Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

За жените и Църквата

Понеделник, 21 Ноември 2022 Написана от Георги Попиванов

Mother of GodПосвещава се на
„нетленната красота на кроткия и тих дух“
(1 Петр. 3:4)

Богородице Дево, радвай се!
Благодатна Марие, Господ е с Тебе!
Благословена си ти между жените
и благословен е плодът на твоята утроба,
защото си родила Спасителя на нашите души.

„Неотдавна“, от гледна точка на Вечността, един наш професор по богословие беше говорил за свещената мисия на жените в Църквата, за тяхната смелост и саможертва.[1] И понеже паметта ни за същественото е кратка, понякога се налага то да се припомня. И да си го повтаряме, за да го запомним, както прави Малкият принц в разговорите си с лисугера.

Св. Богородица, с невъобразимата за човешко същество чистота, чрез послушание и доброволно приемане на Благата вест („нека ми бъде по думата Ти“ – Лука 1:38) е заела завинаги централна роля в плана за човешкото спасение. Станала е „вместилище на Невместимия“, начало на Живота! Родила е Жениха, Чиято невеста е Църквата, която е създадена чрез Голгота.

Св. Богородица е станала майка на Бога и нито едно от страданията и страховете на всяка майка не са ѝ били чужди. С нож е била пронизана душата ѝ, стоейки пред Кръста с Йоан и другата Мария, както пронизана е и всяка майка на страдащо дете.

Да се обича с Христовата любов е подвиг! Подвиг е не само заради лишенията. Подвиг е и заради онази парадоксална печал, за която пише св. Силуан Атонски: „Но Божията любов се съпровожда с печал и колкото повече е любовта, толкова повече печал има… Ние не постигаме пълнотата на любовта на Божията майка и затова не можем да разберем напълно и скръбта ѝ. Тя е обичала безмерно своя Син и Бог, но е обичала и хората с велика любов. И какво е преживяла, когато същите тези хора, които тя така е обичала, и на които до края е желаела спасението, са разпънали нейния възлюбен Син… Както любовта на майката Божия е безмерна и непостижима, така и скръбта ѝ е безмерна и непостижима за нас“.[2]

Такива са страдането и тъгата на нейния Син – страдание от любов заради отказа на човеците от тази любов. „Отвъд всяка лична тъга и бремето на всички грехове на света, Той трябва да страда заради отклонението в цялото творение, заради големия отказ – безразличен или гневен – от вечната любов и същевременно заради страданието на хората в тяхната горчивина и объркване“.[3]

В ранните християнски столетия жените заемат централно място в християнската култура, мисионерство и грижа за ближния. След св. Богородица идват мироносиците: Мария Магдалина, Мария – майката на Яков и Йосия (наречена още Мария Клеопова), Саломия, Йоана, съпруга на Хуза, управител на цар Ирод, Сузана, Мария и Марта, сестрите на Лазар.[4]

Ненадмината е тази любов, която не познава страха: „Като рече това, обърна се назад и видя Иисуса да стои; ала не знаеше, че е Иисус. Иисус ѝ казва: жено! защо плачеш? кого търсиш? Тя, мислейки, че е градинарят, каза Му: господине, ако си Го ти изнесъл, кажи ми, де си Го турил, и аз ще Го взема. Иисус ѝ казва: Марийо! Тя се обърна и Му рече: „Равуни!“, което значи Учителю“ (Иоан 20:14-16).

„Кои останали?“ – пита проф. Калин Янакиев и отговаря: „Жените-мироносици. Те единствени тръгнали към гробницата – при това без да са наясно как ще отвалят камъка върху нея, който не можели дори да помръднат… Но те тръгнали. И дошли. Представете си сега, какво щеше да стане с общността, ако жените не бяха отишли на Гроба. Ако не бяха пренесли през неговата пропаст Църквата към нейното раждане…“.[5]

В своето Послание до римляни (16:1-7) св. апостол Павел в седем стиха поздравява и препоръчва четири жени-християнки – Фива, Акила, Мариам и Юния, като ги нарича „чутовни между апостолите“.

Св. Зинаида и св. Филонела от Тарс – негови братовчедки – изучават медицина и посвещават живота си на страдащите, съчетавайки медицината с молитвата. Две жени стават първите лекари-християни след св. евангелист Лука. Изграждат комплекс от храм, а до него килии за себе си и болница, в която лекуват болни, които не са в състояние да платят за лекар. Св. Зинаида се посвещава на педиатрията, а към края на живота си и на психиатричните заболявания. Св. Филонела се занимава и с експериментална медицина, прилага модерните за онова време методи, опитвайки се да преодолее суеверията.[6]

В ранната Църква дяконисите са част от клира (Правило 19 на Първия вселенски събор). Те са подпомагали свещениците при извършване на някои треби, грижели са се за жените и са посещавали домовете на християните с най-различни цели, т. е. в някаква степен са осъществявали „социалната дейност“ в рамките на Църквата.[7] В Слово за Пасха св. Григорий Нисийски († 395 г.) споменава за дякониси, извършващи помазание с елей. По времето на св. патриарх Фотий Константинополски († 893 г.) дякониси са носели св. Причастие на византийските войници, пленени от сарацините. От многото са запазени имената на Домника от Александрия, Теосевия от Ниса и Татяна, на Ксения от о-в Кос и Платонида от Назианз.

Болниците възникват не с императорски указ, нито по силата на човешки закон, а вдъхновени от Лекаря Христос, поради любовта Му, вдъхновяваща любов към ближния. Любовта, „която всичко е сътворила и която всичко може да поправи“.[8] През четвъртото и петото столетие по-голямата част от болниците на Запад са основани и управлявани от жени.[9] На Изток е „Новият град“ на св. Василий Велики в Кесария Кападокийска. Св. Олимпия († 25 юли 408 г.), от двадесетгодишна се посвещава на бедните и болните, създавайки болница и сиропиталище в Константинопол.[10] Поради близките отношения и подкрепа за св. Йоан Златоуст тя е изпратена на заточение в Никомидия, където умира през 408 г. Изобразена е на една от сто и четиридесетте статуи от колонадата на пл. „Св. Петър“ във Ватикана. На Запад единствените служещи на болните по време на чумната епидемия през 312-313 г. са християните.[11] В Рим, св. Фабиола († 27 декември 399 г.) издига и ръководи лично една от първите болници, в които лекува отхвърлените от обществото болни.

След деветото-десетото столетие институтът на дяконисите постепенно изчезва в Църквата, заменен частично от женското монашество. За столетия след това, извън монашеството, жените често са били едни от тайните молитвеници, защото Бог никога не оставя света без благодат („няма да ви оставя сираци“ – Иоан 14:18). Също и в България жените в черни забрадки на трикраки столчета мълчаливо изповядваха вярата си, в тишина и послушание.[12] Те смирено изтърпяха страданието, изплакаха очите си, от чиито сълзи поникна святост.

През 1836 г. в Кайзерсверт на Рейн, Германия, Т. Флиднер и съпругата му отварят първата институция за дякониси, която става модел за подражание. Англиканската църква, от своя страна, създава първите си дякониси още през 1862 г. Институт в северен Лондон обучава дякониси за другите епархии, а някои от тях отиват и на служение зад граница.[13] Елизабет Катрин Ферард († 1883 г.) е първата дипломирана дякониса, получавайки дипломата си от тогавашния епископ на Лондон и бъдещ Кентърбърийски архиепископ Арчибалд Кембъл Тейт.[14] Подобни институти, действащи и до днес (!), са създадени в Швейцария през 1842 г. – от Louis Germond, във Франция през 1841 г. – от Antoine Vermeil и Caroline Malvesin (Париж) и Franz Heinrich Härter (Страсбург), а първата медицинска сестра в Дания Louise Martine Laurette Conring (1824-1891) оглавява института на дяконисите в Копенхаген през 1863 г. През 1957 г. в Германия има 47 000 дякониси и 10 000 сътрудници.

През 1888 г. в Синсинати, САЩ, немските протестанти създават болница, изцяло обслужвана от дякониси, която става първата многопрофилна болница в града, заедно с училище за медицински сестри. През 1917 г. тя е преименувана на „Deaconess Hospital“.[15] По подобен начин възникват болници и в други градове на САЩ, които съществуват и до днес с това име.

В Чикаго методистката Люси Р. Майер (1849-1922), наричана още „архиепископът на дяконисите“, има основна роля в съживяването на служението на дяконисите, като издава и списанието The Deaconess Advocate.[16] Изучавайки практиките на ранната Църква в Германия и Англия, тя написва история на тяхното служение.[17] Противопоставяйки се на противниците си, които твърдят, че обучението в неделните училища е достатъчно, тя застъпва и защитава тезата за специфично обучение на дяконисите, включващо изучаване на Библията и историята на Църквата, на социологията, икономиката и базовите медицински умения.

През деветнадесетото столетие пък нашата светица Димитра Доростолска показва на дело какво е Христова любов – един живот, който е достоен за учебник по практическо богословие. Показва какво е да „… отдадеш на гладния душата си и нахраниш душата на страдалеца“ (Ис. 58:10). Завела при Бога безброй страдалци, в края на дните си тя завещава на Православния свят манастир и болница.[18]

Увлечени по псевдо-истината на социалните мрежи и по псевдо-комуникацията, която те създават, и давайки място на алчността и егоизма, си създадохме псевдо-герои, които да ни оправдават. И забравихме истинските герои, животворящите с примера на живота си. Така е и с Йорданка Филаретова (1843-1915), едно съвременно въплъщение на духа на българската жена-християнка. „Госпожата“, оставила всичко свое на България и понесла кръста си, изпивайки чашата докрай. Оставайки с жалейните дрехи до края – нейното вретище и нейният светъл венец. Завела при Бога безброй страдалци, завещава на България и храм („Покров Богордичен“), и училище за милосърдни сестри.

Примерите са неизброими, а мнозина жени са просияли без да са канонизирани, но мълчаливо, чрез живота си, са проповядвали Христос.

За съживяване на служението на дяконисите и по-пълноценно участие на жените в живота на Църквата апелира и архиеп. Анастасий (Янулатос). Жените, които са повече от половината Църква и три четвърти от участващите в нейното богослужение.[19] Макар и да е извън „традиционната православна практика“, през 2012 г. Православната църква в Америка назначи две жени за болнични капелани, които служат в „Beth Israel Hospital“ и „Dana Farber and Brigham Women’s Hospitals“.[20]

През 2016 г. пред папа Франциск жените повдигат въпроса за създаването на постоянен женски дяконат, на което той отговаря, че има много неясноти в исторически план, както и неясна роля в съвременното им служение.[21] През 2017 г., след вековна пауза, в Арменската апостолическа църква, анестезиоложката Ани-Кристи Манвелиян става първата жена-дякониса към „St. Sarkis Mother Church“ в Техеран, ръкоположена от Арменския архиепископ на Техеран Себух Саркисян.[22] Гръцката църква през 2004 г. и Александрийската патриаршия – през 2016 г. също възстановяват женския монашески дяконат.[23]

*   *   *

Мъжът и жената са равностойни пред Бога: „И сътвори Бог човека по Свой образ, по Божий образ го сътвори; мъж и жена ги сътвори“ (Бит. 1:27). В Царството Божие „… няма мъжки пол, ни женски“ (Гал. 3:28). В земния живот жената може да е всичко, което е и мъжът, но не това е най-важното. Нито пък амбицията да се докаже нещо всеизвестно трябва да бъде основният мотив в нейния живот. Тя има нещо скъпоценно и уникално – любящо сърце, което не познава страх. То е съкровището, което трябва да бъде опазено. Тази равностойност трябва да бъда осъзната отново и от всички в сегашната Църква и да бъдат положени реални усилия от клира в създаване на добре подготвени дякониси. Дори не е задължително те да имат „сан“ – нещо, което може да предизвика дълги и безплодни спорове. Достатъчна е институционалната подкрепата от земната Църква, помнейки за изсъхналата смоковница (Лука 13:6-9).

Време е жената да се завърне на пиедестала, където е поставена от Бога чрез Пресвета Богородица. Да възкръсне „… скритият човек на сърцето в нетленната красота на кроткия и тих дух, което е драгоценно пред Бога“ (1 Петр. 3:4).

Не стане ли това, всичко загива!

[1] „Жените в Църквата“ – БНР, програма „Христо Ботев“, 30 април 2017 г. (тук).
[2] Светогорски цветове, Сдружение „Православно Отечество“, 22020, с. 51-53.
[3] Едуардс, М. „За радостта“ – Портал Култура (тук).
[4] Даниил (Чоботя), патр. Румънски, „Жените-мироносици – пример за смелост, вяра, и благоговение в Църквата“ – Двери на православието (тук).
[5] Янакиев, К. „Слово за жените-мироносици“ – Портал Култура (тук).
[6] „Zenaida and Philonella“ – Уикипедия (тук).
[7] Авксентий (Делипапазов), архим. Литургика, Пловдив: „Праксис“ 2005, с. 219-292.
[8] Вартоломей, архим. Слова за духовно израстване, Църногорски манастир „Св. Козма и Дамян“ 2019, с. 55.
[9] Aquilina, M. „How the Church invented health care“ – Angelus (тук).
[10] „Olympias the Deaconess“ – Уикипедия (тук).
[11] Ferngren, G. Medicine and Health care in Early Christianity, Baltimore: „Johns Hopkins University Press“ 2009.
[12] Енев, Д. Народ от исихасти, С.: „Омофор“ 2010.
[13] Blackmore, H. The beginning of Women’s Ministry: The Revival of the Deaconess in the nineteenth-century Church of England, Woodbridge, Suffolk: „Boydell Press“ 2007, p. 131.
[14] „Elizabeth Ferard – First Deaconess of the Church of England“ (тук).
[15] Cangi, E. C. „Krankenhaus, Culture and Community: The Deaconess Hospital of Cincinnati, Ohio, 1888-1920“ – In: Queen City Heritage, 48, 2, 1990, p. 3-14.
[16] „Lucy Rider Meyer (1849-1922)“ – Archives and History (тук).
[17] Meyer, L. R. Deaconesses, Biblical, Early Church, European, American, „Message Publishing Company“ 1889.
[18] Каравълчев, В. „Преп. Димитра Киевска (Българска) – пътят на едно жертвено служение от Силистра до Киев“ – Двери на православието (тук).
[19] Мисията на Църквата, С.: „Двери“ 2017, с. 85.
[20] „Two OCA hospital chaplains commissioned for ministry“ – Orthodox Church in America (тук).
[21] „Study Commission on the Women’s Diaconate“ – Уикипедия (тук).
[22] „Historic Ordination: Tehran Prelacy of the Armenian Church Ordains Deaconess“ – The Armenian Weekly (тук).
[23] „Deaconess“ – Уикипедия (тук).



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/dpyf3 

Редакционни

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме