Достоевски за престъплението като протест срещу социалната среда

Много критици казват за Достоевски, че е гений и „пророк на бъдещето“. Всички негови произведения са плодове от трудове, трохи на щастието, придобити с много мъка и лишения. Достоевски е бил щастлив само тогава, когато е творил, и затова е понасял тежестта и бремето на своята болест, бедност и изгнание без роптание: единствено за да може да твори. Късните си творби Престъпление и наказание, Бесове и Идиот той създава в странство, през най-трудните години от своя живот. Когато е писал тези произведения, той е страдал най-много и е бил в най-тежкия си период, подлаган на големи изпитания. Тъкмо тогава обаче той изгражда най-дълбоките и силни образи в цялото си творчество. В този период болестта му се изостря и той дори се оплаква от прекалено ясно съзнание и разбиране за всичко онова, което се случва около него, за всичко, което той преживява. Казаното важи и за героите му, чиито съдби още от началото на всеки от тези романи са сякаш предугадени, но недоизказани и читателят не е изненадан от техния финал. Ще се спрем по-специално на първия от тези романи, Престъпление и наказание, с акцент върху вътрешното духовно и душевно състояние на неговите герои.

Във всяко от споменатите произведения на Достоевски, както и в по-късното Братя Карамазови, особено впечатление прави дълбочината на психологическите образи и по-специално изследването на човешкия грях – и на самото престъпление като грях, а също и какви биват престъпленията и как въздействат те върху човешката душа; как и защо се осмелява човекът да прекрачи границата и съзнава ли своя грях. Интересни са не просто погледът към личния грях и престъпление, но и фактът, че тези лични грехове все повече се умножават и водят човечеството към един абсурден общочовешки грях: безбожието и богоборчеството.

Достоевски никога не разделя тези два вида престъпления, макар в романите му винаги да оставаме с впечатление, че те нямат взаимна връзка. Смятал е, че човек, който не вярва в Бога, неминуемо ще извърши престъпление и грях, и обратно – престъплението ще го доведе и до безверието и богоотрицанието. Каква обаче е нравствената свобода на такива хора, имат ли те изобщо такава, разграничават ли добро от зло?

Едновременно с тези свои разсъждения Достоевски нагледно показва онова, което само рядък творец може да покаже: силата на човешкия дух се проявява в разкаянието, смирението и страданието. За един християнин това не е нещо ново и все пак Достоевски изгражда образи, в чиято дълбочина понякога можем да открием дори самите себе си…

Престъплението като протест срещу социалната среда

В Престъпление и наказание има интересен разговор, в който участва Разколников, един от главните герои на Достоевски:

- Н-нищо не се допуска! – с жар го прекъсна Разумихин. – Не лъжа!… Аз книжките им ще ти покажа: всичко обясняват с това, че „средата го тласнала“ – и нищо повече! Любимата им фраза! Ако обществото се устрои нормално, всички престъпления веднага ще изчезнат. Защото няма да има причини да се протестира и всички в един миг ще станат праведни. Природата не се взима предвид, природата се изгонва, няма природа! Според тях не човечеството, развило се по исторически, прав път до края, само ще се превърне най-после в нормално общество, а обратното, социалната система, излизайки от нечия математическа глава, тутакси ще преустрои цялото човечество и в един миг ще го направи праведно и безгрешно, преди да се е извършил живият процес, без всякакъв исторически и жив път! И затова именно те така инстинктивно не обичат историята: „Само безобразия има в нея и глупости“ – и всичко само с глупостта се обяснява! Затова така не обичат живия процес на живота: няма нужда от жива душа! Живата душа иска да живее, живата душа няма да се подчини на механиката, живата душа е подозрителна, живата душа е ретроградна! А това, макар и да намирисва на мъртвило, може от каучук да се направи – затова пък не е живо, затова пък няма воля, затова пък е робско, няма да се разбунтува! И излиза в резултат, че всичко се свежда до начина, по който се зидат тухличките, и до разположението на коридорите и на стаите във фаланстера! Фаланстерът може вече и да е готов, но природата ви все още не е готова за фаланстера, тя иска живот, жизнения си процес още не е завършила, рано е да се погребва! С гола логика не можеш да отминеш природата! Логиката ще предугади три случая, а те са милион! Да се отреже целият милион и да се сведе всичко единствено до въпроса за удобствата! Най-лесното разрешение на задачата! Примамливо ясно и няма нужда да се мисли! Главното е, че няма нужда да се мисли! Цялата тайна на живота се събира на два печатни листа![1]

Така Достоевски поставя темата, толкова важна за времето, в което живее и твори, и която дълбоко го е вълнувала: ако социалният въпрос за престъплението бъде решен в положителен аспект, престъплението само по себе си вече не би било човешко дело, а дело на социалната среда, защото престъпникът се освобождава от всякаква отговорност пред обществото за сторения грях. Оправдавайки престъплението, извършено поради „социални причини“, човек попада в примката на греха против собствената си личност. Отнемайки правото на човешката съвест да избира свободно пътя към доброто или към престъплението и греха, той отрича съществуването на нравствен закон, потъпкването на който справедливо въздава съответното наказание.

Ако започне да оправдава престъплението си, човекът изменя на собствената си природа, унищожава свободната воля към доброто, умъртвява духовните си стремежи. Това обикновено води към още по-голямо престъпление и смъртен грях – бунт против Бога, Който справедливо отвръща с бунт на човешката съвест. По този въпрос Н. Бердяев пише:

… Или човекът е безсмъртен дух, който има вечна съдба, или той е преходен емпиричен феномен, пасивен продукт на природата и социалната среда. Във втория случай човекът няма абсолютна цена. Не съществува зло и престъпление. Достоевски защитава безсмъртната душа на човека. Безсмъртната душа, а това означава също и свободната душа, има вечна, абсолютна цена. Но тя е също отговорна душа. Да признаеш съществуването на вътрешно зло и на отговорността за престъплението, означава да признаеш истинското битие на човешката личност.[2]

Ако приемем, че престъплението би могло да се допусне поне веднъж, оправдано от социалната среда на престъпника, тогава ще трябва да бъдат оправдани и „социалните престъпления“ или т. нар. престъпления на цялото човечество – като нещо необходимо за бъдещото му благоденствие и „духовно-нравствено“ усъвършенстване. Така човекът изгубва личността си в щастливия „социален мравуняк“, погубва Божия образ в себе си и стремежа към богоподобие, и премахва от себе си всякаква отговорност за стореното зло. Когато веднъж човек помисли, че престъплението е необходимо в името на общото благоденствие, в този момент той се обрича на още по-голямо престъпление и сам слага хомота на деспотизма и на престъпното отношение към човешката душа. Разколников признава: „Аз не човека убих, аз принципа убих!“,[3] като с това признание принизява абсолютното значение на човешкия живот до ужасяващия принцип на социалното разделение. Това би означавало, че необикновените хора почти винаги са престъпници, защото природата изисква това от тях; защото тяхната необикновеност, гениалност или общочовешко значение оправдават престъпното им отношение към обикновените хора – „материала“, който се допуска да бъде унищожен в името на общата цел: най-доброто бъдеще на човечеството:

… Но ако му е необходимо за своята идея да прекрачи дори и през труп, през кръв, той, вътре в себе си, по съвест, може според мене да разреши да прекрачи през кръв – впрочем в зависимост от идеята и нейния размах – забележете това. Само в този смисъл говоря в моята статия за тяхното право на престъпление.[4]

Бердяев също дава оценка на тези думи на Разколников:

… В центъра на собствения мироглед на Достоевски стои признанието за абсолютното значение на всяко човешко същество. Във всяко човешко същество трябва да се почита Божият образ и подобие и най-падналото човешко същество запазва образа и подобието Божие. Тук е и нравственият патос на Достоевски. Не само „далечният“, – висшата „идея“, не само „необикновените“ хора като Разколников, Ставрогин, Иван Карамазов, Лебядкин, Снигирьов, или отвратителната старица-лихварка имат абсолютно значение. Човекът, който убива другия човек, убива самия себе си, отрича безсмъртието и вечността в другия и в себе си. Такава е моралната диалектика на Достоевски, неотразима и чисто християнска. Не утилитарният страх от наказания трябва да ни сдържа от престъпления и убийства, а собствената безсмъртна човешка природа, която се отрича от престъплението и убийството. Човешката съвест е израз на тази безсмъртна природа.[5]

Почти във всяко от своите произведения Достоевски разглежда различните видове престъпления, като им дава криминална, „социална“ и психологическа оценка. Още по-дълбоко обаче въпроса за социалните престъпления (условно наречени така) той засяга в Престъпление и наказание. Въпросът дали едно престъпление може да се разглежда като протест срещу социалната несправедливост, е много важен за съвестта на престъпника, защото определя отговорността му към извършеното. Ако той оправдае стореното зло като необходимост поради социалната среда, в която е израснал или в която живее, от него (престъпника) веднага би отпаднала всякаква отговорност или вина за извършеното престъпление. Когато човекът се стреми да промени външно социалната среда, без тази промяна да засяга неговата нравственост, той отнема правото на свободна воля за добро и по този начин попада в примката на греха против собствената си личност.

„Социалната идея“ формира един нов, „нравствено извисен“ човек, но без неговото лично участие – той се вмества в рамките на нов „социален мравуняк“, на който е дадено правото на „нова нравственост“, „нова свобода“ и „нова съвест“. Такъв „нов свят“ може да се стреми да превъзпита престъпника, но не би могъл да го обуздае изкуствено – и би се отприщила стихията на най-големи престъпления, защото такава идея представлява своеобразно престъпление против свободата на съвестта, против свободата на човешкия избор.

… Ако човекът е само пасивно отражение на външната социална среда, ако той не е отговорно същество, значи няма човек и няма Бог, няма свобода, няма зло и няма добро. Такова принизяване на човека, такъв отказ от неговото първородство, предизвиква гняв у Достоевски. Той не може да говори спокойно за това учение, толкова преобладавало по негово време. Той е готов да настоява за най-сурови наказания, като съответстващи на природата на отговорни, свободни същества. Злото е вложено дълбоко в човешката природа, в нейната ирационална свобода, в нейното откъсване от божествената природа, то има вътрешен източник. Привържениците на суровите наказания гледат по-дълбоко на природата на престъплението и на човешката природа изобщо, отколкото хуманистичното отрицание на злото. В името на достойнството на човека, в името на неговата свобода Достоевски утвърждава неизбежността на наказанието за всяко престъпление. Това го изисква не външният закон, а самата дълбочина на свободната съвест на човека.[6]

В случай че тази „социална идея за престъплението“ бъде оправдана и стане господстваща идея на цяло едно поколение, не се ли превръща тя в едно своеобразно престъпление против свободата на съвестта, против свободата на човешкия избор? Разколников отхвърля такава свобода, защото тя го отвежда до още по-голямо зло – духовно самоунижение и гибел. Като извършва престъпление, което социалната среда би могла да оправдае, Разколников сам се откъсва от обществото; сякаш невидима преграда го дели от останалия свят:

… Казал това, той изведнъж се смути и пребледня; едно неотдавнашно ужасно чувство пак облъхна с мъртвешки студ душата му; изведнъж пак му стана съвсем ясно и понятно, че току-що каза ужасна лъжа, че сега не само никога няма да може да се наприказва, но вече за нищо, никога и с никого той не може да говори. Въздействието на тази мъчителна мисъл бе така силно, че той за миг почти се забрави, стана от мястото си и без да поглежда никого тръгна да излезе от стаята.[7]

Състоянието на Разколников след престъплението и рухването на всички „идеи“ за някаква промяна опровергават теориите за оправдание на престъплението поради „социалната среда“. Дори да не бъде осъден от държавния закон, престъпникът сам се осъжда, защото нарушението на Божия закон е бич за всяка съвест. Човешкият разум и свободната воля изпитват страдание от духовното падение и чрез страдание изкупват вината си. Злото не довежда до по-голямо зло когато престъпникът сам осъди себе си, защото проявата на съвест действа благотворно и душата сама се обръща към Бога чрез разкаяние за нравственото си падение.

* За първи път този текст, написан през 1996 г., като част от магистърска теза в Православния богословски факултет на ВТУ на тема „Ф. М. Достоевски – психология на греха“, е публикуван в Християнство.бг (тук); в Живо Предание се публикува в частична авторова редакция (бел. ред.).