Достоевски за престъплението като протест срещу социалната среда
Много критици казват за Достоевски, че е гений и „пророк на бъдещето“. Всички негови произведения са плодове от трудове, трохи на щастието, придобити с много мъка и лишения. Достоевски е бил щастлив само тогава, когато е творил, и затова е понасял тежестта и бремето на своята болест, бедност и изгнание без роптание: единствено за да може да твори. Късните си творби Престъпление и наказание, Бесове и Идиот той създава в странство, през най-трудните години от своя живот. Когато е писал тези произведения, той е страдал най-много и е бил в най-тежкия си период, подлаган на големи изпитания. Тъкмо тогава обаче той изгражда най-дълбоките и силни образи в цялото си творчество. В този период болестта му се изостря и той дори се оплаква от прекалено ясно съзнание и разбиране за всичко онова, което се случва около него, за всичко, което той преживява. Казаното важи и за героите му, чиито съдби още от началото на всеки от тези романи са сякаш предугадени, но недоизказани и читателят не е изненадан от техния финал. Ще се спрем по-специално на първия от тези романи, Престъпление и наказание, с акцент върху вътрешното духовно и душевно състояние на неговите герои.
Във всяко от споменатите произведения на Достоевски, както и в по-късното Братя Карамазови, особено впечатление прави дълбочината на психологическите образи и по-специално изследването на човешкия грях – и на самото престъпление като грях, а също и какви биват престъпленията и как въздействат те върху човешката душа; как и защо се осмелява човекът да прекрачи границата и съзнава ли своя грях. Интересни са не просто погледът към личния грях и престъпление, но и фактът, че тези лични грехове все повече се умножават и водят човечеството към един абсурден общочовешки грях: безбожието и богоборчеството.
Достоевски никога не разделя тези два вида престъпления, макар в романите му винаги да оставаме с впечатление, че те нямат взаимна връзка. Смятал е, че човек, който не вярва в Бога, неминуемо ще извърши престъпление и грях, и обратно – престъплението ще го доведе и до безверието и богоотрицанието. Каква обаче е нравствената свобода на такива хора, имат ли те изобщо такава, разграничават ли добро от зло?
Едновременно с тези свои разсъждения Достоевски нагледно показва онова, което само рядък творец може да покаже: силата на човешкия дух се проявява в разкаянието, смирението и страданието. За един християнин това не е нещо ново и все пак Достоевски изгражда образи, в чиято дълбочина понякога можем да открием дори самите себе си…
Престъплението като протест срещу социалната среда
В Престъпление и наказание има интересен разговор, в който участва Разколников, един от главните герои на Достоевски:
- Н-нищо не се допуска! – с жар го прекъсна Разумихин. – Не лъжа!… Аз книжките им ще ти покажа: всичко обясняват с това, че „средата го тласнала“ – и нищо повече! Любимата им фраза! Ако обществото се устрои нормално, всички престъпления веднага ще изчезнат. Защото няма да има причини да се протестира и всички в един миг ще станат праведни. Природата не се взима предвид, природата се изгонва, няма природа! Според тях не човечеството, развило се по исторически, прав път до края, само ще се превърне най-после в нормално общество, а обратното, социалната система, излизайки от нечия математическа глава, тутакси ще преустрои цялото човечество и в един миг ще го направи праведно и безгрешно, преди да се е извършил живият процес, без всякакъв исторически и жив път! И затова именно те така инстинктивно не обичат историята: „Само безобразия има в нея и глупости“ – и всичко само с глупостта се обяснява! Затова така не обичат живия процес на живота: няма нужда от жива душа! Живата душа иска да живее, живата душа няма да се подчини на механиката, живата душа е подозрителна, живата душа е ретроградна! А това, макар и да намирисва на мъртвило, може от каучук да се направи – затова пък не е живо, затова пък няма воля, затова пък е робско, няма да се разбунтува! И излиза в резултат, че всичко се свежда до начина, по който се зидат тухличките, и до разположението на коридорите и на стаите във фаланстера! Фаланстерът може вече и да е готов, но природата ви все още не е готова за фаланстера, тя иска живот, жизнения си процес още не е завършила, рано е да се погребва! С гола логика не можеш да отминеш природата! Логиката ще предугади три случая, а те са милион! Да се отреже целият милион и да се сведе всичко единствено до въпроса за удобствата! Най-лесното разрешение на задачата! Примамливо ясно и няма нужда да се мисли! Главното е, че няма нужда да се мисли! Цялата тайна на живота се събира на два печатни листа![1]
Така Достоевски поставя темата, толкова важна за времето, в което живее и твори, и която дълбоко го е вълнувала: ако социалният въпрос за престъплението бъде решен в положителен аспект, престъплението само по себе си вече не би било човешко дело, а дело на социалната среда, защото престъпникът се освобождава от всякаква отговорност пред обществото за сторения грях. Оправдавайки престъплението, извършено поради „социални причини“, човек попада в примката на греха против собствената си личност. Отнемайки правото на човешката съвест да избира свободно пътя към доброто или към престъплението и греха, той отрича съществуването на нравствен закон, потъпкването на който справедливо въздава съответното наказание.
Ако започне да оправдава престъплението си, човекът изменя на собствената си природа, унищожава свободната воля към доброто, умъртвява духовните си стремежи. Това обикновено води към още по-голямо престъпление и смъртен грях – бунт против Бога, Който справедливо отвръща с бунт на човешката съвест. По този въпрос Н. Бердяев пише:
… Или човекът е безсмъртен дух, който има вечна съдба, или той е преходен емпиричен феномен, пасивен продукт на природата и социалната среда. Във втория случай човекът няма абсолютна цена. Не съществува зло и престъпление. Достоевски защитава безсмъртната душа на човека. Безсмъртната душа, а това означава също и свободната душа, има вечна, абсолютна цена. Но тя е също отговорна душа. Да признаеш съществуването на вътрешно зло и на отговорността за престъплението, означава да признаеш истинското битие на човешката личност.[2]
Ако приемем, че престъплението би могло да се допусне поне веднъж, оправдано от социалната среда на престъпника, тогава ще трябва да бъдат оправдани и „социалните престъпления“ или т. нар. престъпления на цялото човечество – като нещо необходимо за бъдещото му благоденствие и „духовно-нравствено“ усъвършенстване. Така човекът изгубва личността си в щастливия „социален мравуняк“, погубва Божия образ в себе си и стремежа към богоподобие, и премахва от себе си всякаква отговорност за стореното зло. Когато веднъж човек помисли, че престъплението е необходимо в името на общото благоденствие, в този момент той се обрича на още по-голямо престъпление и сам слага хомота на деспотизма и на престъпното отношение към човешката душа. Разколников признава: „Аз не човека убих, аз принципа убих!“,[3] като с това признание принизява абсолютното значение на човешкия живот до ужасяващия принцип на социалното разделение. Това би означавало, че необикновените хора почти винаги са престъпници, защото природата изисква това от тях; защото тяхната необикновеност, гениалност или общочовешко значение оправдават престъпното им отношение към обикновените хора – „материала“, който се допуска да бъде унищожен в името на общата цел: най-доброто бъдеще на човечеството:
… Но ако му е необходимо за своята идея да прекрачи дори и през труп, през кръв, той, вътре в себе си, по съвест, може според мене да разреши да прекрачи през кръв – впрочем в зависимост от идеята и нейния размах – забележете това. Само в този смисъл говоря в моята статия за тяхното право на престъпление.[4]
Бердяев също дава оценка на тези думи на Разколников:
… В центъра на собствения мироглед на Достоевски стои признанието за абсолютното значение на всяко човешко същество. Във всяко човешко същество трябва да се почита Божият образ и подобие и най-падналото човешко същество запазва образа и подобието Божие. Тук е и нравственият патос на Достоевски. Не само „далечният“, – висшата „идея“, не само „необикновените“ хора като Разколников, Ставрогин, Иван Карамазов, Лебядкин, Снигирьов, или отвратителната старица-лихварка имат абсолютно значение. Човекът, който убива другия човек, убива самия себе си, отрича безсмъртието и вечността в другия и в себе си. Такава е моралната диалектика на Достоевски, неотразима и чисто християнска. Не утилитарният страх от наказания трябва да ни сдържа от престъпления и убийства, а собствената безсмъртна човешка природа, която се отрича от престъплението и убийството. Човешката съвест е израз на тази безсмъртна природа.[5]
Почти във всяко от своите произведения Достоевски разглежда различните видове престъпления, като им дава криминална, „социална“ и психологическа оценка. Още по-дълбоко обаче въпроса за социалните престъпления (условно наречени така) той засяга в Престъпление и наказание. Въпросът дали едно престъпление може да се разглежда като протест срещу социалната несправедливост, е много важен за съвестта на престъпника, защото определя отговорността му към извършеното. Ако той оправдае стореното зло като необходимост поради социалната среда, в която е израснал или в която живее, от него (престъпника) веднага би отпаднала всякаква отговорност или вина за извършеното престъпление. Когато човекът се стреми да промени външно социалната среда, без тази промяна да засяга неговата нравственост, той отнема правото на свободна воля за добро и по този начин попада в примката на греха против собствената си личност.
„Социалната идея“ формира един нов, „нравствено извисен“ човек, но без неговото лично участие – той се вмества в рамките на нов „социален мравуняк“, на който е дадено правото на „нова нравственост“, „нова свобода“ и „нова съвест“. Такъв „нов свят“ може да се стреми да превъзпита престъпника, но не би могъл да го обуздае изкуствено – и би се отприщила стихията на най-големи престъпления, защото такава идея представлява своеобразно престъпление против свободата на съвестта, против свободата на човешкия избор.
… Ако човекът е само пасивно отражение на външната социална среда, ако той не е отговорно същество, значи няма човек и няма Бог, няма свобода, няма зло и няма добро. Такова принизяване на човека, такъв отказ от неговото първородство, предизвиква гняв у Достоевски. Той не може да говори спокойно за това учение, толкова преобладавало по негово време. Той е готов да настоява за най-сурови наказания, като съответстващи на природата на отговорни, свободни същества. Злото е вложено дълбоко в човешката природа, в нейната ирационална свобода, в нейното откъсване от божествената природа, то има вътрешен източник. Привържениците на суровите наказания гледат по-дълбоко на природата на престъплението и на човешката природа изобщо, отколкото хуманистичното отрицание на злото. В името на достойнството на човека, в името на неговата свобода Достоевски утвърждава неизбежността на наказанието за всяко престъпление. Това го изисква не външният закон, а самата дълбочина на свободната съвест на човека.[6]
В случай че тази „социална идея за престъплението“ бъде оправдана и стане господстваща идея на цяло едно поколение, не се ли превръща тя в едно своеобразно престъпление против свободата на съвестта, против свободата на човешкия избор? Разколников отхвърля такава свобода, защото тя го отвежда до още по-голямо зло – духовно самоунижение и гибел. Като извършва престъпление, което социалната среда би могла да оправдае, Разколников сам се откъсва от обществото; сякаш невидима преграда го дели от останалия свят:
… Казал това, той изведнъж се смути и пребледня; едно неотдавнашно ужасно чувство пак облъхна с мъртвешки студ душата му; изведнъж пак му стана съвсем ясно и понятно, че току-що каза ужасна лъжа, че сега не само никога няма да може да се наприказва, но вече за нищо, никога и с никого той не може да говори. Въздействието на тази мъчителна мисъл бе така силно, че той за миг почти се забрави, стана от мястото си и без да поглежда никого тръгна да излезе от стаята.[7]
Състоянието на Разколников след престъплението и рухването на всички „идеи“ за някаква промяна опровергават теориите за оправдание на престъплението поради „социалната среда“. Дори да не бъде осъден от държавния закон, престъпникът сам се осъжда, защото нарушението на Божия закон е бич за всяка съвест. Човешкият разум и свободната воля изпитват страдание от духовното падение и чрез страдание изкупват вината си. Злото не довежда до по-голямо зло когато престъпникът сам осъди себе си, защото проявата на съвест действа благотворно и душата сама се обръща към Бога чрез разкаяние за нравственото си падение.
* За първи път този текст, написан през 1996 г., като част от магистърска теза в Православния богословски факултет на ВТУ на тема „Ф. М. Достоевски – психология на греха“, е публикуван в Християнство.бг (тук); в Живо Предание се публикува в частична авторова редакция (бел. ред.).
Редакционни
Нашите издания
Християнство и култура
Александър Смочевски Прот. Добромир Димитров Марио Коев |
Полезни връзки
- Православная Энциклопедия
- Богослов.ру
- Издателство „Омофор“
- Monachos.net
- Библиотека Халкидон
- Киевская Русь
- Christian Classics Eternal Library
- Библиотека Якова Кротова
- Руслан Хазарзар – Сын Человеческий
- Православно богословско общество в Америка
- Философия.бг
- Култура.бг
- Православная беседа
- Богословские труды
- В. Живов. Святость. Краткий словарь агиографических терминов
- Patrologia Latina, Graeca & Orientalis
- Biographisch-Bibliographisches Kirchenlexikon
- Anemi. Digital Library of Modern Greek Studies
- Агнец Божий
- Славянска енциклопедия на светците
- Византийский временник
- Богословский вестник
- Orientalia Christiana Periodica
- Вестник РХД
- Институт за източно-християнски изследвания Митрополит Андрей (Шептицки)
- Списание за религиозни изследванияAxis Mundi
- Анотирана библиография Исихазм
- Архив на списанието Христианское Чтение
- Библиотека Orthodoxia
- Гръцки ръководства и наръчници по православно догматическо богословие
- Зографска електронна научно-изследователска библиотека
- Богоносци
- Road to Emmaus (A Journal of Orthodox Faith and Culture)
- Библиотека на Тверска епархия, Московска патриаршия
- Сайт, посветен на дяконското служение в Църквата
- Византия за начинаещи
- Уранополитизм (Небесное гражданство) – сайт, посветен на паметта на свещ. Даниил Сисоев
- The Wheel (списание за съвременно православно богословие)
- First Things (американско месечно надденоминационно религиозно списание)
- Церковный вестник (издаван от Московска патриаршия)
- Страницы: богословие, культура, образование (списание, издавано от руския Библейско-богословски институт Св. Андрей)
- Orthodox Reality (изследвания върху православните християнски общности в САЩ)
- Изихазм.ру – Света Гора Атон
- Предание.ру
- Православие и мир
- Руски образователен портал Слово, раздел Богословие
- Библиотека на религиознанието и руската религиозна философия. Издания от 18 – началото на 20 век
- Pages Orthodoxes La Transfiguration
- Orthodoxie. L'information orthodoxe sur Internet
- Христианская психология и антропология
- Альфа и Омега (електронен архив на списанието)
- Монастырский вестник. Синодальный отдел по монастырям и монашеству Русской Православной Церкви
- Православен мисионерско-апологетичен център „Ставрос”
- Православна библиотека „Золотой корабль”
- Вестник на Православния Свето-Тихоновски Хуманитарен университет (ПСТГУ) – архив
- Православна енциклопедия „Азбука на вярата” (на руски)
- Електронна еврейска енциклопедия (на руски)
- Австралийски институт за православни християнски изследвания
- Θεολογία (пълен електронен архив на списанието)
- Енисейский благовест
- Public Orthodoxy (многоезична страница за общодостъпен дебат, инициатива на Центъра за православни християнски изследвания на университета Фордъм)
- Orthodox Times
- Orthodoxy in Dialogue
- Християнство.бг
- Вера 21. О православии сегодня
- Сретенский сборник (периодично издание на Сретенската духовна семинария и академия)
Книжарници
- Електронна книжарница на семинарията „Св. Владимир“, Ню Йорк
- Александър прес
- Джон Хопкинс Юнивърсити прес
- Книжарница за християнска литература „Анжело Ронкали“
- Онлайн книжарница „Къща за птици“
- Български книжици
- Електронна книжарница „Православное“
- Издателство на Православния Свето-Тихоновски хуманитарен институт
- Издателство „Русский путь“
- Light & Life Publishing
- Holy Trinity Bookstore
- Интернет магазин „Благовест“
- Фондация „Наследство на Зографската св. обител“ – раздел „Книгоиздаване“
Био-библиография
- Прот. Алексей Петрович Князев
- Борис Петрович Вишеславцев
- Георги Петрович Федотов
- Митрофан Дмитриевич Муретов
- Павел Николаевич Евдокимов
- Антон Владимирович Карташов
- Прот. Томас Хопко
- Прот. Василий Василиевич Зенковски
- Веселин Кесич
- Прот. Стефан Станчев Цанков
- Прот. Николай Николаевич Афанасиев
- Прот. Георгиос Металинос
- Славчо Вълчанов Славов
- Свещ. Андрю Лаут
- Николай Никанорович Глубоковски
- Оливие-Морис Клеман
- Архимандрит Киприан (Керн)
- Архимандрит Лев (Жиле)
- Диоклийски митрополит Калистос (Уеър)
- Прот. Александър Дмитриевич Шмеман
- Захумско-Херцеговински епископ Атанасий (Йевтич)
- Прот. Георги (Джордж) Дион Драгас
- Прот. Йоан Сава Романидис
- Брюкселски и Белгийски архиепископ Василий (Кривошеин)
- Прот. Йоан Теофилович Майендорф
Препоръчваме
- Брюкселски и Белгийски архиеп. Василий (Кривошеин)
- Прот. Александър Шмеман, страница на руски
- Прот. Александър Шмеман, страница на английски
- Прот. Йоан Романидис
- Прот. Александър Мен
- Свмчца Мария (Скобцова)
- Сурожки митр. Антоний
- Архим. Софроний (Сахаров)
- Диоклийски митр. Калистос (Уеър)
- Протод. Андрей Кураев
- Архим. Кирил (Говорун)
- Олга Седакова
- Волоколамски митр. Иларион (Алфеев)
- Свещ. Андрю Лаут
- Свещ. Михаил Желтов
- Архим. Григорий (Папатомас)
- Прот. Джон Ериксън
- Венцислав Каравълчев
- Пожаревацки и Браничевски еп. Игнатий (Мидич)
- Архим. Йов (Геча)
- Алексей Осипов
- Иг. Пьотр (Мешчеринов)
- Прот. Сергий Булгаков
- Ярослав Пеликан
- Архим. Пласид (Дьосеи)
- Прот. Николай Ким
- Владислав Аркадиевич Бачинин
- Прот. Томас Хопко (лекции из фонда на Ancient Faith Radio)
- Пергамски митр. Йоан (Зизиулас) (лекции по догматическо богословие)
- Христос Янарас
- Прот. Павел Флоренски
- Петрос Василиадис
- Андрей Десницки
- Михаил Михайлович Дунаев
- Алексей Георгиевич Дунаев
- Свещ. Георгий Петрович Чистяков
- Сергей Чапнин
- Булгаковиана (сайт на изследователите и почитателите на творчеството на о. Сергий Булгаков)
- Електронна библиотека „Сурожки митр. Антоний”
- Архим. Йоан Пантелеймон (Манусакис)
- David Bentley Harticles (статии от Дейвид Бентли Харт)
- Оливие-Морис Клеман (страница на френски език)
- Лев Карсавин (страница на руски език)
- Антон Карташов (страница на руски език)
- Георгиос Мандзаридис (статии на гръцки език)
- Свещеномъченик Иларион (Троицки), архиеп. Верейски
- Лична страница на Сергей Худиев
- Лична страница на Ренета Трифонова
- Кафе със сестра Васа (Ларина)