Трите изкушения на Христос в пустинята. Великият инквизитор

Продължение от „Свободната воля като бреме за човека“ (тук)

Тогава Иисус биде отведен от Духа в пустинята, за да бъде изкушен от дявола, и, като пости четирийсет дена и четирийсет нощи, най-сетне огладня. И приближи се до Него изкусителят и рече: ако си Син Божий, кажи, тия камъни да станат на хлябове. А Той му отговори и рече: писано е: „Не само с хляб ще живее човек, а с всяко слово, което излиза от Божии уста“. Тогава дяволът Го завежда в светия град и Го поставя на храмовата стряха, и Му казва: ако си Син Божий, хвърли се долу, защото писано е: „На ангелите Си ще заповяда за Тебе, и на ръце ще Те понесат, да не би някак да препънеш о камък ногата Си“. Иисус му рече: писано е също: „Няма да изкусиш Господа, Бога твоего“. Пак Го завежда дяволът на твърде висока планина и Му показва всички царства на света и тяхната слава, и Му дума: всичко това ще Ти дам, ако паднеш и ми се поклониш. Тогава Иисус му казва: махни се от Мене, сатана! Защото писано е: „Господу, Богу твоему, ще се поклониш и Нему единому ще служиш

(Мат. 4:1-10)

В този евангелски текст се проявява силата на Богочовека – Той ни оставя тези думи като предупреждение, отнасящо се за всяко време и за всеки човек. Освен Своята божествена природа, Иисус Христос е притежавал и човешка природа, подвластна на всичко, което може да изпита един човек: „Най-сетне огладня“. Той се въплъщава чрез св. Богородица, за да изкупи греховете на човечеството, да ни покаже, че можем да победим себе си и да се наречем синове Божии. И понеже Бог не иска смъртта на нито един грешник, Христос приема човешки образ, за да бъде изкушаван и да страда истински като човек. Днес голяма част от хората, заради които страда Христос, отхвърлят тази любов и велика милост заради земния хляб, който не може да нахрани човешкия дух. Земният хляб отдавна е по-важен от Словото, земното – от Небесното царство, а човечеството започва да отхвърля духовната си свобода и да заявява смело, че няма нужда от Бога…

Всеки човек има силата да отхвърли тези три изкушения на Христос, за които говори Евангелието, в ежедневния си живот и да ги отхвърля всеки път, когато му бъдат предложени. Но умният дух, който е изкушавал Божия Син вече знае, че който вярва в Бога, ще се опита да отхвърли тези изкушения и да се спаси. Затова сатаната измамно дава на човека власт и му внушава, че няма нужда от Бога, защото сам за себе си всеки е бог, отрича свободната воля, като му внушава, че заради свободата светът е подложен само на страдания и… това е началото на приемането на трите изкушения на лукавия от всички хора. Тъй като обаче статията е посветена на тази тема в творчеството на Достоевски, ще се спрем на „Великият инквизитор“, защото той се явява изкусителят и обещава да съгради бъдещето на цялото човечество.

Достоевски рисува картината на една нова символична среща между Богочовека и човекобога. В нея човекобогът заявява съвсем искрено: „… Ти отхвърли едничкия път, по който можеха да се направят хората щастливи, но за щастие, като си отиваше, предаде делото Си на нас. Ти обеща, Ти утвърди със словото Си, Ти ни даде правото да свързваме и да развързваме и, разбира се, през ум не може да Ти минава да ни отнемеш това право сега. Защо тогава си дошъл да ни пречиш?“.[1]

„Едничкият път“ са тези три изкушения, които Богочовекът отхвърля в името на човека, а човекът ще приеме в името на човекобога. Сатаната добре си служи с човешката немощ: „Знаеш ли, ще изминат векове и човечеството ще провъзгласи с устата на своята премъдрост и наука, че няма престъпление и следователно няма и грях, а има само гладни. „Нахрани ги и тогава искай от тях добродетели!“ – ето какво ще напишат на знамето, което ще издигнат срещу Тебе и с което ще се разруши Твоят храм“.[2]

Великият инквизитор загатва за нова Вавилонска кула. Нови идоли ще служат на човека, докато всички повярват в себе си, че са богове. Тогава ще очакват да настъпят онзи мир и благоденствие, които никога светът не е познавал.

Централната идея във „Великият инквизитор“ е идването на царството на антихриста, за когото Достоевски изобщо не споменава в тази глава. Писателят се спира не само на темата за „трите изкушения“; за него е важно и това: потребността на хората от всеобщност на преклонението пред лукавия. Знаейки тази потребност, сатаната ще доведе хората чрез безумните им идеи за свобода, равенство и братство до робския дух на всеобщото преклонение пред материалните блага. Достоевски признава: „Защото в тези три въпроса сякаш е събрана в едно цяло и е предсказана цялата по-нататъшна човешка история и са показани трите образа, в които ще се съберат всичките неразрешими исторически противоречия на човешката природа по цялата земя. Тогава това още не е могло да бъде толкова очевидно, защото бъдещето е било неизвестно, но сега, когато са изминали петнадесет века, ние виждаме, че всичко в тези три въпроса е така предугадено и предсказано и така се е оправдало, че нищо вече не може нито да се добави към тях, нито да се махне“.[3]

Христос отхвърля земния хляб в името на Небесния хляб и на свободата. Вече стана дума обаче за това, че днес много малко хора са наистина свободни чрез вярата си в този Небесен хляб и в Божието слово, а те именно са малцината, които ще опазят Христовата църква до самия край. А останалите? Милионите слабосилни и бунтовни същества, които продадоха свободния си дух в името на земния хляб и преклонението пред човекобога? За тях се грижи лукавият дух и не се страхува от богохулните си думи, че човекът е нищожество, а Бог не съществува, защото е „поправен Неговият подвиг“. Лукавият дух стига до там, че дава пълна картина на царството на антихриста и как ще се възцари той: „Но Ти не поиска да лишиш човека от свобода и отхвърли предложението, защото каква е тая свобода, реши Ти, щом послушанието им е купено с хлябове? Ти възрази, че човек живее не само с хляб, но знаеш ли, че в името на същия този земен хляб ще въстане срещу Теб духът на земята и ще се стълкнови с Тебе и ще Те победи – и всички ще тръгнат подире му и ще викат: Кой прилича на тоя звяр, той ни даде огън от небесата!“.[4]

Иисус Христос отхвърля и второто изкушение – да накара хората да повярват в Него чрез безсмисленото чудо и по силата на това могъщество да онемеят от страх и трепет и в робско подчинение да Го прославят. Христос не приема това, но когато човекът хвърли в нозете на лукавия дух дарената му от Бога свобода, ще приеме същото това чудо, което задоволява само суетните му сетива и не лекува душата, не прекланя човешкия дух пред Бога, а пред сатаната. Не случайно Великият инквизитор казва на Христос, че ще съгради царството си на чудото, тайната и авторитета. Защото чудото удовлетворява греховния човек, тайната го държи в подчинение, а авторитетът е необходим за хората без духовна свобода. Така лукавият дух ще им бъде „пастир“, ще ги води и решава вместо тях.

Христос отхвърля и третото изкушение, със справедлив гняв, защото земното царство не е дело на сатаната, а Божие творение, върху което се излива непрекъснато милостта и благодатта Божия. Лукавият дух се опитва да бъде цар на този свят, който не е негов, но в него той може временно да изкушава хората до Второто Христово пришествие и в който ще се опита да стане господар на цялата земя. Веднъж приели багреницата на кесаря, онези, които му служат ще кажат като Великия инквизитор: „Ние не сме с Тебе, а с него, вече осем века… Защо отхвърли този последен дар? Ако би приел този трети съвет на могъщия дух, щеше да обземеш всичко, което човек търси на земята, т. е. пред кого да се преклони, на кого да връчи съвестта си и по какъв начин да се съединят най-накрая всички в един безспорен общ и солидарен мравуняк. Защото потребността от всемирно съединение е третото и последно мъчение на хората“.[5]

Защо обаче човечеството ще избере този умен и лукав дух, каква е тази сила, която задържа хората при него? Как те ще отхвърлят Христос и ще се подчинят на човешкия враг сляпо и безпрекословно, ще приемат лъжата за истина, а Истината ще нарекат лъжа и с всички сили ще се борят срещу нея? О. Йоан Кронщадски казва по този въпрос: „Това с очевидност се доказва от сегашното състояние на някои грешници и от свойството на самия грях – да държи човека в плен и да му загражда всички изходи. Кой не знае как е трудно без особена Божия благодат да се обърне един грешник от любимия му път на греха, към пътя на добродетелта! Как дълбоко пуска грехът в сърцето на грешника и в цялото му същество своите корени, как той дава на грешника своето зрение, което вижда нещата съвсем иначе, отколкото те са в действителност, като му се представят в един обаятелен вид. Затова ние виждаме, че грешниците твърде често и не мислят за своето обръщане и не смятат себе си за големи грешници, защото самолюбието и гордостта им заслепяват очите; ако пък смятат себе си за грешници, то се предават на едно адско отчаяние, което разлива дълбок мрак в техния ум и силно ожесточава сърцето им. Ако не би била благодатта Божия, то никой от грешниците не би се обърнал към Бога, защото свойството на греха е да ни омрачава, да ни свързва ръцете и нозете“.[6]

Това състояние е станало причина днес една голямата част от човечеството да отхвърля Бога и Неговата благодат като ненужна, защото е приело по силата на греха трите изкушения на лукавия. Но защо е необходимо за един неверник да се бори срещу Бога? Неговото право е да не вярва, а бунтът срещу Създателя – защо е толкова ожесточен? Защото ако безверникът не се бори срещу Бога и не се мъчи да Го победи, значи сам не може да стане бог. Затова възникват и ученията на нихилизма и атеизма – последният етап от борбата на човека срещу Бога; нихилизмът като вяра в нищото, а атеизмът – като отричане на Бога и стремеж към „победа“ над Него.

Следва

* За първи път този текст е публикуван в: Християнство.бг; писан е през 1996 г., като част от магистърска теза в ПБФ на ВТУ на тема „Ф. М. Достоевски – психология на греха“ (бел. ред.).