вече се сливат в лицето на техния носител“,[43] т. е. поради отсъствието на симфонията между Църква и Империя, този носител вече е епископът (митрополитът, патриархът) на даден народ в рамките на тази нова Османска империя. Така старият еклисиологичен принцип една църква, един епископ на една територия, съществувал в Римската империя, се превръща в „една църква и един епископ на един народ“. Тук трябва да се отбележи, че в Османската империя вярата се свързва с народността, което важи и за християните.

2.5. Православният национализъм

За това, че църковната общност е възниквала на поместен принцип, свидетелства кн. Деяния, където четем за църквата в Коринт, в Галатия и др. Никога една църква не е възниквала на расов или етнически признак и винаги е била преди всичко съборна църква, независимо от мястото, където географски се намира църковната община. В Османската империя обаче владетелят вече не е християнин, а друговерец, като границите на старата империя, съществуваща върху теократичната идея за „свещената държава“, са други и така борбата за оцеляване и съхраняване на християните от различен етнос предизвиква стремеж към национално възраждане. Православната църква се оказва попаднала в плен на национализма, разединена на този принцип, в множество вътрешни противоречия. Православието, първоначално само източно, се превръща в изцяло национално.[44] Така на Изток е изместен и центърът на църковния живот: от поместнност към националност.

Фактът, че и днес църковността се смесва с национализма, а Църквата се възприема от много от християните, включително у нас, като „пазител на народността“, е свидетелство за това колко дълбоки са пораженията в тази посока. В някои поместни църкви държавата се превръща дори в законодател и поема функциите на „управляващ“ църковните дела.[45] Във вече цитираното свое изследване архимандрит (днес Перистерски митрополит) Григорий (Папатомас) цитира определени положения от уставите на Московска патриаршия и на Кипърска архиепископия, където членството в тези църкви се определя не от териториалния, поместен принцип, а от националността на членуващите в тях.[46] Това дава възможност за злоупотреби с поместния принцип на църковно устройство, които чрез „съ-в-местяването“ нарушават този принцип и предизвикват разколи в църковното тяло.[47]

*   *   *

В нашата „постцърковна модерност“, при разпада на автентичната еклисиология в името на различни други принципи на организация на Църквата, различни от поместния, отново възниква въпросът за евхаристийните граници на Църквата.

Историческият опит свидетелства, че териториалните граници, които в историята често биват променяни, оказват влияние върху границите на църковната общност на дадена територия. Също така обаче тези граници могат да се разширяват и да се свиват – заради хората, които участват в евхаристийното събрание. Промяната в чисто земната структура на организация и съществуване на Църквата обаче не следва да оказва влияние върху разбирането за нейната същност – единството, което да се нарушава с прилагането на други принципи на съществуване: етнически, национални, ритуални или вероизповедни.

Обичайно това води или до ереста на етнофилетизма, или до принципа на „съ-в-местяването“ на църковни общности, което пък променя смисъла на евхаристийното събрание тук и сегавинаги всички и винаги заедно. Ако искат да съхранят този фундаментален еклисиологически принцип, съвременните автокефалии би трябвало да следват държавно-териториалните граници, което означава, че автокефалия се дава не на определен народ (етнос), а на конкретна поместна църква, съществуваща на територия с положени граници и самостоятелно управление.[48]

Съвременните еклисиологии са признак за кризата в единството на Църквата. За тази криза, отнасяща се до нейната същност, природа и задача, още в средата на отминалото столетие пишат много от православните автори, сред които, например, и Никита Струве, който още тогава констатира, че Църквата се нуждае повече от всякога от осъществяване на принципа на съборността, и настоява, че грехът против съборността е сред основните грехове против Църквата.[49]

В наши дни, в началото на третото християнско хилядолетие, този проблем не само не показва тенденции към разрешаване, но тъкмо напротив – все повече се задълбочава, и затова е вярна констатацията, че „… днес единството на Църквата е нещо, за което все повече се разсъждава и се пише, за което продължава да се преподава в богословските ни школи и да се обсъжда по богословските ни форуми и конференции, но което все по-трудно може да бъде видяно в живота и на самата Православна църква – като Тяло Христово“.[50]

Съвременната църковна ситуация обаче е въпрос, който излиза извън темата, определена със заглавието на настоящия труд, и, като нещо качествено различно от описаното дотук, заслужава отделно изследване.

* На снимката: о. Йоан Майендорф и о. Александър Шмеман в съслужение (бел. ред.).

[1] Атанасий (Йевтич), еп. „Учението на св. Ириней Лионски за Църквата, Православието и Евхаристията“ – В: Църква, православие, Евхаристия: кратка антология на съвременното сръбско богословие, ч. 1, ВТ: „Праксис“ 1999, с. 52.
[2] Пак там, с. 74.
[3] Пак там, с. 76.
[4] Пак там, с. 48.
[5] „Церковь и церковное устройство. По поводу книги прот. Польского Каноническое положение высшей церковной власти в СССР и за границей“ – В: Шмеман, А. Собрание статей (1947-1983), М.: „Русский путь“ 2009, с. 314-336.
Превод на български: „Църква и църковно устройство“ – В: Шмеман, А. Неделни беседи и статии, прев. Б. Маринов, С.: „Комунитас“ 2012, с. 234-263, както и на страницата Живо Предание (тук), откъдето цитираме.
[6] Троицкий, В. Очерки из истории догмата о Церкви, Сергиев Посад 1912, с. 15.
[7] Афанасиев, Н. Трапеза Господня. ВТ: „Праксис“ 1999, с. 29.
[8] Пак там, с. 21. И още припомня: „Във всяка местна църква трябва да има един жертвеник, при който да предстои един епископ… Не правете нищо без епископа и презвитерите и не се опитвайте да вършите нещо отделно, дори ако ви се е сторило основателно, но на едно място (ἐπὶ τὸ αὐτὸ) да има една молитва, едно прошение, един ум, една надежда в любовта и в радостта непорочна. Един е Иисус Христос и няма нищо над Него. Затова и всички вие се събирайте в един храм Божи като при един жертвеник, като при единия Иисус Христос…“.
[9] Пак там.
[10] Шмеман, А. Цит. съч. Това единство на Църквата е свръхприродно, и – както подчертава о. Георги Флоровски – то не е просто обновление на човешката природа чрез Въплъщението, кръстната смърт и Възкресението на Христос, а органично единство в Христовото Тяло – Църквата, тъй като този нов живот, това ново битие е немислимо без органическото единство на вярващите. О. Флоровски посочва, че така, както целият свят е разделен, така Църквата дава това ново битие на единство, за да бъдем всички едно тяло в Христос. Затова и единството е действителното съдържание на духовния живот.
[11] Stoyadinov, M. „Catholicity and Sobornost: the Challange of Universalism“ – In: Centenarul Unirii Romanilor si Europa de Azi. Religie si Geopolitica, 3, ed. M. Himcinschi, L. Colda, O. Panaite, R. Brudiu, Alba Iulia 2018, p. 34.
[12] Шмеман, А. Цит. съч., с. 240.
[13] Правило 17 на Четвъртия вселенски събор – срв. Правило 38 на Трулския събор.
[14] Шмеман, А. Цит. съч..
[15] Шмеман, А. Историческият път на православието, прев. Б. Маринов, С.: „Омофор“ 2009, с. 201.
[16] Пак там, с. 207.
[17] Срв.: Stoyadinov, M. „The iconography of Ecumenical councils and the Byzantine (New Roman) political philosophy“ – In: ARS LITURGICA. From the Image of Glory to the Image of the Idols of Modernity, 1, ed. D. Vanca, M. J. Cherry, A. Albu, Alba Iulia, 2017, p. 206. Тук е предложено описание на иконографията на вселенските събори и изобразяването на византийския император от ерминиите на Дионисий от Фурна.
[18] Такъв е Солунският едикт на имп. Теодосий Първи (379-395), който обвързва поданството на императора с принадлежността към Църквата. Виж повече в: Стоядинов, М. „Евхаристийните граници на Църквата“ – В: Теологикон, 4, 2014, с. 27.
[19] Виж: Майендорф, Й. Византийската църква между небето и земята. Студии върху историята на Църквата във Византия, С.: „Манастирско издателство“ 2007, с. 126.
[20] Майендорф, Й. „Единство на Църквата – единство на човечеството“ – В: Живо Предание (тук).
[21] Пак там.
[22] Шмеман, А. Историческият път на православието, с. 212.
[23] Пак там, с. 210.
[24] Пак там, с. 210. Става дума за известната Шеста новела на имп. Юстиниан, в която той излага своя възглед за „симфонията“ между духовната и светската власт.
[25] Пак там, с. 208.
[26] Мандзаридис, Г. Християнска етика, 2, прев. К. Константинов, С.: „Омофор“, с. 352- 353.
[27] Шмеман, А. „Церковь, государство, теократия. По поводу „Очерков по истории Русской Церкви“ А. В. Карташева“ – В: Новый журнал, 59, 1960 – цит. по: Азбука веры (тук).
[28] Пак там.
[29] Пак там.
[30] Стоядинов, М. Евхаристийните граници на Църквата, с. 38: „Границите на това тяло са актуализираща се възможност върху неизменната основа на Христос и те се очертават – с чашата и лъжичката за причастие – на всяка евхаристия. Участието на верния в Евхаристията утвърждава и разширява тези граници, неучастието му – било поради отлъчване, или самоотлъчване – ги свива“.
[31] Шмеман, А. Църква и църковно устройство.
[32] Пак там.
[33] Пак там.
[34] Шмеман, А. Историческият път на православието, с. 308.
[35] „Съвместяването“ е принцип на паралелно съществуване на няколко църковни общости на една и съща територия.
[36] Шмеман, А. Историческият път на православието, с. 310.
[37] Пак там.
[38] Пак там, с. 313.
[39] Пак там, с. 316-317.
[40] Григорий (Папатомас), архим. „В постцърковната епоха (Раждането на една постцърковна модерност)“ – В: Теологикон, 3, с. 40.
[41] Пак там, с. 42.
[42] Шмеман, А. Историческият път на православието, с. 350.
[43] Пак там, с. 353.
[44] Пак там, с. 355.
[45] Виж: Смочевски, А. „Конституция и автокефалия: гръцкият случай“ – В: Християнство и култура, 7 (154), 2021, с. 60.
[46] Цит. съч., с. 48. В случая юрисдикциите на двете църкви се разпростират не само върху територии, а и върху лица, което е залегнало в уставите им и означава, че те могат да навлизат в чужди канонични територии, където живеят членове на тези църковни общности. Така в Православната църква поместният принцип се подменя с принципа на съвместяването при протестантските общности, а това представлява белег за възприемане на протестантската еклисиология на Реформацията.
[47] Такова е, например, нахлуването на Московска патриаршия в Африка – в юрисдикционните граници на Александрийската патриаршия, и установяването там на „екзархия“ на етнически принцип. Виж: Иванова, З. „От Украйна до Африка“ – В: Християнство и култура, бр. 1 (168), 2022, с. 69-74 и на страницата Живо Предание (тук).
[48] Като в случая с Православната църква в Украйна, която през януари 2019 г. получи Томос за автокефалия като църква на самостоятелна държава, с определена територия и граници. На такъв принцип получават автокефалия от Вселенския патриарх и всички църковни общности, излизащи във времето от каноническия диоцез на Константинополската Вселенска патриаршия.
[49] „О соборной природе Церкви“ – В: Струве, Н. Православие и культура, М.: „Русский путь“ 22000 (Запис на доклад, изнесен пред пролетния конгрес на РСХД през 1963 г.) – цит. по превода на Б. Маринов: Струве, Н. „За съборната природа на Църквата“ – В: Живо Предание (тук).
[50] Маринов, Б. „Ето, сатаната поиска да ви сее като пшеница (Лука 22:31). Още веднъж за „еклисиологията“ на националните църкви“ – В: Християнство и култура, бр. 2 (107), 2015, с. 24.



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/dw8cp 

Редакционни

Наши партньори

Християнство и култура

HK 190Прот. Павел Събев
Страдащият Бог

Александър Смочевски
Кратък коментар към предложението за приемане на Синодна наредба за избор на митрополити

Панайотис Трембелас
Участието на миряните при избор на епископи

Ренета Трифонова
Социално-нравствената проблематика в българската богословска традиция на 20 в.

Полезни връзки

 

Препоръчваме