Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

При изворите на християнството: още веднъж за последните издания на св. Макарий Велики и св. Исаак Сириец

Понеделник, 03 Април 2017 Написана от Ивайло Маринов

Ivajlo MarinovПрп. Макарий Египетский (Симеон Месопотамский), Духовные слова и послания. Собрание І, Изд. А. Г. Дунаев и иером. В. Дэпрэ (Smaragdos Philocalias), Афон–Москва 2015; Мар Исхак Ниневийский (преподобный Исаак Сирин). Книга о восхождении инока: Первое собрание (трактаты І-VІ), Изд. А. В. Муравьев, М.: Издательский дом ЯСК 2016

Във фокуса на този дискурс стоят образите на св. Макарий Велики и на св. Исаак Сириец – двама от най-бележитите мъже на Църквата за всички времена. Строгата филологична интерпретация на текстовете и мислите, достигнали с тяхно авторство до нас, не може да замени името, което те са придобили пред Бога чрез съзерцанията си и своите размишления в дългите дни на своя живот, както и с делата си, които, както се вижда, трогват и днес. Поученията им, заедно с поученията на светите Антоний, Йоан Златоуст, Кирил Александрийски и Симеон Нови Богослов, са неотменна част от най-доброто в църковната класика, така че необходимостта от задълбочено изследване и качествени преводи на тяхното творчество зрее отдавна.

Името на св. Макарий Египетски е достатъчно известно в християнските среди на Изток и на Запад и едва ли се нуждае от обстойно представяне. С това име обаче (извън известните 50 духовни беседи, на които е дадено научното обозначение Гръцки ръкописи, тип II) и с личностите, които стоят зад него, са свързани множество неясноти и неточни интерпретации, на които строго научното издирване дава отговори едва в последните години. В този смисъл безспорен принос е трудът на един от най-добрите съвременни руски богослови и патролози Алексей Дунаев.

Изданието на Дунаев е в три книги, слети в едно тяло-компендиум с обем от 1200 страници. Освен че преводът е представен билингвално, там има и три приложения, и най-пълната възможна библиография относно корпуса, съставена досега – пример за издание с най-високо научно ниво, реално издигащо богословието на световния научен подиум и заслужаващо поне една „Макариева премия” (при отсъствието на „Нобелова награда за богословие”). Подготвилите това издание са се сработили по един наистина уникален начин, за да могат, като общо дело, да представят еманация на дълбоко знание и дългогодишен сериозен труд, защото колкото е било всепоглъщащо за св. Макарий и еп. Симеон Месопотамски[1] да издирят тези свещени тълкувания и духовни истини, не по-малко е струвало плодовете от техния труд да бъдат открити, разчетени, схванати и точно преведени днес – в нашето време на релативизъм и криза на ценности, доверие и боголюбие. Така че по плода на представеното съработничество се вижда, че всички (включително издателите) са положили максимални усилия, а затова и резултатът и въздействието от техния труд са на такава висота.

Алексей Дунаев и о. Венсан, OSB, са прецизни специалисти, доказали научната си подготовка през годините. Трудът им е приносен и твърде ценен и в друго отношение – изчистване на положения и внушения в корпуса от митологичното им квалифициране като „твърде монашески”, „месалиански”, „спиритуалистични” и др. Здравата логика на корпуса определено не винаги съвпада с пост-византийската православна парадигма на популярните християнски ценности и методи на църковност, но точно отговаря на историческия контекст на възникването си и на семантиката на процесите, обособили връзките между идеи и позиции от корпуса с антични постановки, квалифицирани в популярната литература като „еретични”, „апокрифни” и „езически” и представени ad fontes най-често като псевдепиграфи. Но

… съчиненията, включени в т. нар. Макариев корпус, са оказали най-дълбоко влияние върху историята на християнската духовност през Средновековието и Новото време, и справедливо се почитат като един от върховете на православната мистика и истинен израз на Преданието.[2]

Пък и едва ли случайно Младенецът Иисус е запазен в Египет по напътствието на Божия ангел, след като специално е пророкувано: „От Египет извиках Сина Си” (Мат. 2:15). Затова и на всички коптски текстове от Античността до днес се обръща заслужено внимание – особено на Запад, където традицията на приемственост от Изтока – и най-вече от Александрийската църква – е доста по-осезаема.

Корпусът, особено този първи том, съдържа цитати и алюзии от антични автори, както и референции с паметници на най-ранната християнска литература, запазени на екзотични езици като етиопски, източно-сирийски, грузински и коптски.[3] Ситуацията много напомня контекста на някои от най-дълбоките и мистични идеи и концепции в корпуса от съчинения, дошъл до нас под името на св. Исаак Сириец, еп. Ниневийски. Често най-ценното от древнохристиянската мистика и духовна практика не е запазено или е запазено съвсем откъслечно и буквално „случайно” в един-два ръкописа, какъвто е случаят и с Дидахия: още едно доказателство за силата на омразата към автентичното Христово учение и духовната му логика – тикано винаги в обществения ъгъл, тъпкано и системно обричано на апокрифика и мистериозност. Мнозина от тези, за които светът не е бил достоен, са се скитали, винаги гонени, криели са се и са страдали, прокудени в чужди страни, всякога пришълци и странници. А учението им е трябвало да „оцелява” като псевдепиграфи, контаминации или анонимна апокрифика. В крайна сметка обаче то се оказва, освен навсякъде гонено, навсякъде и прието – под името на известни отци, дори в силно „метафразирани” варианти; единствено то трогва, извежда на благодатни места и напоява душите с най-дълбоките откровения, достигани от човека в търсене на Истината в дебрите на Божия Дух, защото писано е: По плодовете ще ги (раз)познаете.[4]

Работата, предприета в последните години от Дунаев с творенията на св. Симеон Нови Богослов,[5] е пряко следствие от мистичната връзка между тримата светци. Може би затова и съдбата на техните съчинения е почти идентична – в словата на св. Симеон са вплетени огромна част от съчиненията на Константин Хрисомал, като едни от най-проникновените идеи и концепции в тях принадлежат тъкмо на Хрисомал[6] (например, за седемте нива на вярата). Според нас (без връзка с Мистическото богословие на В. Н. Лоски), открояването и изясняването на духовните тенденции в християнството е нещо, което тепърва предстои и в което тези трима са единствените автентични и адекватни наследници на делата, разбиранията и специфичните традиции на апостолите и на техните приемници. Защото не в казионни структури и формопоклонничество могат да бъдат открити и реабилитирани (за да се изведат отново на мода)[7] постиженията на великите учители на Църквата и техните завети, които пронизват и оплождат съдбата на човечеството, но в живата, безкористна посветеност и духовна приемственост, която следва винаги откровенията на Духа тъкмо днес докато Отец работи, а не само понякога или като девиз. Нещо, което е много ясно изразено в Етични беседи на св. Симеон Нови Богослов, когато говори за апостолското приемство на духоносците, предоставено само на тях и на никого другиго по плът – в резултат от божествения монопол над дарбите, службите и действията на Духа, според учението на ап. Павел (1 Кор. 12:4-7).

Алексей Дунаев е един от най-опитните преводачи на светоотеческа гръкоезична литература, а творческите му постижения се градят върху четвърт столетие на упорито усъвършенстване. Към момента той е съставител, преводач и (или) редактор на едни от най-представителните светоотечески издания на Московска патриаршия, включително на колосалния библиографичен свод: Исихазм: Аннотированная библиография, М. 2004. Сред преведеното от него на руски език са съчинения на: св. Мелитон, Ориген, св. Йоан Карпатски, св. Григорий Паламà и др. Високите му научни дирения го отвеждат все по-напред и по-навътре в дебрите на богословието. Той не се примирява с безплодните повторения и незнание на повечето си колеги.

*   *   *

Разбира се, повторението е „майка на запаметяването”, но не и на познавателното задълбочаване в издирване на същностите и началата, породени от Живота и Истината. Виждаме, че докато св. Макарий и еп. Симеон Месопотамски, адекватни на времето си, изразяват дълбоките духовни принципи и рисуват с размах необятните простори на богообщението в едно „златно” за Църквата след Константин Велики време, а св. Исаак умело интерпретира състоянията на душата и подробности от вътрешния живот в духа на апостолското последование на вярата и, по-конкретно – в сирийската месалианска традиция, като подтик за постоянен самоанализ и духовно различаване, то вече преп. Симеон Нови Богослов с мъка в сърцето си е принуден около края на 10 век да опише религиозната реалност във Византия като изпълнена с отстъпления от традициите на светите отци, с духовна посредственост, формопоклонничество и политика, и очевидно неразбиране на логиката в много аспекти на църковната практика.[8]

За да се стигне обаче до гръко-византийската, а сетне и до западната унификация на християнството от 8-10 век и схизмата от 11 век, причината можем да видим, освен в политическата конюнктура, още в неточното предаване и неправилното практикуване на голяма част от изработеното и обяснено, понякога с кървави усилия, духовно учение на св. отци. Търсейки социални придобивки и политическо влияние, предстоятели на църквите в Рим, Александрия и Константинопол след Халкидон все по-често влизат в пряко сътрудничество с властта на кесаря, което, разбира се, води до трагичните плодове на Средновековието, до поредица инквизиционни извращения на Христовото учение, кръстоносни походи, монашески републики и нагаждане в този свят, до колаборация с мамона и оторизиране на родения по плът да потиска духоносците, както констатира св. Симеон.

Обикновено човешките обединения са налице при наличието на общ враг – при катаклизъм или общ интерес, поради роднинство, страст или печалба. Логика, която с времето попива дълбоко и в Църквата. И води до липсата на ангажимент за опазване и надграждане постиженията на отците (особено на Изток, където обезпаметяването[9] е по навик).

От една страна, психоаналитично погледнато тази постановка е съвсем естествена и разбираема: неестествено е за някого да тачи, преписва или оделотворява писания и норми, които пречат и изобличават. Когато обаче Христовото учение е свеждано до Св. Писание, тогава нещата стават лесни – там липсват подробностите, най-непосредствено съсипващи плътското мислене, духовната посредственост, сътрудничеството с кесаря и човекоугодието. От друга страна, колкото едно учение (дори и да бъде терминологично похристиянчено) е по-плоско, плитко, леко и посредствено, колкото то е по-непълно, обобщително и размито, толкова е и по-почитано, дори сред управляващи, и толкова е по-опазено и масовизирано. И обратно – колкото е по-дълбоко, конкретно, изискващо, безценно, важно, проникновено, изобличително и духовно, толкова повече то бива „метафразирано”, цензурирано и гонено. Това, с което разполагаме днес като запазено и издадено от Преданието – благодарение на римокатолически ордени – е само малка част, и то не винаги най-важната от гледна точка на духовното развитие на човешката цивилизация и историята на Църквата. Ето защо, граденото столетия наред статукво, спекулациите и неточните интерпретации и метаинтерпретации в богословието е много трудно да бъдат парирани и овладени, особено ако са политически и финансово изгодни. Повсеместно наложените псевдохристиянски разбирания и „замазвания” по много богословски проблеми, включително догматични, не са критерии за истинност, коректност и мандат според Истината. И докато защитата на плачевното положение, в което се намира Църквата днес, бъде основният мотив на мнозинството заинтересовани и на някои от тях не им паднат люспите от очите, като на фарисеина Савел, то няма да бъде откроена и добра стратегия и начин за преобразяване лицето на Църквата, според дълга за съобразяване с постиженията на отците, чиито творения в добри преводи са практически непознати на клира, а какво остава за масовия читател – за „обикновения” вярващ.

Никакъв симпозиумен „неопатристичен” синтез не заменя реалното преживяване на Таворските откровения. Защо, собствено, са писали толкова много, задълбочавали са се и са препатили (дори до смърт) мнозина от отците и учителите на Църквата? Защо е днес този труд по издирване, събиране, съхраняване, разчитане, превеждане и издаване на техните наставления и учения? Нима не за да се съвземем и да проумеем, че ако не живеем според подробностите, изложени в писанията на отците, ще останем роби на страсти, неразбиране или, направо казано, на магията и на илюзиите, инжинирани от княза на този свят, който успива и занимава с „хляб и зрелища” и с „проблеми”, за да губи времето на хората, както винаги е правил? Нима не за да проумеем, че никакво посредствено и половинчато „ходене на черква” с „палене на свещи” няма да ни спаси от духовната низост и мръсотия, от леността и подценяването на Христовата жертва и на Христовото дело днес?

Въпросът за духовната приемственост, усвояване и плодотворно пазене ученията на светите отци е от първостепенна важност. И тази тема сега е толкова по-болезнена, колкото по-разклатени са патриархалните обществени навици, разбирания и устои, според евтиното положение и късите перспективи, в които пребивават душите, когато на обществената софра са изложени всякакви продукти, включително и религиозни, но и при тотално отсъствие на ясни критерии и на авторитети относно ползата от тяхната консумация и качество – глобалният търговски свят и рекламите отдавна са лишили от категоричност гласа на традиционните ценности и съвестта. Изглежда, че колкото по-механизирана е структурата на демокрацията, толкова по-относителни, маргинални и условни ще стават и човешките копнежи в следването на Истината.

Интересна е интерпретацията, с която се обяснява „пазенето на статуквото”. Тя включва обикновено два компонента – съобразяване с местната традиция и пазене непокътнато учението на светите отци. Всъщност и двата аргумента водят до безплодно поведение, несъстоятелни са и са несериозни.

„Образцовата” гръко-византийска традиция е нагодена към имперски позволения и санкции, а учението на отците е силно видоизменено – до такава степен, че, ако най-извисените сред тях бяха живи днес, те щяха да се чудят какво всъщност представлява християнството, което се практикува, или поне – какви са целите на тези, които спазват подобни религиозни ритуали. Същността на християнството, неговата духовна логика и мистични дълбочини са превантивно изрязвани от тялото на Църквата през вековете на колаборационизъм от тъмни сили и техни слуги дотолкова, че вече е трудно изобщо да се говори за Христос в обществото, освен в историческа перспектива и „по празници”, а когато се засягат лични въпроси или относно мистиката и дебрите на Духа (особено в западния свят) това става вече почти невъзможно. Това са плодовете от византийски и схоластично посятото към ден днешен.

Да се върнем обаче към стойността на посланията в книгите, които породиха тези размисли. Какъв е смисълът от запазването на тези съчинения и от огромния труд по издирването на духовните истини, по преписването на текстове, по съхраняването, превеждането и издаването им, от изнасянето на беседи? Каква е целта? От отговора на този въпрос ще зависи и нашият дял в съдбата на тези истини. От него се определя отговорността ни и се засяга нашето бъдеще. Както казва Спасителят, ако не бе говорил, „грях не щяха да имат” (Иоан 15:22). Но ето – съчиненията са публикувани и се чакат изпълнителите.

Известно е, че хората се насъбират край учители, които им гъделичкат разваления от своеволие слух. За да порасне обаче, за да се развие, човек трябва да се пребори, да надживее детското. Без съпротивление има носене по течението. А светът стремително се дехристиянизира. Който чака да бъде притиснат от неблагоприятни обстоятелства (засягащи и живота), за да се стресне и да се съвземе, не ще дочака. Бог, от Своя страна, не иска „смъртта на грешника” (Йез. 33:11). Който обаче не разбира трудните места от Светото Писание, не може да очаква, че лесно ще проникне и в писанията на Макарий (Симеон) и на мар Исхак. Налага се да търси, да иска, да хлопа. Да търси хора, които ги разбират (като велможата на Кандакия, Деян. 8:27) и да не се задоволява с неразбиране. Нарушителят на Закона не се оправдава поради незнание. И ако в този свят това е така, колко повече ще е в бъдещия. Усъвършенстването по плът не помага за такова и по дух. Господ Иисус Христос изисква да сме съвършени и тогава „всичко останало” ще ни се прибави. Дали на Страшния съд някой ще се оправдае, че не е знаел как да търси „царството Божие и неговата правда”? Или Бог е излъгал като е заповядал: „Търсете и ще намерите”? Истината е, че който не е станал в Духа жилище на Отца и Сина (Иоан 14:18-25), не е ясно на какво може да разчита, освен на себе си и късата си перспектива – както в този свят, така и, и дори още по-малко!, в бъдещия. И написаното от отците категорично потвърждава това.

*   *   *

Изданието на първите шест мемри на мар Исхак е по-скромно постижение,[10] доколкото А. Муравьов с тази книга едва започва издаването на първия том (по изданието на лазариста П. Беджан) от словата на великия сириец. Съжаляваме само, че неговият превод не е на високо научно ниво, още повече, че според думите на самия Муравьов много специалисти са го консултирали и при превода, и при историческите студии и статии (вече публикувани в различни периодики), които са приложени в изданието,  макар че целенасоченият колективен труд винаги дава по-добри плодове, тъй като никой човек не е носител на критериите за истинност в пълнота и не може проследява всички перспективи, в които участва при своите занимания.[11]

Съществува експертно мнение, че сирийският език, използван от мар Исхак, е по-лесен за превеждане като цяло, в сравнение с гръцкия на Макарий/Симеон, но доколкото идеите и концепциите на мар Исхак са покъртително задълбочени като духовно послание, ние не можем да омаловажим по никакъв начин трудът на А. Муравьов спрямо този на Дунаев (сравнение не е и необходимо). Още повече, че той стои съвсем представително на фона на руския превод на втория том от мемрите, издаден от митрополит Иларион (Алфеев) през 1998 г., които, по всичко личи, са превеждани по-скоро от английски език, а не от сирийски.

Всъщност, издаването на Исааковия корпус А. Муравьов започва още през 2008 г. с малката книжка: Мар Исхак с горы Матут (преподобный Исаак Сирин). Воспламенение ума в духовной пустыне: Tractatus I, 1 [Smaragdos Philocalias], Афон-Москва 2008. Отлежаването в размисъл на по-тежките духовни идеи и концепции, до които е достигнал човек, особено ако не са лични, винаги е по-ползотворно, доколкото по такъв начин се дава време на душата и умът естествено да ги възприемат и да проникват в тях, а и те в тези. А шестте мемри на мар Исхак определено изискват време за осмисляне, защото доколкото е установено от изследователите, те са писани лично от светеца и представляват програмно и концептуално въведение към всичките му по-сетнешни мисли и духовни поучения, записвани вече от неговите ученици в следващите четири тома.

Ние можем само да гадаем за преките задачи на тези въведителни мемри, но според мнението на най-известните сиролози те са писани в един по-ранен етап от учителстването на мар Исхак. Във всички случаи обаче, техният перифрастичен превод (макар и с множество обяснителни бележки – почти 800), предложен от Муравьов, доста затруднява правилното разбиране на вложеното послание, още повече, че езикът на представителите на Духа и дълбочината на изложените учения е много труден за схващане от недостатъчно подготвения духовно ум, тъй като включва в себе си асоциации и семиотика, познати само на преживяващите пътя на посвещението и следващи отблизо Източника на разбиранията на светците. Така не бива да ни учудва и фактът, че гръцките монаси Авраамий и Патрикий, които в края на 8 в. са превели от западно-сирийски диалект много от мемрите на мар Исхак, практически почти навсякъде, където смисълът на сирийския израз има по-тежък духовен характер и определено изисква сериозен духовен опит за неговото правилно възприемане, още повече и за неговия превод, не са успели да изложат подходящо на гръцки език вложените послания, което личи и по това, че и в превод тези пасажи са или трудно разбираеми, или напълно неясни.[12] Като прибавим към това положение и факта, че преводачите са си позволили и цензура, то ние ще можем да разберем тежката задача, пред която е бил изправен и Муравьов. Подобно е било и положението на А. Дунаев със сложните конструкции в словата на св. Макарий (усложнени чрез различна падежна зависимост), но доколкото в арамейския език са запазени по-древни и устойчиви конотации, свързани с йероглифното писмо, то определено на Муравьов също така не е било лесно да изрази с малко думи кратките сирийски духовни (често поетични) конструкции на мар Исхак.

В последните месеци в Русия отново се разгоря спорът[13] – както и след излизането на превода на том 2 на митр. Иларион в 1998 г. – върху автентичността на ръкописното наследство на мар Исхак и всички текстуални и теоретични проблеми, свързани с него, особено за неговото монофизитство.[14] При всички случаи, изследванията на С. Брок, С. Киала и напоследък Г. Кесел категорично сочат, на базата на ръкописната атрибуция и на характерните за светеца терминологични конструкции, че авторството на първите два тома от Corpus Ishaqum принадлежат на едно и също лице, предадено в надсловите на четирите ръкописа като мар Исхак Д’Нинве. Ако обаче атрибуцията не е аргумент (както например в случая с корпуса на Псевдо-Дионисий Ареопагит), то могат да бъдат приведени доказателства – текстологични (термини и конструкции), но и семантични (идеи и концепции), и стилови (подход към изложението и начин на изразяване).[15] И все пак (както и с авторството на Макариевия корпус), недоволните „притежатели” и „защитници” на статуквото продължават да издирват слабости в научната теза.

Така или иначе обаче, основният въпрос е не дали в първите три тома са вплетени слова и поучения (или пък те изцяло принадлежат) на св. Исаак Сполетийски (родом от Сирия),[16] а кой е същинският приемник и продължител на духовната практика и ученията, предложени в корпуса. Това не би било прецедент – много предхристиянски и раннохристиянски идеи и концепции на „варвари” и „еретици”, иззети от контекста си, са акомодирани в църковното учение.[17] Същото например се констатира и в случая със Стромати на Климент Александрийски, където (подобно на Библиотека на патриарх Фотий) не само са цитирани, но и задълбочено са изтълкувани внушително количество древни писания, някои от които запазени единствено там. Такива заемки не се отнасят само до явно еретически текстове и псевдепиграфи, но и до най-дълбоки и съществени положения от катихизиса на Църквата, непосредствено възприети от „езичници” или „схизматици”. И тъй като делото се показва по плодовете, неизбежно в последния век критериите за истина и достоверност се изместват от лоното на Църквата към сферата на науката и технологиите, като в общественото съзнание моралните категории правда и истина и духовното измерение на вярата и истината са редуцирани до „обективни” и реално-доказуеми факти и обстоятелства, а църковното съзнание – сведено до сугестия и психическа полза.

Дълбокият, непрестанен самоанализ, наречен духовно пребъдване и теорѝа, с който св. Макарий и св. Исаак извеждат духовните истини и характерни особености на своето преживяване, е цената, плащана за духовно възрастване и преображение в осмисляне на битието и в подготовка за вечността (Екл. 1:13; 3:10). Никоя психоаналитична школа не би могла да постигне резултатите, които предлагат двамата светци, в изясняването на принципите и спецификите на трудностите, преживявани от душата при бавното ѝ съединение с проявленията на Божието благобитие и съслужението с ангелите. Това е и една от безспорните ползи от преводи на съвременен език на двамата светци, които по чисто емпиричен път, в изпълване с Духа, очистване на помислите, съзерцания и откровения успяват да опишат подробно душевните си преживявания, а и да очертаят верни насоки за духовната бран. С други думи, с тези две издания се предлага достъп до елитни наръчници за успешен духовен живот на всички заинтересовани, още повече до момента тези учения са ползвани в не съвсем адекватни или тенденциозни преводи, които освен това са и доктринално обременени и монашеско акцентирани. Разбира се, от християните се очаква да бъдат нови творения, а не да „четат книжки”. Вярно е, че следването на Божия Дух и развитието във вярата изискват посвещение и ученичество, но като начин на живот християнството никога не може да е фиксирано (ограничено) като послание и духовно въздействие върху отделни групи, ордени, монашески школи и плътска приемственост, тъй като то носи уникално универсалния характер на учение за всички човеци, идващо от техния общ Отец.

В заключение можем да кажем, че размишленията и откровенията на тези двама светци са изключително полезни и практични за всеки боголюбец. Но изобщо и всяка душа би имала непосредствена полза от запознаването с тези писания, които изразяват (на античен език) универсални принципи и архетипни специфики. Оправданието, че този тип изразяване е неразбираем или че тези писания „стоят” твърде монашески и „засукани”, би било обяснение на нежеланието за полагане на целенасочени усилия, но не би могло да бъде обяснение пред фактическия Вдъхновител на светците. Защото, ако Христос нарече сатана дори канарата Петър (Мат. 16:23), когато онзи разсъждаваше твърде човешки, то как би определил празните оправдания на маловереца?

Величествените образци от миналото, в лицето на св. Макарий, св. Йоан Златоуст, св. Исхак и св. Симеон Нови Богослов, които с писанията си са незаглъхващи гласове на верни свидетели на Истината и Любовта, вестители на дълбокия и изначален копнеж на душите, впечатлени от красотата на Евангелието, за съчетаване с вечния Жених и Пастир на умовете и сърцата, са непреходно богатство на Църквата. Подробностите от духовния живот те разясняват като никой друг на земята; те са прецизни инструменти на Духа на истината и лъчи от Божиите сияйни лъчи; гонители на мрака и заблудите, вдъхновители, водачи, целители, близки приятели на всички, посветени на служението на Духа, фундаменти на Божия градеж през вековете, елейни съсъди на благодатта.

Затова добрият, внимателен и буквалистичен превод, особено на терминологични конструкции в творенията на отците, фиксиращи непреходни духовни механизми за развитие и творчество, според новозаветното послание, е сериозен богословски принос сам по себе си, но е толкова по-полезен, колкото по-важни текстове представя. Днес с нетърпение се очаква появата на коментиран научен превод на словата на св. Симеон Нови Богослов,[18] особено неговите Етични беседи. С подобни издания сериозен тласък би получила крайно належащата ревизия на идеологемите и митологемите в масовото църковно съзнание. По естествен път те могат да доведат и до създаването на среда за адекватни анализи в собствено богословски контекст.


[1] Относно авторството и някои от проблемите на Corpus Macarianum виж също резултатите от последния Макариев симпозиум – в изданието: Makarios/Symeon in östlicher Überlieferung: Beiträge des VIII. Makarios-Symposiums, Bergvik 2014, M. Tamcke (Hg.) [Göttinger Orientforschungen I. Reihe: Syriaca 49], Wiesbaden: Harrassowitz 2016.
[2] Прп. Макарий Египетский (Симеон Месопотамский), Духовные слова и послания…, с. 5.
[3] Установено е например, че основни постановки, върху които гради ученията си св. Исаак възхождат към известните еретици Евагрий Понтийски и Теодор Мопсуестийски.
[4] Интересът към автентичното и оригинално творчество на тримата светци (заедно със св. Симеон Нови Богослов) и към техните взаимосвързани мистагогични послания тепърва ще нараства. Виж например: Bitton-Ashkelony, B. “Personal Experience and Self-Exposure in Eastern Christianity: From Pseudo-Macarius to Symeon the New Theologian” – In: Between Personal and Institutional Religion: Self, Doctrine, and Practice in Late Antique Eastern Christianity, ed. B. Bitton-Ashkelony, L. Perrone, Turnhout: “Brepols” 2013, p. 99-128; Duca, V. “Human Weakness in Isaac of Nineveh and the Syriac Macarian Corpus: A First Investigation” – In: Aramaic Studies 14, 2, 2016, p. 134-146.
[5] Прп. Симеон Новый Богослов. „Послания”, Пер. с дргреч. А. Г. Дунаева – В: Богословские труды, 46, 2015, с. 21-65. От кореспонденцията ни с авторите ни е известно, че отец Д. Поспелов (издател на серията Smaragdos Philocalias) към настоящия момент е завършил превод на голяма част от прозата на св. Симеон, която Дунаев вече е редактирал и коригирал.
[6] Виж повече в: „Предыстория Исихастского движения (ХII в.)” [Глава ІV.1 от съчинението: Дунаев, А. Г. „Предисловие к русскому переводу Слов и Посланий Макариевского корпуса Первого типа”] – В: Прп. Макарий Египетский (Симеон Месопотамский), Пос. съч., с. 147-152.
Превод на български в Живо Преданиетук (бел. ред.).
[7] Виж Иез. 37 гл.
[8] Не случайно неговият издател Никита Ститат (трудно е да го наречем ученик, тъй като при кончината на св. Симеон, според авторитетните изчисления на о. Ириней Озер, той е едва 17-годишен) не успява да привнесе нищо към постиженията на Новия Богослов, а насочва усилията си в споровете със Западната църква, която без друго е в криза.
[9] Vatchkova, V. “La méthode byzantine de la damnatio memoriae” – In: Memory and Oblivion in Byzantium, ed. A. Milanova, V. Vachkova, Tsv. Stepanov, С.: „Военно издателство” 2011, с. 164-181.
[10] Научната критика вече фиксира някои фактологични неточности в Предговора на това издание, който има авторската претенция да бъде обстойно въведение към Corpus Ishaqum.
[11] Нека все пак уточним, че Муравьов има навика да преиздава вече публикувани свои статии, какъвто е случаят и с приложените в тази книга негови разработки, а самият превод заема 210 от 570-те страници на книгата.
[12] Нови данни по проблемите на Corpus Ishaqum виж в: Материалы Первой международной патристической конференции Общецерковной аспирантуры и докторантуры имени святых Кирилла и Мефодия „Преподобный Исаак Сирин и его духовное наследие“, Москва, 10–11 октября 2013 г., Ред. митр. Илариона, М. 2014.
[13] Част от публикациите са изложени на: http://www.nestorianstvo.ru.
[14] Говорим не за мнимото несторианство на мар Исхак, защото Църквата на Изтока (Източно-сирийската църква) никога не е била несторианска. Виж: (Иларион (Алфеев), йером. „Творения преподобного Исаака Сирина в греческом и русском переводах: послесловие к публикации новооткрытых текстов” – В: Церковь и время, 4 (7), 1998, с. 146-178 [превод на български – тук (бел. ред.)]). Нито говорим за неговия оригенизъм (не само мнение за апокатастасиса, но и за други оригенистични учения, които е проповядвал, като подробности очакваме в критичните издания на томове 4 и 5 с негови съчинения, върху които работи Григори Кесел), а за неговото месалианство, тъй като той е следовник на тъкмо тази християнско-аскетична традиция. Повече в: Муравьев, А. В. „Mṣalyānūthā. Сирийское досье „мессалианского” феномена (ІV век). К вопросу о начале движения „молитвенников” в сироязычной среде” – В: Вестник ПСТГУ ІІІ: Филология, 4 (22), 2010, с. 44-53 [превод на български – тук (бел. ред.)]; Hagman, P. “St. Isaac of Nineveh and the Messalians” – In: Mystik- Metapher- Bild: Beiträge des VII. Makarios-Symposiums, Göttingen 2007, M. Tamcke (Hg.), Universitätsverlag Göttingen 2008, S. 57-66.
[15] По-трудно е доказването на авторството на третия том, анализиран от Сабино Киала, тъй като в него се ползват и други конструкции, характерни повече за сирийската аскетична литература от 8 в., но въпреки това изследователите аргументират авторство на едно и също лице, поне на по-голямата част от там поместените слова.
[16] Хипотеза, пространно аргументирана август 2016 г. от В. В. Фоминих: Фоминых, В. „Жизнь и творения преподобного Исаака Сирина” – В: Благодатный огонь.
[17] Обстоятелствата по тези събития дават възможност на някои изследователи, като Харнак, Бултман, М. Хенгел, да предприемат „жизнено важно ново обединение на историческото издирване и богословското търсене на истината” (Hengel, M. The Son of God: the Origin of Christology and the History of Jewish-Hellenistic Religion, London: SCMP 1976, p. VII) на „изгубените християнства” в античния свят.
[18] За качеството на масово тиражираните преводи на еп. Теофан (Говоров) е несериозно и да се говори – само ще напомним, че те са метафразиран превод от превода на новогръцки език, като почти всички по-трудни места са преведени или семантично неадекватно, или идеологически коректно.



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/wyh88 

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме