Ръкоположение без назначение (щрихи към един актуален канонично-правен проблем)

„… като им ръкоположиха презвитери за всяка църква [κατ’ ἐκκλησίαν]…“

(Деян. 14:23)[1]

„… да поставиш [καταστήσῃς] по всички градове презвитери…“

(Тит 1:5)[2]

„Никой да не бъде ръкополаган без назначение [ἀπολελυμένως]…“

(Правило 6 на Четвъртия вселенски събор)

Свикнали сме да назоваваме нашите епископи (митрополити) ведно с тяхната титла (с името на епархията, в която служат и чиито архиереи се явяват). Твърде често названието на митрополията измества (и замества) фамилното име на архиерея. Това е особено разпространено сред епископите, просияли в святост, т. е. сред архиереи, при които конкретната личност изцяло се е отъждествила със свещенослужението им: Климент Охридски, Софроний Врачански, Филарет Московски… До такава степен личността на съответния епископ се е отъждествила с епископията, за която и на която е определен да служи, че всъщност ние вече не правим разлика между лицето и епископа. Ние дори не можем да си представим, че може да има разлика между митрополита и неговата митрополия… В основата на тази интуиция стои правилната вяра и здравото убеждение, че епископството (а и свещенството като цяло) не е и не може да бъде социална роля. То не е роля, а е служение, в което лицето участва органично, а не механично или иконично.

Това, което важи обаче за епископите, по същия начин и в същата логическа последователност (трябва да) важи и за презвитерите.[3]

Нека в началото да припомним кои са основните условия за извършването на чина на ръкоположението в Православната църква:

1) ръкоположението трябва да бъде извършено публично, в храма, в присъствието на народа, а не в частен дом, нито пък нощем (Правило 7 на Теофил Александрийски);

2) ръкоположението трябва да бъде извършено последователно, без да се пропуска някоя свещена степен и без лицето да се ръкополага направо в по-високата (Правило 10 на Сердикийския събор; Правило 17 на Двукратния събор);

3) по време на ръкоположението трябва да се определи мястото (епархия или енория) или служението на ръкополагания в съответната църква, тъй като ръкоположение без назначение, ръкоположение без място е недействително в Православната църква (Правило 6 на Четвъртия вселенски събор);

4) веднъж извършена по каноничен начин хиротония не се повтаря за същата свещена степен (Апостолско правило 68; правила 27 и 48 на Картагенския събор);

5) за да бъде валидно ръкоположението, се изисква свободното волеизлияние на кандидата.[4]

Съгласно Св. Писание и неговото продължение и приложение (= свещените канони на Църквата, 1-9 в.) никой клирик (бил той епископ или презвитер) не може да бъде ръкоположен, ако същевременно не получи изрично назначение. Клирикът винаги се ръкополага за конкретно място на служение – епархия (ако е епископ) или енория (ако е презвитер или дякон). Затова, въпреки че след падането на Константинопол под османска власт все повече се налага тенденцията да се ръкополагат т. нар. „титуларни епископи“, т. е. само с титул, които нямат свое паство, или пък т. нар. „викарни епископи“, които пасат „чуждо паство“ (= паството на кириарха архиерей-митрополит), въпреки тази печална тенденция никога в Православната църква епископ не се ръкополага без да се посочи – та било то и чисто формално или номинално – името на съответната (пък била тя и фиктивна, т. е. без паство) епископия, за която се ръкополага той. Не ни е известен случай в най-новата история, при който някой да се ръкополага за епископ, а едва след седмица или месец да се обявява назначението му – епископията, на която той ще служи занапред.[5] Нещо, което в днешно време се случва твърде често, да не кажем почти винаги, при ръкополагането на презвитер.

Четвъртият вселенски събор (Халкидон, 451 г.) по категоричен и недвусмислен начин се произнася веднъж завинаги по този толкова важен за добрия църковен ред въпрос. Същият този събор, който тържествено провъзгласява неслитното, неразделно, неразлъчно и неизменно единство на двете природи в Богочовека Господ Иисус Христос, чрез своето Правило 6 (във връзка с Правило 5) постановява, че начинът на съществуване на клириците в Църквата е съ-относителен (релационен) спрямо общността, в която и за която са поставени те. Презвитерът винаги се отнася органично към своята енория и никога не може да съществува като такъв без назначение: безотносително, сам по себе си, откъснато, безусловно, неопределено, „абсолютно“ [ἀπολελυμένως].

Правило 6 на Четвъртия вселенски събор гласи:

Никой да не бъде ръкополаган без назначение (ἀπολελυμένως) – било презвитер, било дякон, било който и да е друг от църковния чин – за конкретна градска църква или село, или за мартириум,[6] или за манастир; в противен случай ръкоположеният да бъде наказан. Светият събор определи ръкоположението на ръкоположените без назначение (ἀπολύτως) – за посрама на този, който ги е ръкоположил – да бъде недействително[7] и те изобщо да не могат да служат.[8]

В даденото правило, за обозначаване на ръкоположението, което не се отнася към конкретно място на служение, отците на Халкидонския събор използват две наречия-синоними: ἀπολελυμένως и ἀπολύτως, които произлизат от глагола ἀπολύω. Тези наречия са преведени на латински език с думата „absolute“.

Въпросният канон има едно дълбоко богословско основание. Дарът на свещенството не е абсолютен (без-относителен), а е релационен (съ-относителен), именно доколкото е общностен. Свещенството е служение-в-общение за и в (небесно-земната) общност на верните. „Самата представа за служение на Църквата през първите три века на християнството не е допускала никаква възможност да се мисли за „абсолютни“ ръкоположения, докато по-сетнешното развитие не можело да не окаже влияние върху практиката“. Така, в по-късно време, „… понякога свещенството е било разглеждано по-скоро като чест, отколкото като служение“.[9] Точно това става и една от причините за постановяването на въпросното правило.

Тълкувайки настоящото правило, Йоан Зонара отбелязва, че Халкидонският събор забранява „свободните“ (без назначение) ръкоположения. Свещеникът не може всеки път сам да решава къде ще служи, а винаги служи в конкретен храм, за който е ръкоположен.[10] Подобни са тълкуванията и на другите велики византийски канонолози – Валсамон и Аристин. По този начин презвитерите и дяконите се обвързват посредством ръкоположението си за храма в града или селото, в което служат, или пък за гробището, за „мартириума“ (мъченическия гроб), или за монашеската обител. Безцелните и неоснователни премествания на клирици от едно място на служение на друго са строго забранени.[11]

Връзката между ръкоположение и назначение е не просто канонична, а мистириологична и харизматична. По повод масовия характер на престъпване на постановеното с Правило 6 на Халкидонския събор в края на 18 в. св. Никодим Светогорец възкликва: „А ти, читателю, недей тъгува заради този канон, понеже днес при нито едно ръкоположение на дякон или презвитер не се възглася името на църквата или специално на манастира, както този канон повелява – нещо, което изглежда, че е съставен елемент от ръкоположението (курсивът – мой, А. С.), макар че тези, които го нарушават, никак не разсъждават върху него“.[12] Ще рече, че според св. Никодим назначението е част от самото ръкоположение, то е негов съставен елемент. Важно е да отбележим, че израз на този основополагащ за Църквата принцип намираме и в някои богослужебни ръкописи, съдържащи чина на ръкоположението за презвитер.[13] Така например в ръкопис от библиотеката на светогорския манастир „Дионисиат“ (Евхологий от 15 в.) откриваме „Чин на ръкоположение за свещеник“. В него е указана ясно неразривната връзка между ръкоположение и назначение: „Довежда се благоговейният дякон, нашият брат (името), за да бъде ръкоположен за свещеник на светейшата църква (името)“.[14] Същия принцип откриваме и в славянското чинопоследование за възвеждане в протопрезвитер, където се казва: „Благословен Господ! Се бысть раб Божий (имя рек), протопресвитер святейшия Божия церкве (имя рек): во имя Отца и Сина, и Святаго Духа“.[15]

Днес в редица поместни православни църкви (една от които е и Българската) се наблюдава следното явление. Много често кандидатът, който предстои да бъде ръкоположен, няма никаква представа къде ще продължи своето по-нататъшно служение. Той бива „спускан“ по височайшето повеление на съответния архирей („владика“) в някоя енория, а последната е „задължена“ да го приеме. От своя страна новоръкоположеният също рядко участва при избора на своята енория. По този начин енорията, с която той е призван към „брачно“ тайнствено общение, остава чужда нему, а служението придобива отличителните белези на професия.

Освен това разпространена практика е свещеници, които след това продължават своето служение в някой град или село, да бъдат ръкополагани в манастирски храмове… просто защото по „програма“ съответният архирей трябва да служи в дадения манастир. И обратното: монаси биват ръкополагани в градски храмове, а след това продължават своето служение в манастир.

Забравя се, че ръкоположението се извършва в рамките на св. Литургия, която е обществено, но и общностно богослужение – съ-служение на една конкретна местна общност (енорийско или манастирско братство), предстоявана от един конкретен презвитер или игумен. Следователно ръкоположението се извършва за общността, но и в общността.[16] А всяка общност има своите граници: тя е тази конкретна общност, а не някоя друга, не съседната на нея общност, с която, разбира се, тя се намира в (неслитно и неразделно) общение, но в общение именно като друга общност.

Тук е уместно да се спрем накратко върху усилията, които Св. Синод на БПЦ е полагал за точното (по акривия) приложение на Правило 6 на Четвъртия вселенски събор. Основавайки се на съответните канонични съборни решения, той неведнъж се е произнасял по въпроса, който ни занимава в настоящия текст. Прилагайки принципа за единство на ръкоположение и назначение, Св. Синод в края на 19 и началото на 20 в. изисква от свещениците не просто да служат неотлъчно на своята енория, но и да живеят в нея. Така например, по повод на конкретно възникнал казус, със свое решение от 28.01.1895 г. Св. Синод постановява: „Защото кандидатът е от град и като свещеник на отбележената енория, трябва да живее в село, да се препоръча на митрополията да узнае дали съпругата му е съгласна да иде там. В случай, че е склонна, да се вземе от кандидата задължение, че ще живее семейно в енорията си“.[17] В друго свое решение, оформено като Окръжно № 274 от 20.10.1894 г., Св. Синод в Царство България изисква от българските митрополити, като изпращат в канцеларията на синода съответната кандидатска преписка на кандидата за свещеник, да отбелязват „… енорията, за която се тъкми да бъде ръкоположен, вакантна ли е и от колко къщи се състои тя. До получаване надлежен отговор не ще се пристъпва до ръкоположение на подобни кандидати“.[18]

Друг момент от разпоредбите на Св. Синод от началото на миналия век засяга проблема за преместването на вече ръкоположени свещеници от една енория в друга. За назначаването на свещеник във вакантна енория се е изисквало изричното предварително съгласие на енорията:

„Според сведения, достигнали до Св. Синод, имало случаи, когато някои от епархийските началници настанявали за вакантни енории ръкоположене уже свещеници, без да вземат предварително съгласието на енориашите. Това често дава поводи за оплаквания и дори за неприятности между енориашите и свещениците.

За да се избягват подобни поводи, Св. Синод в заседанието си от 20 юний т. г. [1896 г.] намери за добре да приканим Ваши Високопреосвещенства, колчем дотрябва да се назначи на вакантна енория ръкоположен вече свещеник, да поисквате от енориашите писмено съгласие, че приемат за свой предложения от митрополията свещеник. Ако болшинството от енориашите дадат съгласие, тогава да се назначи свещеникът на енорията им.[19] А когато за енорията има, освен свещеника и други кандидати, тогава да се произвежда избор, според предвидения в Екзархийския устав ред“.[20]

Също така Св. Синод изключва възможността свещеник да бъде освободен от енорията му и да се премести в друга енория, освен ако за това няма достатъчно (канонично) основание.[21]

В заключение можем да кажем, че актът на избор, актът на ръкоположение и актът на назначение са в неразривно единство. Между избора, от една страна, и ръкоположението и назначението, от друга, има разлика по време. Между ръкоположението и назначението няма и не трябва да има разлика по време. Както отбелязва св. Никодим, назначението е съставна част, елемент от самото ръкоположение. Следователно, ако си позволим да продължим и доразвием мисълта на преподобния отец, назначението на клирика е натоварено и изпълнено със същия мистириологичен характер, какъвто се съдържа и в акта на ръкоположението. Назначението е част от тайнството и има светотайнствен характер. В ръкоположението чрез назначението презвитерът се венчава в неразривна брачна връзка със своето паство, със своята енорийска църква, а чрез нея с цялата вселенска и съборна Църква. Няма как някой да бъде член на „Едната, света, съборна и апостолска Църква“, ако той същевременно не е член на една конкретна, уникална поместна енорийска църква. В Христовата църква надмогването на границите се случва именно откъм и чрез границите, а не въпреки тях. Църковният живот се разполага в конкретни благодатно-канонични граници, а не неопределено, безотносително, абстрактно, „абсолютно“-безусловно. В този смисъл всяка претенция за надгранична (екстериториална) юрисдикция се сблъсква с принципа на поместността, според който Църквата е винаги енорийска (ἐν-οριακή, т. е. „в граници“) – винаги разположена и разполагаща се в определени мистириологично-канонични (динамични) граници. Нека, прочее, да пазим и ценим тези граници, защото само тогава можем да имаме добрата надежда да достигнем отвъд тях.

* За първи път този текст е публикуван в сп. Християнство и култура, бр. 10 (167), 2021, с. 18-24 (бел. ред.).