Образът на св. Климент Охридски в паметта на Църквата и в контекста на нашето съвремие

През настоящата 2016 година Българската православна църква по традиция отбеляза важни за историческата си памет годишнини, главната сред които е свързана с „първия епископ на българския език”: седмочисленикът, ученикът и продължителят на делото на светите равноапостолни Солунски братя Кирил и Методий – св. Климент Охридски († 916 г.). И, тъй като паметта на Църквата за него включва не само подвига му в монашеското житие, а още и всичко онова, което той, по Божи промисъл и укрепван от Божията благодат, е извършил за духовността, за църковната просвета и въобще за културата на българския и на славянския род, в следващите редове ще се вгледаме отново в образа на този дивен Божи светец, с чието име свързваме началата на християнството у нас, проследявайки го накратко както през църковната ни за него памет, така и през някои особено характерни черти на съвремието, в което живеем като общество и Църква днес – хиляда и сто години след блаженото успение на този боговдъхновен строител на Църквата в България.

В дните, посветени на неговата памет, когато в поредица от църковни, църковно-обществени, научни и други прояви в нашето общество името на св. Климент ще звучи по-често от всякога през годината, е не просто уместно, но и задължаващо не само да си припомним самия него, но и да направим равносметка на самите себе си и собствените си дела като свето-Климентови чеда и приемници. Да разсъдим честно в самите себе си: дали сме достойни за неговото име и дали Църквата и обществото ни днес са тези, които е имал в мечтите и в молитвите си и които е градил с неуморните си трудове Охридският чудотворец? Дали зад всички възвишени слова, които и тази година ще изречем за него и за чутовното му дело, ще стоят плодовете от усилията на истински негови следовници, или това ще са само високопарни хвалебствия, каквито е прието да звучат в тържествени дни като днешните?

Откъде обаче да започнем в опита си да очертаем отново, единадесет столетия по-късно, духовния образ на този благодатен съсъд на Светия Дух, Христов апостол и стълб на Божията Църква, на този титан на духа и просветността, който „със словата си поучи езичниците на Божията вяра, с делата си се възвиси до божествения безпечален живот, с чудесата си просия пред пристъпващите с вяра към него, и с чудесни знаменията озари преславно западните земи” – както пее Църквата в посветения нему и добре известен на всички тропар? Какво още бихме добавили ние днес, с което да допълним, да довършим нарисувания негов образ в посветените му жития и служби, а най-вече нарисуван от него самия: с делата и плодовете от собствения му богоугоден живот? Живот и подвиг, оценен още приживе от неговите съвременници, и особено през столетията – от неизброимите му духовни чада и следовници на попрището на духовната и църковната просвета?

Как още да възвеличим него, когото още блаженият Охридски архиеп. Теофилакт бе нарекъл „нов Павел за новите коринтяни – българите, … предал на българите всичко онова, което се отнася до Църквата и с което се прославя паметта на Бога и на светците, и чрез което се затрогват душите”. И още: „… божествена и свещена глава, върху която Духът си създаде непоклатимо седалище, … светило… [и] тръба, чрез която ни повика Утешителят, добър пастир, … чрез [когото] … цялата българска страна позна Бога, … земен ангел и небесен човек”? И когото друг бележит Охридски архиепископ – Димитри Хоматиан – определя като един „велик наш отец и светилник на България, [който] чрез собственото си усърдие превърна варварския и див народ [на българите] в свят народ, извършвайки апостолското дело, заради което е бил и удостоен с апостолска благодат”. Който „след смъртта си, заедно с апостолите, е глашатай на истината и равноапостолен, [и] живее заедно с мъчениците, понеже на много пъти понесе окови и мъчения – заради словото”. Свидетелства от миналото, които оживяват и придобиват особена актуалност в нашето съвремие – когато тихомълком или съвсем открито апостолското Климентово дело все по-често се подлага на съмнение, а позналата Бога благодарение на него страна, забравяйки заветите му, все по-охотно се увлича от противни на Евангелието учения.

Нека обаче да продължим с църковния образ на светеца, когото в богослужението ние справедливо наричаме „… от Бога предизбран Христов светител, … от детството си придобил правия Дух Божи, … роден за просвещението на българския род… неуморим радетел на Христовото благовестие”. И когото днес величаем: „Радвай се, светителю отче Клименте, Охридски чудотворче, равноапостол и просветител на българския народ!”. Като в тези величаещи думи изразяваме и цялата си почит, и цялото наше преклонение пред него и неговото дело, заедно с благодарността си към Бога, задето е удостоил народа ни с толкова облагодатен, всеотдаен и величав пастир и учител.

Такъв е останал в паметта на Църквата неговият свят образ – такъв и ще пребъде той във вечността, защото посятото от Христовия апостол се сее не за смърт, а за живот (Деян. 11:2-18). И ако е вярно казаното от Господа, че „никой няма любов по-голяма от тая, да положи душата си за своите приятели” (Иоан 15:13), то колко повече важи това за пастира, който, като подражава на Господа (Иоан 10:11), докрай полага душата си за повереното му словесно стадо? Затова и словесното стадо, което сме всички ние – свето-Климентови следовници през всички столетия – винаги ще пазим като скъпоценно наше достояние този дивен образ: на монаха и книжовника, на учителя и бореца за чистота на православието, на подвижника и чудотвореца Климент – наш вечен учител и наставник в Христовото Евангелие, който и днес ходатайства от небесните селения за доброто и за преуспяването ни, молейки Бога за пребъдването на равноапостолното си дело.

Съхранявайки обаче този свят образ, ние всякога ще оставаме и длъжници на св. Климент и въобще на всички онези, които в далечните и не толкова далечни векове отдадоха силите и живота си за делото на християнската и църковна просвета на българския род. Донякъде защото зададеният от тях образец винаги ще остава за нас една наистина недостижима висота, но и защото и ние самите не винаги полагаме посилните нам усилия поне да се стремим да се придържаме близко до образеца, който някога бе задал със служението си в полза на Църква и Отечество равноапостолният Охридски светец и чудотворец. И тук вече стигаме и до онези неизбежни паралели, които не можем да не направим в дни като днешните, когато и Църквата, и обществото ни, и научната общност – всички заедно си спомняме за личността и делото на „първия епископ на българския език”.

Първият такъв паралел, който сме длъжни да направим, е между времето на св. Климент и нашето време. Между онова време, когато народът ни, – заедно с още много други от европейските народи – оставаше все още далеч от светлината на Евангелието, и настоящето, когато доброволният отказ от вечните християнски истини и ценности все повече възприема формите на епидемия, застрашаваща да опустоши не само нас като народ, а и целия, иначе възприеман като „цивилизован” свят. Всъщност този паралел не е от днес или от вчера. Отливът от Църквата и от нейното богословие, от онези думи за живот, които Църквата вярно пази в своето учение и в своето Предание – в посока към автономната човешка мъдрост – владее умовете и сърцата на европееца още от времето на т. нар. „Просвещение”, отровните плодове на което отдавна са се разпрострели и сред нашия народ, и особено сред неговата интелигенция. Факт, който се признава от не един и двама представители на тази интелигенция в миналото и днес, и който бива с горест констатиран и от мнозина наши предшественици – архиереи и пастири на Българската православна църква от близкото и по-далечно минало. Факт, който без преувеличение поставя нашето съвремие по същество много близо до епохата преди св. Климент, който затова и отдава всичките си сили и дарби, и целия свой живот на мисията да разпростре истината и светлината на Евангелието сред своя собствен, обичан от него и, уви, тънещ в мрака на безпросветността, народ, отколкото до епохата след него – когато обучените от него хиляди ученици продължават неговото дело, сеейки семената на здравото Христово учение сред нашите далечни предци.

Разбира се, говорейки за безпросветност, ние съвсем не употребяваме думата като някаква противоположност на вече споменатото „Просвещение”, с което, както току-що казахме и както и при други случаи сме изтъквали, започва и разривът на съвременния свят с Църквата и с Христовото Евангелие. Защото, на езика на Църквата, безпросветност означава отсъствието не на някакъв мъгляв антропоцентричен идеал, а на Евангелската светлина, на онази светлина, за която се говори в Евангелието и Която Светлина е Самият Христос: „В Него имаше живот, и животът беше светлината на човеците. И светлината в мрака свети, и мракът я не обзе” (Иоан 1:4-5). Говорейки за безпросветност, ние говорим за отсъствието на „… истинската светлина, която просветява всеки човек, идващ на света” (Иоан 1:9). Ето тази божествена светлина, която няма нищо общо с модерната човешка концепция за „просвещение”, в еднаква степен е липсвала и във времето на св. Климент Охридски, липсва и днес, и това е нещо, за което не трябва да затваряме очи, в случай че желаем да останем верни и Христови, и свето-Климентови ученици, призвани свише да бъдат онзи „град, който стои навръх планина” и онова „светило”, което слагат на високо, така че да може да просвещава всички (Мат. 5:14-15).

Което от своя страна вече ни води и към втория паралел, извикан от съхранения в паметта на Църквата образ на св. Климент Охридски – паралела между неговото дело и онова, което вършим ние днес, 1100 години по-късно. Между мащабите на стореното от него за духовната и църковна просвета на нашия народ, и това, което постигаме днес – в условията на, както вече казахме, масово отдръпване от християнството и от Църквата, но и във века на гарантираната неограничена свобода и на също толкова неограничените възможности. И тук трябва да признаем, както вече казахме, че ние оставаме длъжници и на св. Климент Охридски, и на всички останали, отдали сили и умения, и целия си живот за делото на християнската и църковна просвета на нашия народ.

Причините за това са, разбира се, много и най-различни, – първата и може би най-важна от тях вече посочихме, – и не всяка от тях можем да отнесем непосредствено към онова, което е в собствените ни възможности и да назовем като наша лична вина, но и не можем да отречем, че една много съществена част от успеха на мисията на Църквата във всяка отделна епоха зависи от най-непосредствено ангажираните с духовната, църковна и богословска просвета – от заемащите, така да се каже, местата на св. Климент Охридски и неговите 3500 ученици в съвременното наше общество. Ние, които отлично знаем притегателната сила на Христос и на Неговото Евангелие, също толкова добре знаем още и това, че в хилядолетната си история Църквата никога не е разчитала само на тях, но винаги е полагала своите усилия за активна и резултатна мисия и проповед, при което вярно е следвала зададения ѝ от Господ Иисус Христос вечен и неизменен мисионерски императив: „Идете, научете всички народи, като ги кръщавате в името на Отца и Сина и Светаго Духа, и като ги учите да пазят всичко, що съм ви заповядал” (Мат. 28:19-20). И винаги е помнила, че тъкмо на нас – на християните – отново Той е заповядал: „Тъй да светне пред човеците светлината ви, та да видят добрите ви дела и да прославят Небесния ваш Отец” (Мат. 5:16). Което вече означава и че ни е натоварил с отговорност, която е наша и само наша, т. е. че успехът на църковно-просветната мисия на всяко място и по всяко време зависи не само от Него, но и лично от самите нас.

Към тези и близки тям, не винаги най-оптимистични размисли ни подтиква днес, единадесет столетия по-късно, внимателното вглеждане в образа и делото на Охридския светец и чудотворец Климент. За да ни подсети за пореден път кои сме и към какво сме призвани…

* Слово, изнесено на 5.9.2016 г. в гр. Варна, при откриването на поредната Седмица на православната книга. Публикува се в Живо Предание с личното съгласие и благословение на автора (бел. ред.).