Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Евангелието като извор на вдъхновение за работата в научен екип

Петък, 16 Февруари 2018 Написана от Йерод. Атанасий Зографски

Zograf monasteryТова, което бих искал да кажа по-надолу, няма научна стойност. По-скоро е нещо „около” науката и „преди” науката. Темата е предизвикана от съвсем конкретния и екзистенциален опит, който имам от общуването си със света на учените, работещи напоследък с ръкописния и документален манастирски архив, както и в библиотеката. Искам да споделя някои мисли, родени от този опит, които навярно биха могли да им послужат в качеството им именно на учени, без казаното от мен да се възприема като нравоучение.

Понякога Евангелието става предмет на науката. Филолозите изучават граматичните форми в различните му преписи и преводи, броят еровете и носовките. Църковните историци го използват като исторически извор. Изкуствоведите изучават украсите и миниатюрите в ръкописите. Всичко това има своята несъмнена стойност, но тук ще се опитам да погледна по друг начин на него поради факта, че през последните години около манастирския архив работят около 10 научни екипа, повечето от които постепенно се събраха в единно научно съдружие. То се опитва да разработва органичен и единен подход към различните архивни сектори. Това спонтанно възникнало движение към единство ме насърчава да изкажа отношението си към него от гледната точка на монах и на библиотекар, отговорен за съхраняването и изучаването на архива.

Откакто съм в манастира постоянно наблюдавам как почти всички българи-посетители искат да видят История славянобългарска, а някои от тях – дори да ѝ се „поклонят”. По този повод сред братството ни се оформи идеята да направим в старата библиотека малка представителна експозиция от двайсетина експоната – ръкописи, документи и икони, чрез които да можем нагледно да разкажем историята на манастира и въобще на християнството. Бих искал в една централна витрина да поставим старо ръкописно Евангелие и да казваме на посетителите: „Мили братя, това е Евангелие от 13 век. Тази книга стои в основата на манастира ни, защото повярвалите на написаното в нея са дошли преди десет века на това място в гората и са направили този манастир, съставили са тези документи, написали са тези ръкописи. Такива хора продължават да идват тук и до днес. Един от тях преди 250 г. е написал ето тази История, която също по своеобразен начин произтича от Евангелието” (това се постарахме да покажем в критичното издание на Историята от 2012 г.).

Ако някой иска да разбере нещо за един манастир, не бива да изпуска от съзнанието си, че той е основан върху новозаветното Откровение, дадено ни от приелия човешка плът Бог, от Богочовека Христос. Че манастирът е една умалена жива Църква, умалено Тяло Христово, което живее, пулсира, разболява се, обновява се и т. н. Това е важно положение, за да можем да подходим адекватно към манастирския архив (архив в най-общия смисъл на думата – като всички артефакти, в които по някакъв начин се е отпечатала историята).

Преди да изложа по същество мислите си за подхода към манастирската история, трябва да спомена още два момента. Първият от тях – това е духът на индивидуализъм, на раз-част-яване, който властва в нашето съвремие на всички равнища. Той е така всепроникващ, че властно напомня образа на античния философ Емпедокъл за разчленяващото действие на Враждата, която в наше време сякаш е останала да господства без действащата съчленяващо Любов и тази разпокъсаност е придобила космически измерения.[1] Този дух присъства, например, в образованието ни чрез цялостна система за поощрения на ученици и студенти, които възприемат поведението на открояващи се и успешни; той достига и академичните преподаватели, които се стремят към нещо приносно, ново и неоткрито досега като към самоцел. За индивидуализацията на научната общност твърде много спомага според мен и утвърдилата се напоследък проектна организация на труда на учените. В нейна основна цел се превръща доброто администриране на проекти с резултат успешно усвояване на запланувани средства, т. е. в основата на процеса се поставят частни интереси. Получава се така, че съвместната работа по проектите до голяма степен е също на индивидуална основа, а извън подобни проекти учените трудно се събират в екип – говоря пределно обобщено, защото винаги има и изключения.

Другият момент е от по-общ характер – научно-изследователският процес като цяло се основава на субект-обектния подход. Субектът-изследовател наблюдава един вън от себе си и чужд нему обект. За да го изучи, той спира движението му, т. е. умъртвява го, а след това започва да го реже на парченца и да го описва. Дисекцията позволява едно много подробно описание, но колкото тя е по-детайлна, толкова повече предметът на изследване е безнадеждно умъртвен.

По същността си изследователският процес се развива в хоризонтален план – натрупване на описания, на отделни графи-кутийки, които ученият съчетава в някакви комбинации според своето вътрешно устроение и предварителна подготовка.

Без да отхвърлям значимостта на индивидуалния научен труд (той има своето важно място в цялостната научна продукция) и на натрупването на детайлни знания в хоризонтален план, твърдя, че когато трябва да се изследва архива на един манастир, който е жив организъм (и жив по особен начин), тогава индивидуалният подход и хоризонталният план са недостатъчни. За да може предметът на изследване да се съживи и да се покаже, доколкото е възможно, именно като живо тяло, е необходим и вертикален план. Неговата ос схематично би могла да изглежда така: надолу – към себепознание и нагоре – към Вдъхновителя на манастирския живот. Ще рече, че е необходимо вдъхновение, от което може да се породи задълбоченост и цялостност на погледа. За да може детайлното хоризонтално описание да бъде видяно като единна и триизмерна картина, е необходим качествен скок, така да се каже, надхвърляне на хоризонта. Именно вдъхновението може да извърши този скок и да „види” цялото, независимо от отделните кутийки. Чрез него всички поотделно регистрирани факти се събират в цялостен образ, надхвърлящ и осмислящ всеки от фактите. То е без-доказателствен процес, не-опосредствано знание. В истинското познание на Бога, на съ-човека, на себе си липсва моментът на субект-обектно отношение. Пред нас не е „нещо”, а „някой” и аз го познавам в общение с него – това познание е съ-битиѐ и събѝтие.

Чрез нашия аналитичен понятиен апарат не можем да изразим цялостната картина-видение, получена при общението, но тя става отправна точка, παράδειγμα, чрез която отделните факти се събират и подреждат. Тя е истинен „критерий” за аналитичното дискурсивно научно знание и му дава плодотворно направление, плодотворни акценти. Мимоходом ще отбележа, че би могло да се говори за различни „вдъхновения” от различни „духове”, но на това сега няма да се спирам.

В така очертания контекст вече мога да изкажа увереността си, че едно добро вдъхновение за живото описание на манастирската история, отразена в архива, може и е добре да дойде от Евангелието, защото то е извор на вдъхновение за самия манастирски живот. Също така съм уверен, че добрият начин за пристъпване към всеки от архивните сектори на манастира и към архива в цялост, е научният екип. Първо, заради огромния обем на работата, който е непосилен за индивидуалния учен и второ – заради самия принцип на работа в екип, който е посилно уподобяване на съборния манастирски живот.

Животът в манастира (и въобще в Църквата) е живот в едно тяло. Той е общ живот, обще-жѝтие. Манастирският живот като идеал, като замисъл (в емпиричния живот той е по-близо или по-далече от идеала) е основан на Първосвещеническата молитва на Христа: „Да бъдат всички едно: както Ти, Отче, си в Мене, и Аз в Тебе, тъй и те да бъдат в нас едно” (Иоан 17:21), и после: „Аз съм в тях и Ти в Мене, за да бъдат в пълно единство” (17:23). Така поставената тема отваря безкрайно море от смисли и въпроси. Нека пределно синтезирано се ограничим до следното. Говорейки на езика на вселенските събори, двете основни новозаветни откровения могат да се изразят така: 1) Бог е един, но в три Лица (една природа-същност в три Ипостаси), като всяко от Тях съдържа цялата божествена природа, без Лицата да се сливат поради това помежду си, но и без да бъдат три отделни същности и 2) безпределният и безплътен Бог Слово, втората Ипостас, приема човешка плът, с която след смъртта и възкресението Си пребъдва и във вечността неразделно от Отца и Светия Дух.

Върху тези откровения, които са непостижими и немислими за човешката рационална логика, се гради животът в Църквата, и по най-изчистен начин – в манастира. Те са в основата на аскетическата и духовно-интелектуалната култура на Църквата. Следвайки мисълта на един от съвременните църковни отци, архим. Софроний (Сахаров), който се опира върху цялостната традиция на православното богословие, твърдим, че създаденият по образ и подобие (Бит. 1:26) човек, е създаден по този тъкмо троически образ – човекът, човечеството е една природа в множество (милиарди) ипостаси, „единосъщно съборно битие”.[2]

След падението на първозданния Адам и неуспехът му да осъществи поставената му от Твореца задача за съединяване на целия тварен свят с Бога,[3] идва новият, „последният (ὁ ἔσχατος) Адам” (1 Кор. 15:45), т. е. Богочовекът Христос, Който става Глава на святото Тяло на Църквата. Присъединяващите се към това единно Тяло чрез Кръщението и Евхаристията, оставайки уникални и неунищожими личности-ипостаси, стават членове на този целокупен в Христа човек, т. е. на Църквата. Затова и отделният отшелник е Христов отшелник, когато в дълбоката пустиня носи в сърцето и душата си „целия Адам”, молейки се с чиста и обилна на сълзи молитва за целокупното човечество. И именно поради тази единна множественост на човешкото битие е възможно спасението – то не е заплащане, нито задоволяване на правосъдието на един юридически действащ Бог (както е в други изповедания – християнски или не), но присъединяване на човешкия род към Тялото на Богочовека, Който е възкръснал и се е възнесъл отдясно на Отца с човешкото Си Тяло. Всеки, който свободно се присъединява към това Христово Тяло и става член на Христовата Църква, с това става и съ-наследник, съ-телесник (σύσσωμος) и съ-причастник на обещанието Божие, както обяснява св. Павел в Посланието към ефесяни (3:6).

В тази смислова рамка би могло да се говори, отново следвайки о. Софроний и други съвременни богослови, за индивида и личността като два полюса на човешкото битие.[4] Индивидът е затвореното в себе си и за себе си съществуване на его-центрирания атом, а човешката личност, заложена като потенция в създадения по образ и подобие човек, се актуализира само в пълното себе-отдаващо себе си отношение на човека както към личния Бог, така и към останалите себеподобни личности, а също и в пълното възприемане в себе си на техните личности, без при това личностното им битие да се унищожава в някакво „разтваряне” една в друга.[5] Това всъщност са и двете основни божествени заповеди – любовта към Бога с всичкия си разум, сърце и воля, и любовта към ближния – като към себе си (Мат. 22:37-39). Единственият начин в човека да се актуализира богоподобието е това лично отношение на любов към Бога и към съ-човеците. И начинът адекватно да се изследва миналото на една такава общност, в която този идеал е в една или друга степен въплътен, е от екип, в който отношенията са построени на подобен принцип (това също е идеал, който търпи приближение или отдалечаване). Защото основният принцип на човешкото познание е този на аналогията – човек не може да познае нещо, ако не му е в някаква степен съпричастен, ако не е в подобно устроение.

Ако това виждане се развие максималистично, тогава идеалният научен екип за изследване на манастирския архив и история (въобще на извори, произлезли в Тялото на Църквата), би била общност от единомислени изследователи, които освен от научния си потенциал са споени в съвместната си работа от личностни взаимоотношения, от общ молитвен и евхаристиен живот, т. е. причастни са в крайна степен на изучавания от тях живот и на неговия Вдъхновител. Неизбежните им човешки немощи – когато те биват осъзнавани и когато се води борба за тяхното надмогване – не представляват непреодолима пречка пред адекватното познание, тъй като и в емпиричния манастирски живот тези немощи също са налични и борбата с тях е основен момент в личния подвиг на всеки монах. В подобна съвместна работа тяхното „видение” за този живот би било най-цялостно и способността им за различаване (това, което при отците се нарича διάκρισις[6]) би ръководила разсъдъчното интелектуално познание в плодотворна посока. Защото разсъдъчната логика сама по себе си не е достатъчен критерий за истинността на познанието – тя може да доказва и А, и не-А, както това е демонстрирано в историята на човешката мисъл. В такъв съвместен процес до голяма степен се преодолява разривът в човека между ума и сърцето, получил се вследствие от прародителския грях, а именно – умът става „сърдечен”, а сърцето – „умно”. Събраните по такъв начин учени биха могли да бъдат в някаква степен съ-общници на изучавания от тях живот именно като живот-тайнство, който е сърцевината на всичко останало, което по принцип те са склонни да изследват – манастирска интелектуална продукция, икономика, строителство и т. н.

Разбира се, този идеал е утопичен и за някого би могъл да предизвика усмивки, но според мен той има своето значение тъкмо като отправна точка. Това, което твърдя, е, че по-голямата или по-малката близост до него съответства на повече или по-малко задълбочено познание на конкретния предмет, за който говорим. Разбира се, към един такъв идеал всеки трябва да пристъпва свободно и ненасилствено.

Наистина поставената тема е безкрайна. Ще си позволя само да спомена някои основни принципи за работа в екип, които практически произлизат от изложеното досега.

- Личностни взаимоотношения. Всеки от участниците възприема останалите като свободни и цялостни същества. Не ги консумира егоистично, като средства за постигане на своя особена и обособена цел, но им отдава всичките свои таланти и способности. Нормалното състояние на екипа е дух на съпричастност и взаимност. В подобна общност отделните личности не се „обезличават”, а напротив – разширяват се, актуализират се тъкмо като личности. Ако това е просто сбор от атоми, където се преследват предимно индивидуални цели и всеки върши (макар и акуратно) само „своята” работа, без поглед и съпричастност към останалите участници, тогава делото на екипа е обречено.

- Отношения на власт. Стремежът да властваш и да преобладаваш над другия е всеобща болест на падналата човешка природа. В съвремието ни тя се възпитава като „добродетел” от най-ранна възраст. В земния Си Христос живот показва власт само над злите духове и болестите (Мат. 10:1 и др.), както и да прощава грехове (например, Мат. 9:6), но спрямо свободните човешки същества е удивително „безвластен”. Перифразирайки апостола, бих казал: „безвластен до смърт, и то смърт кръстна” (срв. Фил. 2:8). Той възпира и учениците Си от подобни отношения: който иска да бъде велик (μέγας), нека бъде вам слуга (διάκονος, т. е. служител, който служи), а който иска да е пръв, нека бъде на всички роб (срв. Марк. 10:42-45). Това се отнася на първо място за ръководителя на нашия идеален екип – той трябва да може да носи немощите на всички останали (и човешки, и научни немощи). Ще рече, че пирамидата на властта е обърната с върха надолу и по този начин първият е най-отдолу. Ръководителят-координатор е насъщно нужен като човек, който има способността да вижда цялото и да направлява посоката на работата, но той остава в отношение на пълна взаимност и готовност да възприеме мнението и схващането на другия. Освен това, отношенията на власт – било чрез талантите си, било чрез напорист характер и т. н. са изключени и за останалите съекипници. На християнски език това се нарича смирение – нещо срамно и странно за нашето съвремие. Смирението обаче всъщност представлява истинският израз на любовта, която дава сили на всеки от нас да живее вдъхновено и пълноценно.

В един такъв екип талантите на всекиго стават общо достояние в пълния смисъл на думата – при условие, че всеки се стреми към себеотдаване на другите, а не към консумиране на останалите. Изследователският процес в такъв екип ще бъде творчески и градивен за познанието и от само себе си ще достигне до ново и приносно познание, без това да бъде поставяно като цел. Нещо повече, този процес ще бъде съграждащ въобще спрямо личностите на участниците в него, а резултатите от него ще бъдат градивни за аудиторията, пред която ще се представят.

- Отношения на търпимост. Онзи, който е видял себе си в дълбочина, всъщност е познал с това и дълбината на падението си – спрямо критерия за „човечност”, който е Самият Богочовек. Такъв род себепознание не допуска издигането на стена между себе си и другия, изключването на другия от своето собствено битие – това по определение е немислимо, защото аз и другият сме съ-човеци изначално. Това предполага и συγχώρησις – етимологично думата съдържа съ-вместяване, т. е. възприемане на друго битие в себе си, а самата дума означава „прошка”.

Казаното до тук няма претенции за изчерпателност. Това е само опит да бъде поставен въпросът за преосмисляне на изследователския подход, когато става дума за една жива клетка от църковното Тяло, каквато е манастирът. И да бъдат очертани най-общо посоките, по които всеки от изследователските екипи и лично всеки от учените да потърси вдъхновение за работата си в живото слово на Бога-Слово.

* Този текст е представен като доклад пред Международната научна конференция „Зографска библиотека и архив”, проведена в СУ „Св. Климент Охридски” на 27 и 28 октомври 2017 г. (бел. ред.).

[1] Според Емпедокъл Любовта и Враждата са вечни сили, начала, които едновременно събират и разделят елементите, от които е съставен светът. Възникването, раждането, както и унищожаването, смъртта на всичко в света е смесване на четирите основни стихии чрез Любовта и разделянето им едно от друго чрез Враждата, като така се осъществява едно вечно кръгообращение. Виж: Антична философия. Антология, съст. Р. Радев, Стара Загора 1994, с. 142-147. Благодаря на Георги Николов за съдействието относно библиографския източник, който не е наличен в манастирската библиотека.
[2] Софроний (Сахаров), архим. „Единство Церкви по образу Святой Троицы” – в: Рождение в Царство непоколебимое, М. 2001, с. 53-60.
[3] Според св. Максим Изповедник първият човек е бил призван да съедини в себе си цялата съвкупност на сътворения свят, на тварното битие. Едновременно с това е трябвало да достигне до съвършено единство с Бога и по такъв начин да доведе всичко сътворено до състоянието на обòжение (θέωσις). Виж: Лосский В. Боговидение, пер. с французского В. А. Рещиковой, М.: „Аст” 2006, с. 194.
[4] Софроний (Сахаров), архим. Видеть Бога как Он есть, Есекс: „Свято-Иоанно-Предтеченский монастырь” 2006, с. 30; Лосский, В., Цит. съч., с. 203-208.
[5] Понятието за личност, отнесено към човешкото битие, не е присъщо на древните църковни отци. В православното богословие то прониква в началото на 20 век от руската религиозна философия, където на свой ред се появява под влияние на западната философия от Новото време. През 20 век се разработва от Лоски, от архим. Софроний (Сахаров) и др., а в настоящия век върху него успешно работи о. Николаос Лудовикос.
[6] Духовното различаване (πνευματικὴ διάκρισις) не е разсъдъчен, аналитичен процес, а способността на просветения от Божията благодат човешки ум да „схваща” предметите в тяхната същност и цялост.



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/uarr8 

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме