Господари или роби

Съвременният човек, който е принуден да урежда своя живот под непосредственото въздействие на страхотните последици от Втората световна война, преживява с потресаваща сила едно остро противоречие. От една страна той знае, че науката и техниката или въобще културата са едно могъщо средство в неговите ръце за овладяване природните сили и поставянето им в негова услуга. От друга страна обаче току-що затихналият световен конфликт създава у него едно съвсем противоположно обезкуражително впечатление, че той е само една играчка на разкритите от него сили, които неумолимо го тласкат към унищожение. Откриването на атомната бомба увеличи до неимоверност силата на това впечатление. Като някакъв призрак се е надвесила тя над цялото човечество и го кара да тръпне пред възможността за своя неизбежен залез. Модерната естествена наука е стигнала в своето развитие до едно място, гдето звездата, която я е ръководела досега, започва да угасва. Вместо господство, тя предвещава на човека робство. Никой не отрича, че атомната енергия може да си използва за мирни цели в модерната индустрия и да увеличи до невиждани размери производствените и лечебни възможности. Въпреки това, фактът е налице, че тя бе използвана преди всичко за унищожение. Мнозина се утешават с мисълта, че науката ще открие ново противодействащо средство, което да неутрализира разрушителните последици от атомната бомба. Още от сега даже специалистите препоръчват преместването на жилищата дълбоко под земята, гдето чрез изкуствено осветление и снабдяване с въздух могат да се създадат благоприятни условия за живот и работа. При такива обнадеждаващи изгледи човек може да си отдъхне с облекчение. Вярно ли е това? – На пръв поглед тази препоръка действа твърде успокоително. В действителност обаче тя е съвършено неподходяща за достойнството на човека и е в пълно противоречие с неговото първоначално предназначение. Той, който се стреми към господство в природата, е принуден да бяга под могъщото въздействие на атомния демон от слънчевата повърхност на земята в нейните мрачни дълбини. И без туй процесът на това бягство е достигнал до такива размери, че жителите на големите градове поставят на прозорците си по няколко саксии с цветя, за да изразят копнежа си към въздух, слънце и свобода, които модерната култура все по-настойчиво им оспорва. От друга страна цялата тази верига от действие и противодействие, която може да продължи до безкрай, не е в състояние да изгони робския страх от сърцето на човека и да му гарантира едно окончателно успокоение.

Разбира се, тези наглед песимистични разсъждения нямат за цел да обезценят културата и да препоръчат някакво отчуждаване от нея по рецептите на Диоген, Русо, Толстой или романтиците. Науката и техниката си остават най-характерните величави прояви на новото време, които заслужават напълно нашето възхищение. И ако въпреки това ние отправяме един критичен поглед към тях, то е, защото те не са поставени в правилно отношение към човека и затова не са в състояние да изпълняват възложените им благородни задачи.

Успокоени, че нашета загриженост няма да бъде изтълкувана като някакъв род херостратовщина, ние си задаваме въпроса: какви са причините за това трагично противоречие, в което е изпаднало съвременното човечество? – Отговора ще ни даде един кратък исторически преглед.

Идеята за господството на човека в света не е рожба на новото време. Нему принадлежи само стихийният стремеж за нейното осъществяване. Тя има чисто библейски произход. Още в първите страници на Библията (според каноническия ред на свещените книги) се разказва, че Бог е създал човека, за да владее света (Бит. 1:28). Това библейско схващане представлява една ярка светлина в непрогледния мрак на тогавашния натуралистически политеизъм, според който природата и била последната инстанция, зад която не може да се търси нищо повече; боговете били нейна съставна част и олицетворявали различните сили в нея. Затова древните космогонии говорят не само за сътворение на света, но и на боговете. С една дума, природата била обект на робски трепет и религиозна почит, а не на суверенно научно изследване. Така натуралистическият политеизъм е превърнал древния човек в роб на природните сили. Тъкмо срещу него се насочва Библията със своя разказ за творението. Последният представлява един величествен документ за борбата против езическото многобожие. Целта му е да докаже, че първичните елементи, от които е съставен светът, не са божества, както е учила вавилонската митология, а са произлезли от нищо по повелята на един всемогъщ Бог. Затова светът или природата не могат да господстват над човека, а обратно: човекът трябва да господства над тях. Възвишеното учение за света като Божие творение е било превърнато от християнството в революционна сила, която е унищожила завинаги натуралистическия политеизъм и е освободила човечеството от робските окови на природата. Разбира се, че в тази борба значителен дял има също и гръцкият философски гений. Натурфилософията на Демокрит, Левкип и Питагор, както и идеалистическата философия на Сократ, Платон, Аристотел и др., са надмогнали примитивните религиозни схващания на широките народни маси и са положили основите на едно научно изследване. Техните идеи обаче не са притежавали революционната сила на християнството и затова не могат да се мерят с неговото огромно влияние в историята. И това е напълно естествено по две съображения: Първо, философията придобива своите идеи по пътя на отвлеченото мислене въз основа наблюдението на природата. Затова те са сухи, безжизнени и не притежават творческа сила за въздействие върху съзнанието на масите. Библейските идеи, напротив, са оформени под влиянието на непосредствения исторически опит. И предимството на еврейския народ пред всички останали народи се състои тъкмо в неговото историческо съзнание. За него Бог не е някаква отвлечена идея, а една историческа сила. Не човекът е, който стига по пътя на философския размисъл до едно висше абсолютно същество, а сам Бог по Своя инициатива се разкрива на човека. Въз основа на това Божие разкритие в историята човекът изгражда своите религиозни убеждения. Библейският Бог, следователно, – да се изразим с езика на диалектическото богословие, – не е обект, а действащ субект. Второ, наука и философия не могат да рушат в пълния смисъл на думата кумири, защото няма с какво да ги заменят. Зад разрушените нисши религиозни форми остава религиозното чувство като основна и постоянна проява на човешкия дух. И когато не бъде своевременно и правилно насочено към съответния обект, то търси инстинктивно и по свои пътища удовлетворение и го намира често пъти в съвършено неподходящи и извратени форми, които с нищо не се отличават от предишните разрушени такива. Ето защо само християнството успя да ликвидира примитивните религиозни представи на древното човечество, понеже бе в състояние да ги замени с нови по-чисти и по-възвишени и по този начин да даде пълно и съвършено удовлетворение на религиозното чувство.

След тази историческа заслуга на християнството би трябвало да се очаква, че веднага ще започне научното изследване и техническото овладяване на природата, та по този начин човекът да си осигури действително господство над нея. Епохата обаче, която следва след залеза на античния свят и носи названието Средновековие, съвсем не прави такова впечатление. Средновековният човек проявява слаб интерес към природата и въобще към света. Това, което той знае за тях, произхожда не от непосредствено наблюдение, а от аристотеловските съчинения, които придобиват едва ли не каноничен авторитет наред с Библията и църковните отци. Църквата изиграва наистина една благородна роля на учителка и възпитателка, която променя варварската и сурова природа на новите германски и славянски народи, като оформя в нея християнските морални понятия и я приобщава към културата на древния свят. Въобще нейното внимание е съсредоточено повече към човека и затова тази епоха изобилства с големи, богато одарени и силно оформени личности, които живеят със съзнанието за своето предназначение като господари на света. Разбирането на това господство обаче е твърде едностранчиво, понеже върху него влияе промъкналият се заедно с християнството елинизъм. За Западното средновековие светът загубва своята самостойна ценност и неговата реалност постепенно се изпарява. Той престава да бъде Божие творение в истинския смисъл на тая дума и се превръща в царство на демоните, изкушенията и греха. За да бъде безупречен в религиозно-нравствено отношение, тогавашният човек е смятал, че трябва да бяга от света и да затваря очите си за неговата реалност. Светът е бил използван само като трамплин за прескачане във вечността. И така, докато в древността имаме господство на природата за сметка на човека, в Западното средновековие се наблюдава обратното явление: господство на човека за сметка на света, като последният се подценява и съкращава в неговите творчески възможност.

Само когато разглеждаме Средновековието в тази светлина, ще можем да си обясним последвалата реакция на Новото време, която отхвърли религиозното опекунство въобще. Човекът отваря нашироко очите си, като след една дълга летаргия, и наблюдава с възхищение неподозираните досега в него красота и смисъл. Светът изпъква пред неговия духовен взор със своята самостойна ценност и пълнокръвна реалност, която му налага сериозни, пропити със страшна отговорност, задължения. Увлечен от прелестите на природата, той се впуска с неутолима жажда в нейното изследване. Така се появяват науката и техниката в собствения смисъл на думата, чиито поразяващи постижения усъвършенстваха с един революционен замах условията на живота и тласнаха човечеството далеч напред в неговото развитие. Чак сега, в своето стихийно културно творчество, човекът действително почувства осъществяването на своето призвание за господство в природата и света въобще. Паралелно с това обаче се наблюдава и едно друго интересно явление. Културата постепенно заема мястото на религията. Тя получава абсолютното значение на една последна инстанция, която осигурява не само материалното благоденствие, но и оформя мащабите за измерване на моралния и духовния ръст на човека. На нея, като на някакво могъщо същество, се възлага надеждата за осъществяването на така много бленувания „златен век“ на всестранното съвършенство. Въобще културата представлява окончателно валидната категория с религиозно-тайнствен характер, която определя смисъла на битието. Всички тези схващания, надежди и предчувствия на новото време са изкристализирани в така наречената теория на културния оптимизъм. Допреди Първата световна война тази теория бе получила всеобщо разпространение. Тя бе станала новото евангелие на по-голямата част от човечеството. Под нейно влияние последното изпадна в едно парадоксално положение. Тръгнало отначало да овладява природата с мисъл и дело, то изпадна в зависимост от средствата, с които се стремеше да постигне това нейно овладяване. Вместо на природата в нейната непосредствена даденост, то се превърна в роб на културата, която е негово собствено творение. Последното се бе изплъзнало незабелязано из ръцете на своя създател и не само че не се подчиняваше на неговата воля, но го заплашваше с унищожение. Защото научните открития бяха използвани преди всичко от военната техника. Вместо за научните основи на мирновременния живот, все по-често се чуваха и продължават да се чуват хвалебствия за научните основи на военното изкуство. Каква трагедия! Човекът се чувства горд, че е могъл да открие средства за своето собствено унищожение! Първата и Втората световна война обаче доказват по болезнено чувствителен начин погрешния път, по който бе тръгнало човечеството и разколебаха из основи теорията на културния оптимизъм. Затова тя трябваше да слезе от историческата сцена, за да бъде заместена от философията на трагичното съществуване. Така се характеризира от мнозина създадената от немския мислител Мартин Хайдегер екзистенциална философия. В нея човекът се сепва от своя захлас и разпръснатост във външния свят и се събира и възвръща наново към себе си. Той започва да мисли върху своето собствено съществуване и намира за своя изненада, че то е захвърлено в света без никакви други изгледи освен този за смъртта. В свойствения си стремеж като дух да надхвърли себе си човекът се сблъсква със силата на нищото, която го отхвърля отново в границите на неговото съществуване. От страх пред нищото, което той преживява най-реално във факта на смъртта, той се улавя здраво за себе си и се самоутвърждава като ограничено битие. Страх и грижа определят неговото основно състояние.

Ние не можем да отречем заслугите на екзистенциалната философия. Тя откри човешкото аз и го направи наново предмет на грижливо проучване. Освен това тя разкри и неговата трагедия, след като то беше преживяло разочарованието от своите досегашни идеали. Може ли обаче философията на трагичното съществуване да остане последната дума на човечеството? Може ли въобще последното да изтрае в тази нерадостна, мъчителна и безизходна обстановка? Рецептата на Хайдегер, според която човекът трябва съзнателно, трезво и смело да се самоутвърждава в тази обстановка, е израз на безсилие и капитулация пред суровата и мрачна действителност. Затова ние трябва да напуснем позициите на екзистенциалната философия и да се огледаме другаде за изход от това положение. Историческият поглед, който направихме, ще ни помогне да го намерим. Ние можахме там да установим, че в древния свят човекът е бил роб на природата и от това робство го е освободила Библията. В Средновековието той добре е осъзнал своето предназначение да бъде господар на света, но не е взимал сериозно под внимание неговата действителност. Новото време пък е отворило света в неговите безкрайни творчески възможности и се е опитало да ги овладее, обаче това е станало за сметка на човека, който е изпаднал пак в положението на жалък роб. И въпросът е сега как може той наново да си възвърне старите позиции на господство в света, без обаче да повтаря грешките на Средновековието. Разрешението на този въпрос трябва да се търси в такъв смисъл, че да бъде възстановено равновесието в отношението между свят и човек. Последният може да бъде истински господар само в един истински реален и пълноценен свят, тъй като той се явява в опита на модерната наука и техника.

Погледът ни се извръща отново към изпитаните идеи на библейския разказ за творението. В него е посочено не само че човек трябва да господства над света, но и какъв трябва да бъде той, за да осъществи това свое предназначение, както и какъв трябва да бъде светът, за да бъде туй осъществяване правилно. Бог е създал света в пълна действителност, а не като нещо символично или като игра на фантазията Си. Когато Библията говори за творение, веднага проличава коренното различие между нея, от една страна, и елинизма и будизма – от друга. Според нейното учение светът като Божие творение не е някаква временна и преходна величина, която има предназначението за служи на човека за мост към вечността. Християнската есхатология съвършено не значи унищожение на света, а пълно и съвършено осъществяване и разкриване на онези възвишени цели, които са вложени от Бога в него. Царството Божие, което стои в центъра на есхатологическата надежда, представлява пълна и окончателна победа на истината и любовта в този свят. То не е нищо друго освен, както казва св. ап. Йоан, „ново небе и нова земя“ (Откр. 21:1) или с една дума – обновеното Божие творение. Непоклатимата и вечна основа на християнското учение за спасението е идеята за Божието творение. Средновековието, под чуждо влияние, не беше достатъчно изтъкнало тази основна истина и затова срещу него реагира Новото време и поправи грешката. Истински господар обаче на такъв един напълно реален и богат с неограничени творчески възможности свят може да бъде според Библията само човекът, създаден по образ Божи. Тъкмо в незачитане на това основно изискване се състои капитулацията на Новото време. Но какво значи собствено да бъде човек образ на Бога? За да отговорим на този въпрос, ние трябва да го предшестваме от един друг: Кой е Бог и каква е Неговата същина, доколкото тя може да бъде достъпна за нашето ограничено съзнание? Според свидетелството на Новия Завет Бог се е разкрил в личността на Иисуса Христа. Той представлява Неговото окончателно откровение в историята, чието съдържание е разкрито от новозаветните писатели, а най-вече от св. ап. Йоан. Това подчертано предпочитание на ап. Йоан се обяснява с начина на неговото мислене. Докато синоптиците – както се наричат тримата евангелисти Матей, Марко и Лука – обличат мисълта си в предимно семитически форми, ап. Йоан изяснява своите непосредствени преживявания и впечатления от Иисуса Христа с понятия от гръцката философия и по този начин се явява най-близък и достъпен за европейския манталитет. Елинистическият свят някога съвършено мъчно е разбирал съдържанието на употребяваното от синоптиците библейско название „Месия“, което е било преведено с думата Христос. Затова то се е архаизирало и се е превърнало в собствено име. Ап. Йоан, напротив, определя достойнството на Иисуса с понятията логос или висш разум, истина, любов, светлина и пр., които за нас са съвършено понятни. Човек, следователно, като Божи образ, трябва да въплъщава в себе си любовта, правдата, истината и светлината. Само така той може да стане истински господар на света и силите, които изтръгва от неговите недра, ще престанат да бъдат тогава заплашителни демони на унищожението, а ще бъдат впрегнати в изграждане на всестранното и всеобщо благоденствие.

* За първи път този текст е публикуван в сп. Духовна култура, бр. 9-10, 1948, с. 30-35 (бел. ред.).