Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Проф. протопрезвитер Стефан Цанков и неговият възглед за просветата

Петък, 29 Януари 2021 Написана от Никола Владиков

Fr Stefan TsankovВ началото на изложението, посветено на възгледа на големия православен богослов на двадесетото столетие проф. протопрезвитер Стефан Цанков за просветата и образованието, е наложително да се уточни терминологията, т. е. какво има предвид авторът, когато говори за просвета. Това уточнение, се явява и сърцевината на темата. През 1906 г., в началото на богословския си творчески път, младият богослов систематизира възгледа си за просветата така: „Просветата не е нито наука, нито занаят. Тя може да се съотнася с тях, но те не я съставляват. Просвета, просвещение, както самата дума показва, е светлина духовна: светлина, която озарява душата, освещава сърдцето и волята, и просвещава ума“.[1]

От тези думи на о. Цанков, прозира едно духовно, психо-соматично разбиране за просветата. Тук няма подценяване или пренебрегване на просветата, напротив – тя е видяна като потенция да облагороди и благодатно да преобрази човека. Този величествен възглед за просветата рязко се разминава и конкурира с особено популярното в началото на това столетие рационалистично разбиране за просветата, според което нейната единствена задача е да предостави дадени неспекулативни или спекулативни факти на ума на човека. И това е всичко. Така че никак не е случайно, че в просветителската дейност на о. проф. Цанков основно място заема разобличаването и различаването на тази псевдо-просвета от истинската просвета, която „озарява душата, освещава сърдцето и волята, и просвещава ума“. Според професора, именно тази просвета е притежавал българският народ преди Освобождението, макар и неук. Тя е работела с богочовешките кординати тук и горе, и именитите български възрожденци са до голяма степен нейна заслуга, уверен е авторът. Докато модерната просвета, деконструира този онтологичен скелет и разбирането за просветата е минимализирано само до тук.

В просветителската си дейност о. проф. Цанков разчита и анализира много дълбоко контекста и времето, в които той твори. На него му е ясно, че след пет века иго българите са гладни и жадни за образование. В този контекст тези тъмни пет века придобиват особено двусмислено значение за просветата. От една страна, те силно задушават органичната просвета, вкоренена в Православната църква. Тази просвета е характерна за цялото българско Средновековие, като най-важни представители на тази традиционна християнска просветна линия са св. братя Кирил и Методий и техните ученици, св. княз Борис I и Търновският патриарх св. Евтимий, резонансите от чието просветно дело ехтят с векове в последващите мрачни времена. От друга страна обаче, положителната страна тук е, че, като компенсация за задушаването на традиционната християнска просвета, политическото иго до голяма степен запазва българския народ от секуларизма, струящ в онази епоха от римокатолическо-протестантска Европа. А трябва да се подчертае, че, за разлика от гореописаната традиционна християнска просвета, вкоренена в Църквата, секуларизмът е важен елемент, важна конституента на тази модерна просвета, родена на Запад, в един особено критичен дебат между римокатолическата схоластика и творците и учените. В резултат от този дебат е оспорен и сериозно накърнен авторитетът на Църквата в областта на просветата. Започват да се появяват алтернативни, независими, реформаторско настроени просветители, мислещи антропологията извън, и като напълно автономна от христологията (хуманизмът). Тези процеси започват с епохата на Ренесанса и Просвещението и продължават и до днес.

В българския контекст о. проф. Цанков особено категорично се противопоставя (основно чрез статии в Църковен вестник) на модерните философски учения, които стават популярни у нас в началото на столетието. И призовава богословите да демитологизират спорните, предпоследни „научни“ теории, безкритично приемани от широки слоеве от младежта като „последна дума на науката“. На младежта о. Цанков обръща особено внимание, понеже тя е силно уязвима от тези, по неговите думи, „западнически“ лекомислени идеи за социума, човека и живота.

А най-тъжното е, че тази псевдо-просвета навлиза чрез училищата и (псевдо)интелигенцията. По парадоксален начин той вижда основната вина за наличието на въпросните отрицателни тенденции именно в училището, където „… шепа буйни полуобразовани момци свободно хазяйстват в училищата ни с невинната наша младеж, както искат… и съгласно своята психика… свеждат образованието до псевдорационализма“, така че „… нашите училища са станали разсадници… на псевдорационализма… Нека си го признаем: истинската духовна просвета липсва и в обществото и в училището ни. Училището даже спомага за отпадане на възпитанието, на самородната българска просвета. Защо? Ще запитате най-после – Защото и двете са се отдалечили от народа, презрели са неговата самородна просветна свяст“.[2]

И о. проф. Стефан Цанков дава много детайлна картина на духа на тази псевдо-просвета която се засажда на родна почва така: „Да се обясня по точно. В следствие именно на това „модерно течение“ у нас, анархията във философията, в политико-социалния и религиозно-нравствения живот, забелязвани днес на Запад, се пренесоха и култивираха и у нас. Безразборно, безкритично, без възглед за същина и условия, нашите западници измерват нашето православно разбиране на християнството с неговата нравствена същина и сила с извратеното западно схващане на християнството; религиозно-политическият деспотизъм на католицизма и протестантският хаос на индивидуалното своеволие със своето необходимо последствие – разколебаност и разложение… Вместо божествените високоидейни начала на народната ни християнска религия, ни се проповядват някакви „положителни идеали“, където последната цел на живота се свежда в стремлението към „всеобщо земно щастие“, стремеж към „обожествяването на човека, или както сега говорят, – на човечеството“.[3]

Така че, като контрапункт на тези отрицателни тенденции в българското образование в началото на двадесетото столетие, о. Цанков изгражда своя възглед за просветата с настояването, че тя трябва да е цел както на народа като цяло, така и на отделните членове на този народ. Просветата е това, което прави от човека човек и не му позволява да стане животно. Затова о. проф. Цанков е категоричен, че ако се изпусне моментът да се образова и просвети младежта, това означава, че „… народът и представителите му извършват почти криминално от нравствено гледище престъпление към ближния и по-далечен ближен, в което престъпление те с истинска справедливост ще бъдат един ден обвинявани“.[4]

Накрая, можем да заключим, че за о. проф. Стефан Цанков просветата е основен инструмент за просвещаване на обществото и за измъкването му от тъмнината на незнанието. За него тя най-пълно може да се разбере в църковен и християнски контекст, защото като Светлина на света Христос е първият Просветител, а като предвечен Образ, по Който е сътворен човекът, Той е и пространството на това свято образование и отобразяване на Образа във верните, което ще се извършва до Второто Христово пришествие. На практика това е автентичният модел и образец на всяко истинско образование и на всяка просвета.

* В основата на този текст стои беседа, изнесена от автора на 29 януари 2020 г. в Просветния център при старинен храм „Св. Параскева“ в Пловдив (бел. ред.).

[1] Цанков, С. „Религията, училищата и обществото“ – В: Църковен вестник, 24-25, 1906; тук и във всички следващи цитати запазваме оригиналния правопис.
[2] Пак там.
[3] Цанков, С. „Християнството и нашите западници“ – В: Църковен вестник, 38-39, 1905.
[4] Цанков, С. „Религията и училището“ – В: Църковен вестник, 37, 1905.



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/6fhh3 

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме