Отрицателните течения, които отдалечават младежта от религията и Църквата

Настоящият текст на големия български богослов прот. Стефан Цанков, изнесен в 1933 г. като доклад пред конференция на Младежката християнска асоциация (YMCA), предлага интересен поглед към социално-етичния и идеологическия контекст, в който Църквата живее тогава. По един подчертано научен и правдив, и едновременно с това християнски начин тук авторът разглежда мястото и ролята на Църквата в епохата на модерността. За него идеологическото мислене няма общо с истината на Църквата – положение, което точно кореспондира и с казаното от видния православен богослов и социолог на 20 век о. Радован Бигович, според когото един от основните проблеми на православното богословие в това столетие е „безплътното богословие” – вгледано в себе си и обърнало гръб на предизвикателствата на съвременния свят. Категорично може да се каже, че този текст, както и цялото творчество на о. Цанков е ярко изключение от тази тенденция. Той дефинира и задълбочено анализира главните предизвикателства, които модерната епоха отправя към Църквата: материалистичните философии, които преливат в идеологии и, които – макар и да не дават отговори на въпросите, на които отговаря Църквата, намират голямо разпространение – особено сред интелигенцията. За о. Цанков от половината до три четвърти от нея са „поразени” от тези „квази-научни” философии, а най-парадоксално е, че техните идеи проникват през училището, което за автора се е превърнало в институция, която информира и която, вместо да възпитава и да изгражда личности, просто съобщава факти. Поради вътрешната кохерентност на текста може да се предположи, че той е основа за началните страници на Българската православна църква от освобождението до настояще време (ГБФ, 16, 1938-1939) и въобще за цялата студия, чиято цел напълно съвпада с настоящия текст. Разликата е само в жанра, обема и детайлността. Този доклад на о. Цанков, както и цялото му творчество, са ярко свидетелство за състоянието на Църквата и за отправяните ѝ от обществото, държавата, идеологиите и политиката предизвикателства. Макар днес отдавна да сме в епохата на постмодерността, някои от тях все още са актуални.

Никола Владиков

*   *   *

Втората половина от нашето национално пробуждане и периодът от освобождението на България съвпадат с господството в Западна Европа на няколко философски течения, които сами по себе си или изедно отричат или игнорират религията и Църквата, и които бързо нахлуват най-широко в България. Най-главните от тия течения са: първо, материализмът и свързаният с него атеизъм, разпространени първично, като квази-научни постижения в научните, предимно естествено-изпитателските и интелигентните, по-късно и в широките градски и най-сетне особено в работническите среди, било във вид на теоретически положения, било изедно и като указателни правила в практическия живот на хората.

Второ, в континентална Европа материализмът и безбожието намират по-широко и бързо разпространение чрез марксизма, в основата на който лежи метафизическия и историческия материализъм и чийто организирани и будни носители се явяват социал-демократическите течения и партии в континентална Европа от него време. Трето. В тясна връзка с материализма и модерния мамонизъм, т. е. господството на капитала и на машината, стои и западно-европейската либерално-буржоазна идеология, една от най-силните черти на която е секуларизацията, т. е. раздялата на религията и Църквата от държавния, обществения и културния живот, с други думи изолирането на религията и Църквата от този живот и свеждането им до една битова традиция и до една замръзнала форма. Материализмът и либерало-буржоазната идеология разнообразно се преплитат една в друга и се изразяват: или а) в отричане на религията и Църквата или в открита борба с вярата и християнството, или б) в едно равнодушно отнасяне към вярата и към Църквата, теоретично проявяващо се в течението на скептицизъм и свободомислие, и т. н., или в) в чисто държавно, светско използване на религиозните и църковните институти, като инструмент за управление в държавата.

Наред с тези две главни течения се развива и течението във философията, художествения, литературния, религиозния живот и т. н. на крайния индивидуализъм, който в областта на духовно-религиозния живот довежда до една релативистична, субективистична религиозност, до едно иманентно психологично християнство, до отблъсване на авторитети и до ацърковност или пък до църковна атомичност и анархия. Тези философски идеи намериха постепенно разпространение у нас, у малцина още от младите водачи на нашия народ още преди освобождението. Първото отражение от тях виждаме, например, у Христо Ботев. Но след освобождението тяхното разпространение започва бързо и широко. То иде от Запад, дето както казах тъкмо по него време всичките тези идеи, де повече, де по-малко, в една и друга степен, в една или друга форма бяха станали господстващи, особено в голямата част на така нареченото образовано или интелигентно общество. Но влиянието на тези идеи иде у нас и от север, от Русия, дето почти цялата интелигенция по него време и редица десетилетия след това е била също така заразена от тези идеи.

Както се знае, дори така нареченото народническо там движение между руската либерално-противомонархическа интелигенция се е разделило от вярата на своя народ. Отрицателните идеи на материализма и марксизма, секуларизацията и крайният индивидуализъм се пренасят у нас от тия две страни най-напред и най-главно чрез нашите млади интелигенти, които са се учили в тия страни. Простичкият и наивен наш младеж със своята традиционна, но не стигнала у него дълбочина и не възведена във висините вяра, скоро бива омаян от културата, от културния Запад и неговата наречена материалистическа наука или пък от арелигиозните или антирелигиозните идеи на руската прогресивно-либерална свободомислеща интелигенция и книга. И така, повечето от нашите млади учени, млади хора се връщат още в първите години и цели десетилетия след освобождението ни от Запад и Русия, като култур-трегери, като носители на новото учение, на новата култура, на науката в кавични, т. е. собствено на една квази-научна, отрицателна натур-философия. И тия наши първи носители стават и апостоли, колкото наивни, толкова вдъхновени и даже фанатични, на тези отрицателни философски идеи у нас. Те са и първите преводачи на автори на брошури и книги, редактори на списания и вестници, чрез които разпространяват в една или друга степен, в една или друга форма разгледаните или споменатите по-горе философски течения, разпространяват ги в средата на българската младеж и в известни части на градското население.

Особено широко разпространение намират отрицателните идеи в и чрез учителите, в и чрез училищата. Скромнички и със своите тесни вътрешни и външни хоризонти, но пламенни, като всеки вчерашен роб и днешен полу-културен млад човек, българските основни учители въпреки и против народната вяра и философия се явяват увлечени и упорити проводници главно между училищната младеж на новата, отрицателна насока в нашия живот и разбира се от философско гледище. Скоро, вече в деветдесетте години на миналия век и в началото на настоящия век, всичките три главни течения на арелигиозната или анти-религиозната философия у нас стават дотолкова разпространени между нашата младеж, а също така и в така наречените образовани слоеве на нашето градско население, че тази отрицателна философия става просто мода на деня. Който не е безбожник, той е значи прост, невежа, неук, реакционер, ретроград. Главният съюзник и апостол на отрицателните идеи у нас се явява марксизмът или просто социализмът. В идейното разпространение на социализма у нас има и нещо парадоксално. Той намира подкрепа и в самата държавна власт. А именно, когато към края на миналия век се разпалват у нас борбите между русо-фобските и русо-филските течения и партии и защото социалистите, като борци срещу царизма в Русия и въобще, се явяват и русофоби у нас, русофобското правителство дава подкрепа и на социализма, не толкова за да засили социализма, колкото за да засили русофобството, т. е. своите собствени политически позиции в страната.

Споменатите от началото отрицателни философски идеи намират своя израз и в един специфичен за нас индивидуализъм. Нашият народ е наистина любознателен. Той издига едва ли не в култ учението и училището още преди освобождението, но след освобождението нашите училища в хармония с очертаната по-горе идейна атмосфера станаха формално проводници, разсадници главно, ако не и изключително, на сухи знания и по съдържание на това знание се даваше една материалистическа тенденция. Така че всички допреди войната, и държавни, и обществени ръководители у нас свеждаха задачата на училището главно, ако не и изключително, до преподаването на сухи научни знания и до отрицание на възпитанието въобще и по-нататък в духа на същите отрицателни тенденции се свеждаше този дух на отрицание, на възпитанието в отрицание още на нравственото възпитание в образованието или възпитанието на характера, а толкова повече и в отрицание на нравствено-религиозното възпитание. Чини ми се, че не ще да е невярно или преувеличено, ако кажа, че главно чрез тия влияния и пътища, т. е. почти едновременно или единствено като влияние отвън и без всякаква генетическа или по-дълбока връзка с нашия живот, отрицателните идеи у нас бяха в периода допреди войните облекли почти цялата наша интелигенция, а също и цялата наша младеж, еднакво школската, както и еснафско-работническата младеж.

Не зная дали има и колцина са тези редки млади хора от нея генерация, например моята генерация, допреди войната въобще, които така или иначе да не са минали през решетото на тези отрицателни течения, през решетото на крайно-наивната материалистическа натурфилософия. Българското мало-образовано, полу-образовано и образовано градско население, считащо се за образовано, напредничаво и културно, бе като просто чрез стихия заляно от наводнението, може да се каже дори от потопа на речените отрицателни философски идеи. Може да се каже, че тогава единствена Църквата стоеше като скала сред и срещу това ново наводнение, като скала, т. е. тя спираше да отидат негативните води по-дълбоко, тя разбиваше вълните, за да не отиват твърде далеч по цялата шир на българската снага. Но църковно-служителския апарат, неподготвен както се следва, не успяваше нито да укроти, нито дори значително да намали тласъка на негативните вълни. Самото отнасяне на българската интелигенция и на управляваната от нейните водачи българска държава беше именно израз на отрицателно или поне равнодушно, пренебрежително гледане към българската църква.

След освобождението, в Турция българската църква или екзархията бе подкрепена главно от светско-утилитарни съображения, т. е. за запазване на националността и националното единство на българския народ. В България по-скоро настъпи от страна на държава и интелигенция отношението, протичащо от либералната идеология на секуларизацията, затова и религията и Църквата бяха от тези фактори фактически изолирани не само от училището въобще, но и от всички области и задачи на културния и духовния живот. Църквата не получаваше срещу това подкрепа от държавата дори при смяна кадъра на клира си.

Обрат на тази модна насока настъпи очевидно по-силно след войните. Този обрат се дължи на много причини, според мен външни и вътрешни. Аз ще засегна само няколко. Първо, вътрешни: а) на разложителните последици от отрицателните движения в областта на здравината и на морала на българското градско, а вече и на селското население, които практически демонстративно показаха или показват кривия път, неправдата, неистинността на материалистическо-безбожническата философия, влязла в практическия живот и в нравите, във фактите на живота на нашето поколение. По-нататък. б) По-високото просветно, духовно ниво и по-трезвото обективно занимание с и схващане на науката у съвременната българска интелигенция, които неминуемо водят до един по-дълбок духовен интерес и оттук до вътрешен интерес към религията и към Христа и към Църквата. в) Катастрофите във войните въобще и по-частно катастрофите на нашето, българското дело по-специално, които докараха не само до разочарование в досегашните било материалистични, било културно-буржоазни ценности, но и до един трагизъм в душата на мнозина, макар и още малцина българи, задълбочиха този трагизъм, както това става обикновено в трагични минути и в трагичните природи, натури, задълбочиха този трагизъм в едно зараждане на по-дълбоко духовно състояние и на безсмъртните цели на човека, те, т. е. тези трагедии отделиха камъните, които бяха захлупаци върху изворите на водите на религията и на християнството, и г) самата Църква в изминалия период успя донякъде да създаде по-горен служителски свой кадър и по-благоприятни условия за една по-жива и творческа работа в средата на паството си.

Най-главната външна причина за този обрат от отрицателни към положителни идеи е новото влияние от Запад, влиянието на неотразимите факти, а именно: а) на дискредитирането, банкрута не само на материализма, като квази-естествознание или логически извод от него, но и като проста натур-философия; б) настъпилата или още настъпваща раздяла в континента между социализма и социалдемокрацията от една страна и материалистическата натурфилософия от друга, както и поучителната абсурдност, до която се идва там, където връзката между тези две учения или течения, социализма и материализма, още повече се затяга, както това виждаме в Съветската комунистическа философия на диалектическия материализъм и на войнстващия атеизъм; в) пълното раздрусване на старата либерално-буржоазна и секуларистична идеология, от която се родиха еднакво мамонизмът и машината-идол, която практически е капитализмът на новото време. Така че новата констелация, като последица от тази либерално-буржоазна идеология иде да потвърди изречението на Иисуса Христа, че на двама господари, Бога и мамона, не е възможно да се служи. И, паралелно с това, г) възраждане и в голяма степен вече господство на идеалистичното и по-нататък на етическото разбиране на света и живота. д) Съотношение между народно-социалните и икономическите редици, което манифестира своята същина в края на краищата в загубване равновесието на отношенията между индивидите, класите и народите, т. е. в манифестирането или в духовно-нравствената дезориентация на света. е) Търсенето и възвръщането към абсолютните и обективни норми на света и в цялостния живот. ж) Събуждането, раздвижването и активизирането на религиозните сили в хората и народите и з) поврат на християните към Църквата, към социален християнски живот и зараждането и разширението на така наречения икуменизъм, цел на сближението и координация на всичките християнски църкви.

Всички тия нови и завладяващи външния свят идейни течения преливат и у нас вече по множество пътища в послевоенния период от живота на човечеството. Земята е станала вече малка, а съобщителните средства тъй много, тъй бързи, тъй лесни. И внимателният наблюдател на нашия духовен живот може вече лесно да забележи почти във всички области на този живот обрат от отрицателното и новата насока към идеалистически християнски и църковен живот, колкото този обрат и тази нова насока да са само начални. Този обрат се забелязва еднакво в нашите научни, художествени и писателски кръгове, както и в социалните и политическите, а също така и в младите върхове на нашия държавен и културен живот. Това е отрадното и ободряващото ново в нашия съвременен български духовен и социален живот от гледище на философските течения, които се ширят или господстват, или се борят у нас. Аз съм уверен, че това ново и ободряващо е и бъдеще у нас. Ала това не трябва, драги приятели, да ни заслепява. Ние имаме сили в себе си и в нашия народ да се борим с толкова дълбоко и вековно невежество и с цял свят от суеверия и редица големи недостатъци и недъзи в народната ни психика, които са основа, почва за поникването и разбуяването на всичко отрицателно и деструктивно в нашия живот. Онова, което дохождаше отвън и преди, и след освобождението, то трябваше да намери една почва. Ето тази е почвата – тази тъмна душа от невежество, суеверия и недъзи, където семето на влиянието отвън, на отрицателните движения намери почва, за да се хване и да порасне. Ние, по-нататък, не трябва да забравяме, че днес, ако не три четвърти, то поне повече от половината от нашите интелигентни и полуинтелигентни хора са заразени повече или по-малко и са носители на отрицателното, на арелигиозното, на анти-християнското в живота. Това е така и за нашето учителство и особено за народното, така е и за нашата младеж, това е особено вярно и за вече стотици хиляди комунисти, наши българи в отечеството ни. Безспорно е, че всички те са жертва на своето време, на модата на своето време, на влиянието отвън. Но фактът на тяхното умонастроение си е факт и с него ние не можем да не се считаме, както и не можем да не се считаме с това, че те можаха да станат жертва, заради това, защото бяха слаби организми, където не можеше да не хване място или корен това, което дойде отвън.

И, което е още по-важно, драги приятели, което е дори тревожно, това е също така и фактът, че вследствие на отрицателното мирозрително влияние на нашето училище и на нашата книга, на войните и на развихрилите се партизанство и демонически страсти между нашето простолюдие, между селския ни народ днес започва вече и със селското население да става онова, което по нашия въпрос стана преди войните с градското така наречено интелигентно население, т. е. назрял е и почва да дава своите зловещи плодове и общо да се манифестира в нашето село отрицателният дух, въобще духът на безбожие, разюзданост, нравствена дезориентация, анархия и разложение на нравите. Така у нас се очертават и по време, и по място две противоположни едно на друго мирозрителни от теоретическо и практическо гледище течения. Последното от тези течения, нравствено-религиозното течение, е най-силно днес, може би щурмувано от младежта и възмъжалата мъжка генерация и заплашващо, чини ми се, да се обърне в едно общо отрицателно течение. Ето една тежка угроза за нашето племе, като се вземе предвид каква разрушителна сила представлява съединението на невежеството с отрицателността. И тук с всичката повелителност се изправя върховната задача и дългът на града към селото, толкова повече, че в случая селото се явява жертва на заразата, дошла от града, и толкова повече е голям и възторжен дългът на градската младеж по отношение на селото в справянето ѝ с тази угроза и разложение. Отрицателното течение в града е вече атакувано от положителното и идеалистичното, от нравствено-религиозното и дори църковно течение. Първото вече става отново старо, а второто от старо – ново. Не е тук въпросът, разбира се, за думата, за обозначение, кое иде да се надигне днес между тях двете в пълнота и в творческа динамика в живота.

Въпреки големият кризис, който преживява днес светът и ние самите в България, и въпреки твърде голямото разпространение на отрицателните течения у нас, имаме и обективни основания да гледаме оптимистично на бъдещето на духовното развитие у нас и на нашата дейност, т. е. на дейността на пионерите на вярата в Христа и Църквата у нас. Имаме ли обективни основания да гледаме на бъдещето песимистично? Аз не мисля и не вярвам, а мисля и вярвам обратното. Наистина много са нашите национални несъвършенства и недъзи и Църквата, на която ние дължим вярата си в Христа, и много добродетели на нашия живот, далеч още не е успяла да прероди и превъзпита нашия народ в истински народ Божи. Но къде е това така постигнато и постижимо ли е то напълно въобще тук на земята. Освен това помислете, драги приятели, кога е имало време и обстоятелства в миналото от времето на св. цар Бориса насам за дейност на нашата Църква и в нашата страна на пълно насаждане и разгръщане на нравствено-религиозните и християнски истини и добродетели. Забележете, от покръстването ни при св. цар Бориса до днес, т. е. в едно разстояние от 1067 години ние, българите, сме живели само 367, респективно 413 години свободни, т. е. едва една трета от историческия ни християнски живот е бил живот на свободно политическо съществувание, а останалите 700 години ние сме прекарали в робство, византийско и османско, освен това тези 367 свободни години от хилядата какви свободни години са били те? – години, прекарани в постоянни войни, войни страшни, опустошителни, унищожителни на човешки материал и духовни ценности.

Или помислете какво страшно и тъмно време е преживяла нацията ни през последното 5-вековно османско и гръцко робство: без вождове духовни и светски и без книга, без опора. И въпреки всичко, все пак ние оцеляхме и като народ, и като християни. И не е ли това някакво чудо в нашата история, не се ли дължи то на божий пръст на Бога, на Църквата или, общо казано, на вярата на този прост народ, колкото и примитивна да е била тази вяра, запазена от Църквата?

Или, обърнете внимание на друг един факт. Основа се Българска екзархия и трябваше цялото наше духовенство да се смени, гръцкото с българско и то в едно време, когато ние едва имахме хора, които да знаят и най-елементарното от Църквата или за Църквата. И затова се ръкополагаха тогава за български свещеници хора, които често знаеха само да четат и пишат, и това поколение още не е измряло, още живее.

И ето на, всичко това въпреки опустошителните действия на отрицателните течения у нас след освобождението и въпреки крайно неблагоприятни условия у нас, ние не изгубихме, поне съвсем не изгубихме вярата си, нито Църквата си, нито добродетелите си. Въпреки всички грехове и недъзи, няма ли и тук очевидно един пръст Божий в нашата история? Така, драги приятели, нашето дело е велико и сигурно, защото то е наше и все пак не наше, а Божие дело. Затуй, защото не сме ние, които почваме и свършваме, които решаваме това дело, а е Друг, и само затуй, защото още Един има над всички ни велик и силен, затова е велико и силно нашето дело. Бог е въобще, Който сади и полива. Христос е Главата на тялото Си, на Църквата, на която ние сме или трябва да станем истински членове. Наш дълг и наше преимущество е, че можем да работим на Божията нива. Нека да бъдем варни раби на Господа, понеже само с туй съзнание, само с тази идея ще бъдем и Негови синове, т. е. участници в Неговото дело, в Неговото творчество, в Неговото слово.

Кой повече би могъл и би трябвало при тази мирозрителна религиозна констелация днес в нашето общество да се трогне, да се възхити и възпламени от този идеал в живота на народа ни, ако не младежта, вярващата и вдъхновена от Бога и християнството младеж?

Затова заключавам: въпреки всичко, велико е бъдещето на младежта, а аз съм убеден – и на нашата младеж. Ние, по-възрастните, да помагаме днес на младежта, да работим заедно с нея е една голяма утеха за нас, едно голямо упование, упование и утеха както в Бога, така и в бъдещето на нашата християнска младеж и чрез това и на нашата българска християнска страна.

Подготвил за публикуване: Борис Маринов

* Текст из архива на прот. Стефан Цанков, съхраняван в Църковноисторическия и архивен институт при Българската патриаршия (бел. ред.).