Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Държава и Църква от Ранното средновековие до днес: българският модел за изграждане на християнска държава

Понеделник, 10 Юни 2019 Написана от Русенски митр. Наум (Димитров)

Metrpolitan Naum of RusseВ настоящето изложение ще се опитаме да представим в най-общи щрихи, въз основа на опита на Българската православна църква – Българска патриаршия, основите и историческото развитие на църковно-държавните отношения в България. Една държава с богата и превратна история, която вече дванадесето столетие е белязана от принадлежността на българския народ към християнския свят и култура. Преднамерено наблягаме върху елемента на културата, тъй като големият български избор от втората половина на 9 в. е избор не просто на политическа или вероизповедна, но и на културна принадлежност. Нещо, което е блестящо и немногословно изразено в често цитираното определение на видния руски учен акад. Дмитрий Лихачов за България като „Държава на Духа“.

Ако обаче на Църквата в България от самото начало и в историческа перспектива е била подсигурявана възможността да бъде носителка на новата християнска духовност и култура, то това е така благодарение на инициативата и на щедрата подкрепа, идваща от страна на българската държавност – в лицето на светите и благоверни средновековни български владетели, които, без преувеличение, могат да бъдат наречени „архитекти“ на българския християнски модел. На първо място тук говорим, разбира се, за светия княз-покръстител български Борис I Михаил (852-889; † 907 г.), за българските царе Симеон Велики (893-927) и св. Петър I (927-969) от Първата българска държава, Йоан Асен II (1218-1241) и Йоан Александър (1331-1371) – от Търновска България, и др. Те именно са хората, които могат и е справедливо да бъдат определени като „строителите“ на средновековна България като Държава на Духа – разбира се, в тясно единомислие и съработничество със свещеноначалието, духовенството и книжовниците на Българската православна църква през вековете. За тях и други български владетели борбата за Българска църква е точно толкова тежка и сложна, колкото и политическата борба, а съдбата на двете институции остава тясно преплетена от самото начало и през целия средновековен период.

Така, в тази симбиоза, която в православния свят по-често е прието да се определя като „симфония“ на светско и духовно, започва и продължава във времето историята на българската Държава на Духа – история, белязана от времена на възход и от години на упадък. Насилствено прекъсвана за дълги периоди от време и славно продължавана, но почти винаги протичала под знака на принадлежността на мнозинството от българския народ към Църквата Христова – към нейната вяра и към нейната богата култура. В какво обаче се състои спецификата на българския модел? Какво трябва да кажем и подчертаем по отношение на принадлежността на българската държавност и българския народ към християнския свят и по-конкретно към общността на Източното православие?

Прибързано, а затова и погрешно би било да се твърди, че от самото начало и през целия средновековен период, че дори и в ново време, българският християнски модел е представлявал просто копиране на установените в Източната Римска империя практики на църковно-държавни отношения, изцяло подчинявайки църквата на държавата и едва ли не превръщайки я в инструмент на държавната политика. Тази теза на марксическата историография от близкото минало днес вече не издържа на критика и бива радикално преосмисляна. Неизбежното подражание и следване на високите образци на църковно-държавни отношения, формирани и утвърждавани във времето в Стария и в Новия Рим, Константинопол, днес отстъпва пред вниманието, отделяно на личното убеждение и на посвещаването на българските владетели на вярата в Христос Спасителя. В този смисъл, на приемането и на утвърждаването на християнството като официална вероизповед на българския народ и на неразривно свързаното с това освещаване на неговата държавност отдавна вече не се гледа като на преследване на някаква „политическа целесъобразност“, а като на дълбоко преживян и осъзнат духовен избор в полза на Възкръсналия Господ и на онова единствено по рода си освещение и преображение, което е възможно само когато е налице принадлежността към Неговата св. Църква.

Същевременно обаче това дълбоко лично посвещение на българските владетели на Христос и Църквата още от самото начало и през цялото Средновековие върви ръка за ръка с категоричното желание и стремеж към еманципиране от всякакви центрове на влияние (църковни и политически) и настояването за истински автокефална Българска църква – като израз на абсолютната самостоятелност и на самата държава и като гарант за нейния културен възход. В изследванията на историците от миналото това често се е схващало по смисъла на т. нар. „цезаропапизъм“ – едно генерализиращо, а затова и най-често неотговарящо на реалността обобщение, с което съзнателно манипулирайки или просто по инерция биват етикирани църковно-държавните отношения в семейството на Източното православие. На българска почва, ако въобще може да се говори за случаи на някакъв „цезаропапизъм“, те са толкова редки, че в никакъв случай не изменят голямата картина на симбиозата на светското и духовното в българската история през Средните векове. Онова, което св. цар Борис I Михаил и неговите приемници търсят, по никакъв начин не е подчинение на Църквата и употребата ѝ като инструмент на държавната политика, а освещаване на самата държавност и вплитане на многоликия български народ, състоящ се някога от представители на различни народности и култури, в Тялото Христово, което е Църквата. Цел и желание, дошли в резултат, както вече казахме, от личната убеденост на българските владетели в предимствата на християнската вяра и в необходимостта от онова преображение, което само принадлежността към Църквата е в състояние да даде. Това поне е, което показва непредубеденият преглед и прочит на изворите, отнасящи се до покръстването на българите и началото на изграждането на християнска България.

Завещаният от княза-покръстител образец на посветеност на вярата и Църквата и на щедра и безрезервна държавна подкрепа към нея и нейната мисия продължава, както казахме, да бъде следван през вековете почти без изключения от благоверните български царе, за което недвусмислено свидетелстват българската версия на Синодика на Неделя православна и други български и чужди извори от Средновековието – и в Първата, и във Втората българска държава на Църквата са предоставени всички възможности за мисия, за църковно-просветна и духовно-културна работа сред повереното ѝ паство, за което на свой ред Църквата се отблагодарява, като допринася за издигането както на вътрешния, така и на международния авторитет на държавата. В тежките за вселенското православие времена, когато неговото сърце – Константинопол, заедно с неговата „Велика църква“ – са узурпирани от кръстоносците и в Града на св. Константин I се разпорежда латински патриарх, Търновското царство и Търновската патриаршия биват сочени като последен верен стожер на православието, като носители, пазители и творчески продължители на апостолското и светоотеческото му Предание. Безспорен и всепризнат е и приносът към православния свят на Плисковско-Преславската книжовна школа с културно-просветен център и в Охрид и на Търновската книжовна школа, чието духовно и културно значение и тежест, и плодовете от нейната дейност своевременно надхвърлят българските граници, повлиявайки в значителна степен върху формирането на руската и сръбската, влашката и молдовската средновековна духовност и култура. А всичко това не би било възможно без установения в България още от самото начало – от времето на Покръстването и на учредяването на Българската църква, и следван през целия средновековен период, модел на църковно-държавни отношения, съгласно който на Църквата, отново подчертаваме, е предоставена пълната свобода и всяка възможност за освещаване на държавата – чрез църковно-просветен и духовно-културен градеж, вплитащ поданика на средновековния български владетел в многоликото стадо Христово.

Тази картина търпи резки изменения след османското нашествие и окончателния залез на средновековна България. Постигнатото дотогава обаче се оказва достатъчно за съхраняването на верността на българския народ към вярата и Църквата през дългите и тягостни столетия на зависимост от иноверната власт и неизбежните влияния на исляма. Политически обезглавен и поделен юрисдикционно от Константинополската Вселенска патриаршия и Охридската българска архиепископия (до закриването ѝ в 1767 г.), с много търпение и немалко жертви българският народ остава верен на Христос, а мартирологът на Църквата се доукрасява от десетки новомъченици от българския род, приели венците на светостта и заслужили тези венци с верността си до смърт на единствено спасителната за тях православна вяра.

В условията на иноверна власт църковно-просветната и духовно-културна дейност на православното българско духовенство се съсредоточава в манастирите, превърнали се през османския период в истински книжовни средища, и намира възможност за изява в системата на прицърковните килийни училища, в които православният българин бива не само езиково и по друг начин образован, но и възпитаван във вярата на своите предци. Нещо, което едва ли щеше да бъде възможно, ако до османското нашествие българският народ не беше дотолкова здраво вплетен в организма на Църквата, че всичките дълги пет столетия под османска власт да не могат да поклатят неговата вяра и предаността му към Христос Спасителя.

Всичко изтъкнато дотук може и да изглежда, на пръв поглед, встрани от темата за църковно-държавните отношения, но по наше дълбоко убеждение именно по плодовете от тези отношения през Средновековието може да се съди и за характера и същността на самите отношенията. А тези плодове са, нека го кажем още веднъж, преображение и освещаване на българския народ и на неговата държавност, богата и висока християнска духовна и книжовна култура, надскочила с много държавните граници, и вграждане на българина в Тялото на Църквата – до степен принадлежността към българския народ да се приравни до принадлежност и към самата православна вяра. Не би било пресилено да се каже дори, че основната причина трите български царства и съвременната държава да носят името България е именно в принадлежността към християнството, в духовните мостове, прехвърляни над онези бездни в българската история, които – независимо как ще бъдат наричани (политическа зависимост, разградена държавност, робство или по-друг начин) – са периоди, когато името на България е практически изличено от картата на Европа. Така че онова, което успява да запази името на страната, е само и единствено християнската духовност и вървящата ръка за ръка с нея християнска култура.

Всичко това пък постепенно довежда и до възраждането на българския дух – през втората половина на 19 век – и началото на известните в родната ни историография като „църковно-национални“ борби. Именно църковно-национални, а не национално-църковни, което за пореден път идва да подчертае подредбата на приоритетите и на ценностите на православния български народ. От двете изгубени с османското нашествие свои базисни институции българите възстановяват първо своята Православна църква и едва след нея идва и държавната самостоятелност. Едва ли е случаен и фактът, че, след постигнатото политическо освобождение, за председател на първото българско Учредително народно събрание в старата столица Търново е избран първият предстоятел на възродената през 1870 г. Българска православна църква – екзарх Антим I. Активно участие в политическия живот в зората на Третото българско царство вземат и други представители на висшето духовенство в страната, като дори един от тях – Търновският митрополит Климент (Друмев) – на два пъти за кратко е председател на българския Министерски съвет: веднъж (6 декември 1879 – 7 април 1880 г.) като Браницки епископ, до избора си за митрополит, и втори път (21-24 август 1886 г.) – вече като Търновски митрополит, член на Св. Синод и екзархийски делегат, т. е. представител на резидиращия тогава в османската столица екзарх Йосиф I пред държавната власт в свободна България.

За съжаление, по същото време, какъвто е случаят и с други православни народи, българската интелигенция не остава подмината от ширещия се повсеместно из Европа противохристиянски и антицърковен дух на национализма и на секуларизацията, което на свой ред се отразява и върху църковно-държавните отношения в Третата българска държава. Независимо от ясното и категорично настояване на Търновската конституция, че на територията на Българското царство „православно-християнската вяра от източно изповедание“ е „господствующа“ (чл. 37), практиката свидетелства за сериозни промени в отношението на новата власт към Българската православна църква, впрочем дължащи се главно на различия в схващанията за геополитическата ориентация на възстановената държава.

Независимо от това обаче, и тогава Българската православна църква продължава да се радва на почти неограничени възможности за мисия и духовно-просветна дейност сред българския народ. Периодът от 1878 г. до средата на миналото столетие е време на изключителен подем, от една страна, на духовно-просветната и църковно-образователна работа и, от друга – на милосърдната и благотворителна дейност. В страната заработват множество православни християнски братства, издава се богата църковна и богословска литература, повсеместно работят неделни училища и се провеждат църковно-просветни беседи; постепенно се появява и цяла мрежа от сиропиталища и старопиталища, както и домове, в които деца от бедни семейства получават едновременно възпитание в духа и традициите на православието, заедно с придобиване на професионална квалификация, а митрополитите учредяват лични фондове, със средствата от които подпомагат будни българчета да получат добро духовно и богословско образование в реномирани духовни училища в страната и в чужбина. Нов подем претърпява и монашеският живот, както и храмостроителството.

На всичко това е сложен край след съветската окупация на страната ни след края на Втората световна война, настъпилите драстични политически промени и налагането на атеистичната комунистическа власт. Следвайки съветския модел, само за няколко години новата държавна власт отнема на Българската православна църква всички възможности за мисия и социална дейност. Просветно-образователната и благотворителна работа на Църквата е сведена почти до минимум и църковният живот в страната продължава под тотален контрол от страна на властта. Същевременно броят на репресираните и избити клирици и обикновени християни, особено в първите години на утвърждаване на новата власт, е огромен. Сред жертвите на това истинско ново гонение против Православната църква е и един от архиереите на Българската православна църква – Неврокопски митрополит Борис (Разумов), убит на 8 ноември 1948 г. от един бивш свещеник с личен мотив.

Все пак, предвид нуждата на новата власт да се легитимира в международен план като „свободна“ и „демократична“, на Църквата са предоставени и някакви – отново ще подчертаем това – силно ограничени възможности за живот и дейност. Възстановен е и някогашният патриаршески статут, като за Български патриарх е избран Пловдивският митрополит Кирил – една открояваща се фигура с изключителен авторитет сред българското общество. Българската православна църква е насърчена към активно – макар и контролирано – участие, заедно с останалите православни църкви от Социалистическия блок, в междуправославния, междуцърковния и междурелигиозния диалог. Комунистическата държава се опитва да контролира, макар и с по-малък успех, и дейността на Църквата в нейните задгранични епархии: в САЩ и Австралия, а по-късно и в Западна Европа. Така изминават малко повече от четири десетилетия, от които Българската православна църква излиза, макар и силно обезкървена, след последните политически промени в страната от края на 1989 г.

Тежък удар върху нея бе нанесен и от настъпилото малко след тези промени в България църковно разделение, когато някои архиереи, при явна подкрепа на новата държавна власт, се самопровъзгласиха за нов „алтернативен“ синод, пренебрегвайки по този начин хилядолетния, установен в Църквата Христова, канонически порядък. Възползвайки се от откритата държавна подкрепа, достигаща на моменти до откровени репресии, присвояване на храмове, манастири и друга църковна собственост и публични актове на унижаване на каноничното свещеноначалие (на 19 януари 1997 г., например, новоизбраният президент Петър Стоянов положи клетва не пред патриарх Максим, а в присъствието на „втория“ патриарх Пимен), „алтернативният“ синод успя в продължение на едно десетилетие (1992-2002) да разстрои до такава степен църковния живот, че последиците от неговата дейност и до днес не може да се каже, че са преодолени докрай.

Парадоксално или не, но в лицето и в действията на новата „демократична“ власт Българската православна църква се радваше на отношение, твърде много наподобяващо, а на моменти може да се каже дори надминаващо отношението и действията на старата атеистична власт, за която отрицателното и репресивно действие към Църквата Христова въобще може да се приеме все пак за донякъде разбираемо.

Споменатите два периода на драстично отстъпление от установения и завещан от средновековните български владетели модел на църковно-държавни отношения обаче не могат и не трябва да бъдат разглеждани като представителни за българската държава, а по-скоро като неприятни изключения, като периоди на изпитания, каквито Бог винаги и навсякъде е допускал за укрепване и утвърждаване на християните в тяхната вяра и в живота им съгласно тази вяра.

Днес, три десетилетия след края на комунистическия режим и 17 години след официалния край на църковното разделение, може да се каже, че Българската православна църква – Българска патриаршия отново се радва на добри условия за своята мисия и дейност. Нещо повече, българските правителства след 2001 г. показват откровено желание за взаимодействие и сътрудничество с Православната църква, изразяващо се както в материална подкрепа за нея (подпомагане на ремонта и строежа на нови храмове и манастири, на благотворителната дейност, а отскоро – и поемане на заплатите на свещенослужителите), така и в морална подкрепа, уважение и почит към нейната важна историческа роля за формирането и утвърждаването на българската духовност, държавност и култура през вековете. Ето защо, макар законово „отделена от държавата“ (Чл. 13, ал. 2 от действащата Конституция на Република България от 9.7.1991 г.), на Българската патриаршия днес са предоставени реални възможности за пълноценен живот и дейност, до голяма степен съответстващи на установената още в Средните векове традиция. Нещо повече – на православието е признато и достойнството на „традиционно“ за страната ни вероизповедание (Чл. 13, ал. 3), което е още по-ясно и категорично изразено в действащия от края на 2002 г. в България (с последни изменения от 23.4.2019 г.) Закон за вероизповеданията, където още в началото четем, че Народното събрание подчертава по-конкретно вече „особената и традиционна роля на Българската православна църква в историята на България за формирането и развитието на нейната духовност и култура“, т. е. не просто на православното християнство като такова, но и на самата негова институция в страната – Българската патриаршия.

Единственото, което все още може да се желае по отношение на взаимодействието с държавната власт и за което Българската православна църква продължава да настоява, е въвеждането на изучаването на „Вероучение“ в системата на българските държавни училища. За съжаление обаче секуларистичните тенденции, както и всеобщото отдръпване от вярата и от Църквата, което, разбира се, е характерно не само за българското общество в постмодерната епоха, засега значително пречат за осъзнаване на необходимостта от изучаване на християнската етика в училищната система и възпрепятстват въвеждането на такъв учебен предмет.

По отношение на членството на България в Европейския съюз и новата ситуация, в която Българската патриаршия се намира като православна църква в държава – членка на този съюз, трябва да обобщим, че за нас това членство е преди всичко признание за принадлежността на българския народ и неговата държава към голямото европейско семейство и към европейската култура, която е култура, изграждана с векове върху фундаменталните християнски принципи. Нещо, което за съжаление определени кръгове в съвременна Европа се опитват да отрекат и изличат от историческата памет на европейците.

В заключение можем да кажем, че настоящото състояние на църковно-държавните отношения в България може да се определи като удовлетворително от гледната точка на Българската православна църква, която изпълнява мисията си в условията на свобода и ненамеса от страна на държавната власт – положение, което до голяма степен отговаря на образеца, оставен ни от средновековните български християнски владетели и техните завети към поколенията. Както в миналото, така и днес, Българската православна църква продължава отговорно да изпълнява своята мисия сред поверения ѝ народ, отстоявайки твърдо истините на вярата и съжителствайки нормално с всички законно представени в страната инославни и иноверни изповедания.

В критични моменти, застрашаващи с разчовечаване българския народ и неговата държавност, като например предпазвайки българските евреи от лагерите на смъртта, по време на Втората световна война, а днес – с решителната си позиция против опитите за налагане на всевъзможни нови „либерални“, а в същността си не само антихристиянски, но и античовешки въобще ценности, тя реагира безкомпромисно, без обаче да прави от това капитал, но винаги готова да покаже най-висшите християнски ценности: любовта към враговете и готовността да се прости, приеме и изцери греховната човешка природа. С което отново следва зададения ѝ още от самото начало модел – да бъде не капсулирана и фанатизирана християнска институция, нито „държавна църква“, която е инструмент на държавната политика и на моментните политически интереси на държавната власт, а любяща духовна майка и кърмилница на свише поверения ѝ народ и органична част от живия богочовешки организъм на едната, света, съборна и апостолска Църква, която нашият Господ и Спасител Иисус Христос е оставил след Себе си за всички нас.

Доклад, изнесен на румънски език пред Международната конференция, организирана от Румънската патриаршия и посветена на отношенията между държава и религиозни вероизповедания в Европейския съюз, 7 юни 2019 г., Букурещ; за първи път текстът е публикуван на страницата на Русенска митрополия – тук (бел. ред.).



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/u4w8u 

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме