Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Какво още има в „православната цивилизация” на Русия?

Сряда, 28 Ноември 2018 Написана от Калин Янакиев

K Janakiev1

Конструктът „православна цивилизация”, въведен в края на 90-те години от С. Хънтингтън в книгата му Сблъсъкът на цивилизациите и възроден напоследък от определени геополитически среди в Русия (представящи ни тази последната като безспорна „метрополия” на въпросната „цивилизация”), греши не просто като стилизира грубо цивилизацията на цял ред страни (с различна от Русия история) единствено под признака на (общото с нея) изповедание. Там е работата, че този конструкт тенденциозно и без грижа за историческата фактичност представя Русия още и като образцово православната, собствено православната страна, в чието православие няма нищо по-различно от православието въобще. Но ако това е така, не ми изглежда лишено от смисъл да припомня тук какво (още) има специално в „цивилизацията” на Русия и действително ли православна, като в останалите страни, е нейната специфика.

Защото наистина – ако не се предадем лесно на едрите (и по същество безграмотни) стилизации, ще трябва бързо да си дадем сметка, че „православната цивилизация” именно на руска почва показва – чисто исторически – дълбоко проблематично и противоречиво битие.

Така, осведоменият за историята човек не може да не си припомни, че през 16 век, когато дотогавашната духовна свързаност на тази безспорно провинциална северна страна с центъра и родилната територия на православието – Византия – бива прекъсната поради завоюването на последната от османските турци, вероизповедният живот в останалото извън обсега му Московско царство за цели два века потъва в дълбок (именно църковен) мрак. В ситуацията му, би могло да се каже дори, се наблюдава нещо аналогично на онова, случило се с римокатолицизма, пренесен от Стария континент в Южна (Латинска) Америка. Както там вероизповеданието на културната метрополия бързо се „провинциализира” и, акцептирайки местни магически, езически и други елементи, образува с тях (под благосклонната „икономийна” търпимост на Рим) причудлива смес, така и в Русия православието, само че защото принудително престава да се ползва от духовно-дисциплиниращата опека на Константинопол, развива своеобразни провинциални „девиации”, ставащи от тук насетне – и ето това е много важно да се отбележи – резистиращи, същностни черти именно на московското му битие. И това продължава практически до края на 17 – началото на 18 век, когато посредством Никоновите богослужебни и Петровите държавно-културни реформи е направен опит то отново да бъде „цивилизовано”. Само че вече с помощта на азиатски, насилствени и чужеродни (протестантски и римокатолически) инструменти. Всъщност това е все едно да си представим, че римокатолицизмът, посят на почвата на Латинска Америка, би бил оставен след това да съществува и да се развива в продължение на два века без каквато и да било връзка с Рим и римокатолическа Европа, след което някой да се помъчи да го „очисти” от наноси, само че със заети от… протестантството вероизповедни и културни форми. Дали това би довело до връщане към „традиционния римокатолицизъм”?

А чисто исторически в православна Русия нещата се случват почти точно така. Собствено, развитието на „православната цивилизация” там от края на Византия отчетливо би могло да се раздели на три периода.

Никоновите реформи от втората половина на 17 век следват всъщност един период на двувековна провинциална изолираност на руската църковност и я разкриват – при извършването им – като междувременно дълбоко „оварварена” („латиноамериканизирана”) в богословско и богослужебно отношение. Опитът за промяна с помощта на външна „експертиза” и по един твърде радикален от страна на патриарха начин довежда, както е известно, до масивния и съпътствал я после – успоредно със „строгото” православие чак до началото на 20 век – „староверски разкол”. Дали е съвсем ясно тогава кое, собствено, трябва да отнесем като същностно за руската „православна цивилизация” – гръко-украинското „цивилизоване” на официалния ѝ духовен живот, или староверската реакция срещу него, конкурираща го и темперираща го по своеобразен начин до самия край на стара Русия?

По-нататък: подир официалното „рецивилизоване” на православието (недостигнало в Русия до дълбините на почвата), Петровите реформи през 18 век, които вече засягат и целия държавно-културен строй на царството – внасят специално в църковния му живот нови „девиации”, а именно – силно казионния, „цезаропапистки” дух, неприсъщ в подобна степен на нито една от останалите страни от „православната цивилизация”. В богословско отношение именно от 18 век започва и т. нар. „западен плен” на руското православие, при който, да – съхранената православна вероизповед започва да се преподава, усвоява (а и до голяма степен да се осмисля) в римокатолическо-протестантски схоластични форми.

Всъщност до голяма степен руското богословие се намира в този „западен плен” до самия край на 19 век, когато в един трети период се начева плах – и по същество „елитарен” опит за освобождаване от него, брутално прекратен от кървавия преврат през 1917 г., който превръща новия руски православен елит в „разсеяние”, в елит вече на европейското и вселенското православие.

С две думи: онова, което наричат „православна цивилизация” в Русия, от 16 до края на 19 век е по същество противоречива смес от: а) наложения от Петър I (старо)протестантски казионализъм и „цезаропапизъм” в отношенията между църква и държава; б) римокатолическия по произхода си клерикализъм и юридизъм на официалния църковен живот и в) все по-силно пронизвания от сектантски консерватизъм и нихилизъм духовен живот на народната „почва”. Дали всичко това може да се нарече „традиционна православна култура”, или тук има нещо специфично именно за руската „православна цивилизация”?

*   *   *

Мисля, че първото ѝ, собствено цивилизационно своеобразие се разкрива именно в обстоятелствата, предшествали и съпътствали „старообрядческия разкол” – един феномен, несъпоставим с нищо подобно във веровия ареал на православието и тъкмо затова показващ ни нещо типично руско в маниера на неговото живеене.

Пак припомням историческата фактология: след оттеглянето на гръцкия (византийски) епископат, ръководил духовно практически до края на 15 век тази северна провинция на православния свят, църквата в Московска Русия за цели два века потъва в дълбок мрак. Оказва се, че тя няма тъкмо цивилизационни ресурси да съхранява и да развива Православното Предание. Трябва специално да се отбележи, че до първата половина на 18 век тя не разполага с нито едно духовно училище и както традицията на вероизповедта, така и тази на богослужението се предават по същество като семейно-родово предание в средите на един професионално-наследствен клир; превръщат се в нещо като наизустен занаятчийски „рецептурник”. Писаната част от православната вероизповед – Писанието, богослужебните книги, съчиненията на св. отци (доколкото въобще ги има), се пази в наследявани по места славянски ръкописи, без грижа за изправността на фиксираното в тях. Монашеството, от което се излъчва епископатът, също съхранява традицията като лично предавани местни манастирски правила и разбира се, не се състои в масата си от люде, подобни на св. Сергий Радонежки и св. Нил Сорски.

Но именно тази ситуация обяснява и редицата изкривявания в богослужебния чин (Типика), погрешностите в богослужебните книги, които към втората половина на 17 век се натрупват в такъв обем, че правят наложителен процеса по т. нар. „исправление книг” (по същество – изправление на цялостното съдържание на вероизповедта). Скоро се разбира, че то може да се извърши резултатно само от богословски грамотни – учени представители на традицията, с каквито Руската (Московската) патриаршия по онова време не разполага. Става необходимо да се прибегне до съдействието на външни на Московското царство „експерти”: на първо място – духовници от Киевските земи – по онова време все още неподчинени на Москва и поради по-живото си общуване с балканските православни региони и римокатолическите (полски) духовни училища запазили по-висока богословска култура и владеене на класическите – гръцки и латински – езици. В столицата на царството са призовани и духовници от гръкоезичните (близкоизточни) църкви под османска власт. От днешна гледна точка би могло да се каже следователно, че мащабният опит на патр. Никон да „ре-цивилизова” руския богослужебен живот и да го върне към вселенската традиция на православието е осъществен като дело на украинската и гръцката църковност.

Работата е там обаче, че към момента, в който тези „цивилизатори” чужденци на руското православие са призовани да извършат неговото общо „исправление”, в местните църковни и (което е по-важно) църковно-народни среди вече се е утвърдил един уникален и собствено московски тип на носене и предаване на вероизповедта като цяло. В Русия тя се носи и предава – по думите на о. Георги Флоровски – като някаква вещ сама по себе си, като нещо притежавано и спасяващо със самото си притежаване (а не живеене).[1] А този собствено руски тип на носене на вероизповедта – на самото сиреч православие – няма как да не възприеме външната намеса в него като болезнена и разрушителна. „Изправлението” се възприема в руска среда не като възстановяване на автентичността на вероизповедното предание, не като уеднаквяването (унифицирането) му с Преданието на Вселенската църква, а като катастрофично-революционно „новшество” – почти като светотатство – отнемане на скъпоценна и имаща магически свойства вещ. Именно това обяснява уникалното и масово – характерно единствено за Московска Русия упорство и „зацепване” в неща от вероизповедта, които днес ни се струват удивителни и дори диви. Дали кръстното знамение трябва да се извършва с два пръста – с показалеца и средния пръст (т. нар. „двупръстие”), или с три, заедно с палеца, както твърдят „учените”? Дали при освещаването на вода свещеникът трябва да казва: „освяти воду сию Духом Твоим Святым и огнем”, или само „Духом Святым”, както настояват, че поначало трябва да се прави „учените пришълци”? Дали при обикалянето на кръщелния купел, при кръстния ход за освещаването на храм и т. н. трябва да се върви „посолонь”, т. е. по часовниковата стрелка, или обратно на нея, както твърдят, че е правилно същите „учени”? Дали в Символа на вярата правилният превод на славянски е „Его же царствию не будет конца” (както учат „пришълците”), или е „Его же царствию несть конца” (както е зафиксирано в „нашите стари книги”)? Дали пак в Символа, в изповядването на Духа Свети като „Господа истиннаго, животворящаго”, това „истиннаго” е погрешно пренесено от по-горния член, говорещ за Сина (както също твърдят „учените”), или е автентичният вид на Символа? И тъй нататък, и тъй нататък. Трябва да си дадем сметка, че при дълговременното „препариране” на църковния живот, на неговия „чин” в Московска Русия като родово-предаван „занаят” и като родово съхранявано свещено съкровище без почти никаква богословска осмисленост, именно тези неща стават основните, съществените и поради базисната си неосмисленост, неподлежащи на оспорване с аргументи. Като се добави към това чужеродността на „изправителите”, свързани с предели, в които влияние имат и други светове: римокатолическият в Киевските земи или „агарянската власт” на Балканите и в Близкия изток, това естествено води и до подозрение в злонамереност на действията на пришълците. Накрай: споменатият вече авторитарен способ, по който прави опит да „разбие” съпротивата на „традиционалистите” патр. Никон, довежда в последна сметка до прословутия руски разкол на старообрядчеството.

Ако това обаче е само историческата емпирия, то феноменът на разкола ни разкрива вече и нещо доста по-дълбоко – нещо, очертаващо се като характерно именно за руското православие. Защото факт е, че в него в много по-голяма степен става дума не за „вярата” – „старата” или „новата” (всъщност нито „старата” е собствено стара – тя, както е известно, е плод на стихийни прибавки и изкривявания, не по-ранни от 15 век, нито „новата” е нова), и даже не за обряда и типика, а за начина на съхраняването, живеенето и предаването на вярата изобщо – за типа вероизповедно предание. В „тъмните векове” на Московското царство (15-18 в.) – става ясно с избухването на разкола – вярата е започнала да се живее и предава не осмислено, т. е. не като собствено пазена, живяна и предавана веро-изповед, като пазено и живяно учение, а като нещо, както бе казано, квази-вещно, като почти магическа традиция на „казваното и правеното”. Но поради това като нейни най-авторитетни и легитимни носители и „транслатори” в Русия се утвърждават не апостолското приемство на епископата и съборната свяст на Вселенската църква, както е по принцип в православието, а – местната народна памет и „професионалистите” – „майсторите” в богослужебния занаят – семейственият клир. Всъщност руският „староверски разкол” въобще не е дисциплинарен или каноничен, още по-малко пък вероучителен – той е уникален разкол на богословие и чинопоследовничество, които именно тук, в Русия, се разделят трайно по начин, по който не са били разделяни никъде и никога в православния свят, в „православната цивилизация”.

И ето: аз твърдя, че именно в тази особеност на руския „разкол” се разкрива една базисна характерна черта на специфично руската православност, имаща отношение и към способността (или неспособността ѝ) да поражда собствена „цивилизация”. Става дума за нейната, нека се изразя така – фетишистка консервативност. В случая с „разкола” тя се разкрива като склонност на руснака да поставя стихийната и инертна народна памет на мястото на осмисленото живеене на базисната традиция – т. е. на православието. Типично руският „старообрядчески” консерватизъм прави вероизповедната общност, на която е присъщ, неспособна именно за цивилизационно строителство, изискващо осмисляне на вероизповедта, нейно активно живеене и проявяване във формите на живот в света.

Ще трябва да се каже също, че при тази авторитетност на стихийно-инерционно запаметеното в преданието аргументите на богословието губят сила пред факта на „сложилото се”. Аргументът например, че водата не се освещава „с Дух Свети и огън”, поради което последното е (неправомерна) прибавка в чина; аргументът, че в гръцкия оригинал на Символа на вярата глаголната форма е такава, че на славянски трябва да се предаде с „Его же царствию не будет конца”, поради което станалото привично от старите ръкописи „Его же царствию несть конца” трябва да се поправи, не могат да имат сила пред факта, че „така пише в нашите стари книги”, че така е веществено налично. Противоречащото на факта не се подлага на осмисляне, та да се приеме (или отхвърли). То просто се заподозира в (недоказуемо) рушително намерение спрямо „материята” на вярата и се отпраща в сферата на „антихристовото”.

Но ако изтъкнатите дотук черти на руския вероизповеден живот, разкрил се през втората половина на 17 век, говорят само за неговата (премълчавана от днешните му апологети) дълбока „оварвареност” в онова време, то упоритостта и масовостта на руското старообрядчество, последвали избухването на разкола през 1667 г., свидетелстват вече и за нещо друго – свидетелстват, че неговият феномен не е обясним просто с историческите обстоятелства. Всъщност с тях е обяснимо единствено формирането на изкривения (и затова нуждаещ се от „исправление”) типик и обряд и неговата ревностна защита от типичните за онова време негови „носители” при срещата им с толкова различните от тях „реформатори”. Ако обаче този разкол се основаваше просто на шока на непросветения традиционалист, не би ли трябвало да очакваме, че той ще отшуми сравнително бързо? Фактът, че това не се случва, че „староверският разкол” е масивно и породило във времето цял спектър от все по-радикализиращи се „староверски” секти явление, бележещо руската история, както бе казано, до самия край на стара Русия, говори именно за нещо по-дълбоко, откриващо се в началото на този „разкол”, но стоящо още по-навътре в руската „цивилизационна” специфика.

2

В предишната част отбелязах, че ако самото възникване на староверския разкол би могло да се обясни с историческите обстоятелства, в които – за цели два века – бива поставен църковният живот в Русия след прекъсването на връзките му с Константинопол, то неговият впечатляващ мащаб, неговата радикалност и дълговечност свидетелстват вече за нещо по-съществено и дълбоко заложено в руската духовност – разкриващо в нея черти, които не са присъщи на духовността в нито една друга страна, в която православието е традиционно вероизповедание.

Защото забележително е, че макар в историята на християнството (и на православието в това число) да са известни много и различни общности, по една или друга причина отделили се от официалната църковност, единствено в Русия общността на староверците не просто се отделя от Църквата, но и дълбоко, радикално се алиенира от почти всички форми на живота в историята.

Всъщност ние трябва да си дадем сметка, че след появата на „разкола” в руското общество започва да присъства не някаква – съжителстваща с официално-православната – „староверска цивилизация”, а явяващата се за първи път именно с него и разкриваща се постепенно като фундаментално присъща на руската духовност тяга към радикален цивилизационен нихилизъм, която бих посочил като втората главна черта, отличаваща религиозността на руска почва и отчетливо неприсъща ѝ в целия останал – гръко- и славяно-езичен православен свят.

Твърдя, че въпросната склонност към цивилизационен нихилизъм, която от самото начало се проявява масирано сред руските „разколници” (и не отшумява след кристализирането им в самостоятелни „староверски” общини, но се разпростира и в цял ред около- и параправославни секти), има важно диагностично значение за характеризирането на руската религиозна „цивилизация”. И това е така, защото цивилизацията въобще е тип „строеж”, определено строене в света (включително от вероизповедни и есхатологично-изповедни мотиви) и следователно е и своеобразно „секуларизиране” на веро-изповядваното в жизнения свят на хората. Но ето защо, ако определена вероизповедна общност ни показва систематично и упорито склонност да деструктивира, да нихилира, а не да „строи” жизнения си свят от вероизповедни мотиви, то тя поражда и особена, парадоксална „цивилизация” – цивилизация на катастрофизма и нихилизма.

Няма как да бъде отречено, че тия последните са подчертано интензивно присъстващи именно в руския вариант на препоръчваната ни „православна цивилизация”. Да, той демонстрира, като начало в „староверието” (но както ще покажа по-долу, не само в него) – тяга не да поражда форми, които да въплъщават вероизповядваното в земното историческо битие, но да нихилира – при това базисни – форми на историческото битие изобщо.

Но ето защо, струва ми се, когато говорят за „традиционната” православност на руския народ, би било исторически коректно да добавят към нея и не по-малко традиционната именно за него измежду останалите православни народи, катастрофична ексцесивност и склонност към, нека се изразя така – мистически нихилизъм. Защото последните далеч не са присъщи само на определени по-крайни направления на старообрядчеството (макар че, повтарям, именно в него се появяват за първи път по особено масивен начин). И все пак нека да започнем със старообрядците.

Ще припомня тук, че веднага след отделянето от Църквата в почти всички „крила” на разкола симптоматично се разпространява убедеността, че щом старата вяра е отменена, то и историята на света като цяло е похитена от антихриста, присвоена е от него и следователно вече не би могла да бъде територия за „строене” и „устрояване” от страна на истинския християнин. Тя е единствено обект на (алиенирано, устояващо) претърпяване, с винаги готова решимост то да се прекрати, да му се тури край.

Всъщност именно в този дух е убеждението – започнало да се разпространява в староверските общности още от времето на протопоп Авакуум, че на видимата църква в света е сложен кръст, че тя се намира в уникална, постапокалиптична ситуация и от тук нататък би могла да се съхранява само в остатъчни (а затова и екстраординерни) форми. През годините, в които са все още живи ръкоположените преди „никонианския” събор и неподали се на неговата „подмяна” свещеници, църквата съществува в пълнотата на своята йерархия и тайнства единствено в тази „остатъчна” общност. По-нататък обаче тя по неизбежност ще се минимизира, ще се „съкращава”, ще се алиенира от живота на „този свят”, в който, доколкото вече не може да има „истинно” свещенство, не може да има и тайнства и пълноценен сакраментален живот. В „този свят”, с две думи, Църквата се „нихилира”, тя става „невидима” в този свят, от който старообрядческите общности все по-дълбоко се отчуждават.

И действително, към началото на 18 век по-голямата част от старообрядците в Русия избират пътя на т. нар. „безпоповщина”, т. е. не ръкополагат свои свещеници, но се затварят в нейерархични (анархични) духовни общини.

Тъкмо поради това в средите им започва постепенното нихилиране и на целия сакраментален (т. е. собствено църковен) живот. В повечето от общините тайнството покаяние, например, членовете им извършват, като просто изповядват греховете си едни пред други, св. Причастие приемат (където изобщо продължават да го приемат) сами и по домовете си с „нелегално” предоставени им отвън запасни Дарове, св. Кръщение на младенците извършват самите им родители миряни (както поначало е предписано да се постъпва в условията на извънредни обстоятелства). Тенденцията е обаче именно към все по-пълно „нихилиране” на видимата църковност, която за старообрядците се „отнема” от земята, отлита отвъд нея. До крайния предел тук достигат в средата на 18 век т. нар. „нетовцы”, според които след възтържествуването на „никонианството” видима Църква вече и по принцип не може да има – благодатта, която някога ѝ е била дадена на земята, вече е „взета от нея обратно на небето”, като поради това единственият възможен „истинно православен” живот тук може да се състои само в приватната молитва към Бога и упованието, че Той ще има грижата по неизповедим за нас начин да спаси онези, които заслужават това.

Както се вижда, старообрядческите общности не показват склонност да заменят формите на духовен живот в Църквата, от която са се отделили, със свои – да създават своя, алтернативна изповедна култура, а само все по-задълбочаваща се тенденция да се алиенират от църковните форми изобщо, да „излизат” от всяка видима църковност.

Нещата обаче не се изчерпват с това. В духа на катастрофично-апокалиптичните си визии за „похитената” история, много голяма част от „разколните” общности са убедени също, че след събора от 1667 г., чиито решения светската власт е приела, руският цар (Алексей Михайлович) се е „отсякъл от царското коляно”, поради което вече няма и не може да има свой наследник на царския престол. Всички руски царе след Алексей Михайлович – твърдят „поверително”, но убедено староверските проповедници – са не вече „Божии помазаници”, а наместници на антихриста (според някои – дори негови последователно явяващи се в света въплъщения). Но ето защо да се молиш от тук насетне за „властите” би означавало единствено да желаеш (богохулно) укрепването на „антихристовото царство” в света. Всички държавни длъжности могат да бъдат вече единствено „антихристови служения”, всички „книги със закони” – „духоборни книги”, и т. н. Не свидетелства ли посоченото за не по-малко „традиционния” от православността, традиционен за цели маси от руския народ, всеобхватен държавно-обществен нихилизъм, за дълбока религиозна алиенация от една от базисните форми на всяка цивилизация – от държавността като такава?

Всъщност, когато ни говорят за безпределната руска покорност пред властите, би трябвало да имаме предвид, че в значителна своя част тя се основава и на дълбока, нихилистично мотивирана алиенираност на руската „народна низина” от държавната форма изобщо. Руснакът е покорен на властите само отчасти, защото изпитва предписаното страхопочитание към тях – отчасти обаче и защото изпитва дълбока алиенираност от техния свят, защото за него той е чужд, отчужден и безразличен. Няма как следователно да не съобразим, че религиозно-нихилистичното отношение към държавността, дълбинно присадено в руската душа от „разколните” ѝ традиции, твърде лесно може да метаморфозира в метежно-нихилистично. В „староверските” си дълбини руският народ винаги е готов да види в лицето на многопочитания „цар-батюшка” апокалиптичния лик на антихриста. И струва ми се, че именно ако държим в паметта си тази негова особеност, бихме могли да си обясним наглед необяснимото, случило се в Русия след октомври 1917 г., когато същият народ, който само месеци преди фаталната дата е простирал дрехите си и е падал по лице пред царя и барина, започва безпрецедентна сеч на всичко овластено и издигнато в страната. Прави го, твърдя аз, съвсем не защото внезапно е бил завладян от „комунистическата идея” на шепа заговорници (какво представлява тази „идея” в главата му, най-изразително можем да видим в романите и повестите на Андрей Платонов), а защото в дълбочините си е инкорпорирал един винаги готов да се пробуди апокалиптичен религиозен нихилизъм.

Всъщност този апокалиптичен нихилизъм всякога много лесно се е трансформирал от алиенираност от всички форми на „този свят” в същински суициден ексцес. Нека припомня, че много скоро след като държавата започва да преследва „разкола”, маси староверци и други сектанти в Русия усвояват като уникален способ на устояване във вярата… самоизгарянето (т. нар. „самосозжигательство”), явление, напълно непознато другаде, освен в тази „традиционно православна страна” и имащо, особено в първите години след 1667 г., направо стряскащи мащаби. Така, документиран факт е, че само за около четвърт век след началото на репресивните мерки срещу разколниците (т. е. между 1669 и 1690 г.) на различни места в царството се самоизгарят над 20 хиляди души. И тази ексцесивна форма на „мъченичество” съвсем не се прекратява през следващите две столетия. Случаи на самоизгаряния, но и на самопогребвания и самозазиждания в манастирски подземия и домашни изби на цели семейства и сектантски групи има засвидетелствани чак до 1897 г.

Отново ще трябва да се признае, че масивното присъствие в Русия на подобно анархично и нихилистично настроено религиозно население – не просто алиениращо се, но и (пасивно) противопоставящо се на всички форми на актуалния исторически живот – също толкова, колкото „традиционната православност” характеризира „цивилизацията” на тази страна. Пак повтарям – никъде другаде и никъде по-рано или по-късно в православния свят не е имало толкова масово и толкова радикално „себеалиениране” от най-базисните форми на земния живот. Цяло едно крило от старообрядчеството – т. нар. „безпоповцы поморского толка”, например – обосновавайки се с изчезването на легитимното свещенство, проповядва отказ от брака и брачното съжителство.

Още по-далеч от тях отива сектата на скопците (отделила се от т. нар. хлистовци, за които ще стане дума малко по-долу). Всъщност тия последните обявяват за нечист не само брака и брачното съжителство, но посочват като първокорен на нечистотата и духовната смърт самата телесна конституция на човека – сиреч дадените му (според скопците от дявола) възпроизводителни органи. Първоучителят на скопчеството – някой си Кондратий Селиванов, провъзгласен отначало в една от хлистовските общности за поредното въплъщение на Христос, обявява, че е изпратен на земята като последния неин изкупител („и-скопитель”, както разбира той тази дума), явил се, за да избави света най-накрая и след всичко друго от „корена” на греха, от т. нар. „лепота” (сладострастието). Увенчанието на спасението, следователно, този пореден руски харизматичен нихилист вижда в изтреблението на… самия източник на живота – в чисто „бялото” безплодно житие. Идеалната „цивилизация” според маниакалните му визии е онази, отсякла самата възможност за продължаването на земния живот – стерилизираната, излизаща и биологически от историята „цивилизация”. И ето: ядра на тази нихилистично-„чиста” цивилизация се появяват из градовете на Русия още в края на 18 век, за да достигне обществото на скопците („беловците” и „белиците”) дотам, да разполага през 19 век с цели квартали в Москва и Петербург. Но ако се абстрахираме от радикалните практики на тези сектанти, скопчеството е само крайна вариация на вече описаната нихилистично-суицидна склонност в дълбините на руската духовност, еднопорядкова със старообрядческото „самосозжигательство” и хлистовската „тайнствена смърт”.

Нека подчертая обаче, че нихилистичната тяга съвсем не е присъща единствено на руските „разколници” от 17 и 18 век и на описаните по-горе „скопци”. Същата тяга към радикално изоставяне: на дом, имот и поселеност, т. е. към религиозно мотивирано алиениране от живота със земята, се проявява масово и в разроилите се през 19 век руски хилиастични секти. Така например, в обществото на т. нар. „молокани” (бързо разделило се на множество „дъщерни” общества) различни „осенени” още от самото начало на века започват да проповядват скорошното настъпване на „хилядолетното царство Христово” на земята (според загадъчното пророчество в Апокалипсиса на св. Йоан Богослов). Характерно е, че тяхната проповед също предпоставя като условие за възхождането към „царството” радикалното излизане от ден-след-дневното битие, от живота в обществото.

Харизматикът Лукиян Петров, например, убеждава през 1836 г. няколко десетки семейства да изоставят домовете си и всичките си досегашни земни трудове и като се облекат в бели дрехи, да го последват към Кавказ, където, собствено, трябва да се открие „царството”. Пак през 30-те години на 19 век молоканинът Михаил Акинфеев започва настойчиво да предсказва на последователите си скорошното идване на антихриста (както видяхме – постоянно „инсталиран” пред вратите на руската история и поради това постоянно апострофиращ и катастрофично „съкращаващ” хоризонта ѝ). Именно във връзка с това той призовава за устройване на „убежище” за „последните вярващи”, в което трябва да се възроди истинската християнска общност „от първите времена”. Въпросното „убежище” – според Акинфеев някъде в Самарска губерния – е, следователно, разновидност на хилиастичното „хилядолетно царство”, само че устрояващо се не просто отвъд анахронизирания свят на „земните трудове”, но и отвъд предстоящата да бъде обзета от антихриста земна история. През 1838 г. общността от последователите му – над 200 семейства, т. нар. „Акинфеевщина” – вече отрекла се от всяка грижа за „земното благополучие” бива заточена от властите в Закавказието. Резултатът от наказателната мярка обаче е само разрастването на общността с новообърнато местно население.

Петдесет години по-късно, през 1884 г., друг харизматик хилиаст – Кондрат Малевански – обявява, че в него се е вселил „Самият Дух Свети”, призоваващ го да осъществи „хилядолетно царство”, в което – и това отново е характерно – причастниците му ще бъдат освободени от всички „задължения, тегоби и стеснения” на светския живот, ще се съединят в хилиастична комуна и въобще ще заживеят помежду си в тотално алиенирана от света анархична общност. Като втори водач на разбитата през онази година „Малеванщина”, през 1899 г. се появява харизматикът Лисенков.

Може би тъкмо тук е мястото да се кажат и няколко думи за проявяващата се в почти всички описани явления и също особено характерна за руската „православна цивилизация” нейна тяга към парацърковния харизматизъм. Защото безспорно е, че доста повече от установеното и историзиращо се битие на Църквата духовете в „традиционно православната” Русия се привличат от харизматичния парацърковен ексцес. Не по-малко масивната от описаните (и вече спомената по-горе) секта на „хлистовците”, разрастваща се непрекъснато през целия 18 век, е може би най-показателният пример за това.

За хлистовците Христос въобще не е уникална Личност, въплътила се веднъж и пребиваваща в историята изключително в Тялото на Църквата. Той е харизматично събитие – ексцес, случващ се в нея периодично и под различни лица. Собствено, още основоположникът на хлистовството – Данило Филипов (ни по-вече, ни по-малко хлистовски „Саваот”), обявява в края на 17 век, че неговият последовател Иван Суслов е нов „Христос”, а веднага след него „христова харизма” получава и някой си Прокопий Лукич. Според учението на хлистовците по-нататък – над този свят се простират седем небеса, в най-горното от които пребивават Светата Троица, архангелите и ангелите, като броят на тези последните постоянно се попълва именно от последователите на сектата, които в този живот – още преди своята биологична смърт, чрез разнообразни екстатични практики (т. нар. „радения”) са успели да умрат за света с т. нар. „тайнствена смърт”, т. е. да умрат за абсолютно всичко, присъщо на земния живот и така да достигнат „равноангелно” битие. Както се вижда, нихилизмът е основна струя и в тази харизматична общност.

По-важното обаче, което бих искал да отбележа тук, е, че макар в традиционната изследователска литература „хлистовщината” да се определя като секта, строго отделена от Православната църква, неоспорим факт е, че когато около средата на 18 век в Петербург се провежда първото следствено дело по повод хлистовството, става ясно, че то всъщност съвсем не е „секта” в строгия смисъл на думата – т. е. общество, възникнало и живеещо вън от официалната църковност. Много по-скоро хлистовците се оказват именно харизматични общности, избуяли в мъжките и женските православни манастири на Русия и дори сред бялото духовенство в по-големите градове. Оказва се, следователно, че „традиционната православна духовност” на руска почва демонстрира дълбинна тяга към харизматични ексцеси и духовно прелестничество, отиващо далеч отвъд границите на ортодоксията и дори на християнството. Във всеки случай, в Петербурското дело са разследвани 416 души, почти всички от които в момента на задържането им са принадлежали към монашеството и градския клир. Оказва се, че дори обявената за съпруга на хлистовския „Христос” Прокопий Лукич (и величана от „посветените” за негова… „Богородица”) Акулина Ивановна от години има за свой приют един от Ивановските девически манастири край Москва. Именно в него тя очевидно е придобила огромния си неформален авторитет, след като през 1733 г. е обявила за своя приемница (в „богородичността”) една от сестрите в манастира – монахинята Анастасия. Но това означава, че хлистовските харизматични ядра – т. нар. „кораби”, управлявани от своите „корабници” и „корабнички”, възникват не извън, а вътре в стените на руските манастири и храмове – като полутайни братства и сестринства в самите тях.

С две думи: ако хлистовците действително са параправославна секта, то те са твърде странна секта – собствено не-сектизирана от официалната църква, а израстваща като патологична девиация в нея самата. По своята същност „хлистовщината” е, нека го кажа така – нямаща прецедент в православния свят масова проява на руската слабост към ексцесивен харизматизъм, подмолно и систематично конкуриращ в руската душа каноничната йерархия – крайна проява на дълбоко присъщата ѝ тяга към духовен анархизъм.

Всъщност никак не е случайно, че „традиционно православният” руснак, който – както знаем от прочутите романи на Достоевски – е особено привлечен от феномена на „старчеството”, показва обаче (в реалната, извънроманова история) системна неспособност да различава собствено църковното старчество от парацърковния и направо сектантски харизматизъм. За него те се преливат в едно особено привличащо го явление – извън-редната (отвъд-цивилизационна) църква. Нека припомня тук, например, че споменатият по-горе основател на скопчеството Кондратий Селиванов, който след бягството си от Сибир през 1795 г. има дързостта да се обяви за „убития” баща на имп. Павел I, дълго време се радва на вниманието на тълпи благочестиви (и съвсем православни) московчани и московчанки, сред които немалко знатни особи, а през 1805 г. любопитство да се срещне с него проявява самият имп. Александър I. Всичко това говори за трайно нездраво увлечение по харизматизма, подчертано присъщо именно (и само) на руското православие, разкриващо го като склонно да се „разтваря” в пара- и дори извънцърковна мистика.

В заключение: не свидетелстват ли всички описани в тази статия явления, съпътстващи руския духовен живот от края на 17 до началото на 20 век, че Русия е колкото страна на една „православна” цивилизация, толкова обаче и на една своеобразна „цивилизация” на духовния нихилизъм и прелестничество. В нито една друга православна страна – ще го повторя за сетен път – не наблюдаваме толкова масово присъствие на радикални апокалиптични секти, никъде те не съпътстват толкова постоянно историческия живот на народите си, както в Русия.

Не идва ли, следователно, оттук и характерният катастрофизъм на руската история? Не обяснява ли масивността на параправославното сектантство и изолираността на значителни части от народа от една (твърде казионна) официална църковност в Русия успехът на антирелигиозния поход на болшевиките? Нездравият („латиноамерикански”) дух в руското православие твърде лесно го трансформира в хилиастичната антицърковна религия на комунистите.

Най-важното обаче е, че практически всички разгледани по-горе черти на руската вероизповедна идентичност не са присъщи (или не са присъщи в сравнима степен) на останалите православни народи. Тъй че, ако се говори въобще за „православна цивилизация”, то или тя не може да се представлява (и оглавява) безпроблемно от Русия, или, ако се представлява от нея, останалите православни страни не се вписват в тази тъкмо „цивилизация”. А най-точно, струва ми се, е да се каже, че има две цивилизации, изградили се на основата на православната вероизповед (освен на другите и различни основи, на които се изгражда цивилизацията им), и руската в смисъла на форми на религиозен (православен) живот, на религиозно-обществен манталитет е различна от тази на гръкоезичните и южнославянски държави.[2]

* За първи път текстът е публикуван в сп. Християнство и култура, бр. 7 (134), 2018, с. 39-51 (бел. ред.).

[1] Виж фундаменталното съчинение на о. Георги Флоровски Пути русского богословия, Paris: „YMCA-Press” 1988.
[2] Ето няколко основни заглавия на изследователски трудове по темите, засегнати в този текст: Пругавин, А. С. Раскол и сектантство в русской народной жизни, „Directmedia” 2013; Василенко, Н. П. „Раскол” – В: Христианство. Энциклопедический словарь, 2, М. 1995, с. 434-452; Рождественский, А. Хлыстовщина и скопчество в России, М. 1882; „Молокане” – В: Христианство. Энциклопедический словарь… с. 143-145; Розанов, В. В. Люди лунного света: метафизика христианства, „Дружба Народов” 1990; Панченко, А. А. Христовщина и скопчество: фольклор и традиционная культура русских мистических сект, „Объединенное гуманитарное издательство” 2002.



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/u6x99 

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме