Николай Шелехов – застъпник и разпространител на старинните иконографски традиции в България, Германия, Америка

В продължение на около тридесет и пет години в България живее и твори един от най-добрите представители на старинната иконописна техника през втората половина на 20 в. – Николай Шелехов. Творенията му са толкова ценени, че той получава поръчки от много клиенти и от Европа, и от Америка, особено след като през 1967 г. напуска България. Едва ли има друг иконограф, творил в нашата страна, който да е получил такова международно признание. Все още обаче липсва систематично изследване на неговия живот и дело (напоследък проучвания в тази насока прави Лиана Гълъбова[1]). Настоящата статия се опитва да направи по-пълен преглед на неговата биография, като се надява по този начин да събуди интереса към личността на този забележителен иконописец, включително и като се съберат нови материали и свидетелства.[2] В нея са използвани основно документи от личния архив на Шелехов, както и статии (най-вече на немски медии) или книги, в които той е споменат, а също така и сведения от интернет (основно за негови творения в България).

Детство във Варшава и емиграция в България

На 16 април 1912 г., когато целият свят е разтърсен от новината за потъването на „Титаник“, във Варшава втората жена на Миколай Шелехов ражда син Георгий.[3] Миколай Шелехов е много богат руски търговец, заселил се в Полша, за да може по-добре да организира своя износ на хайвер и на рибни деликатеси за Западна Европа. Продуктите му са много търсени и той дори получава удостоверение, че е дворцов снабдител за Хабсбургите. Той произхожда от рода Шелехови, чието имение от векове се намира в гр. Рилск. Най-видният представител на този род е Григорий Шелехов (1747-1795 г.), чиито заслуги за руската колонизация на Аляска са толкова високо оценени от неговите съвременници, че от тогава до сега той е наричан „руският Колумб“, следвайки гравираните на надгробната му плоча стихове на Гавриил Державин, най-известния руски поет преди Пушкин: „Колумб здесь росский погребен: Преплыл моря, открыл страны безвестны“.

На Миколай Шелехов се удава бързо да натрупа богатство и да построи във Варшава две големи къщи, които днес се числят към градските забележителности заради своята архитектура. Така пред новородения Георгий се очертава живот в охолство и комфорт. Още през 1915 г. обаче събитията от Първата световна война карат семейството да се пресели в Москва, където притежава къща близо до Кремъл. Там баща му става една от първите жертви на безредиците около Февруарската революция и почива на 5 март вследствие от инцидент с революционно настроена тълпа. След октомври 1917 г. семейството се надява да намери спокойствие в имението си в Рилск, но и тук Шелехови са спасени от слугите си в последния миг от нахлулата революционна тълпа. След тези безредици овдовялата му майка се омъжва за офицера Фон Даненберг и съумява да се върне със семейството си във Варшава, откъдето тя е родом.[4] Тук младият Георгий се учи в руска гимназия и има дълбоко религиозно преживяване, когато по време на игра открива в подземието на къщата книга с жития на светци. Твърдо решен да стане монах, той се опитва да постъпи в манастир в Полша, но му казват, че е прекалено млад. Вследствие от това той решава да замине за България, за да следва там богословие. Не е известно как точно стига до това решение. Десетилетия по-късно в интервю пред радио „Инсбрук“ той твърди, че по това време Богословският факултет на Софийския университет е бил един от най-добрите и затова го е предпочел пред факултета на Варшавския университет. Това твърдение донякъде е изненадващо, защото Софийският факултет няма и десетгодишна история, а и голяма част от преподавателите принадлежат към Българската православна църква, която по това време е в схизма с останалите православни църкви. Безспорно за него от голямо значение е и фактът, че в него работят немалко бележити руски преподаватели. От друга страна обаче по това време управлението на Руската задгранична църква е в Сърбия, където са се събрали редица емигрирали руски духовници и богослови и където той също е могъл да учи православно богословие.

В България той пристига през 1932 г. и същата година се записва за студент[5] и установява контакт с еп. Серафим Богучарски, който ще окаже голямо влияние върху неговото развитие. Още на 19 ноември 1933 г. епископът го постригва за монах, а през 1936 г. го назначава за домакин в своя дом. Очевидно младият монах има доверието на владиката. Той слуша и записва внимателно духовните му наставления. Тези записки са запазени и публикувани в обработена редакция на монахиня Касиния (Везенкова), издадени първо в интернет, а след това включени в книга с поучения на архиeп. Серафим през 2016 г.[6] От тях става ясно, че Шелехов се е отнасял с голяма сериозност към духовната си подготовка в битието си на монах.

Въпреки че според запазените свидетелства оценките от следването му са били добри, той не завършва висшето си образование. Не са известни причините за прекъсването. Може да се спекулира, че това е сторено по волята на архиеп. Серафим: било защото се е нуждаел от него в администрацията си, било защото владиката е изпитвал недоверие към факултета.

Самообразование и престой в Белград

Многократно Шелехов разказва за събитието, насочило го към иконописта. На двадесет и шестгодишна възраст той скицира главата на св. Николай, макар преди това никога да не е изпитвал влечение към рисуването. Архиеп. Серафим е дълбоко впечатлен, окуражава го да се занимава задълбочено с иконопис и го праща при един руски иконограф.[7] В случая обаче не става дума за обучение, а за еднократна среща, на която Шелехов получава кратко въведение в рисуването и статия в сп. Светилник.[8] Така започва пътят му на самоук иконописец, какъвто ще остане до края на живота си. След два месеца е готов с първата си икона, посветена на св. Трифон. Втората му икона е на св. Пантелеймон и според спомените му е подарена на руския архиепископ в Белград.[9] Това ще да е станало по времето на Втория събор на Руската задгранична църква, състоял се от 14 до 28 август 1938 г. в гр. Сремски Карловци, на който архиеп. Серафим играе важна роля.

Въпреки тези ранни успехи Шелехов се отнася критично към своята работа и съзнава, че допуска все още немалко грешки в рисувателната техника. Поради това архиеп. Серафим организира за Шелехов престой в Белград, където от няколко години живее и твори Пимен Софронов (1898-1973 г.), произхождащ от средите на руските старообрядци. Софронов е известен в Западна Европа като майстор-иконописец и познавач на старите иконографски традиции, води курсове в Париж, в Прага и в манастира „Раковица“ в Сърбия, като сътрудничи и на Института „Кондаков“.[10] През 1938 г. той получава поръчка от Ватикана да нарисува иконостас в старинен руски стил за световната изложба на християнско изкуство „Esposizione d’Arte Sacra“, замислена от Рим като огромен проект, чиято подготовка трае години, а за участие в нея са поканени най-видни творци на християнски произведения.

Шелехов получава възможност да живее в неговия дом[11] и да наблюдава работата в ателието му – най-вероятно именно при изработването на старинния иконостас. Не е съвсем ясно кога точно и колко дълго продължава този решаващ за младия монах престой. В своя кратка автобиография той твърди, че става дума за няколко месеца, а в ръкописа си Руководство о настоящей древней техникой иконописи конкретизира този период на месец и половина, като отбелязва, че се е завърнал в България през 1939 г., в навечерието на Втората световна война. В личния архив на сем. Шелехови е запазено и удостоверение с дата 5 октомври 1938 г. от Софийския университет, че е следвал богословие, което може би е било издадено с оглед на предстоящото му пътуване за Белград.

Софронов ползва метода на практическото обучение: ученикът му трябва внимателно да наблюдава работата на майстора и да си води подробни записки. Шелехов е дълбоко впечатлен от учителя си и цял живот ще говори за него с възхищение и благодарност. В същото време той осъзнава, че времето е недостатъчно за пълноценно обучение, защото стига за усвояване само на теоретичните основи на иконописната техника, но не и за трупане на опит чрез собствена практика.

По време на престоя си в Белград Шелехов посещава Института „Кондаков“ и е възхитен от богатата му библиотека, смятайки притежаваните от нея книги в областта на старинната иконопис за най-голямата сбирка в света на тази тема. Там води беседи със сътрудниците на института Николай Тол[12] и Димитрий Расовский,[13] които му дават напътствия относно литературата и историята на древните иконографски традиции. Монахът има възможност да чете вече изчерпани на пазара книги, както и ръкописи, да си води записки, които впоследствие ще влязат в основата на неговата работа. Признава, че в този институт той окончателно е спечелен да продължи заниманията си, свързани с традициите на старата руска иконопис от 14-16 в.

Освен запознаване с иконографските традиции престоят в Белград формира и убеждението на Шелехов, че духовното състояние на иконописеца играе решаваща роля. Истинският иконограф е слуга на Църквата, той води християнски живот и моли Бога за подкрепа на делата му. Ако рисува от прагматични съображения, като печалба, той не би бил в състояние да предаде мистичното излъчване и духовността на светците.

След завръщането си в София Шелехов отново започва да рисува, ползвайки записките си, но бързо осъзнава, че пред него стоят още много неясноти относно иконописта. Продължава да се самообразова, опитва се да стигне до правилни решения на иконографските проблеми чрез метода „проба-грешка“, но е постоянно недоволен от постигнатото и търси нови пътища на усъвършенстване на техниката си. Набавя си книги за иконописта, от които История на руското изкуство на Игор Грабар и Руската икона на Кондаков се превръщат в негови учебници. С признателност си спомня за подкрепата на Кръстю Миятев,[14] „един отличен познавач на иконографията (но не и на рисувъчната техника)“.[15] Миятев му разрешава да ползва книгите на библиотеката на Народния археологически музей и му помага да се ориентира в проблемите на иконографските традиции.

Решаващи за окончателното усъвършенстване на техниката обаче се оказват собствените старания и според Шелехов едва след четири години той достига ниво, което му носи пълно признание като иконописец сред църковните кръгове.

Иконографска дейност в България

В България Шелехов прекарва тридесет и пет години, почти половината от живота си. Тук той преживява много драматични промени: приема монашество, става иконописец, подпомага владика Серафим, оцелява по време на бомбардировки, изпитва атеистичния дух на тоталитарния режим, а след това създава и собствено семейство.

Смъртта през 1950 г. на духовния му наставник архиеп. Серафим е тежък удар за него. Още повече че и голяма част от руската емиграция напуска България и така той губи значителна част от социалната си среда. Структурите на Руската задгранична църква в България са разпуснати, повечето от нейните клирици са зачислени на служба към БПЦ. Тези промени карат Шелехов да се ориентира към Българската църква като работодател и клиент за неговите творби. Още през 1947 г. той получава от БПЦ удостоверение, че има право да работи самостоятелно църковна живопис. В него е упоменато, че той е йеродякон и че е издържал успешно изпита на централната иконописна комисия на Св. Синод.[16] За учебната 1952-1953 г. му е възложено от Св. Синод да проведе курс по иконопис в Духовната академия. В рамките на този курс той рисува иконите за иконостаса на параклиса „Св. Теодор Тирон“ в Стара Загора. Обясненията му по време на курса са записани и отпечатани на циклостил под заглавието Техника на православната иконография, която се разпространява в следващите години под формата на самиздат.

От 1953 г. той е зачислен като йеромонах към братството на Рилския манастир, което му позволява да открие ателие в обителта. През тези години създава едни от най-добрите си творения. Същевременно обаче в личния му живот настъпва радикална промяна: решава да прекъсне монашеското си битие и създава през 1959 г. свое семейство, което се установява в София. Открива свое ателие, а през 1961 г. е поканен от Княжевския манастир да основе в него школа за иконопис. По време на няколкомесечния си престой в СССР през 1962 г. има възможност да се запознае от непосредствена близост със староруския иконописен стил.

И като монах, и като мирянин Шелехов получава много поръчки от църковни институции. В София рисува икони за иконостаса на храма „Преображение Господне“, както и за храмовете на Илиенския и Покровския манастир, изографисва храма на Кокалянския манастир,[17] храма „Св. Възкресение“, централната част на църквата „Св. Димитър“, рисува стенописи в криптата на руската църква „Св. Николай“.

Като най-известни негови творения се приемат монументалните стенописи на храма „Св. Георги“ в Сандански, композицията „Събор на всички български светии“ в игуменарната на Рилския манастир, стенописите на новопостроения параклис „Св. Теодосий Търновски“ в същия манастир, които са неговите първи произведения по фреско метод. Реставрира стари икони и рисува нови за иконостас в Рилския манастир. За заседателната зала на сградата на Неврокопската митрополия в Благоевград изработва иконостас. Въобще в тази епархия той оставя много произведения, защото е много ценен от нейния архиерей Пимен.[18] Споменатите стенописи в Сандански, изработени в периода 1964-1967 г., са кулминацията на неговите фреско произведения. Храмовата книга за гости е запазила възхищението на известни посетители като патр. Кирил, митр. Стефан, сегашния митр. Йоаникий и пр.[19] Немският художник Михаел Лезер, който на младини се запознава с Шелехов и има увлечения към иконописта, дава много висока оценка за тези стенописи.

Със своето майсторство Шелехов успява да спечели всестранно признание и да се утвърди в БПЦ като иконописец, особено когато става дума за представителни подаръци, поръчани от патр. Кирил или от други членове на Синода. Когато Шелехов открива свое ателие в София, малко след като се е оженил, той не среща спънки от страна на Синода заради отказа си от монашеството и дори получава неговата подкрепа „… да упражнява своята професия в целия диоцез на Българската патриаршия“. Св. Синод намира, че „иконописните и фрескови творби на Н. Н. Шелехов напълно отговарят на традиционното църковно изкуство и със своя стил, колорит, начин на работа, богата украса и прецизна изработка могат да бъдат образци за православна иконография“.[20] Две години по-късно, може би във връзка с екскурзията му в СССР през 1962 г., Синодът официално го препоръчва „… като образцов художник-иконописец, голям познавач на стила, техниката и реставрацията на древната църковна живопис“ и потвърждава, че му се възлагат „най-отговорни работи по църковното изкуство… из цяла България“.[21]

И въпреки всички успехи и признание, през 1967 г. той решава да замине със семейството си в Германия. В България остават негови ученици, най-вече от школата в Княжевския манастир, които продължават делото му в страната.

Във фокуса на медиите в Германия (1967-1975 г.)

В Германия живее майката на Шелехов, която избягва там в края на Втората световна война пред настъпващата съветска армия. Иконописецът притежава Нансенов паспорт и поради това може да пътува сравнително безпрепятствено из чужбина, посещавал е майка си и преди 1967 г. Съпругата му и синът му обаче са български поданици и се нуждаят от изходна виза. Когато получават такава с цел кратко посещение в Германия, семейството заминава през септември 1967 г. с твърдото решение да остане там, което ги прави „невъзвращенци“. За това свое решение Шелехов впоследствие многократно ще посочи два основни мотива: иска да е близо до своята вече тежко болна майка и желае да даде на детето си християнско възпитание, което е почти невъзможно при тоталитарния атеистичен режим. Добавя също така, че е знаел, че в Германия има интерес към иконописта и че има добри шансове, още повече че при предишните му посещения приятели на майка му са го убеждавали да се пресели в Германия и са му обещавали подкрепа.

И действително още през 1967 г. той успява да организира малка изложба в Йорданбад, където живее майка му, и във Ванген (Алгой). Въпреки че не живее в голям град, бързо става известен и получава много поръчки. Това се дължи не само на неговото майсторство, но и на подкрепа на местни ценители, а и на забележителна работа с обществеността, която човек трудно може да очаква от един дълбоко религиозен човек, живял десетилетия в чужда страна; при това по-голямата част от престоя си прекарва по време на комунизма в България, която се стреми да елиминира религиозни прояви в общественото пространство.

В рамките на осем години Шелехов успява да организира над двадесет изложби, пише няколко статии, за него се печатат многобройни материали (най-често във връзка с изложбите), има и репортажи по телевизията и радиото. Успява да впечатли посетителите на своите изложби не само с творенията си, но и със своята скромна личност, силна вяра и най-вече с готовността си да демонстрира метода си на работа. Последното се посреща често със изненада, защото е необичайно един творец на изкуство да разкрива тайните на техниката си пред широка публика. Тук обаче Шелехов изпълнява мисионерска задача, като се стреми да убеди аудиторията в необходимостта да се следват старите иконографски традиции и да утвърди сред нея възгледа, че те са „единствено истинските“. На него му се удава да стане бързо известен не само сред руската диаспора, но и сред местните ценители на изкуството и особено на иконописта, които нерядко го обозначават като „единствения истински иконописец в Германия“.[22] Постепенно става познат и в други страни, прави изложба в Биариц (Франция), а руски енории от Северна Америка са готови да му помогнат да издаде в преработен вид записките от курса по иконопис, проведен в Духовната академия в София. В Лос Анджелис се показват негови творби в рамките на организиран от Комисията по изкуство и архитектура на Руската задгранична църква семинар, посветен на съвременните проявления на традициите на старинната иконопис. От чужбина получава и много поръчки.

Най-значимите произведения на Шелехов в Германия са иконите за иконостаса на храма „Св. Николай“ в Щутгарт, на храма „Св. Евгения“ в Саарбрюкен и на тогавашната църква „Св. Николай“ в Мюнхен. От 1967 г. руската църква в Щутгарт за пръв път има свой епископ и така храмът „Св. Николай“ се превръща в катедрална църква. Този нов статут улеснява събирането на необходимите средства за нейното изографисване, като подкрепа оказват и кметството на Щутгарт, както и правителството на Баден-Вюртемберг. Шелехов рисува всички икони за иконостаса и е готов с поръчката през 1972-1973 г. През юни 1969 г. успява да спечели международен конкурс за изработване на икони за храма „Св. Евгения“ в Саарбрюкен. Въпреки че участват много кандидати от цял свят, той е одобрен единодушно за изпълнител от журито. През февруари 1970 г. храмът е посетен от руския епископ на Берлин Александър и от представители на правителството на Саарланд. Възхищението от творбите на Шелехов е толкова силно, че министър-председателят Рьодер обещава да отпусне допълнителни средства за неговата работа. Местната телевизия пък показва в репортаж иконите на имигранта.

Промени в църковните структури на Руската църква в Германия налагат епископът на Щутгарт Павел да се премести през 1971 г. в Мюнхен. Така храмът „Св. Николай“ в Мюнхен придобива функциите на катедрална църква и еп. Павел кани Шелехов да изрисува иконостаса и за нея. Впоследствие този иконостас е преместен в новата църква „Св. новомъченици и изповедници на Русия“, а други икони на Шелехов са окачени на стените ѝ.

Често икони поръчват и частни лица. Повишаването на интереса към иконите в Германия по това време се дължи най-вече на факта, че през Втората световна война много немски войници се запознават с иконописта. Познавачите на историята на изкуството пък оценяват в нея запазените традиции на античното рисуване, пренесени до съвременността чрез византийското изкуство. Това засилва интереса към работата на Шелехов, който следва старата иконографска техника.

Предпочита да рисува свои композиции в стар стил или пък да прави вариации на традиционни теми. Копия на икони създава само при изрично желание на поръчителя. Избягва приложението на похвати, които да придадат по-старинен вид на иконите, като например изкуствена патина. Според него истински нарисуваната икона в началото винаги трябва да изглежда нова и през вековете по естествен начин да придобиестаринен вид.

Рисува икони с различен размер и с разнообразни теми и е убеден, че може да намери безпроблемно клиенти за тях, защото си позволява да рисува немалко икони без предварителна поръчка, което от финансова гледна точка предполага и натоварване със значими инвестиционни разноски. Така той е в състояние да представи шестдесет и три икони на първата си по-голяма изложба във Вайблинген през септември 1968 г. Тя е окачествена в медиите като сензация, а Шелехов – като „майстор на нежната хармония на цвета“.

[23]

Следващите изложби също се увенчават с успех. В пресата многократно се отбелязва, че той следва старите стилове и е един от малкото познавачи в страната на старинната иконографска техника, че стилът му се отличава с фини черти на рисуваните лица, които са нежни и одухотворени, че жестовете на неговите фигури са грациозни. Признава се, че чрез нюансиране на предписаните по традиция цветове, чрез вариране на плътност и транспарентност на цветовете той е в състояние да прояви своята творческа оригиналност и свобода в рамките на иконографския канон. Изтъква се религиозното вдъхновение в работата му.[24]

Авторитетът на Шелехов като специалист по старинната иконопис нараства толкова бързо, че през 1970 г. той е посетен от проф. Курт Велте,[25] който му предлага да напише статия за техниката на иконописта. Самият Велте описва в предговор към неговата статия своите впечатления от ателието и работата на иконописеца, отбелязвайки, че за разлика от много други иконографи Шелехов владее различните стилове на древната иконопис, предпочитайки Новгородската школа.[26] И други ценители на иконописта споделят мнението, че Шелехов познава много добре гръцките, сръбските и българските иконографски традиции. Самият той обяснява, че престоят му в България е повлиял донякъде на неговия стил, защото той не рисува лицата така строги, както е в руската традиция, а доста по-миловидни, с мек и нежен тон, притежаващи вътрешен мек блясък.[27]

До края на престоя си в Германия Шелехов публикува още няколко статии, посветени на иконописната техника. В тях той изтъква и обяснява характерните белези на традиционната иконография, дава кратко изложение на развитието на рисуването, отбелязвайки кои елементи от епохата на елинизма са били възприети в иконописта. Подчертава нейните разлики спрямо западното религиозно изкуство. Отбелязва, че най-важната част е оформянето на лицата. Те трябва да бъдат нарисувани малко по-тъмни в сравнение с естествения им вид и да излъчват спокойствие. „Истинският стил на иконите показва победата на духа над тялото, спокойствието, което небесният гражданин излъчва чрез своето самообладание заедно с неговата сдържана радост“.[28] Шелехов винаги се стреми да подчертае значението на старинния канон на иконописта. Според него той е развиван и съблюдаван до около 18 в., след което настъпва упадък на иконографията. Само истинските иконописци го спазват до ден днешен. Също така той иска да премахне съмненията, че канонът ограничава творческия талант на художника. Функциите на канона са да покаже пътя, който трябва да следва иконописецът в общи линии, и да го предпази от опасността фантазията му да надхвърли границите на традицията. Освен това Шелехов описва различните етапи на създаването на иконата: от приготвянето на дървения материал до полагането на защитния слой. С тези статии той въвежда в употреба сред немската аудитория понятията на старинната иконография. Произведенията му се отпечатват в списания, издават се от специализирани издателства под формата на пощенски картички или като печат на икони върху дърво.

Така, със своите икони, публикации, изложби и демонстрации върху иконографската техника на рисуване Шелехов печели много клиенти, събужда интереса на медиите, а Централният архив на Баден-Вюртемберг решава да открие специална архивна единица за него, съдържаща материали за творчеството му, понеже го оценява като човек на изкуството с особено значение. Това дава основание на историка на Руската задгранична църква Зайде да го окачестви като „един от най-значимите иконописци в емиграция“,[29] отбелязвайки, че неговите икони притежават ненадмината интензивност и сила на излъчване.[30]

Благодарение на този престиж, който е оценен и от много архиереи, Шелехов е поканен от архиеп. Виталий на Монреал да се пресели в Канада и да рисува за нуждите на неговата епархия. Иконописецът се решава отново да емигрира, защото по този начин семейството му ще престане да живее с бежански статут, а ще получи канадско гражданство. През септември 1975 г. е изпратен със специален прием, даден в негова чест от кмета на Биберах, където Шелехов живее. Местната преса отразява това събитие, наричайки го „майстор на едно почти забравено изкуство“.

Последната родина – Канада (1975-1981 г.)

Последните години на живота си Шелехов прекарва в Монреал. Вече доста известен, но болен, той не търси медиите и не прави изложби. Само едно съобщение за него се появява през 1976 г. в Quebec-Monde, бр. 10. Продължава обаче да получава поръчки от Европа, главно от Германия. Рисува иконостаса за храма на манастира в Мансънвил, Квебек. Изготвя икони за руския манастир в Едмънтън (Албърта).

Голяма част от иконите в катедралната църква „Св. Николай“, Монреал, е дело на неговата ръка. За руската църква в Отава „Покров Богородичен“ рисува редица големи икони. В последната година на живота си изпраща няколко икони за иконостаса на новопостроената руска църква в Сантяго (Чили).

В ателието си показва на интересуващите се техниката на старинната иконопис. Сред тях е и Йосиф Муньос,[31] който става известен на много православни по целия свят, защото през 80-те и 90-те години разнася чудотворната и мироточива икона на св. Богородица от Монреал. Най-важният ученик за Шелехов обаче е неговият син Александър. За него той преработва отново своите записки и ръкописи. В същото време изоставя идеята си да ги публикува, защото се опасява, чете, ако попаднат в ръцете на хора с недостатъчно качества, по-скоро ще навредят на традиционната иконопис. На 28 ноември 1981 г. – няколко седмици след като Руската задгранична църква провъзгласява руските християни, станали жертви на тоталитарния режим, за новомъченици и изповедници – Николай Шелехов умира и е погребан в манастирското гробище на Мансънвил.

*   *   *

Политическите драми на 20 в. играят до голяма степен и положителна роля за разпространението на старите иконографски традиции. Условията в емиграция допринасят за по-бързото разпространение на идеи сред руската диаспора, защото старите съсловни ограничения са премахнати, а това открива възможности за нови контакти. Така произхождащият от бедно село старообрядец Пимен Софронов получава шанс да преподава иконопис в Париж, Прага, Белград и др. на руски аристократи или на такива като Шелехов, чийто баща се е славил като много богат търговец. Шелехов пък от своя страна ще разпространява придобитото знание и умения в България, Германия, Северна Америка. Чрез пътувания, по-дълги престои в различни страни, чрез принудителна или доброволно избрана емиграция се преодоляват пространствени граници, но и се разширяват духовни хоризонти, тъй като руските емигранти черпят идеи и от традициите на страните, в които се заселват. Така например руските иконописци и изследователи на изкуството получават възможност на място да изучават иконографските традиции на Балканите. Възникват нови организации като Института „Кондаков“ или общество „Икона“ в Париж.

Шелехов е част от тези процеси и изиграва немалка роля в започналия в края на 19 в. процес на завръщане към старинния руски стил, който тогава е бил почти изцяло изместен от т. нар. академичен стил, повлиян от барока и наложил се през 18 и 19 в. в Русия. Опитва се да спечели за тази кауза последователи, като организира иконографски курсове, демонстрира пред заинтересованите старите техники, систематизира в ръкописи и статии своите знания, придобити от други познавачи на иконописта, но и постигнати по пътя на самообразованието. В същото време той експериментира и с нови средства, като отбелязва, че предизвикателството пред иконописеца при тяхната употреба е да ги впише в старинния стил на иконите, за да се постигне въздействие върху вярващите.

Чрез школата за иконопис в манастира „Покров Богородичен“ в софийския квартал „Княжево“ той оставя ученици, които следват неговия стил и те получават поръчки не само от България, но и от българските общини в Мелбърн, Аделаида, Ню Йорк. По време на престоя си в Канада той успява да подготви сина си Александър като продължител на своето дело, който повече от тридесет години рисува икони и стенописи, получавайки поръчки от църковни организации и от частни лица в Канада, САЩ, Европа и Австралия. Към тях спадат бенедиктинският манастир „Нийдералтайх“, бившият параклис във византийски стил на манастира „Вайнгартен“, катедралата „Св. Николай“ в Монреал, храмът на Антиохийска патриаршия „Св. Игнатий“ в Сент Кейтрин (Онтарио) и пр. Наред с това Александър Шелехов изнася лекции и доклади за историята и значението на иконите и води курсове по техниката на иконописта.

Животът на Николай Шелехов е изпълнен с драматични промени и е илюстрация на превратностите на 20 в. Въпреки това две неща остават непроменени в живота на Шелехов: неговата дълбока християнска вяра и предаността му към старата техника на иконописта, която той се опитва да разпространи в продължение на десетилетия с почти мисионерска отдаденост, оставяйки впечатляващи произведения в България, в Германия и в Америка. Това дава основание и на твърдението, че той е един от най-забележителните иконописци, живели в България. Именно поради това е необходимо да се проведат в бъдеще по-интензивни проучвания върху неговия живот.

* За първи път този текст е публикуван в сп. Християнство и култура, бр. 4 (141), 2019, с. 52-64 (бел. ред.).