Учредяване и възход на патриаршията в Първата българска държава

През 865 г. християнството става официално изповедание във всестранно укрепващата славянобългарска държава. Покръстителят княз Борис I (852-889) ратува за добре подготвено, високопросветено и родолюбиво духовенство, за благоустроена автокефална Църква с ранг на патриаршия, която ще съдейства за културния подем, укрепване народностното единство, утвърждаване новия обществен строй, държавната независимост и международния престиж на средновековна България. След съответни пратеничества и тактични преговори с представители на Християнския изток и запад (866-869), използвайки умело историческата обстановка, аспирациите и съперничеството между Рим и Константинопол на Балканите, княз Борис и неговите сътрудници на дипломатическото поприще ускоряват подготвителния процес за основаването на самостойна Българска църква. На 4 март 870 г. авторитетен църковен форум в Константинопол, на който участват и български пратеници, делегати и представители на древните източни патриаршии, учредява отделна църковна област в новопокръстена България. Оттук започва историческият път на поместната Българска църква – осма по ред в тогавашната органическа православна общност (след Константинополската, Александрийската, Антиохийската и Йерусалимската патриаршии, Кипърската, Синайската и Грузинската архиепископии),[1] втора – след Грузинската – народностна православна църква.[2]

Както се вижда от редица исторически паметници – кореспонденцията на св. патриарх Фотий, жития и служби на св. Климент и св. Наум Охридски, „Чудото на св. Георги с българина”, „Мъченичеството на 15-те Тивериополски мъченици”, „Българска апокрифна летопис”, археологически разкопки и др. – през втората половина на 9 век, при активната подкрепа на държавната власт, новооснованата църква тръгва бързо по пътя на възхода. Подготвят се добри кадри духовници, учители и наставници. Започва усилено храмостроителство. Устройват се първите български обители.

С пристигането на св. Кирило-Методиевите ученици в България (886 г.) се поставя началото на народностна, всепредана на църковнородолюбивото дело йерархия, която за кратко време неутрализира отрицателните аспекти от дейността на чуждото духовенство. Въвежда се славянското богослужение. Презвитер Константин става епископ в столицата Преслав.[3] Св. Климент се прославя от житиеписеца архиепископ Теофилакт Охридски като „пръв епископ на българския език”.[4] Марко Деволски – ученик на св. Климент – е „четвърти епископ на славянски език в Девол”.[5] Хиляди родолюбиви свещеници, монаси и учители се изявяват като ревностни църковно-обществени дейци.[6] Кирило-Методиевската културно-просветна традиция процъфтява в лоното на Църквата и, на свой ред, съдейства за проправяне пътя към църковната автокефалия и патриаршеската институция.[7]

Най-важните въпроси, които княз Борис тактично поставя (866 г.) пред папата – „дали е позволено да се ръкоположи патриарх” на българите, „от кого трябва да се ръкополага патриархът”, „колко са истинските патриарси”, откъде и как се получава св. миро[8] и др. – отново стават актуални в края на 10 – началото на 11 век. Идеята за патриаршия настойчиво се подема от българския владетел Симеон (893-927).

След голямата Ахелойска битка – август 917 г. – спечелилият победата княз Симеон се провъзгласява за „цар на българи и ромеи”.[9] Съгласно тогавашните схващания, положението на църквата е трябвало да съответства на достойнството на държавата, рангът на църковният предстоятел да хармонира с този на държавния глава. Както свидетелстват някои средновековни исторически паметници, в самата Византия са се ръководели от теорията за тясна връзка между царство и патриаршия („Imperium sine Patriarcha non staret” – царство без патриарх не бива).[10] По силата на този възглед, към 918-919 г., на Църковно-народен събор в столицата Преслав[11] официално се провзъгласява българската автокефалия, а предстоятелят-архиепископ получава патриаршеска титла. След това навярно именно той извършва църковния ритуал по коронясването на владетеля.[12]

Както съобщават Симеон Логотет и други византийски хронисти, през октомври 927 г. бива сключен мирен договор между България и Византия, с който се регулират и църковните им взаимоотношения. Признава се титлата βασιλεύς на цар Петър,[13] автокефалията и патриаршеското достойнство на Българската църква, възглавявана от патриарх Дамян.[14]

В Бориловия синодик (13 век) се споменават имената на още четирима „Преславски патриарси”, някои от които всъщност ще да са били столични архиепископи.[15]

Военно-политическата обстановка в страната през втората половина на 10 век се отразява неблагоприятно върху църковния живот. Когато Киевският княз Светослав навлиза в Североизточна България (968-969 г.) патриаршеският център се премества от Преслав в Доростол (Силистра), а след нашествието на византийския император Йоан Цимисхи (971 г.) – в гр. Триадица (София), която става столица на Западната българска държава, възглавявана от цар Самуил (997-1014). Понеже по военно-стратегически причини столицата се премества последователно на Запад – във Воден, Мъглен, Преспа, Охрид, заедно с нея се мести и патриаршеското седалище.[16]

С падането на България под византийско иго (1018 г.) се премахва и патриаршеската институция.[17] Споменът за древната Преславска патриаршия обаче остава да живее в многобройните исторически паметници: богослужебния Типик (виж, например, л. 30^б на Енинския апостол),[18] Втора грамота на имп. Василий (от началото на 11 век),[19] „Архиепископи на България” – т. нар. Дюканжев списък (12 век),[20] Бориловия синодик (13 век),[21] „История славянобългарска” (18 век),[22] „Зографска история”[23] и др.

* За първи път този текст е публикуван в сборника Българската патриаршия през вековете, ред. Х. Кодов, Н. Кочев, В. Пандурски, Х. Стоянов, И. Цоневски, С.: „Синодално издателство” 1980, с. 7-9 (бел. ред.).